ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ ДЯЛ НА СЪДРУЖНИК В ДРУЖЕСТВО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ

1. Увод

В разпоредбите на чл. 517 ГПК е регламентирана процедура по реализиране на изпълнителния способ „Изпълнение върху дял от търговско дружество”. Тази процедура включва правила, които са относими към принудителното изпълнение на дял от имуществото на ООД, което по принцип не отговаря за личните задължения на съдружниците. Когато обаче принудителното изпълнение е насочено спрямо дела на съдружника длъжник, тогава законът създава изключение от това правило, предвиждащо последователност от действия, засягащи имуществената сфера и на търговското дружество.

Настоящата статия представя изследване на тази хипотеза, като последователно са анализирани релевантните разпоредби на ГПК и ТЗ. Разгледани са предпоставките за провеждане на принудителното изпълнение, налагането на запор върху дела на съдружника длъжник, прекратяване на членственото му правоотношение, съдебното производство по прекратяване на ООД и последващата производство по ликвидация. Целта на статията е да предостави цялостната структура от действия на взискателя, съдебния изпълнител, търговското дружество, съда в производството по прекратяване на ООД и ликвидаторите в производството по ликвидация.

2. Предпоставки за реализация на принудителното изпълнение

Изискванията към законосъобразността на процедурата по чл. 517, ал. 1 и 3 ГПК са свързани с кумулативното наличие на две предпоставки – материална и процесуална.

Материалната предпоставка е свързана с качеството на личен кредитор на взискателя и качеството на длъжник на лицето, което е съдружник в ООД. Съдружникът длъжник може да е както физическо лице, така и юридическо. По отношение на кредитора е без значение правопораждащият юридически факт – дали е договорен или извъндоговорен, облигационен или търговски. От значение е единствено съществуването на изискуемо задължение и нуждата от удовлетворяване на законно признатия интерес на взискателя по време на реализация на изпълнителния способ.

Гореизложеното е относимо и за длъжника, чието задължение трябва да е корелативно на правото на взискателя. При него следва да е налице още едно правно качество, което да допълва правната му сфера – да има качество на съдружник в ООД. Решаващо по отношение на това му качество е единствено моментът на започване на процедурата по прекратяване на търговското дружество, а това безспорно е налагането на запор от съдебния изпълнител върху дела на съдружника в дружеството. Без значение е на какво основание е възникнало членственото правоотношение между съдружника и дружеството – дали ще е по силата на оригинерен или деривативен способ.[1]

Процесуалната предпоставка за започване на процедура по прекратяване на дружеството, която допълва и доразвива материалната,  е наличието на образувано и висящо изпълнително дело при спазване на всички разпоредби в чл. 426 и сл. ГПК. В образуваното производство кредиторът на съдружника в търговското дружество трябва да е придобил качеството на взискател по силата на изрично постановление на съдебния изпълнител, а съдружникът – качеството на длъжник.

За последния е без значение дали ще бъде конституиран в качеството на длъжник, посочен изрично в изпълнителния лист, или като трето лице-длъжник, отговарящ за чуждо задължение. Такъв би бил случаят, например, когато лице се е съгласило негов собствен недвижим имот да служи за обезпечение на чужд дълг и има качеството на трето лице-ипотекарен длъжник в изпълнителния процес. В този случай изпълнителният лист, на основание чл. 429, ал. 3 ГПК, разширява субективните си предели – Решение № 53 от 21.07.2010 г. т. д. № 104/2010 г., I т. о. на ВКС и Решение № 775 от 14.04.1956 г. по гр. д. № 1105/1956 г. IV г. о. на ВС, и при насочване на изпълнението спрямо недвижимия имот, апортиран в търговското дружество, се създава предпоставка за започване на процедурата по чл. 517, ал. 1 и 3 ГПК.

