НЯКОИ ДИСКУСИОННИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО НЕПРИСЪСТВЕНОТО РЕШЕНИЕ

Съгласно чл. 238, ал. 1 от ГПК ако ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника. Пояснението на чл. 239, ал. 1 от ГПК пък указва в кои случаи това искане следва да бъде уважено: ако на страните са указани последиците от неспазването на сроковете за размяна на книжа и от неявяването им в съдебно заседание и ако искът вероятно е основателен с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства. Неприсъственото решение не подлежи на обжалване (чл. 239, ал. 4 от ГПК).

Колкото и да е изненадващо, този пределно ясен законов текст е станал повод за доста нееднозначно тълкуване от съдилищата. Така например според редица първоинстанционни състави, ако ищецът е поискал постановяването на неприсъствено решение и са налице всички останали предпоставки, но искът не е вероятно основателен, съдът постановява неприсъствено решение, с което отхвърля иска като вероятно неоснователен и указва на страните, че решението е окончателно и не подлежи на обжалване (Решението на Благоевградския районен съд № 3448 от 13.05.2014г. по гр.д.№ 34/2014г.; Решение №116/07.05.2014 г. по гр.дело № 317/2013 г. на Районен съд Шумен; решение № 5155/20.11.2013г. по гр.д.№ 953/2013г. на Районен съд Разлог и много други). Перлата в съдебната практика по неприсъствените решения е Определение №394/26.05.2014 по дело №1418/2014 на ВКС, ТК, I т.о., според което едно подобно решение не е нищожно, а е недопустимо, но подари забраната на чл. 239, ал. 4 от ГПК не подлежи на обжалване.

Законовият текст е пределно ясен – когато не е налице която и да е предпоставка за постановяването на неприсъствено решение, съдът просто отхвърля искането на ищеца и продължава разглеждането на делото. Когато ищецът е поискал постановяването на неприсъствено решение, съдът може да постанови неприсъствено решение, с което уважава предявения иск и не може да постанови неприсъствено решение, с което отхвърля иска като вероятно неоснователен. Обратното би било грубо нарушение на почти всички известни на съвременното, а и на римското частно право принципи едновременно. Такова разбиране би приравнило процесуалното действие на ищеца с една хазартна игра, в която тази страна трябва да заложи изхода на делото и правото си на обжалване в името на по-експедитивното приключване на делото.

Пределно е ясно, че тази съдебна практика е дълбоко незаконосъобразна. Практически значимият въпрос е какво следва да направи ищецът, за да защити своите права, ако искът му бъде отхвърлен по такъв нелеп начин. На първо място, възниква въпросът, какво процесуално действие следва да бъде предприето. Следва да се отбележи, че когато съдът погрешно е указал на страните, че решението не подлежи на обжалване, то това не препятства възможността им да подадат въззивна жалба. Тъй като ищецът е присъствал в съдебното заседание, постановеното срещу него решение не е неприсъствено, макар да е погрешно озаглавено по този начин. Дали едно решение е неприсъствено или не не зависи от наименованието на акта, а от съдържанието му, също както в областта на материалното право един договор може да е озаглавен дарение, но от съдържанието му недвусмислено да личи, че вещта бива продадена, а не подарена.

