Синтез на юриспруденцията по чл. 290 от ГПК по въпросите за правата на добросъвестния владелец – подобрител

I. Вместо увод.

Разпоредбата на чл. 72 от ЗС в своите три алинеи, колкото и да са кратки, представя на тълкувателя и правоприложителя една дълбока проблематика. Последната мъчно може да бъде разбрана, без да си даваме сметка за богатството от въпроси, които правата на добросъвестния владелец – подобрител и произтичащата от закона ретенция ни дават като поле за размисъл и богатство на житейските хипотези.

Безспорно претенцията за заплащане на сторените полезни и необходими разноски има своя общ аналог в един от основните принципи на българското гражданско право – забраната за неоснователно обогатяване – арг. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл – касае се за една actio in personam, а не за actio in rem, поради което водещото е това кое лице се обогатява неоснователно. Но за да гарантираме правата на добросъвестния подобрител, законодателят му е дал една ius retentionis, даваща му възможност да задържи вещта, докато не му бъдат изплатени сторените полезни и необходими разноски, които още съществуват в имота, чието връщане се дължи. Това право на владелеца е едновременно едно допълнение към неговото добросъвестно владение, но и гаранция, че сумите ще му бъдат заплатени, поради косвената принуда, която последното оказва върху собственика на вещта, съответно – правоимащото лице. Нещо повече, това задържане осигурява на ретинента и една привилегия, за да може последният да удовлетвори вземането си – арг. чл. 136, ал. 1, т. 4 от ЗЗД.

Дори така посочените схематично положения водят до извод, че непременно е необходимо да се познава практиката на ВКС по посочения проблем. Последната е богата и е разглеждала проблемите от различни гледища. В голямата си част дадените отговори от ВКС по поставените правни проблеми в касационните жалби са доразвили правната норма, като са прибавили към нея многообразието на житието.

 II. Синтез на решенията по чл. 290 от ГПК.

1. Допусната е касационна жалба до разглеждане по въпроса: „за доказателствената тежест по възражението за подобрения в различните хипотези, с оглед качеството на извършилото ги лице, носи ли ищецът тежест на доказване за обстоятелството, че ответникът е знаел за наличието на основание за нищожност/унищожаемост при положение, че исковата молба е вписана и за оповестителното действие на вписването като обективен критерии за знание у всички трети лица за наличие на спор по отношение на имота и за значението на това обстоятелство с оглед правата по  чл. 72 ЗС на добросъвестния владелец, извършил подобрения.“.

С Решение № 134 от 27.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6161/2014 г., III г. о., ГК е прието следното: „Въпросът за доказателствената тежест спрямо фактите, с които законът свързва правата и възможностите за защита на по  чл. 72 – 74 ЗС, следва да се отграничава от въпроса за доказателствената тежест по отношение на фактите, с които законът свързва загубването на владението и превръщането на владелеца в държател, бил той добросъвестен, или обикновен. Разликата между добросъвестното и обикновено владение е дефинирана в чл. 70, ал. 1 ЗС с оглед правното основание и неговата юридическа годност да породи собственост, наред с отрицателното условие владелецът да не знае – към определен момент, по арг. от чл. 70, ал. 1, изр. последно, ЗС, две изрично посочени обстоятелства, към които предпоставки по законодателен, или по тълкувателен път са приравнени и други случаи. Оборимата презумпция на чл. 70, ал. 2 ЗС се отнася до отрицателното условие за знание. Разликата между владелец и държател е дефинирана в чл. 68 ЗС с оглед субективното намерение, което не означава игнориране на основанието за получаване на владението, нито основанието за изгубването му, а тъкмо обратното. Тъй като в чл. 69 ЗС също има оборима презумпция, намерението за своене се опровергава с основанието, ако то изключва това намерение по юридически признак, посредством извод, че вещта се „държи за друг“. Затова срещу онзи който твърди, че държи вещта като владелец, се провежда насрещно доказване на основанието за държане. При уредбата на владението (р. VII, ЗС) законът е упоменал изрично две от тези основания: едното в чл. 70, ал. 3 ЗС, за да даде на държателя част от правата на владелеца, а другото – за да го предупреди, че не разполага с неговите правни възможности и средства за защита след предявяването на иска за връщане на вещта (чл. 71, изр. последно, ЗС), тъй като вече не е владелец. Право на задържане може да упражни само владелец, извършил подобрения докато е бил такъв .

Оспорване на владението без реализиране, или изтъкване на основание, което го изключва, не води до прекъсването му и загубване на качеството. Искът по чл. 108 ЗС за връщане на вещта обаче винаги има това действие, при условие че самият иск се проведе успешно. Процесуалният факт съдът следва да съобрази и с оглед материалноправните му последици . Разликата в материалните права на държател и владелец рефлектира върху процесуалните средства за защита. За разлика от владелеца, държателят няма право под формата на възражение, без насрещен иск, да претиндира подобрения, тъй като няма право на задържане. Щом е бил владелец, добросъвестният по смисъла на  чл. 72, ал. 1 ЗС, или приравненият на него, може да използва свързаните с този вид владение правни средства за защита, независимо че към момента на упражняването им чрез възражение вече е ответник по иска (чл. 108 ЗС). Пределният момент, формиращ фактическия състав на правото на задържане за извършени в течение на времето подобрения, е иска на собственика по чл. 108 ЗС, но за прекъсне едно владение, изявлението на собственика следва да стане, или да се счита известно на владелеца. При три възможни разрешения на въпроса за узнаването от владелеца, че е ответник по този иск и ако изводът следва да се базира само на извършените в тази насока процесуални действия по подаване на искова молба, следва да се отхвърли разрешението, обвързващо отговора на въпроса с датата на постъпване на иска в съда, независимо че това е моментът, от който насетне държателят ще дължи добивите от вещта . Законът не изисква от страните предварителна размяна на становища, или други действия по преодоляване на правния спор, като условие на исковия процес. Вписването на исковата молба има оповестително действие, но ответникът не следва да бъде приравняван на третите лица, за които оповестяването се отнася и чиито интереси брани. В положението на владелец с права по  чл. 72, ал. 1 ЗС евентуалният ответник по иска няма причина да извършва справки относно вписването на актове, засягащи правното му основание по смисъла на същата норма, т. е основанието на което владее, тъй като същият не знае за неговия порок. Изтъкнатото в реш. № 312 от14.02.2011 г. по гр. д № 829/2009 II г. о като практика на ВКС по чл. 290 ГПК следва да се възприема като разрешение за специфичен случай при вписан иск по чл. 7 ЗВСОНИ, т. е като разрешение, обусловено от естеството на реституционна претенция с въведено по законодателен път основание и доколкото релевантните за реституция по този ред обстоятелства са известни на ответника. В общия случай следва да се възприеме разрешението, което свързва загубването на качеството с конкретното узнаване за предявената относно вещта претенция, най- често при връчването на съдебните книжа, налагане на обезпечителна мярка, или узнаване за заведеното дело и неговия предмет по друг начин. При ликвидацията на облигационни отношения, породени от извършен ремонт в чужд имот, е необходимо да се изясни преди всичко в какво качество подобрителят го е извършил. Съдът следва да мотивира изводите си по този въпрос, като съобрази изискванията на чл. 188 ГПК (отм), чл. 235, ал. 2 ГПК.“.

2. Касаторът е поставил за разглеждане следният правен проблем: „Въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията в чуждия имот или зададеният в исковата молба начин, по който в исковата молба е определено съдържанието (размерът) на съдебно предявено вземане, определят ли правната квалификация на иска срещу собственика на имота?“.

В Решение № 108 от 8.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 415/2015 г., I г. о., ГК е дадено следното разрешение: „По въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, настоящият състав намира, че в основанието на претенцията за пресъждане на вземане за стойност от извършени подобрения в чужд имот е забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на облигационното право. Законодателят провежда принципа чрез източниците на облигационни отношения, предвидени в  чл. 72 и чл. 74 ЗС, чл. 60 – 62 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Съставите задават правната рамка на отношенията между подобрителя и собственика на имота, но определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, които са възникнали от подобряването на чуждия имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Следователно въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията в чуждия имот (владелец, гестор или държател) или зададеният в исковата молба начин, по който е определен размерът на съдебно предявеното вземане („увеличената стойност на вещта“, „по-малката от двете суми“, „до размера на обедняването“, „до размера на обогатяването“, „връщане на необходимите и полезни разноски“, ) не ограничават съдът да даде защитата според действително осъщественото правно основание. Чрез тях ищецът въвежда факти, които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда. Изложеното представлява обобщение на практиката, формирана с решения на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 129/13.07.2011 г. по гр. д. № 72/2010 г. I-во отд, решение № 131/10.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г, I-во отд, решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г, II-ро ГО, решение № 180/25.04.2012 г. по гр. д. № 198/2011 г, I-во ГО, решение № 820/20.09.2011 г. по гр. д. № 20.09.2011 г, I-во ГО, решение № 912/02.02.2010 г. по гр. д. № 4713/2008 г. IV-то ГО, решение № 134/31.07.2014 г. по гр. д. № 6535/2013 г). Тя е еднозначна и не следва да бъде променяна.“.