3. Налагане на запор върху дела на съдружника длъжник

 

Съгласно чл. 517, ал. 1 ГПК в началото на реализация на изпълнителния способ се налага запор върху дела на съдружника в търговското дружество. Това е първото изпълнително действие, чрез което се насочва принудителното изпълнение спрямо имуществото на длъжника – т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 26 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, което също така прекъсва погасителната давността за вземането на взискателя.[2]

Налагането на запора може да се извърши най-рано при наличието на обезпечителна заповед в хипотезата на чл. 400 във вр. с чл. 517 ГПК, когато съдът прецени, че налагането на обезпечителната мярка запор върху дела на съдружника в дружеството е адекватна защита за кредитора.[3] В този случай, въз основа на молба от кредитора и представена обезпечителна заповед, се образува изпълнително дело и съдебният изпълнител е длъжен да се подчини на разпореждането на съда, инкорпорирано в обезпечителната заповед. Най-често обаче запорът е инструмент, който се налага по искане на самия взискател в рамките на висящо изпълнително дело или по волята на самия съдебен изпълнител при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ.[4]

Запорното съобщение се изготвя от съдебния изпълнител, който го изпраща до Агенция по вписванията за вписване в търговския регистър по партидата на ООД. Вписването на запорното съобщение има конститутивно действие, като от този момент се ограничава разпоредителната власт на съдружника длъжник относно запорирания дял.[5] Функцията на вписаното запорно съобщение в този случай може да се определи като превантивна, тъй като цели предотвратяване на опити за осуетяване на принудителното изпълнение. За наложения запор търговското дружество се уведомява служебно от Агенцията по вписванията – чл. 517, ал. 1, изр. трето ГПК. Той е задължителна предпоставка за прекратяване на дружеството – Решение № 77 от 16.06.2012 г. по т. д. № 573/2011 г., II т.о. на ВКС.

Спорен е въпросът върху кой дял на съдружника се налага запор – дела от имуществото на дружеството или ликвидационния дял на съдружника длъжник. Проблемът се корени в това, че разпоредбата на чл. 517, ал. 1 ГПК използва родовия термин „дял от търговско дружество”, който може да се разбира като видово понятие.

В тази връзка В. Попова изразява становище[6], че законодателят се е ориентирал към изпълнение върху ликвидационния дял на длъжника съдружник, тъй като взискателят има възможност да се удовлетвори именно от него. Не уточнява обаче върху кой точно дял се налага запор към момента на вписване на запорното съобщение. Посочва, че към момента на налагане на запора ликвидационният дял не е образуван и неговата стойност не е определена от ликвидатора, който все още не е изпълнил изискването на чл. 271 ТЗ да удовлетвори първо всички кредитори на дружеството.

Същото становище като че ли изразява и Л. Корнезов[7], който отбелязва, че именно ликвидационният дял служи за удовлетворяване на взискателя. И той обаче се въздържа от уточнение върху кой точно дял се налага запор от съдебния изпълнител.

Отговор на поставения въпрос трябва да е делът от имуществото на дружеството. Аргумент за това дава точната преценката на статуса на правото на съдружника длъжник към момента на налагане на запора. Към този момент все още не е формиран ликвидационен дял, макар и целта на изпълнителния способ е той да бъде формиран в производството по ликвидация и от неговата стойност взискателят да бъде удовлетворен. Поради тази причина чл. 517, ал. 1 ГПК избягва конкретизация. Аргумент е и лишаването от разпоредителна власт на съдружника след налагане на запора, която се отнася именно до дела от имуществото на дружеството и сделките на разпореждане с него, а не на ликвидационния дял. Противното решение би довело до практически затруднения, предвид изричното описание в запорното съобщение. Ако в него е записано „ликвидационен дял”, тогава може да се приеме, че запорът е наложен върху едно бъдещо вземане, което все още не е възникнало. Това би дало възможност на съдружника да шикани в опитите си да избегне принудително изпълнение. По-разумно и юридически прецизно е да се приеме, че запорът се налага върху дела от имуществото на дружеството, като се изгради логическа конструкция, обосноваваща следване на запора върху дела на съдружника в имуществото на дружеството с оглед трансформацията му в ликвидационен дял, който се формира едва в ликвидационното производство.

