ВПИСВАНЕ НА МОЛБАТА НА КРЕДИТОР ЗА ОТДЕЛЯНЕ НЕДВИЖИМИТЕ ИМОТИ НА НАСЛЕДОДАТЕЛЯ

В чл. 67 ЗН на кредиторите на наследодателя е дадено правото да впише молба в книгите по вписванията или имотния регистър, по силата на която недвижимото имущество на наследодателя се отделя от това на наследника (benefitio separationis).[1] Правният ефект на вписването е определен в чл. 67, ал. 3 ЗН – вписалото молбата си лице се предпочита пред онези лица, вписали своя акт по-късно.

Разпоредбите на чл. 67 ЗН поставят дискусионни въпроси, свързани с упражняване на правото в светлината на действието на вписването, неговите субективни и обективни предели, както и за ефективността на законовата уредба. На тях трябва да се даде отговор при анализ на предпоставките за пораждане на потестативното право на кредитора, реализацията на фактическия му състав и упражняването му.

Разпоредбите на чл. 67 ЗН определят предпоставките за упражняване на правото да се иска отделяне на недвижимите имоти на наследодателя от наследствената маса. Те могат да бъдат представени в персонален и темпорален аспект.

В персонален аспект, от една страна, разпоредбата на чл. 67, ал. 1 ЗН посочва, че задължителна предпоставка за вписването на молбата е недвижимият имот да е получен по наследство и към момента на завеждане на молбата във входящия регистър да е собственост на лице, притежаващи качеството на наследник. От друга страна, лимитивно и изчерпателно са посочени лицата, притежаващи възможност да искат отделяне на недвижимите имоти на наследодателя. Това са кредиторите на наследодателя, с които приживе последният, въз основа на договор, едностранна сделка, законов или извъндоговорен източник, или от друг сложен юридически факт, е бил в правоотношение.[2] Това са и лицата, притежаващи качеството на заветник по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН.[3]^{, [4]}

Трябва да се подчертае, че изброяването на правоимащите лица по чл. 67, ал. 1 ЗН не е особено прецизно. В широк смисъл заветниците също имат качеството на кредитори на наследството.[5] Това обезсмисля изричното им посочване в законовата разпоредба. Поради това юридически по-прецизно е de lege ferenda разпоредбата на чл. 67, ал. 1 ЗН да бъде изменена, като посочването на заветниците да отпадне от законовия текст.

В темпорален аспект упражняването на правото е ограничено от тримесечен срок от приемане на наследството – чл. 67, ал. 1 ЗН. Срокът е преклузивет и след неговото изтичане правоимащото лице изгубва възможността на впише молбата си.[6] Това ограничение е неправилно съобразено с целта на разпоредбата, която следва да дава защита на кредиторите на наследодателя. Това я прави неефективно средство за защита. Този извод може да се направи с оглед, на първо място, на несигурността, която носи приемането на наследство чрез конклудентни действия.[7] В този случай за кредитора би било практически невъзможно да упражни валидно правото си в срока по чл. 67, ал. 1 ЗН поради неизвестността на началния момент на срока, от който започва да тече. Проблем създава и предпоставката за евентуално оспорване на правото на предпочитание по чл. 67, ал. 3 ЗН на вписалия молбата си кредитор от друг кредитор, претендиращи удовлетворяване от наследствената маса. Предвид изложеното, би било разумно de lege ferenda към текста на чл. 67, ал. 1 ЗН да се добави второ изречение, което да обвърже упражняването на правото да се иска отделяне на недвижимия имот или с момента на узнаване от кредитор за вписаната молба (субективен критерий), или с момента на откриване на наследството (обективен критерий).