3. Допуснато е касационното обжалване на въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните два въпроса: „1. Длъжен ли е съдът, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец на имота на ответника, да обсъди и се произнесе по основателността на претенциите на ищеца за извършени подобрения и направени необходими разноски за този имот в качеството му на недобросъвестен владелец или държател и 2. Дали правоприемството на общината от държавата по отношение на правото на собственост на държавни имоти, които са преминали в общинска собственост ex lege на основание § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА включва правоприемство и по отношение на дължимите от реституираните собственици на имотите обезщетения за извършени преди влизане в сила на § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА от държавата подобрения и направени необходими разноски в такива имоти.“.

В Решение № 122 от 2.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 291/2015 г., I г. о., ГК е прието следното по инвокираните въпроси: „По първият от въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, е констатирано противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС /решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 72 от 2010 г. на ВКС, Първо г. о. и решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 1205 от 2009 г. на ВКС, Второ г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/, в която се приема, че въпросът за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума в исковата молба, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска, както и че ако съдът констатира недобросъвестно владение, при установени от него по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност, той е длъжен да се произнесе по претенцията на друго правно основание /чл. 74, ал. 1 ЗС/ въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска като иск по  чл. 72, ал. 1 ЗС. Настоящият състав споделя приетото в горепосочените решения на ВКС и приема, че при предявен иск за заплащане на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот, ако установи, че ищецът е имал качеството добросъвестен владелец или е бил недобросъвестен, но е извършил подобренията със знанието и без противопоставянето на собственика /чл. 74, ал. 2 ЗС/, съдът следва да се произнесе по претенцията като присъди увеличената стойност на имота, а ако установи, че владението е било недобросъвестно- да присъди по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията. В обжалваното решение е прието обратното: че на ищеца [община] не следва да се присъжда обезщетение за направените през периода от 20.08.1992 г. до 02.01.2008 г. подобрения и разноски за имота на ответниците, тъй като през този период [община] не е била добросъвестен владелец на имота и не е предявила иск по чл. 74 ЗС.

По вторият от въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС счита следното: Както е прието в т. I и в т. IV от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9 от 1974 г., разпоредбите на  чл. 72 и чл. 74 ЗС регулират правоотношения, породени от неоснователно обогатяване на собственика с подобренията, извършени от владелеца на вещта, а разпоредбата на  чл. 72 ЗС се прилагат и по отношение на лица, които са извършвали подобрения в имот със съзнанието, че упражнява свои правомощия на собственик- лица, които са придобили имота на валидно правно основание, но впоследствие това придобивно основание е било развалено, отменено или отпаднало не по тяхна вина. По аргумент от това подобрителят на имот, чието отчуждаване е било отменено по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, също има правата по  чл. 72 ЗС за извършените в имота преди отмяна на отчуждаването подобрения, ако е вършил тези подобрения със съзнанието, че подобрява свой имот. Тъй като се касае за ликвидиране на отношения по повод на неоснователно обогатяване, право на обезщетение за извършените подобрения и в горните случаи има не собственикът на имота към момента на извършване на подобренията, а лицето, което е извършило и вложило свои средства за подобренията и съответно е обедняло. Поради това без правно значение за решаване на въпроса кой има право да претендира за направени преди 17.09.1991 г. /датата на влизане в сила на § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА, по силата на който определени държавни имоти стават общинска собственост/ в държавен имот подобрения е въпросът кой е бил собственик на имота към онзи момент. От значение е само с чии средства са били извършени подобренията и кой е обеднял в резултат на тяхното извършване /държавата или общината/. Правото за получаване на обезщетение за тези подобрения не е вещно, а облигационно, поради което с преминаване на собствеността от държавата към общината по силата на § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА това право не се прехвърля на общината. Предвид на изложеното на поставения въпрос следва да се отговори, че правоприемството на общината от държавата по отношение на правото на собственост на държавни имоти, които са преминали в общинска собственост ex lege на основание § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА, не включва правоприемство по отношение на дължимите от реституираните собственици на имотите обезщетения за извършени преди влизане в сила на § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА от държавата подобрения и направени необходими разноски в такива имоти.“.

4. Селектираната е касационна жалба на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „дали направени в първото съдебно заседание пояснения на изложените в исковата молба фактически твърдения, включително и чрез въвеждане на нови твърдения относно датата на приключване на строителството в имота, съответно преустановяване на владението от лицето, което е предявило иск за присъждане стойността на извършени в имота подобрения по реда на  чл. 72, ал. 1 ЗС, преклудирано ли е възражението за изтекла давност да предявяване на иска, направено от ответника по иска въз основа на дадените от ищеца пояснения и въведени твърдения и допустимо ли е същото с оглед разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ГПК, както и по въпроса при учредено право на строеж върху недвижим имот за построяване на определен обект съгласно одобрен архитектурен проект, чийто инвеститор е суперфициаря, което не е реализирано, а строителството е останало незавършено по вина на същия и от реализирането на този проект собственикът на поземления имот няма интерес, увеличава ли се или се намалява стойността на имота от това незавършено строителство.“.

Постановено е Решение № 46 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5692/2014 г., I г. о., ГК, в което е дадено следното разрешение: „По въпроса при направени в първото съдебно заседание пояснения на изложените в исковата молба фактически твърдения, включително и чрез въвеждане на нови твърдения относно датата на приключване на строителството в имота, съответно преустановяване на владението от лицето, което е предявило иск за присъждане стойността на извършени в имота подобрения по реда на  чл. 72, ал. 1 ЗС, преклудирано ли е възражението за изтекла давност да предявяване на иска, направено от ответника по иска въз основа на дадените от ищеца пояснения и въведени твърдения и допустимо ли е същото с оглед разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ГПК настоящият тричленен състав на I ГО на ВКС приема следното:

Възражение за изтекла давност за предявяване на иск може да бъде направено след уточняване на момента, от който настъпва изискуемостта на вземането. Ако в исковата молба не се съдържат данни за този момент, ответникът разполага с правото да въведе възражението в спорния предмет след надлежно извършеното от ищеца уточнение.

Възражението за изтекла давност за предявяване на иска не може да бъде заявено общо без връзка с настъпването на изискуемостта, тъй като по подобно възражение съдът не би могъл да се произнесе. Поради това следва да се приеме, че преклузията настъпва в момента, в който правото може да бъде реално упражнено, а именно-след посочване на момента на настъпване на изискуемостта. Ако в първото съдебно заседание от ищеца бъдат направени пояснения на изложените в исковата молба фактически твърдения, включително и чрез въвеждане на нови твърдения относно датата на приключване на строителството в имота, съответно преустановяване на владението при предявен иск за присъждане стойността на извършени в имота подобрения по реда на  чл. 72, ал. 1 ЗС, направеното от ответника въз основа на тези пояснения възражение за изтекла давност не следва да се счита преклудирано.

По въпроса при учредено право на строеж върху недвижим имот за построяване на определен обект съгласно одобрен архитектурен проект, чийто инвеститор е суперфициаря, което не е реализирано, а строителството е останало незавършено по вина на същия и от реализирането на този проект собственикът на поземления имот няма интерес, увеличава ли се или се намалява стойността на имота от това незавършено строителство, настоящият тричленен състав на I ГО на ВКС приема следното:

Преценката дали построеното в един имот увеличава неговата стойност следва да се извършва винаги конкретно, вкл. с оглед на обстоятелството дали незавършеното строителство може да бъде обособено като самостоятелен обект с оглед изискванията на действащите Строителни правила и норми и съответствието на предназначението на този обект с предвижданията на застроителния план на съответното населено място. Стойността на един имот следва да се счита за увеличена, ако вследствие на подобренията пазарната му цена се е увеличила, т. е. при евентуално извършване на разпореждане или извличане на граждански плодове, собственикът би получил по -висока цена от тази, която би получил преди извършване на подобренията. Критериите, въз основа на които се извършва преценката следователно са обективни. Нежеланието на собственика на земята да ползва подобренията във вида, в който съществуват, респ. да довърши проекта, въз основа на който е започнало изграждането им, само по себе си е ирелевантно при извършването на тази преценка. От значение е обстоятелството дали на пазара за недвижими имоти обективно съществува търсене на подобни подобрения, независимо от незавършения вид на постройките.“.

5. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, във връзка със следните въпроси: „- „Дали лицето с право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения има задължение да обезщети собственика за ползите, от които го е лишило за времето на държане на имота?“;

– „От кой момент правото на задържане по  чл. 72, ал. 3 ЗС е основание за отхвърляне на иска на собственика на задържания имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу ретинента – от момента на признаване на правото на задържане с влязло в сила съдебно решение или от момента на упражняването му чрез възражение в съдебното производство по ревандикационния иск на собственика?“;

– „Признанието на ретинента, че охранява задържания имот и обстоятелството, че той упражнява фактическата власт върху него, доказват ли сами по себе си, че той ползва този имот, че извлича полезните му свойства за себе си?“.“.

ВКС е дал отговор с Решение № 393 от 24.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 86/2013 г., IV г. о., ГК, в което е прието, че: „Така формулирани и трите поставени въпроса се свеждат до дължимостта на обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД за лишаване от ползването на имот, когато то е упражнено при наличие на признато от съда право на задържане.

По въпроса е налице практика по чл. 290 ГПК, опредметена в решение № 335/28.07.2010 г. по гр. д. № 660/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о., с което е прието, че признатото от съда право на задържане на подобрителя на имота, докато собственикът му заплати стойността на подобренията, представлява мярка, обезпечаваща събирането на тая стойност. Правото не включва в себе си ползването на имота и прибирането на доходите от него. Задържането като вид обезпечение дава право на осъществяване на фактическа власт върху имота, осуетяващо принудителното му предаване на собственика. На зададените от страните въпроси обаче следва да се отговори с оглед конкретния случай. Предвид хронологията на същия най-напред следва да се отговори на въпроса „От кой момент правото на задържане по  чл. 72, ал. 3 ЗС е основание за отхвърляне на иска на собственика на задържания имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу ретинента – от момента на признаване на правото на задържане с влязло в сила съдебно решение или от момента на упражняването му чрез възражение в съдебното производство по ревандикационния иск на собственика?“. Правото на задържане съществува в правния мир за направилия възражението от момента на признаването му с влязло в сила решение на съда. От този момент започва неговото действие. До влизане в сила на решение, с което е признато право на задържане, направилият възражението за това не може да се позовава на него.

На втория, поставен от ответника по исковата молба въпрос, а именно „Признанието на ретинента, че охранява задържания имот и обстоятелството, че той упражнява фактическата власт върху него, доказват ли сами по себе си, че той ползва този имот, че извлича полезните му свойства за себе си?“, следва да се отговори отрицателно. Признанието на ретинента, че охранява задържания имот следва да се цени само в обема на самото признание. Досежно хипотезата на чл. 59 ЗЗД доказателствената тежест е на ищеца, който претендира обезщетението.

По въпроса, поставен от ищците – „Дали лицето с право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения има задължение да обезщети собственика за ползите, от които го е лишило за времето на държане на имота?“ отговорът следва да бъде даден предвид отговорът на втория въпрос на ответника по исковата молба, т.е. обезщетение по чл. 59 ЗЗД се дължи само ако задържащия освен охраната на имота извършва и действия, с които извлича облага от това държане.

Поради това обезщетение по чл. 59 ЗЗД се дължи независимо от обстоятелството кога е направено възражението за установяване правото на задържане, до признаването му с влязло в сила решение.“.

6. Касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: „за правомощията на въззивния съд, когато дава нова правна квалификация на иска поради констатирано противоречие с ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГК и ТК.“.

Проблемът е разрешен с Решение № 148 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 852/2014 г., I г. о., ГК, в което е изяснено, че: „Квалификацията на иска е част от решаващата дейност на съда и когато приеме, че правното основание на иска е различно от определеното от районния съд, въззивният съд не следва да обезсилва първоинстанционното решение, а да реши делото по същество като при неточен доклад, даде указания на страните да ангажират необходимите доказателства.

Иск за парично вземане, основаващ се на разместване на блага поради извършени подобрения в чужд недвижим имот, се основава на основния принцип в правото за недопустимост на неоснователното обогатяване, но може да бъде предявен на различни основания в зависимост от това дали подобренията са извършени от владелец или държател. Разпоредбите на  чл. 72 и 74 ЗС се отнасят до правата на добросъвестния владелец и приравнения на него недобросъвестен владелец. Държателят, който е извършил подобрения в чужд имот може да претендира обезщетение по реда на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. След като правната квалификация на иска се определя от съда, ищецът не е длъжен да посочва в какво качество е извършил подобренията, необходимо е да изложи обстоятелствата, при които е станало неоправданото разместване на блага.“.

7. Касационната жалба е селектирана на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси: „за определяне качеството на подобрителя на чужд имот и възможността същият да получи обезщетение, когато е подобрил чуждия имот, увеличил е неговата стойност но е претендирал само увеличената стойност като добросъвестен подобрител; и относно характера на въззивното решение при порок, свързан с неправилна преценка на съда от гл. т. на неизпълнение на задължението по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК / какво постановява съдът по съществото на спора/, когато се приема нещо различно от това, прието от първата инстанция но не въз основа на релевираните във въззивната жалба доводи.“.

В Решение № 86 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1515/2014 г., II г. о., ГК е прието, че: „Настоящият състав приема, че изразеното становище на ВКС по Решение № 359/21.07. 2010 г. по гр. д. № 1205/2009 г. на ВКС-II г. о. и Решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г. на ВКС-I г. о., следва да се сподели изцяло. В рамките на правомощията на въззивния съд и правната му природа на втора-първа инстанция/ дори и при регламентацията им на ограничен въззив/ е да се даде адекватна правна защита при правилна квалификация на заявения иск с оглед твърденията в исковата молба и формулирания петитум. Хипотезите на констатирана недобросъвестност на подобрителя на чужд имот, чиято претенция е заявена като такава на добросъвестен владелец поради знание и/или непротивопоставяне от страна на собственика на имота, не може да прави изключение. Определянето на правното основание на иска е дейност на съда и както бе посочено същата се извършва въз основа на изложените в исковата молба правно-релевантни факти . Дадената от ищеца правна квалификация не обвързва съда. Ако по делото се установи, че ищецът е извършил претендираните подобрения на чуждия имот в качеството му не на добросъвестен / каквато е претенцията му / а като обикновен /недобросъвестен / владелец, то предявеният иск за заплащане на тези подобрения, не може да се отхвърля само за това, че посоченото основание е 72, ал. 1 ЗС. Постановеният в аналогични хипотези съдебен акт е валиден и процесуално допустим, но страда от порок- неправилно приложение на закона, който порок обуславя неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. Отговорът за правомощията на съда в хипотеза на неправилна преценка в рамката на вмененото от законодателя задължение по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК за ясен диспозитив какво се постановява по съществото на спора, когато се приема нещо различно от това, прието от първата инстанция, но не въз основа на релевираните във въззивната жалба доводи, е даден с разясненията на т. 1 на ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция.“.

8. Касационното обжалване е допуснато поради съмнение в допустимостта на въззивното решение и по материалноправния въпрос, обусловил приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: „за правата на добросъвестния владелец на обезщетение за вложени средства, довели до увеличена стойност на чужд имот.“.

Постановено е Решение № 152 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1518/2014 г., I г. о., ГК, в което е прието, че: „Когато първоинстанционният съд не се е произнесъл с решението си по искането на ищеца по иск по  чл. 72 ЗС да бъде постановено право на задържане и ищецът не е подал молба за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне по искането му и в подадената от него въззивна жалба също няма изявление, което да съдържа искане за допълване на първоинстанционното решение, а въззивният съд се произнесе по искането за първи път, произнасянето му е недопустимо.

Подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му. Движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение.

Увеличената стойност на имота не трябва да се смесва с разходите за това увеличение и за да не се допусне тази грешка е необходимо във всички тези случаи съдилищата да изследват каква би била цената на вещта без подобрението и каква е тя с него към момента на разглеждане на спора и постановяване на решението по него.

Когато във владения недвижим имот са прикрепени движимости, които увеличават цената му, но които могат да бъдат отделени от него, без съществено да се промени имотът, не е налице подобрение. Владелецът има право да вдигне тези вещи, когато преустанови владението на недвижимия имот. Неправилно в тези случаи в увеличената стойност на имота се включва и цената на тези движимости.“.