За щастие, в съдебната практика от 2015 г. ВКС обръща внимание на този проблем, довел до постановяването на доста голям брой незаконосъобразни решения в периода 2012-2015 г. В мотивите на Определение №184/20.04.2015 по дело №306/2015 на ВКС, ГК, I г.о. се казва: “Когато представените доказателства не са създават вероятност за основателността на иска, съдът следва да отхвърли искането с определение – чл.239 ал.3 ГПК и да премине към разглеждане на делото по общия ред като изготви доклад по делото съобразно чл. 146 ГПК и укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест между тях и за кои обстоятелства не сочат доказателства. Съдът не може в неприсъственото решение да прави нова преценка за вероятната основателност на иска и да приеме, че той е неоснователен, защото така ще се наруши правото на защита на страната, поискала неприсъственото решение като се постанови необжалваем съдебен акт, с който се формира сила на пресъдено нещо, при отсъствие на предпоставките на чл. 238-239 ГПК. Необжалваемостта на неприсъствено решение по искане на ищеца се основава на правилото, че в първото заседание, а не в самото решение, съдът преценява вероятната основателност на иска , като гаранция, че искът ще бъде уважен без да е необходимо ищецът да провежда пълно доказване по реда на чл.154 ГПК. При постановяване на положително неприсъствено решение в хипотезата на чл. 238 ал. 1 ГПК, ищецът няма да има правен интерес да го обжалва, а по отношение на ответника, срещу когото е постановено неприсъственото решение законът предвижда необжалваемостта като своеобразна процесуална санкция за проявената от него незаинтересованост от делото. От изложеното следва, че определението с което съдът се произнася по искането по чл.238 ГПК е оттегляемо и ако след уважаването му съдът прецени, че искът е вероятно неоснователен, той е длъжен да отмени определението и да премине към решаване на делото по общия ред, защото ГПК не предвижда възможност по искане на ищеца да бъде поставено отхвърлително неприсъствено решение срещу ответника. В тази хипотеза за вида на решението , а оттам и за обжалваемостта му, следва да се съди не по наименованието му, а по неговото съдържание.”

На второ място, следва да се посочи какви оплаквания следва да релевира ищецът във въззивната си жалба. Този въпрос е по-сложен и отговорът му и зависи от множество конкретни обстоятелства. При всички случаи е налице нарушение на съдопроизводствените правила, поради което тези нарушения трябва да бъдат посочени от въззиввника с оглед ТР № 1 от 9 декември 2013 г. ОСГТК на ВКС. Ако приемем, че подобно решение е нищожно или недопустимо, то дори една бланкетна жалба би могла да събори “неприсъственото решение”. Тъй като понятията нищожност и недопустимост на решението не са ясно очертани и категоризирани от процесуалното право, то винаги следва да се претендира и неправилност на съдебния акт. Въззивната инстанция като “втора първа инстанция” следва да извърши самостоятелна оценка на всички доказателства по делото и да направи собствени фактически и правни изводи. Ако ищецът с исковата молба е представил всички надлежни доказателства, обуславящи основателността на иска, то във въззивната жалба е достатъчно да се релевират оплаквания само относно неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно претендираното право. Ако ищецът обаче не е разполагал с достатъчно доказателства и е направил доказателствени искания, които не са били удовлетворени поради скоропостижното приключване на производството, то те неминуемо следва да бъдат посочени и поискани с ВЖ на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Искането на ищеца да бъде постановено неприсъствено решение не представлява отказ от направени доказателствени искания, поради което последните следва да се допуснат от въззивния съд, ако не са налице други основания за недопускането им.

Съществува и съдебна практика, която насочва отговора на поставения проблем в друга насока. Според Решение № 157 от 29.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 262 от 2010 г. на I т.о. когато е налице искане от страна на ищеца за постановяване на неприсъствено решение, съдът е длъжен да се произнесе с неприсъствено решение или с определение, с което отказва постановяването на неприсъствено решение. Всяко друго процесуално поведение на съдът в този случай би довел до недопустимост на съдебното решение. “Като е постановил съдебен акт – решение, с което се е произнесъл по съществото на спора, преценявайки приложените към исковата молба многобройни писмени доказателства, от към тяхното съдържание без да е налице оспорване на релевантните факти от страна на ответника, вместо да се произнесе по направеното искане от ищеца или с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, или с решение по чл. 239, ал. 2 ГПК, решаващият съд е постановил недопустим съдебен акт. Той е отказал приложение на процесуалните норми на самостоятелния институт в процесуалното право – този на неприсъственото решение, при упражнено надлежно процесуално право от страна на ищеца за постановяване на решение по реда на чл. 239 ГПК. При констатирано надлежно упражнено право от страна на ищеца по реда на чл. 238 ГПК и отсъствие на произнасяне от първоинстанционния съд по направеното искане за приложение на института на неприсъственото решение, Б. окръжен съд не е следвало да преценява процесуалното поведение на ищеца пред въззивната инстанция /липсата на представени други доказателства с въззивната жалба в подкрепа на исковата молба/, тъй като подобни аргументи са относими единствено към защитата на страната в обикновеното исково производство, за каквато хипотеза, предвид данните по делото, липсват предвидените от закона предпоставки. Производството е следвало да се подчинява или на процесуалните правила, свързани с неприсъственото решение, или с тези, определящи реда по същинското исково производство.