Фактическият състав на правото по чл. 67, ал. 1 ЗН включва кумулативното наличие на два елемента – подаване на молба от правоимащо лице в преклузивния тримесечен срок от приемане на наследството и вписване на молбата в имотния регистър или книгите по вписванията. Първият елемент е обвързан с наличието на молба, която следва да изразява несъмнената воля на лицето, че желае настъпване на правните последици, предвидени в чл. 67 ЗН.[8] Вторият елемент е обвързан с действията на съдията по вписванията, който с определение разпорежда вписването й. Постановяването на акта на съдията по вписванията придава действие на вписването от момента на вписването на молбата на кредитора във входящия регистър, воден от службата по вписванията. Законодателната уредба обаче не дава отговор на въпроса какво е действието на вписването. Той трябва да се изведе чрез тълкуване на законовите разпоредби и съобразяването им с целта и разума на закона.

Вписването има оповестително-защитно действие, което се изразява в даване на гласност на волеизявлението на правоимащото лице и гарантиране на правото му на предпочитание пред правата на други лица, вписали по-късно своите актове – арг. от чл. 67, ал. 1, изр. първо ЗН във вр. с чл. 112, б. „д” ЗС.

Хр. Тасев подчертава, че за вписалите молбата си кредитори на наследодателя, на основание чл. 67, ал. 3 ЗН, се поражда правото да бъдат предпочетени пред останалите кредитори на наследодателя и кредиторите на наследника, както и спрямо всички трети лица, вписали по-късно своите актове относно отделения недвижим имот.[9] П. Венедиков застъпва становище, че вписването на молбата създава предпочитание за една група кредитори пред друга.[10] Това тълкуване на чл. 67 ЗН е съобразено с основната цел на законовите разпоредби – да се защитят интересите на кредиторите на наследството, вписали молбата си, чието общо обезпечение може да се намали при смесване на имуществото на наследодателя с това на наследника.

В правната доктрина обаче, както и в съдебната практика, не е даден категоричен отговор на въпроса какъв смисъл влага законодателят в термина „предпочетен”. Л. Василев включва молбата по чл. 67 ЗН сред актовете, представляващи обезпечения върху недвижими имоти, които защитават интересите на кредитора.[11] Това становище се допълва логически от А. Кожухаров, според който правото на предпочитание при вписана молба по чл. 67 ЗН трябва да се разглежда редом до привилегиите по чл. 136 ЗЗД.[12] Авторите обаче не изясняват същността на правото на кредитора да бъде „предпочетен”. Това е правото на кредитора вземането му да бъде предпочитално удовлетворено при публична продан на отделения недвижим имот. Аргумент за правилността на това становище дават и някои автори в правната доктрина, които отбелязват, че вписалият молбата си кредитор може да се възползва от привилегията си спрямо останалите кредитори едва в изпълнителния процес.[13]

С оглед на изложеното може да се направи заключение, че правото на предпочитание на кредитора наподобява на ипотечното право. То обаче не е идентично, а включва в съдържанието си единствено правомощието на кредитора да бъде предпочетен пред останалите кредитори при разпределение на сумата, получена при публична продан на недвижимия имот.[14] Правото на предпочитание не съдържа правомощията на ипотекарния кредитор да не се допуска влошаване на имота – чл. 177, ал. 2 ЗЗД, и привилегированото право да се предизвика публична продан на недвижимия имот, основаващо се на разпоредбите на чл. 173, ал. 1 ЗЗД и чл. 445, ал. 1 ГПК.[15]

Правото на предпочитание е двояко. То се допълва с още един защитен ефект, настъпващ след вписване на молбата. Той се изразява във възможността облигационните права на вписалия молбата си кредитор на наследодателя да бъдат успешно противопоставени спрямо правата на вписалите по-късно своите актове лица относно отделения недвижим имот.[16] По този правен ефект действието на вписването като защитно средство може да се нареди до възможностите по чл. 56, ал. 1 ЗН и чл. 135 ЗЗД. [17]

От буквалното тълкуване на чл. 67, ал. 3 ЗН може да се направи заключение, че вписването поражда ефект на противопоставимост единствено за вписалото молбата си лице и другите кредитори на наследодателя. В правната доктрина[18] обаче посочената разпоредба се тълкува в смисъл, че правните последици при оповестително-защитното действие на вписването обхващат също така наследниците и техните кредитори. Подкрепа трябва да намери становището, застъпено в правната доктрина, тъй като отговаря в по-голяма степен на нуждите на практиката и на принципа на правната сигурност.