9. Касационното разглеждане е било обусловено от приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси: „1/ могат ли лицата, които не притежават никакво правно основание да претендират, че са добросъвестни владелци на имота 2/ относно силата на присъдено нещо по отношение на съществуващото право на собственост, формирано по иск по чл. 108 от ЗС между същите страни и за същия имот и 3/ по въпроса за необходимостта от покана, за да стане изискуемо обезщетението по чл. 59 от ЗЗД.“.

С Решение № 286 от 22.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2013 г., I г. о., ГК е прието, че: „1/Въпросът кои актове са годни да бъдат правно основание на добросъвестно владение е разискван в т. I. от ППВС № 6/1974 г. Прието е, че такива са всички прехвърлителни /транслативни/ сделки като продажба, дарение, замяна, завет, както и административни актове с вещноправни последици. Правно основание и съдебното решение по конститутивен иск, с което се прехвърля правото на собственост или ограничено вещно право. Следователно не е налице добросъвестност при държането на чужд имот без правно основание.

2/ Съдът е длъжен да зачете влязлото в сила решение по отношение на лицата, които са били страни по делото досежно основанието, на което е претендирано правото на собственост и елементите от фактическия състав на това основание. По отношение на правопогасяващите и правоизключващи възражения на ответника с изключение на изрично посочените в чл. 298, ал. 4 от ГПК за право на задържане и прихващане, сила на присъдено нещо не се формира.

3/ И. на облигационното отношение по чл. 59 от ЗЗД е общият фактически състав на неоснователното обогатяване, при който между ползвателя и собственика няма създадена правна връзка. Ползвателят се намира в имота без правно основание и неоснователно се обогатява за сметка на собственика. Не е необходима покана, за да стане изискуемо вземането по чл. 59 от ЗЗД. В този смисъл са постановките на Постановление № 1 от 28.5.1979 г по гр. дело № 1/79 г на Пленума на ВС според което, изискуемостта на вземането при общия фактически състав възниква от деня на преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, а не в някакъв последващ момент.

Тези принципни постановки дават отговор на поставените по настоящото дело правни въпроси.“.

10. Касационната селекция е била обусловена от приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси: „дали основаното на разпоредбата на § 7, т. 6 ПЗР З. правоприемство по отношение на правото на собственост включва правоприемство и по отношение на обезщетенията за подобренията, извършени в отчуждените и подлежащи на възстановяване имоти преди влизане в сила на § 7, т. 6 ПЗР З; и дали съдът е длъжен, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец, да обсъди и да се произнесе и по основателността на претенциите за извършени подобрения и вложени необходими разходи в качеството му на недобросъвестен владелец или държател.“.

Постановено е Решение № 13 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2013 г., I г. о., ГК, в което е прието, че: „Основаното на § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА правоприемство по отношение правото на собственост включва правоприемство и по отношение на обезщетенията за подобренията, извършени преди влизане в сила на закона в отчуждените и подлежащи на възстановяване по реда на ЗВСВОНИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др. имоти.

При предявен иск за заплащане на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот съдът следва да се произнесе по претенцията като присъди увеличената стойност на имота, ако установи, че ищецът е имал качеството добросъвестен владелец, а ако установи, че владението е било недобросъвестно да присъди по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията, евентуално увеличената стойност на имота в хипотезата на чл. 74, ал. 2 ЗС.“.

11. Касаторът е инвокирал следния правен въпрос: „добросъвестен владелец ли е ищецът, след като е узнал за съдебното оспорване на правата му още при придобиване на имота.“.

В Решение № 284 от 17.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2415/2013 г., I г. о., ГК е даден следния отговор на поставения правен проблем: „Владелецът не е добросъвестен или престава да бъде добросъвестен, когато срещу него е насочен иск за собственост на имота или когато по повод участие в друг съдебен спор узнае за претенциите на трети лица към праводателя му.“.

12. Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „за точното прилагане на разпоредбите на  чл. 72 и чл. 74 ЗС относно правомощието и задължението на съда да даде съответна на заявеното искане правна квалификация на предявения иск /неправилно посочено „на същото“/.“.

С Решение № 131 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 913/2012 г., I г. о., ГК, е прието, че: „Ако по делото не е установено ищецът да е извършил претендираните подобрения в качеството му на добросъвестен владелец, както е поддържал, то следва да се разгледа искът за заплащането им като на обикновен подобрител на чужд имот, а не да се отхвърля иска само на това основание, че е квалифициран от ищеца като такъв по  чл. 72, ал. 1 ЗС.“.

13. Инвокиран е следния правен проблем: „кой е легитимиран да предяви иска за обезщетение когато владелецът- подобрител е прехвърлил имота на трето лице.“.

Поставеният материалноправен проблем е разрешен с Решение № 152 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 11/2013 г., I г. о., ГК, в което е прието, че: „Вземането на владелеца за извършени подобрения в чуждия имот има облигационен характер, като почива на идеята за забрана на неоснователното обогатяване. Като всяко парично вземане то може да се прехвърля, така че владелецът-подобрител, който има вземане към собственика на вещта може да го прехвърли чрез цесия на трето лице. С придобиване на вземането настъпва частно правоприемство и приобретателят може да го реализира като го предяви срещу собственика на имота, който е увеличил стойността си вследствие извършените подобрения. Ако владелецът-подобрител прехвърли имота, правото му да бъде обезщетен за извършени подобрения не преминава автоматично към приобретателя по силата на договора между тях, тъй като по начало ликвидацията на подобренията се извършва между собственика и подобрителя, освен ако последният не е прехвърлил изрично вземането си на трето лице по реда за прехвърляне на вземания – напр. чрез цесия. Такова преминаване на правата би имало само при универсално правоприемство – напр. наследяване.“.

14. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, по следните правни проблеми: „дали един незаконен строеж представлява подобрение, ако техническите органи само са констатирали неговата незаконност, но няма издадена заповед за събарянето му; по въпроса за прилагането на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.); по въпроса какви суми се присъждат по реда на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД.“.

ВКС е дал разрешение на поставените проблеми в Решение № 315 от 25.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1189/2011 г., I г. о., ГК, в което е възприел следното: „В т. II. 7. на ППВС № 6/27.12.74 г. е прието, че подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат като подобрения, освен ако собственикът на имота желае да ги запази. При определяне на стойността им в такъв случай се държи сметка за евентуалното им премахване. Това разрешение следва да се приложи и в настоящия случай. Следва да се приемат за подобрения и да се присъди стойността на стопанската сграда – плевня на два етажа с навеси и новата бетонна ограда откъм улицата, за които има само констативни протоколи за незаконно строителство /без строително разрешение/, но не и издадени и влезли в сила заповеди за събаряне. От значение е и обстоятелството, че тези подобрения са включени в оценката на имота, изготвена във връзка с изнасянето му на публична продан и тяхната стойност ще бъде получена от съделителите според квотите им при разпределяне на получената сума. Освен това – по делото има данни, че строежите са търпими, а намесата на техническите органи е предизвикана единствено от несъгласието на част от сегашните съсобственици за запазването им /писмо на ДНСК изх. № СФ 9-15-00-056/14.01.11 г.

На следващо място – в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК се приема, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, следва да обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка. В този смисъл са например решения № 450 от 21.07.09 г. по гр. д. № 3547/08 г. на ВКС, II ГО; решение № 570 от 06.11.09 г. по гр. д. № 4112/08 г. на ВКС, II ГО; решение № 796 от 2.02.11 г. по гр. д. № 1660/09 г. на ВКС, I ГО и др. Това разрешение следва да се приложи и по настоящото дело във връзка със спорния въпрос кой е извършил строителството на едно от подобренията в общия имот – стопанска сграда, преустроена в жилище. Въззивният съд е обсъдил гласните доказателства по този спорен въпрос и е изложил съображения защо кредитира едната група свидетели. Той обаче е пропуснал да отчете признанието, направено от Ц. Ц. в исковата молба, че въпросната сграда е строена от него и от майка му. Този пропуск е довел и до неправилния извод, че единствено Ц. е строил и преустроил сградата и трябва да получи от останалите съделители тяхната припадаща се част от цялата стойност на тази сграда. Този извод е направен в противоречие с посочената практика на ВКС и следва да бъде поправен при разглеждане на съществото на касационната жалба на Р. Г. и М. г.