Но дори и при констатация за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, то с оглед спецификата на неприсъственото решение и неговия режим /необжалваемост и процедури по чл. 240 ГПК пред въззивен съд/, Б. окръжен съд, в качеството си в случая на въззивна инстанция, не би могъл да поправи нарушението, тъй като единствено в компетенциите на първоинстанционния съд е постановяването на неприсъствено решение, което не полежи на контрол пред по-горестоящ съд. Именно и поради това, ирелевантно е позоваването на представяне или непредставяне на писмени доказателства от ищеца в подкрепа на иска, във връзка с въззивното обжалване, и обсъждането на въпроса за засягане или ограничаване на правата на жалбоподателя в конкретната хипотеза с оглед вида на съдебното производство и съдебния акт, с който е разрешен правния спор. Защото своевременното упражняването от ищеца на процесуалното право да иска приложение на института на неприсъственото решение препятства произнасянето на първоинстанционния съд с решение по реда на общото исково производство, преди произнасянето по искането с определение по чл. 239, ал. 3 ТЗ. Само когато първоинстанционният съд прецени, че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение той ще следва да се произнесе с изричен съдебен акт – определение, с което ще отхвърли искането и при подобна хипотеза съдебното производство ще следва да бъде продължено по общия ред и да се постанови обикновено решение.

По изложените съображения, на обезсилване подлежи и първоинстанционното решение, като постановено по недопустимо /невъведено/ искане, предвид въведеното искане за произнасяне с неприсъствено решение от страна на ищеца и отсъствие на произнасяне по това искане с допустимите от закона съдебни актове – решение по чл. 239, ал. 1 ГПК, с което се уважава поради вероятната му основателност предявения иск, или определение по чл. 239, ал. 3 ГПК за отхвърляне на искането, и с последица – продължаване разглеждането на делото по общия ред.“

Изрично трябва да се подчертае фактът, че последното решение е от 2011 г. и макар да могат да бъдат да бъдат оспорени някои от аргументи, които използва, сравнително ясно е обяснено, че не може срещу присъстващия ищец да се постанови неприсъствено решение. Тревожен е фактът, че дори след това решение по чл. 290 ГПК в периода 2012-2015 г. продължават да се постановяват множество незаконосъобразни неприсъствени решения, което показва, че освен непознаването на правилата за тълкуване на нормативните актове и фундаментални принципи на правото, е налице и отсъствие на интерес към развитието на съдебната практика на ВКС.

Причините за постановяване на подобни порочни решения следва да бъдат внимателно изследвани. Тяхното отстраняване следва да бъде заложено във всяка една следваща бъдеща стратегия за развитието на юридическото образование, която да обърне внимание на правото като дух, традиция и чувство за справедливост, а не да го разглежда само като хорариум, в рамките на който трябва да бъде усвоено определено количество правни норми. В тази връзка при обсъждането на смисъла от преподаването на различните учебни дисциплини, далеч не е самоцелно и безполезно изучаването на науки, разкриващи основополагащи за правото принципи, само защото не се опират на последния брой на Държавен вестник. По тази причина съвсем основателни са някои критики към измененията в Наредбата за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „юрист“^¹.

Автор: Светослав Желев