Вписването на молбата има действие и за наследниците – приетият по наследство недвижим имот се „отделя” от имуществото на наследниците. Законът обаче и тук не конкретизира какво точно значение трябва да се отдава на използвания термин. Това е една законова фикция, на която не следва да се признават правните последици на прехвърляне на правото на собственост на недвижимия имот в патримониума на кредитора на наследството. След вписването на молбата на кредитора наследникът остава собственик, но неговите права относно наследствения имот се ограничават. Извършените от наследника действие – на обикновено управление или разпореждане, които накърняват правото на предпочитание на кредитора, не могат да му бъдат противопоставени. За наследника се поражда задължение да търпи както насочването на принудителното изпълнение спрямо отделения недвижим имот, така и привилегированото положение на вземането на кредитора на наследодателя при разпределение на сумата от публичната продан.

Описаното по-горе оповестително-защитното действие на вписването може да се илюстрира в светлината на следните примери: когато наследникът е вписал отказ от право на собственост; при учредяване на ипотека от наследника на трето лице; при разпореждане с наследствен недвижим имот, придобит при наследяване на предприятие на едноличен търговец. Нека разгледаме по-подробно всеки един от тях.

Първо, възможно е приелото наследство лице да впише волеизявление в имотния регистър или книгите по вписванията, с което извършва отказ от право на собственост.[19] В този случай отказът ще е действителен, но ще е непротивопоставим на кредитора, вписал молбата си в по-ранен момент.

Специфична особеност на този ефект на вписването е, че може да постави кредитора на наследодателя в особено привилегировано положение спрямо всички останали кредитори, тъй като създава привилегия единствено за вписалото молбата си лице.[20] Това води до извода, че за всички останали кредитори на наследството отказът от право на собственост, извършен след вписване на молбата за отделяне на недвижимия имот, ще бъде действителен. За тях принудителното изпълнение спрямо конкретния имот трябва да бъде спряно. За вписалия молбата си кредитор обаче то ще продължи и единствено неговото вземане ще бъде включено в разпределението след публичната продан.

Трябва да се подчертае, че този правен ефект на вписването не урежда хипотеза на относителна недействителност. Както вече посочих, всички актове на разпореждане или на обикновено управление на наследника относно отделения недвижим имот ще бъдат действителни, но непротивопоставими на кредитора на наследодателя в изпълнителния процес. Отделянето има единствено за цел да направи непротивопоставими на кредитора тези действия, които биха накърнили правото му на предпочитание, а отказът от право на собственост е безспорно такова действие.

Второ, в случай че наследникът е сключил договор за ипотека с трето лице след вписване на молбата на кредитора, то същият ще е действителен. Дори учредената ипотека да бъде първа по ред с оглед на нейното вписване, при разпределение на получената сума от публичната продан на отделения недвижим имот вземането на ипотекарния кредитор няма да бъде удовлетворено преди вземането на вписалия молбата си кредитор. Вземането на кредитора на наследодателя ще бъде удовлетворено с вземанията по реда в чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, като при разпределението вземанията от реда няма да се удовлетворят съразмерно, а предпочитание ще се даде на кредитора на наследодателя, вписал молбата си.[21]