И по третия въпрос – какви суми се присъждат по реда на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД:

В ТР № 85/68 г. на ОСГК на ВС е прието, че когато съсобственикът извършва подобрения в общия имот, без да промени намерението, с което държи частите на останалите съсобственици и без да има тяхното съгласие за подобренията, отношенията по повод тези подобрения ще се уредят по правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Това принципно разрешение не е отменено с ППВС № 6/1974 г., в което само е акцентирано върху друга хипотеза – на извършени подобрения от съсобственик, който е завладял частите на останалите съсобственици – прието е, че в тези случаи се присъжда увеличената стойност на имота.

В решение № 1072/14.11.08 г. по гр. д. № 4295/07 г. на ВКС, IV ГО е уточнено, че когато подобренията в общия имот са извършени от съсобственик при условията на чл. 61 от ЗЗД, те се оценяват съобразно направените разходи за тях. Единствено при квалифициране на претенцията за подобрения по  чл. 72 или чл. 74, ал. 2 от ЗС се присъжда увеличената стойност на имота.

В решение № 461/12.05.86 г. по гр. д. № 570/85 г. на ВС, II ГО е прието, че когато отношенията по повод извършените подобрения се уреждат по правилата на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, се присъжда по-малката сума между направените разходи и увеличената стойност на имота.

В обжалваното в настоящото производство решение № 428 от 28.07.2011 г. по гр. д. № 1056/10 г. на Софийския окръжен съд е прието, че отношенията по повод извършените в съсобствения имот подобрения следва да се уредят при условията на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, като се присъди увеличената стойност на имота. В случая тази стойност е по-висока от стойността на направените разходи за подобренията.

Настоящият състав приема за правилна практиката в посочените решения на ВС и ВКС.

Когато ликвидацията на отношенията по повод извършени подобрения в съсобствен имот става по реда на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, заинтересованите отговарят само до размера на обогатяването – т. е. прилага се принципът на неоснователното обогатяване и се присъжда по-малката сума измежду направените от подобрителя разноски и увеличената стойност на имота. В този смисъл изрично и решение № 487 от 30.11.11 г. по гр. д. № 1503/10 г. на ВКС, I ГО, постановено в производство по чл. 290 от ГПК, което е задължително, съгласно т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.“.

15. Допускането до касационно обжалване е било обусловено от приложението на правилото на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по правните въпроси: „относно правните изводи на съда за осъщественото владение/държане/ върху процесния имот, придобивната и погасителната давност и периодите от време, през които са осъществени последните, относно правото на собственост върху процесния имот и извършените подобрения.“.

Постановено е Решение № 153 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 821/2011 г., II г. о., ГК, в което е прието, че: „ 

Придобивната давност като способ за придобиване на право на собственост върху недвижим имот представлява упражняване на установено владение от несобственик върху имота, продължило до края на определен от закона период, с изтичането на който владелецът придобива правото на собственост. Само владелецът може да придобие право на собственост върху недвижим имот на основание давностно владение. Държателят – лицето, което упражнява фактическа власт върху имота, който не държи като свой, не може да придобие право на собственост върху него независимо от периода от време, през който е продължило държането. Ако държателят извърши превръщане на държането във владение за себе си – т.е. упражнява фактическата власт с намерение да държи имота като свой в негова полза може да започне да тече придобивна давност. Промяната на намерението да свои недвижимия имот за себе си следва да е обективирано в действия, които отричат правата на досегашния собственик или владелец. Тази промяна трябва да бъде демонстрирана по начин, че да достигне до знанието на досегашния собственик или владелец и това обстоятелство следва да се установи по делото.

Право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по  чл. 72 и чл. 74 ЗС има само владелецът, но не и държателят. Когато се изяснява въпросът дали подобрителят е владелец или държател следва да се изхожда от презумпцията на чл. 69 ЗС, като се установи във всеки конкретен случай доколко тя не е оборена. Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. Когато се промени държането във владение тези действия следва да се насочат и към собственика.“.

16. Допуснато е касационно обжалване по въпроса: „дали е приложима разпоредбата на § 4в ПЗР ЗСПЗЗ вр. чл. 72 ЗС и по отношение на лицата, извършили подобрения върху имотите, подлежащи на реституция, след като е прекратено правото им на ползване с влизане в сила на ЗСПЗЗ.“.

Постановено е Решение № 238 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 999/2010 г., II г. о., ГК, с което е прието, че: „Съгласно разпоредбата на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ лицата, извършили подобрения в подлежащите на връщане земи имат правата по  чл. 72 ЗС. С оглед така установената от закона фикция – че лицата, направили подобрения в подлежащите на връщане имоти, имат правата на добросъвестни владелци, то на заплащане подлежат само подобренията в имота, които са направени до влизане в сила на ЗСПЗЗ, т.е. до момента до който се счита, че са били добросъвестни владелци. Относно извършените след влизане в сила на закона подобрения, лицата не могат да се считат за добросъвестни владелци, или приравнени на тях подобрители, защото са знаели, че имотите подлежат на възстановяване, или изкупуване.“.

17. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос: „по приложението на § 4в ПЗР ЗСПЗЗ относно обхвата на подобренията, подлежащи на обезщетяване, извършени от ползвател върху имот, предоставен по силата на акт на Министерския съвет, реституиран по реда на ЗСПЗЗ.“.

По поставения материалноправен проблем е постановено Решение № 517 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 113/2010 г., IV г. о., ГК, в което е прието, че: „Съгласно § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ, лицата, извършили подобрения върху имотите, подлежащи на връщане, имат правата по  чл. 72 ЗС. Подобрение на един имот е налице винаги когато вложените труд, средства и материали са довели до трайно, обективно увеличаване на стойността му; когато чрез извършените от подобрителя действия е постигнато увеличение стойността на имота чрез задоволяване на нужди от обективен характер, каквито са водоснабдяване, електрифициране, изграждане на подпорни стени, задържащи свличания на земни пластове, осигуряване достъп чрез прокарване на път, изграждане на постройка за материали инструменти; за сезонно или временно обитаване и пр. Критерият въз основа на който се преценява дали е налице подлежащо на заплащане подобрение е наличието на трайно прикрепване към имота, т.е. изследва се възможно ли е подобрението да бъде отделено без увреждане и намаляване на стойността му или намаляване цената на имота.“.

18. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос, решен с въззивното решение в противоречие с решение № 2527/20.01.2005 г., по гр. № 2247/2003 г., IV г. о., ГК, и решение № 1415/13.02.2009 г. по гр. д. № 6220/2007 г., II г. о., ГК, и двете на Върховния касационен съд на РБ, в които се застъпва становището за принципната дължимост на обезщетение за извършени в апартаментите подобрения преди отмяната на отчуждаването по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС.

С Решение № 404 от 24.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2010 г., IV г. о., ГК, в което е прието, че: „Принципът за правна симетрия изисква при разместване на собствеността в хипотезата на отмяна на отчуждаването по благоустройствените закони, независимо от състоянието и стойността на имотите, подобрителят да разполага с иск за парично вземане срещу собственика, произхождащо от обогатяване на последния, от увеличението на стойността на предоставения в обезщетение имот. Обратното би довело до неоснователно обогатяване за собственика.

Подобряването на една вещ е юридически факт извън съставните елементи на придобивното основание. То не е и престация по последното. Затова и не представлява нещо „дадено“ по смисъла на чл. 34 и чл. 88 от ЗЗД.

По време на подобряването, извършено до влизане в сила на заповедта по чл. 4 от ЗВСВНОИ за отмяна на отчуждаването, подобрителят на такъв имот е имал съзнанието, че упражнява свои правомощия на собственик. Тази хипотеза разкрива особеност, изразяваща се в това, че реституцията се свързва с връщане на полученото парично или имотно обезщетение, при което придобивното основание за подобрителя върху предоставения му в обезщетение имот се трансформира в такова върху отчуждения му (бивш) имот. При това, предпоставка за възстановяване на собствеността е изискването мероприятието, за което имотът е бил отчуждаван, фактически да не е започнало – т.е. предположението е, че имотът е запазен такъв, какъвто е бил при отчуждаването. Последващото разместване на собствеността обаче не заличава по правната си действителност както протеклата фактическа власт, така и факта на подобренията, станал при съзнанието на подобрителя, че подобрява своя вещ, придобита на валидно законно основание – т.е. той е бил неин действителен собственик. Ето защо, след като законодателят е счел за справедливо ликвидацията на правоотношенията, породени с подобрител, който не е знаел за недостатъка на сделката и не е бил причина с виновното си поведение за унищожаването, развалянето или отменяването на придобивното основание, да се извърши на плоскостта на  чл. 72 от ЗС, по аргумент от това основание няма пречка на подобрителя в хипотезата на отмяна на отчуждаването по благоустройствените закони, да не се признае това право. Той има вземане срещу собственика на вещта за подобренията, които е направил след обезщетяването му до реституцията, с по-голямата сума между увеличената стойност на вещта и действителните разходи, защото това подобряване се е извършило със съзнанието, че вещта е окончателно придобита на законно основание, поради което се влага повече усърдие за по-добро качество и по-голяма дълготрайност на подобрението.“.