4. Прекратяване членството на съдружника длъжник

Чл. 517, ал. 3 ГПК не определя минимално изискуем срок след насочване на изпълнението върху дял на съдружник в ООД. Това води до извода, че след момента на налагане на запора в търговския регистър взискателят може да направи изявление чрез съдебния изпълнител до дружеството за прекратяване на участието на съдружника длъжник в дружеството. Добрата практика на съдебните изпълнители изисква това действие да се извърши в максимално кратък срок, за да се избегнат всякакви опити за шикания. Изявлението трябва да е лично и да изхожда непосредствено от взискателя. Връчването на изявлението обаче не води до прекратяване на дружеството – Решение № 26 от 09.02.2007 г. по т. д. № 520/2006 г., I т. о. на ВКС.

Моментът, в който настъпва прекратяването на участието на съдружника в ООД не е фиксиран в законовите разпоредби, но в съдебната практика – Решение № 77 от 16.06.2012 г. по т. д. № 573/2011 г., II т. о. на ВКС и Решение № 101 от 25.06.2012 г. по т. д. № 877/2011 г., II т.о. на ВКС, се прави извод, че едва след налагане на запора съдебният изпълнител връчва на дружеството изявление по смисъла на чл. 517, ал. 3, изр. първо ГПК, като прекратяването настъпва от момента на връчване на изявлението на взискателя на дружеството.

В правната доктрина се твърди, че от този момент дружеството придобива положението на трето лице в изпълнителния процес, което отговаря пред кредиторите на съдружника до размера на вземането на длъжника, равностойно на ликвидационния дял, което обстоятелство обаче не го превръща в съдлъжник.[8] Както обаче вече се изясни, размерът на първоначално породеното задължение не е в рамките на стойността ликвидационният дял на съдружника длъжник, а на дела от имуществото в дружеството. Едва след откриване на производството на ликвидация може да се говори за стойност, която съответства на ликвидационния дял на съдружника длъжник.

Гореизложеното поставя въпроса кои точно имуществени и неимуществени права и задължения се прекратяват след връчване на изявлението по чл. 517, ал. 3, изр. първо ГПК.[9] Дали това са само тези, които имат отношение към възможността да се влияе върху изпълнение на паричните задължения на дружеството? Или това са всички имуществени и неимуществени права и задължения? Доколкото чл. 517, ал. 1, изр. първо ГПК използва израза „прекратяване участието на длъжника в дружеството”, трябва да бъде предпочетено разбирането, че се прекратяват всички права и задължения на съдружника длъжник. Това решение отговаря на целта на закона, който се стреми да ограничи възможностите на съдружника длъжник да влияе върху дейността на дружеството като затруднява успешното провеждане на процедурата по чл. 517, ал. 1 и 3 ГПК и въздейства върху решенията на общото събрание на ООД. Едновременно с това се създава и възможност за бърза и ефективна реакция от тези съдружници, които имат възможността да преструктурират активите и пасивите на дружеството, за да удовлетворят взискателя и да запазят дейността на дружеството.

Законовите разпоредби обаче не предвиждат прекратяване на договора за възлагане на управление, когато съдружникът длъжник има качеството на управител въз основа на същия. В този случай е реална опасността съдружникът, веднага след прекратяване на членството му в ООД, да извърши действия с цел осуетяване на успешното принудително изпълнение и/или във вреда на дружеството и другите съдружници. В тази връзка може да се обмисли de lege ferenda чл. 141 ТЗ да бъде допълнен с ал. 9, която да съдържа следния текст: „Договорът за възлагане на управление на ООД, когато управител е съдружник длъжник в изпълнително производство, се прекратява от момента на вписване на запорното съобщение по чл. 517, ал. 1 ГПК. С вписването на запорното съобщение името на съдружника длъжник се заличава служебно от търговския регистър”.

В подкрепа на това предложение е аргументът за минимализиране на възможните неблагоприятни последици за дружеството, взискателя и другите съдружници в ООД. То ограничава въздействието на съдружника длъжник върху дейността на дружеството, като създава повече сигурност при провеждане на изпълнителния способ. Възприемането на предложението би повишило ефективността на изпълнителния способ и бързината при провеждане на принудителното дело.