Във връзка с изложеното интерес представлява становището на В. Петров, който защитава теза за прилагане по аналогия на правилата за ипотекарните кредитори. Според него съдебният изпълнител трябва служебно за вземе предвид вписването на молбата за отделяне на недвижимия имот, дори вземането да не е предявено във висящото изпълнително дело, и сумата, за която е вписана молбата, да се отдели и запази.[22] Към това становище могат да бъдат изразени резерви, тъй като правото на предпочитание на кредиторите, вписали молба по чл. 67 ЗН, е подобно на ипотечното право, но не съдържа пълния обем от законови правомощия, съдържащи се в разпоредбите на ЗЗД и др. специални на него закони. Не е налице и препращаща разпоредба, от която да се извлече подобен извод. Допълнителен аргумент е и трудното обосноваване на всички посочени предпоставки в разпоредбата на чл. 46, ал. 2, изр. първо ЗНА.[23]

Трето, след смъртта на едноличния търговец е възможно неговото предприятие да премине по наследство в патримониума на наследниците. В този случай, ако наследството не е прието по опис и наследникът се е разпоредил с него, логично може да се стигне до затруднения за кредиторите на наследството при насочване на принудителното изпълнение към конкретно имущество. Решението на този проблем отново може да бъде свързано с приложението на чл. 67 ЗН и оповестително-защитното действие на вписването на молбата на кредитора на починалия едноличен търговец. По този повод в правната доктрина[24] правилно се отбелязва, че е възможно за в бъдеще в ЗН да се възприеме фигура от рода на тръста (trust), позната в англо-американската правна система. Тя ще позволи отделяне на недвижимия имот да става ех lege, за известен период от време след откриване на наследството на търговеца.

Гореизложеното относно оповестително-защитното действие на вписването трябва да се отграничи от особеностите, които съществуват по отношение на заветниците като специфични кредитори на наследството. Докато целта на вписването на молбата на кредиторите е да се защитят облигационни права, то при заветниците се защитават наследствени права. Смисълът на вписването е да се защити правото на заветника като специфичен кредитор на наследството при претенции на други лица спрямо отделения недвижим имот. Това са преди всичко кредитори на наследника, които след приемане на наследството от длъжника имат възможността да насочат принудителното изпълнение спрямо недвижимия имот и да се удовлетворят от сумата, получена от осребряването му. Правният интерес на заветника в този случай се състои в запазване на отделения недвижим имот, като претенцията му се изразява само във възможността да се иска от наследниците да изпълнят завета.[25]

Вписването на молбата на заветника го защитава и от кредиторите на наследодателя, които не са вписали своята молба. Ако последните обаче са сторили това, тогава между тях и заветниците възниква конкуренция, която се решава в полза на кредиторите на наследодателя – чл. 67, ал. 3, изр. второ ЗН. Законовата разпоредба не отдава значение на последователността на вписванията, което е изключение от общия принцип на вписването в имотния регистър prior tempore, potior iure.

Освен оповестително-защитно действие, вписването на молбата на кредитора има и конститутивно действие.[26] Това решение не е безспорно, като в правната доктрина това действие на вписването е изрично признато единствено от Л. Василев[27]. Към това становище се присъединявам и аз. Както вече посочих, вписването е част от правопораждащия фактически състав за възникване на правото на предпочитание по чл. 67, ал. 3 ЗН и отделянето на недвижимия имот, получен по наследство. Аргумент за правилността на този извод е, че без вписване на молбата на кредитора на наследодателя или на заветника предвидените правни последици в разпоредбите на чл. 67 ЗН не могат да възникнат. Без вписване, също така, няма как съдебният изпълнител да узнае за правата на кредитора на наследодателя и да ги съобрази при изготвяне на разпределението от публичната продан на отделения недвижим имот. Това нарежда действието на вписването до този на вписването на ипотеката, отказа от вещни права върху недвижим имот и възбраната.[28]

Целта на придаване на конститутивно действие на вписването е да се гарантира правната сигурност с оглед необходимостта от засилена защита на правото на собственост върху недвижимия имот и гарантиране на привилегированото положение на вписалото молбата си кредитор на наследодателя в рамките на висящия изпълнителен процес.