19. Селектирана е касационна жалба по въпросите: „дали разпоредбата на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ се отнася и за лица, които не са ползватели на имот въз основа на актовете посочени в § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и дължи ли се обезщетение по  чл. 72 ЗС на лице, което е изградило временна постройка по чл. 120, ал. 4 З. (отм.); и допустим ли е косвен съдебен контрол за законосъобразност на решение на ОСЗ от трето лице, страна в иск за собственост, което не е участвувало в производството пред ОСЗ.“.

С Решение № 325 от 21.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1172/2010 г., I г. о., ГК е прието,че: „Според § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ лицата, извършили подобрения в имота, който подлежи на възстановяване, имат правата на добросъвестни владелци по смисъла на  чл. 72 ЗС, но само ако са направени до 1.03.1991 г. Разпоредбата не се отнася за лица, които не са ползватели на имот въз основа на някой от актовете посочени в § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Не се дължи обезщетение по  чл. 72 ЗС на лице, което е изградило временна постройка по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.). Въпросът за стойността на подобренията следва да се разреши по реда на чл. 59 ЗЗД.

Решението на ОСЗ е достатъчно, за да легитимира ищецът като собственик на възстановения имот по отношение на всяко трето лице, което е външно за земеделската реституция. При спор за собственост към настоящия момент ответникът може да се позовава на нищожност или унищожаемост на административния акт, в който случай съдът извършва косвен съдебен контрол на акта. Нищожността на административния акт може да бъде заявена в рамките на един гражданскоправен спор и съответно констатирана от гражданския съд в рамките на задължението му за преценка на фактите, доколкото конкретен административен акт има значение за конкретния материално-правен спор. Третото лице обаче не може да възразява, че възстановеният имот не е точно индивидуализиран, че не е бил собственост на наследодателя или че не съвпада по местоположение с притежавания от наследодателя имот.“.

20. На основание чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК е допуснато касационно обжалване по въпроса: „какво качество има съпругът, който по време на брака влага свои лични средства за извършване на подобрения в имот – съпружеска имуществена общност и може ли да се ползува от правата по чл. 72 и чл. 74 ЗС или отношенията между съпрузите следва да се уредят по правилата на общия състав на чл. 59 ЗЗД, както и за приложимостта на Закона за деноминацията на лева към исковете заплащане на подобрения.“.

По поставените проблеми е постановено Решение № 820 от 20.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1009/2009 г., I г. о., ГК, в което е прието, че: „Служенето с вещта или използуването на вещта (двете понятия са смислово идентични) лично от един от съсобствениците предполагат, че същата се намира изцяло във фактическа власт на същия и съобразно нейното предназначение той пряко задоволява определени свои нужди. Правилото на чл. 31, ал. 2 ЗС е приложимо по отношение на всички съсобствени вещи – движими и недвижими. Акцентът е върху това, че вещта се държи лично от съсобственика и е изцяло на негово разположение. Как съсобственикът ще си служи с вещта, зависи както от нейното естество и предназначение, така и от неговите конкретни потребности. В този смисъл личното служене с вещта не следва да се разбира в тесен смисъл като извършване на продължителни или многократни действия с нея. Достатъчно е, че съсобственикът упражнява лично фактическа власт върху цялата вещ и при необходимост може да се възползува от нейните полезни свойства, за да се приеме, че налице лично ползуване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС.

Отношенията между съсобственици по повод извършени от единия от тях подобрения в общия имот се уреждат съгласно  чл. 72 и чл. 74 ЗС в случаите, когато съсобственикът е променил намерението си и е започнал да владее цялата вещ за себе си. В останалите случаи, когато извършва подобренията в качеството на владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията им ще се уредят по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, ако подобренията са извършени със съгласието на останалите съсобственици, по реда на чл. 59 ЗЗД, ако те са се противопоставили или по правилата на водене на чужда работа без пълномощие, ако липсва съгласие на останалите съсобственици. Разпоредбите относно обикновената съсобственост са приложими, на основание § 1 от СК от 1985 г. (отм.) и към съпружеската имуществена общност, доколкото не противоречат на началата за уреждане на семейните отношения.

Разпоредбата на чл. 288, ал. 1 ГПК (отм.) се прилага само когато някоя вещ е неподеляема и не може да бъде поставена в един от дяловете. Макар всяка движима вещ сама по себе си да е неподеляема, когато са допуснати до делба няколко движими вещи, същите могат да бъдат разпределени в реални дялове. Затова в хипотезата на делба на движими вещи, основен способ за извършване на делбата е съставянето на разделителен протокол и тегленето на жребий или разпределянето на дяловете по реда на чл. 292 ГПК (отм.).“.

21. Касационното обжалване е допуснато по следния правен въпрос: „дали съдът е обвързан от правната квалификация на иска дадена от ищеца, както и по материалноправен въпрос от кога започва да тече погасителната давност за вземането за подобрения.“.

В Решение № 260 от 8.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2010 г., I г. о., ГК  е прието, че: „Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на заявените факти и обстоятелства и вида на търсената защита. Посочената от ищеца не го обвързва. Заявената претенция намира правно основание в нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Ищцата има право на обезщетение в размер на онова, с което ответникът се е обогатил поради подобряване на имота, до размера на обедняването.“.

22. Допуснато е касационното разглеждане на правен спор на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК по определящите изхода на спора въпроси: „за правото на държателя да претендира стойността на извършени подобрения в чужд имот и за задължението на съда да установи характера на претендираните строителни работи – кои представляват необходими разноски и кои – подобрения в имота.“.

В Решение № 129 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 72/2010 г., I г. о., ГК е прието следното: „Разпоредбите на  чл. 72 и чл. 74 ЗС регулират правоотношения, породени от неоснователното обогатяване на собственика на вещта с подобренията, извършени само от владелеца на същата. Тези разпоредби не се отнасят до лица, които не упражняват владение. Въпросът за правното основание на предявения иск обаче, е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. При ликвидацията на облигационни отношения, породени от извършен от подобрителя ремонт в чужд имот, е необходимо да се изясни преди всичко в какво качество той го е извършил.“.

23. Селекцията на касационната жалба е поради: „въпросите 1./ за началния момент, от който тече срокът на погасителната давност за погасяване на вземане за подобрения в чужд имот, чиято собственост е възстановена по силата на реституционните закони и 2./ за начина на определяне размера на извършени подобрения в реституирания имот, когато същите са извършени без да се съхраняват данни за разходваните средства и за приложимостта в тези хипотези на чл. 130 ГПК (отм.), на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с констатацията за необходимостта от произнасяне за точното и еднакво тълкуване на закона в контекста на цитираната задължителна практика и новите моменти, свързани с реституцията на собствеността и правата на подобрителните на реституирания имот.“.

По поставените проблеми е постановено Решение № 557 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 251/2010 г., II г. о., ГК, в което е прието, че: „Началният момент, от който тече срокът на погасителната давност за погасяване на вземане за подобрения в чужд имот, чиято собственост е възстановена по силата на реституционните закони е този на момента на изискуемост на вземането. В хипотезите на неоснователно обогатяване това е моментът на разместване на благата между правната сфера на обеднелия кредитор и обогатилия се длъжник.

Вземането на подобрителя – владелец на чужд имот е изискуемо не от момента на извършване на подобренията в чуждия имот, а от момента, когато собственикът на чуждия имот си върне фактическата власт, от прекъсване на владението и превръщането му в държане със съгласие на собственика или най-късно от момента когато владението бъде смутено с предявяване на ревандикационен иск. Вземането на владелеца за извършени подобрения в чуждия – реституиран по ЗВСОНИ недвижим имот има облигационен характер.

Ако върху отнетите неправомерно или отчуждени не по установения за това ред недвижими имоти има извършено строителство или други промени без законово основание, то отношенията между реституирания собственик и подобрителят се уреждат съгласно  чл. 72 ЗС и чл. 74 ЗС.“.

24. Касационното обжалване е допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „след като е прието, че в производството пред въззивната инстанция, проведено по реда на § 2, ал. 2 ГПК по реда на отменения чл. 196 и сл. ГПК /1952 г./ конституираният като страна, задължителен другар по заявения срещу единия съпруг вещен иск по чл. 108 ЗС има правото да заяви самостоятелни възражения, като защита срещу заявените искове, и недопускането на новите защити възражение противоречи на задължителната съдебна практика по – т. 6 на ТР ОСГК 1/2000 г.“.