Не без значение при преценката за нуждата от допълване на чл. 141 ТЗ е и съответствието между разпоредбата на чл. 155, т. 3 ТЗ, предвиждаща прекратяване на дружеството по иск на прокурора, когато три месеца не е вписан управител, и чл. 517, ал. 3, изр. трето ГПК, в която разпоредба отново е предвиден тримесечен срок от датата на връчване на изявлението на взискателя за прекратяване на членството в ООД. Както вече посочих, добрата практика на съдебните изпълнители е ориентирана към вписване на запорното съобщение и връчване на уведомлението в кратък срок. Това поставя под „двойна заплаха” самото търговско дружество и поставя допълнителен стимул пред съдружниците в общото събрание на дружеството да вземат бързо решение относно избора на нов управител и извършване на действия по удовлетворяване на взискателя. Това решение стимулира бързото отстраняване несигурността относно бъдещото правно положение на дружеството и продължаване на дейността му. То би имало полза и за кредиторите на дружеството, чиито интереси също биха пострадали от затруднената дейност на ООД.

5. Съдебно производство по прекратяване на дружеството с ограничена отговорност

Чл. 517, ал. 3, изр. второ ГПК предвижда, че след изтичане на три месеца от датата на връчване на изявлението на взискателя за прекратяване на участието на съдружника в ООД, същият има възможността да направи искане до съдебния изпълнител да го овласти да предяви иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за неговото прекратяване. Овластяването се извършва с изрично постановление на съдебния изпълнител – Определение № 6 от 08.01.2010 г. по ч. т. д. № 401/2009 г. II т. о. на ВКС.[10] Издаването му е необходимо, за да може взискателят да се легитимира пред съда като кредитор с изпълняемо право във висящо изпълнително производство, а търговското дружество – като трето задължено лице, осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на съдружника длъжник стойност на дружествения му дял, както и да установи наличието на изрично овластяване на взискателя за предявяване на конститутивния иск. Изложените изисквания са абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска на взискателя – Решение № 104 от 10.07.2014 г. по т. д. № 2144/2013 г., II т. о. на ВКС. Самото прекратяване обаче настъпва по силата на изрично съдебно решение. Постановлението служи и като доказателство относно факта на връчване на дружеството на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в ООД и изтичане на предвидения законов тримесечен срок – Решение № 347 от 04.05.2005 г. по т. д. № 631/2004 г., II т. о. на ВКС. Това са съображения, които са продиктувани както в защита на частния интерес на страните в производството по прекратяване, така и в обществен интерес предвид изпълнение на задължението на законодателя да осигури закрила на правото на стопанска инициатива, инвестициите и стопанската дейност – чл. 18, ал. 1 и 3 КРБ.[11]

От текста на законовата разпоредба изрично следва, че искът е за прекратяване на търговско дружество, като целта е да бъде започнато производството по ликвидация, в което взискателят да се удовлетвори от определения ликвидационен дял на съдружника длъжник. Ищец по делото е овластеният взискател, а ответник е търговското дружество. Съдружникът длъжник не участва като страна по делото.

Ако ООД е платило задължението на съдружника длъжник в предвидения тримесечен срок по чл. 517, ал. 3, изр. второ ГПК, тогава съдебният изпълнител не разполага с правомощието да овласти взискателя. В този случай молбата на взискателя до съдебния изпълнител за издаване на постановление трябва да бъде оставена без уважение. Това положение обаче е възможно, ако плащането е извършено или по банкова сметка на съдебния изпълнител, или ООД надлежно е предоставило доказателство за извършено плащане. Тогава съдебният изпълнител ще разполага с достатъчно данни, за да прецени, че предпоставките за издаване на постановление за овластяване не са налице и ще постанови отказ. Ако обаче плащането от ООД е директно на взискателя и същият поиска овластяване, тогава съдебният изпълнител няма да разполага с тези данни и е длъжен да издаде постановление. В този случай последващите действия на взискателя, извършени въз основа на постановлението, е възможно да доведат до нанасяне на вреди за дружеството. При така описаната хипотеза ще сме изправени пред злоупотреба с процесуални права – чл. 3, изр. първо ГПК. Тази отговорност е деликтна и взискателят ще дължи обезщетение – Решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о. на ВКС.[12]