От цялостното изложение може да се направи заключение, че валидното вписване на молбата на кредитора на наследодателя по чл. 67 ЗН може да послужи като ефективно защитно средство за удовлетворяването на неговите законно признати интереси. То се реализира предвид действието на вписването, проявяващо се в изпълнителния процес – с оглед реализирането на публичната продан на отделения недвижим имот и извършването на разпределението на получената парична сума след това.

Автор: Ивайло Василев – редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски” (http://www.kantorite.bg/Ekip/Iuriskonsult-Ivailo-Vasilev)

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Така Стоянов, В. Имотен регистър. С.: БАН, 2005 г., с. 9; Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: СОФИ-Р, 2002 г., с. 50.

[2] Така Голева, П. Облигационно право. Пето преработено и допълнено издание. С.: Фенея, 2012 г., 30-38. Вж. също Zimmermann, R. The law of obligations. Roman foundation of the Civilian tradition. New York: Oxford University Press Inc., 1996, p. 1.

[3] Вж. Тасев, Хр. Българско наследствено право. Девето преработено издание. С.: Сиела, 2009, с. 71.

^{^[4]} Преценката за придобиване на качеството на заветник на едно лице може да е проблематична. Особено ще се отнася до момента, в който съдията по вписванията следва да постанови определение, с което да се впише молбата на заветника по чл. 67 ЗН. Проблемът може да бъде изведен от мотивите на Решение № 24 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 3526/2014 г., II г. о. на ВКС, в които се застъпва становището, че: „само по себе си включването в текста на завещанието на изявление, свързващо завещаното имущество с определена територия, не е достатъчно да се формира извод, че се касае за завет, ако в резултат от приложението на правилата за тълкуване на завещанието се налага извод, че действителната воля на завещателя е била да назначи посоченото в завещанието лице за свой наследник, а не заветник”.

[5] Вж. Тасев, Хр. Българско…, с. 71. Това становище се допълва от С. Ставру, който посочва, че „с приемането на завета на наследство заветникът се превръща в кредитор на наследството на своя завещател по отношение на завещаното му наследство, но и в длъжник спрямо кредиторите на наследодателя/завещателя – по отношение на включените в завещаното наследство задължения. Случаят е аналогичен с продажбата на наследство – купувачът се явява и длъжник спрямо кредиторите на наследодателя на продавача.” – вж. Ставру, С. Завет на наследство. – Собственост и право, 2009, № 4, 34-42.

[6] Вж. Тасев, Хр. Българско…, с. 150.

[7] Проблемът се състои в това, че приемането на наследството чрез конклудентни действия (т. нар. мълчаливо приемане) се извършва чрез действия, от които по недвусмислен начин следва ясната воля на наследника, че желае приемане на наследството. Несигурността се изразява в липсата на изрично легално изброяване на видовете действия, които могат да бъдат квалифицирани като такива. Но законът дава възможност на съда (а не на съдията по вписванията) при всеки конкретен случай, извършвайки цялостна съпоставка на доказателствата по делото, да преценява дали извършените действия сочат воля за приемане на наследството – така Решение № 64 от 24.02.2010 г. по гр. д. № 3838/2008 г., IV г. о. на ВКС. Подробно за приемането на наследство чрез конклудектни действия – вж. Петров, В. Приемане на наследство. С.: Сиела, 2014, с. 214 и сл.

[8] Чл. 67, ал. 1 ЗН и чл. 4, б. „Д” ПВп. посочват, че на вписване подлежи молбата на кредитора или на заветника, а в чл. 60, т. 8 ЗКИР се посочва, че това са „обстоятелствата” по чл. 67, ал. 2 от ЗН. В доктрината обаче се отбелязва, че това на пръв поглед несъответствие следва да се тълкува в смисъл молбата на кредитора или заветника – така Стоянов, В. Вписване в имотен регистър. – Собственост и право, 2000, № 10, с. 30.

[9] Вж. Тасев, Хр. Българско…, с. 150.

[10] Вж. Венедиков, П. Система на българското наследствено право. Второ преработено издание. С., 1945, с. 250.