В Решение № 422 от 17.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 939/2009 г., II г. о., ГК, е прието, че : „Правото на задържане по  чл. 72, ал. 3 ЗС, като акцесорна претенция към тази за подобрения, може за първи път да се заяви пред въззивния съд или правото да се упражни за първи път пред въззивната инстанция самостоятелно, ако искът за подобрения е бил уважен в самостоятелно производство, т.е. ответникът – като кредитор има валидно, изискуемо вземане срещу собственика на имота.“.

25. Допуснато е касационно обжалване служебно поради съществуващо съмнение относно допустимостта на решението, обусловена от приемането за разглеждане на възражение за заплащане на подобрения, заявено за първи път във въззивната инстанция.

С Решение № 454 от 22.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 765/2010 г., II г. о., ГК е прието, че: „С оглед основанието за допускане на касационно обжалване следва да се даде отговор на въпроса допустимо ли е предявяване на възражение за заплащане на подобрения за първи път пред въззивната инстанция и допустимо ли е решението, постановено по такова възражение. Разрешение на въпроса се съдържа в Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 6, където е прието, че искането за плащане стойността на извършени подобрения в ревандикиран имот, подлежи на двуинстанционно разглеждане по същество и не може за пръв път да се заяви пред въззивния съд. Аргументацията на това схващане произтича от разпоредбата на чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.), според която решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващания, т. е. по изключение и за тези заявени чрез възражение, а не чрез насрещен иск, права на ответника се формира сила на присъдено нещо. Именно поради това вземането за подобрения, може да се упражни от ответника срещу предявен ревандикационен иск чрез възражение, което обаче следва да се предяви пред първата инстанция, за да не бъдат лишени страните от една инстанция при разглеждане на това възражение, по което се формира сила на присъдено нещо. В тълкувателното решение е направено разграничение относно правото на задържане върху имота, като е прието, че тази претенция е акцесорна към вземането за подобрения и може се заяви за първи път пред въззивния съд. Вследствие на изложеното се налага извод, че решение, постановено.“.

26. Касиране на въззивното решение е допуснато по материално правният въпрос: „за началният момент от който започва да тече погасителна давност за подобрения в съсобственият им имот при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед приложението на т. 13 от Постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9 от 1974 г., Пленум на ВС.“.

В Решение № 609 от 18.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 451/2009 г., I г. о., ГК, е прието следното: „Вземането на владелеца, извършил подобрения в чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението и от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен или установителен иск. При установителните и осъдителните искове, които целят установяване със сила на присъдено нещо на едно съществуващо правоотношение, началният момент започва да тече от предявяване на иска. Не така стои въпросът с предявен конститутивен иск. В този случай началният момент с оглед характера на конститутивното решение, с което се преобразува едно право започва да тече от датата на постановяване на решението, защото от този момент владелецът се превръща в държател.“. 

27. Касационната селекция е допусната на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по въпроса: „дали лицето с признато право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения дължи обезщетение на собственика при условията на чл. 73, ал. 1 от ЗС или на чл. 59 от ЗЗД.“.

С Решение № 335 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 660/2009 г., IV г. о., ГК е дадено разрешение в следния смисъл: „По силата на  чл. 72, ал. 3 от ЗС право на задържане на имот до заплащане на подобренията в него има добросъвестният му владелец, който ги е направил. По изричната разпоредба на чл. 74, ал. 2 от ЗС правата и на недобросъвестния владелец, но само във връзка с направените от него подобрения върху имот със знанието и непротивопоставянето на собственика му, се приравняват на правата на добросъвестния владелец, включително и правото на задържане. Задържането като обезпечение е само осъществяване на фактическа власт върху имот, собственост на друго лице, който имот задържащият не счита за свой, нито има намерение да му стане собственик. При липса на намерение за своене осъществяването на право на задържане не е владение, нито може да се приравни на такова. С оглед на това по отношение на задържащия не намира приложение разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ЗС, тъй като тя се отнася само до недобросъвестния владелец. Добивите, които вещта е дала през периода на задържането, принадлежат на собственика й по силата на чл. 93 от ЗС. А тъй като правото на задържане не включва и право на ползване на вещта, за ползване без основание задържащият дължи на собственика обезщетение по силата на чл. 59 от ЗЗД.“.

28. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаването на обуславящите изхода на делото въпроси: „относно разграничаването на добросъвестния владелец от държателя; към кой момент се определя цената на подобренията в чужд имот и от кой момент владелецът на земеделска земя, подлежаща на реституция се превръща в държател, в противоречие с постановките на Постановление № 6 от 27.12.2974 г. на Пленума на Върховния съд на Република България.“.

В Решение № 402 от 6.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4748/2008 г., IV г. о., ГК е прието, че: „Право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по  чл. 72 и чл. 74 ЗС има само владелецът, но не и държателят, като при изясняване дали подобрителят е владелец, съдилищата са длъжни да изхождат oт презумпцията на чл. 69 ЗС, като изследват доколко тя не е оборена.“.

29. В касационната жалба е инвокиран въпрос, който е обусловил приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по материалноправен въпрос: „за действието /обратно или занапред/ на обявената с решение от 12.06.03 г. относителна спрямо касаторката недействителност на договора от 4.06.97 г., с който С. Д. прехвърлил правата си върху имота на първоначалната ищца В. Д., е от значение за спора и точното прилагане на закона.“.

С  Решение № 400 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4204/2008 г., III г. о., ГК, се приема следното: „Когато страни по договор за наем на имот сключат предварителен договор за продажба на същия имот, налице е обективна новация в отношенията между страните по чл. 107 ЗЗД – старото наемно правоотношение е заменено с ново – по предварителен договор за продажба на имота между тях. Новацията погасява старото задължение и развалянето на предварителния договор не възстановява предишното наемно отношение между страните.

Искът по чл. 135 ЗЗД е конститутивен, а недействителността има обратно действие – не от влизане на решението за обявяването й в сила, а от момента на извършване на отмененото. Недействителността е относителна – само спрямо упражнилия правото си по чл. 135 ЗЗД кредитор.

По характера си, възражението за неизпълнен договор е отлагателно потестативно условие – докато се изпълни насрещната престация, заради която се упражнява. То следва от относителните облигационни отношения, възникнали едновременно от един и същ фактически състав, като съществуването на едното задължение е причина за другото – насрещното и е способ за едновременното им изпълнение. Възражението за неизпълнен договор няма абсолютния вещен характер и неделимостта на същинското право на задържане по чл. 91 ЗЗД и  чл. 72 ЗС, което обезпечава посочените там вземания във връзка с вещта.“.

30. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: „поради противоречие на въззивното решение с указанията по приложение на материалния закон в Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г., ОСГК.“.

ВКС е приел следното в Решение № 234 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1099/2009 г., II г. о., ГК: „Не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Временни обекти са тези, за които е дадена възможност временно да съществуват върху чужд терен и да бъдат ползвани по определено предназначение за конкретен срок или до предприемане действия по реализиране на предвиденото в плана териториално устройствено мероприятие. След влизане в сила на ЗУТ такъв обект може да придобие траен градоустройствен статут само при условията на § 17, ал. 2 ЗУТ, т.е. ако е изграден върху държавна или общинска земя, в противен случай подлежи на премахване. Правото по  чл. 72, ал. 3 ЗС е потестативно по своя характер и дава възможност на добросъвестния владелец, на приравнения към него купувач по предварителен договор и на недобросъвестния владелец, извършил подобрения със знанието и без противопоставянето на собственика, да задържи вещта до заплащането на дължимото му се обезщетение за разноските и подобренията.“.

31. Касаторът е повдигнал касаионен въпрос, който е обусловил приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, а именно: „за правата на лицата, осъществили подобрения в имоти, които се възстановяват по ЗСПЗЗ при условията на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.“.

В Решение № 275 от 26.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 560/2009 г., I г. о., ГК е прието, че: „Съгласно § 4в от ПЗР на ЗСПЗЗ субекти на правата по посоченият текст са лицата, които са извършили подобрения върху имоти, подлежащи на възстановяване при условията на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и § 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. За тези лица е въведена презумпцията на  чл. 72, ал. 1 ЗС, която ги приравнява на добросъвестни владелци. Иска обаче е неоснователен защото претенцията е погасена по давност, която е започнала да тече от 1994 г. През тази година е предявен ревандикационният иск от който е представено съдебно решение като доказателство. Към настоящия казус е относимо Постановление № 6 от 27.XII. 1974 г. по гр. д. № 9/74 г. на Пленума на ВС, което определя, че изискуемостта за подобрения настъпва със смущаването на владението. Момента на смущаването на владението е датата на предявяването на ревандикационният иск. Следователно ищецът-касатор е добросъвестен подобрител, но вземанията му за подобрения са погасени по давност.“.