След овластяването на взискателя, той има възможността да предяви конститутивен иск за прекратяване на ООД, като съществената проверка за съда се свежда до преценката дали в условията на пълно доказване търговското дружество може да докаже плащане в размер на дела на съдружника от имуществото на съдружника. Доказателствената тежест в този случай лежи изцяло върху търговското дружество – Решение № 114 от 11.02.2009 г. по т. д. № 271/2009 г., I т. о. на ВКС. Ако не успее да стори това или докаже само частично плащане, тогава съдът постановява конститутивно съдебно решение[13], по силата на което търговското дружество се прекратява. Конститутивното действие на решение настъпва след влизането му в сила. Съдебното решение се вписва служебно в търговския регистър – чл. 517, ал. 3, изр. пето ГПК във вр. с. чл. 4 ЗТР. Самото вписване има само оповестително действие.[14]

Това основание попада в обхвата на общо формулираното основание за прекратяване на ООД в разпоредбата на чл. 154, ал. 1, т. 5 ТЗ. Законът обаче не е последователен, тъй като в разпоредбите на чл. 155 ТЗ прави опит да изброи всички хипотези на прекратяване на ООД по силата на съдебно решение. В тях обаче липсва хипотезата на прекратяване по искане на личен кредитор на съдружник длъжник. В тази връзка възниква въпросът не е ли разумно de lege ferenda чл. 155 ТЗ да бъде допълнен с разпоредба, която изрично да предвиди прекратяване на дружеството в хипотезата на чл. 517, ал. 3, изр. четвърто ГПК. Предвид възприетия подход за изчерпателност от законодателя, отговорът е положителен и за в бъдеще чл. 155 ТЗ трябва да бъде допълнен с нова т. 4, която да предвиди разпоредба със следния текст: „по иск на личен кредитор на съдружник, когато принудителното изпълнение е насочено върху дял от имуществото на дружеството”.

Чл. 517, ал. 3, изр. трето ГПК определя императивно две хипотези, при които съдът отхвърля иска като неоснователен – дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ, или вземането на взискателя е удовлетворено.

В първата хипотеза ГПК има предвид изплащане на задължението предвид съставяне на счетоводен баланс в края на месеца, когато е връчено изявлението на взискателя до дружеството за прекратяване на участието на съдружника. Целта е даване на възможност на подходящ срок на дружеството да определи точно размера на дела от имуществото на съдружника и да удовлетвори взискателя.

Във втората хипотеза законът поставя условие вземането на взискателя да е удовлетворено. Тази хипотеза е по-широка по своя обхват и отчита като критерий реализирането на който и да е способ за погасяване на вземания и от което и да е лице – длъжника доброволно да е изпълнил задължението си, да е извършено прихващане между вземания на длъжника и взискателя[15], дружеството да е платило задължението на съдружника без да е спазило изискването на чл. 125, ал. 3 ТЗ и т. нат. За дружеството в този случай ще е достатъчно единствено да докаже наличието на юридическия факт и липсата на задължение, за да бъде отхвърлен конститутивният иск на взискателя като неоснователен.

Във връзка с гореизложените съждения по втората хипотеза, заслужава внимание становището на В. Попова, която тълкува разпоредбата в смисъл, че тя засяга основание за отхвърляне на иска, което се отнася само до плащане от дружеството на задължението на съдружника длъжник.[16] Това становище не може да бъде възприето, тъй като то противоречи на буквата на закона и на търсенето на справедлив резултат при решаване на делото. Защо трябва да се прекратява дружество, след като задължение вече не съществува? И ако се допусне прекратяване, тогава какъв е смисълът да се определя ликвидационен дял на съдружника длъжник, след като вече няма основание за неговото получаване от взискателя? Тези въпроси ясно очертават нуждата от тълкуване, което да даде преимущество на търсенето на резултат, отчитащ реалното състояние на изпълняемото право към момента на постановяване на съдебното решение и евентуалното отхвърляне на иска.