[11] Василев, Л. Българско вещно право. Второ преработено и допълнено издание от академик Чудомир Големинов. С.: Нова звезда, 2001, с. 392.

[12] Вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. С.: ЮРИСПРЕС, 2002 г., 621-622.

[13] Същото становище застъпват В. Петров и Д. Константинов, които обвързват правото на предпочитание с удовлетворяване на интереса на кредитора – вж. Петров, В. Приемане…, с. 275; Константинов, Д. Въпроси на наследяването. С.: 1985, с. 103.

[14] Така Цонов, А. Коментар по Закона за наследството. С., 1993, с. 162. Вж. още Голева, П. Облигационно…, 302-303. В. Стоянов подчертава, че вписването обременява имота с една тежест, каквато безспорно е и ипотеката – вж. Стоянов, В. Имотен…, с. 42.

[15] За правомощията на ипотекарния кредитор и тяхното съдържание – вж. Марков, М. Ипотеката. С.: Сиби, 2008, с. 314 и сл.

[16] Ефектът на непротивопоставимост ще обхване вписванията на актове във всички регистри, отнасящи се до отделения недвижим имот – напр. регистъра на имуществените отношения на съпрузите. Целта на вписването е да се защитят адекватно имуществените права единствено на вписалото молбата си лице. Противното разрешение би противоречало на придаденото от закона действие на вписването и на замисъла на разпоредбата като ефективно защитно средство.

[17] Подробно за тяхната същност и съотношение – вж. Петров, В. Съотношението между Павловия иск и иска по чл. 56 от Закона за наследството. – Норма, 2015, № 4, отпечатана в ПИС „Сиела 5.I”.

[18] Така Тасев, Хр. Българско…, с. 150; Петров, В. Приемане…, с. 274.

[19] Отказът от право на собственост (чл. 100 ЗС) се извършва при наличие на волеизявление в писмена форма с нотариална заверка на подписите, което се вписва в имотния регистър. За отказа от право на собственост – вж. Василев, Л. Българско…, с. 410; Венедиков, П. Ново вещно право. С.: Сиби, 1995, с. 176; Джеров, А. Вещно право. С., 1995, с. 277; Ставру, С. Отказ от субективно право. – Търговско право, 2005, № 4, 49-79.

[20] Обратното становище поддържа Хр. Тасев – вж. Тасев, Хр. Българско…, с. 150, според който вписването на молбата на един кредитор ползва и останалите кредитори на наследството. То обаче не намира законова основа, поради което не може да бъде подкрепено. Липсва и аргументация, поради което не може да бъде коментиран тълкувателния път, по който авторът е достигнал до този извод.

[21] Обратно Цонов, А. Коментар…, с. 162.

[22] Вж. Петров, В. Приемане…, с. 276.

[23] Подробно за аналогията на закона и приложението на чл. 46, ал. 2 ЗНА – вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I., С.: СОФИ-Р, 2001, с. 293 и сл.; Павлова, М. Гражданско…, с. 143 и сл.

[24] Вж. Спасов, Г. Проблеми на съотношението на съпружеската имуществена общност с имуществото на съпруга-едноличен търговец. – отпечатана в ПИС „Сиела 5.I”.

[25] Така Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С.: Фенея, 1995, с. 150.

[26] До този извод като че ли стига и П. Венедиков, който разглежда действието на вписването при молбата по чл. 67 ЗН, възбраната и ипотеката, като „особено” – вж. Венедиков, П. Ново вещно право. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков”, 1999, 190. В контекста на изложението на автора, трябва да се разбира конститутивно действие.

[27] Вж. Василев, Л. Българско…, с. 395.

[28] Вж. също Стоянов, В. Имотен…, с. 150 и сл. Авторът включва сред тях и вписването на искови молби по конститутивни искове и вписването на непарична (апортна) вноска в търговско дружество, имаща за предмет недвижим имот.