32. Допуснато е касационно обжалване по следния въпрос:: „касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд от 09.07.2008г по гр. д. № 600/2008г. с което е оставено в сила решението на Видинския окръжен съд от 18.01.2008г по гр. д. № 156/2007г „в осъдителната му част“ – т. е. в частта в която Е. И. А. е била осъдена да заплати на А. И. Е. и на И. Н. Е. сумата 7852.25 лева представляваща стойността на извършените в УПИ * от кв.8 по плана на село Б., подобрения и стойността с която Е. И. А. се обогатила, а А. И. Е. и на И. Н. Е. обеднели, заедно със законната лихва считано от 21.02.2007г до окончателното изплащане на сумата и направените по делото разноски в размер на 450 лева.“.

Постановено е Решение № 912 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4713/2008 г., ГК, IV г. о., в което е прието, че: „В определението за допускане касационно обжалване на въззивното решение е цитирано Тълкувателно решение № 85/68г ОСГК, което препраща и към Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС. В тях се разяснява, че отношенията между подобрителя на чужд имот и собственика, ако не се уреждат при условията на  чл. 72 ЗС или чл. 74, ал. 2 във вр. с  чл. 72 ЗС, следва да се разгледат на плоскостта на правилата на неоснователното обогатяване. Държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползува от разпоредбите на чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота, и извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор – съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите и правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване – за подобренията. Лицето, което е извършило подобрения в чужд имот, без да е било обвързано с договор към собственика на имота, когато не е владелец и не е държател, не може да се ползува от разпоредбите на  чл. 72 и 74 ЗС. Неговите отношения със собственика за извършените подобрения се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие, съответно с правилата на неоснователното обогатяване, а за добивите от вещта – съобразно чл. 93 ЗС. Съсобственикът, който е извършил подобрения в съсобствения имот със съгласието на останалите съсобственици, не може да се ползува от разпоредбите на чл. 71, 72 и 74 ЗС. Неговите отношения с останалите съсобственици се уреждат за добивите от правилото на чл. 93 и 30, ал. 3 ЗС, а за необходимите разноски за запазване на имота и подобренията – от правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС и тези за водене чужда работа без пълномощие.

Това означава че съдебната практика, изразена в Постановления на Пленума на ВС и Тълкувателни решения на ОСГК, като задължителна по въпросите на извършени подобрения в чужд недвижим имот без знанието и съгласието на собственика и без намерението на извършителя да придобие имота, като го владее за себе си, е постоянната практика, ползвана от съдилищата. Че тя винаги е насочвала в тези случаи към института на водене чужда работа без пълномощно – чл. 60 – 62 ЗЗД или неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД и че при тези случаи вземането е изискуемо от момента на извършването на подобренията. Софийският апелативен съд е приел, че конкретната фактическа обстановка сочи на неоснователно обогатяване от страна на собственицата на недвижимия имот и въпреки това приложил разпоредбите за извършени подобрения от добросъвестен подобрител и от такъв който е приравнен на добросъвестния – т. е. приложил разпоредбите на  чл. 72 ЗС, респ. чл. 74, ал. 2 във вр. с  чл. 72 ЗС. В конкретния случай е имало и възражение за погасяването по давност на всички вземания за извършени от държателите подобрения в чуждия недвижим имот преди повече от 5 години от предявяване на исковата молба – 21.02.2007г. – по-значителните подобренията са били направени през 1980г-1984г. Въззивният съд е бил длъжен да отмени решението на Софийския градски съд и да отхвърли исковете. Това не е било направено, а е прието, че те са основателни и доказани по отношение на първоначалната собственица Е. И. А. и че правилно били уважени спрямо нея за сумата 7852.25 лева.

Така постановеното решение противоречи на практиката на ВС и на ВКС и на съдилищата в страната. То е неправилно – незаконосъобразно и за това следва да се отмени. Върховният касационен съд при условията на чл. 291, ал. 1 ГПК решава спора като приема, че правилната практика е тази на ВС, изразена в Т. Р. № 85/68г ОСГК, на Р № 6/74г Пленума на ВС, Р № 663 от 5.02.2005г по гр. д. № 444/2005г ВКС, 1 г. о., Р № 204 от 08.05.2006г по гр. д. № 1196/2005г ВКС 2 г. – т. е. че началният момент на погасителната давност при вземания за извършени от държател в чужд имот подобрения, започва да тече от момента на извършването им, а не от по-късен момент. За тях не са приложими разпоредбите на  чл. 72 ЗС или чл. 74, ал. 2 във вр. с  чл. 72 ЗС.“.

33. Касационното разглеждане е допуснато по следния проблем: „която на осн. чл. 108 ЗС Е. И. Б. от гр. С. е осъден да предаде владението върху апартамент № 18, ет. III в сградата на бул. „.. Иван И. “ № 80, с площ 62,34 кв. м. на В. Н. Т., както и в частта, в която е оставено без уважение направеното от Е. И. Б. възражение за право на задържане върху същия апартамент.“.

С Решение № 931 от 21.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5000/2008 г., III г. о., ГК е прието, че: „Възражението за задържане е регламентирано в разпоредбата на  чл. 72, ал. 3 ЗС, която дава възможност на добросъвестния владелец да задържи вещта до заплащане на извършените от него подобрения и разноски за нейното запазване. Не е предвидена законова възможност претендираната от собственика й вещ да бъде задържана, за да се даде възможност за изпълнение на облигационни задължения, произтичащи от договорки между собственика и владелеца. Разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД не е императивна.“.

34. Касаторът е поставил материални правен въпрос относно: „приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със запазване съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните. С оглед това е поддържано противоречие с приетото с представените решения на ВКС – № 559 от 17.05.1993 г. по гр.д. 1724/92, ВКС, IV г.о. № 151 от 19.01.2004 г. по гр.д. 162/2003 г. на ВКС, I г.о. и решение от 10.03.2006 г. по гр.д. 47/2005 г. на ВКС, II г.о. във връзка с приложението на чл. 20 ЗЗД, а именно – че тълкуване на договора следва да се търси при изявена неяснота или двусмислие на някои изрази, в противен случай съставлява изменение на договора.“.

Разрешение на поставения правен проблем е дадено с Решение № 81 от 7.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 761/2008 г., I т. о., ТК, в което е прието, че: „На тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. По отношение на подобрителя, който не е владелец, разпоредбите на чл. 71,  чл. 72 и чл. 74 ЗС не се прилагат. Право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по  чл. 72 и чл. 74 ЗС има само владелецът, но не и държателят.“.

III. Вместо заключение.

Изложеният по-горе синтез от практиката на ВКС по чл. 72 от ЗС показва многообразието на решаваните казуси и правните въпроси, които възникват. Това безспорно води до необходимост от познаване на задължителната практика на ВКС. Не може да не се отбележи, че в същата не се забелязват както дискусионни моменти, така и противоречия. Дискусията би могла да е полезна, ако не се касаеше за задължителна практика, докато противоречията поставят пред сериозно изпитание и под съмнение практиката по чл. 290 от ГПК. Вярно е, че същата е прогласена за такава с Тълкувателно решение. Но в ЗСВ само ТР са предвидени като задължителни. Доведена противната теза до абсурд, може ли ВКС да обяви за задължителна практиката напр. на определен районен съд с ТР. Отговорът е очевиден. Това ме кара да мисля, че ако ще се правят прецеденти – особено, ако се вземе предвид чл. 291 от ГПК, което на практика е прецедентно право, то би следвало да се прави много внимателен анализ и преценка при постановяване на съдебните актове, особено на задължителните за първоинстанционните и въззивните съдилища. Тук трябва да се отбележи и още нещо, което е много важно – в практиката по чл. 290 от ГПК трябва да се внимава, когато се „решава по справедливост“ – каквито случаи се забелязват и в настоящия синтез от решения, защото справедливостта за един, може да бъде несправедливост за множество други. Принципно критерият не е количествен, а трябва да е качествен, но очевидно понякога качествената „справедливост“ води до количествена „несправедливост“.

Автор: Васил Александров, юрист

---

---

---