6. Производство по ликвидация на дружеството с ограничена отговорност

След постановяване на решението по чл. 517, ал. 3, изр. четвърто ГПК започва процедура по ликвидация на ООД. Променя се и фирмата на ООД, като след постановяване на решението към наименованието на дружеството се добавя „в ликвидация” – чл. 9 ТЗ. В ООД се назначават ликвидатори, които извършват действия по прекратяване на дейността на дружеството, като целта е удовлетворяване на кредиторите на дружеството и след това извършване на разпределение на останалото имущество между съдружниците.[17] По арг. от чл. 271 ТЗ ликвидаторите са длъжни  първо да удовлетворят кредиторите на дружеството, а едва след това да определят размера на ликвидационните дялове на съдружниците, което става предвид математическо пресмятане на съотношението им с дяловете от имуществото на съдружниците в дружеството, и да ги разпределят.

Ликвидационният дял на съдружника длъжник се определя именно в този момент, като ликвидаторите са длъжни да удовлетворят взискателя, предавайки паричните знаци или вещите на съдебния изпълнител.[18] Ако са предадени парични знаци, тогава съдебния изпълнител извършва разпределение и удовлетворява взискателя. Ако това са вещи, тогава се реализира съответния изпълнителен способ и след тяхното осребряване се извършва отново разпределение.

Процедурата по ликвидация приключва, когато всички задължения към кредитори на дружеството са удовлетворени и остатъкът от имуществото е разпределен или когато имуществото на дружеството е изчерпано. Ликвидаторите са длъжни да отправят искане за заличаване на дружеството от търговския регистър – чл. 273, ал. 1 ТЗ. Ако обаче в един по-късен момент се установи, че са необходими по-нататъшни действия за ликвидацията (например е установено, че дружеството разполага с все още неразпределено имущество), длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписванията назначава по молба на заинтересовано лице досегашните или други ликвидатори – чл. 273, ал. 2 ТЗ. Това заинтересовано лице може да е и взискателят, който има правен интерес от възобновяване на производството по ликвидация, ако вземането му по изпълнителното дело не е удовлетворено и принудителното изпълнение върху ликвидационния дял на съдружника длъжник не е било реализирано в пълнота.

В този случай се задава въпросът длъжни ли са ликвидаторите да установят дали ликвидационният дял на съдружника длъжник е изплатен изцяло и ако не – дали вземането на взискателя в изпълнителния процес е удовлетворено. Отговорът трябва да е положителен и при възстановяване на дейността на търговското дружество ликвидаторите трябва да положат всички възможни усилия да изпълнят добросъвестно изискванията на разпоредбата на чл. 271 ТЗ. Ако не положат тези усилия, тогава носят отговорност за нанесените вреди съгласно чл. 266, ал. 6 ТЗ. Разпоредбата приравнява отговорността на тази на управителя на ООД, която е деликтна по своя характер и се реализира на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.[19]

7. Заключение

Основният извод от цялостното изложение в настоящата статия е, че пълноценната реализация на процедурата по чл. 517, ал. 1 и 3 ГПК може да е изключително ефективен способ за удовлетворяване вземането на взискателя. Законовата уредба обаче не трябва да се задоволява с настоящите резултати, колкото и добри да са те. Изпълнителният способ може да бъде реализиран и с по-висока степен на ефективност, за което се направиха конкретни предложения de lege ferenda. Те засягат допълването на разпоредбите на ТЗ, чието взаимодействие с разпоредбите на чл. 517, ал. 1 и 3 ГПК може да създаде предпоставки за произвеждане на още по-бързи и качествени резултати при защита интересите на взискателя.

 

Автор: Ивайло Василев, Редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”

---

---

---

[1] Вж. Герджиков, О. Коментар на търговския закон. Книга втора. Чл. 113-157. С.: Алиена, 1994, с. 396.

[2] Вж. Василев, И. „Предприемането на кои изпълнителни действия прекъсва погасителната давност в изпълнителния процес?”. – https://gramada.org/%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%B4/.

[3] За преценката за допустимост на обезпечението – вж. Спасова, С. Обезпечение на иска. С.: Сиби, 2014, с. 78 и сл.

[4] Вж. Бъзински, М., Тонев, А. Правомощия на частния съдебен изпълнител по чл. 18 ЗЧСИ. – Търговско и конкурентно право, № 7, 2007.

[5] Така също Б. Николова – В: Маданска, Н., Николова, Б. Дружествени спорове и съдебни производства по Закона за търговския регистър. С.: Труд и право, 2012, с. 194.

^[6] Вж. В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с. 1102.

[7] Вж. Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том втори. Съдебни и несъдебни производства. С.: СОФИ-Р, 2010, 427-429.

[8] Така Георгиева, В. Изпълнение върху дял от търговско дружество. – Търговско и конкурентно право, 2011, № 6, с. 54.

[9] За съдържанието на членството в ООД – вж. Голева, П. Търговско право. Обща част. Търговци. С.: Апис, 2015, 286-291; Таджер, В., О. Герджиков, Г. Стефанов, К. Касабова, Т. Бузева. Капиталови търговски дружества. С.: Труд и право, 2011, 61-73.

[10] Това решение се възприема и в правната доктрина – вж. Калайджиев, А. Търговски дружества. Персонални дружества. Дружество с ограничена отговорност. С.: Сиби, 2014, с. 205.

[11] Обратното становище застъпва А. Калайджиев, според който овластяването на кредитора с подобно право не трябва да е необходимо – Пак там. Във виждането на автора има логика, но според мен то може да бъде поддържано единствено като предложение de lege ferenda.

[12] Публикувано в дайджест „Собственост и право”, 2015, № 1, 15–18. Решението на ВКС определя като деликтна и отговорността за разноски в гражданския процес. Това становище е възприето и в правната доктрина – вж. Голева, П. Отговорност за разноските по делото. – достъпна на: https://gramada.org/%D0%BE%D1%82%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D0%BE%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE-2/; Василев, И. Намаляване на адвокатското възнаграждение в изпълнителния процес. – достъпна на: http://challengingthelaw.com/grajdanski-proces/namalyavane-advokatsko-izpalnitelen-proces/.

[13] Така Голева, П. Търговско право…, с. 556.

[14] Обратното становище поддържа П. Голева – Пак там. Вписването има и конститутивно действие.

[15] Вж. Иванов, Д. Въпроси на извънсъдебното прихващане в изпълнителното производство. – достъпна на:  https://www.academia.edu/13342077/%D0%92%D1%8A%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%81%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D1%8A%D0%BD%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D0%B1%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%85%D0%B2%D0%B0%D1%89%D0%B0%D0%BD%D0%B5_%D0%B2_%D0%B8%D0%B7%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE. Авторът правилно стига до заключение, че прихващането в изпълнителния процес е допустимо от закона и се извършва с действия на носителите на вземанията. В този случай, ако правото на вземане на взискателя е погасено, тогава се представят доказателства пред съдебния изпълнител, който само констатира липсата на изискуемо право и прекратява изпълнителното дело с постановление за приключване, а не за прекратяване. В статията Д. Иванов прави и предложение de lege ferenda за допълване на разпоредбите на ГПК с цел създаване на уредба на „приключването” на изпълнителното дело. Мисля, че това предложение е правилно и се присъединявам към него.

[16] Вж. В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 1110.

[17] Процедурата по ликвидация преминава на два етапа – подготвителен и извършване на ликвидацията – вж. Григоров, Г. Търговско право – кратък курс. Пловдив: FastPrintBooks, 2013, 168-171.

[18] Ликвидаторите могат по съгласие със съдружниците, съответно с акционерите и кредиторите, да им прехвърлят отделни обекти от ликвидационното имущество, ако с това не се увреждат правата на останалите съдружници и кредитори – чл. 268, ал. 2 ТЗ. В този случай ще сме изправени пред правната фигура на datio in solutum – така Голева, П. Търговско право…, с. 561.

[19] Аргумент за този извод дава Кр. Стойчев, който поддържа становище, че отговорността на управителя на ООД за вреди, причинени на кредитори или съдружници е деликтна – вж. Стойчев, Кр. Търговски дружества на капитала. Мениджмънт и неговата парична регламентация. С.: БАН, 1992, 104-111.