Въведение

 
Когато се говори за отказ от права, първо трябва да бъде изяснена същността на явлението спрямо дефиницията на субективното право: защото общоприетото твърдение, че субективните права са едновременно породени и гарантирани от обективното право, не ни казва много за същността на правото като притежание на неговия титуляр. Освен че то предполага, от една страна, задължения, а от друга –  претенции към останалите субекти да го зачитат, основна характеристика на субективното право е природата му на възможност. Възможността за разпореждане с дадено право дава свобода и избор на титуляра и може да бъде видяна като негов „монопол” върху правото[1].

Титулярът може по своя воля: а) да упражнява правото си, т.е. да се възползва от него както правовият ред предвижда, б) да се въздържи от упражняване на правото си (и да го остави да се погаси по давност или да се прекрати с изтичане на преклузивен срок по правилата на обективното право), или в) – което се отнася най-силно до предмета, интересуващ ни в настоящия текст – да избере отказа като начин на разпореждане с правото. Отказът е избор да се прекрати дадено право по волята на носителя. Това означава, че той решава не просто да се въздържи от упражняването му (запазвайки възможността след време отново активно да се възползва от него), а да се откаже от него, прекратявайки съществуването му по своя воля и окончателно. Това потвърждава същността на едно право като възможност – свободата на разпореждане с правото включва в себе си и най-силното разпоредително действие – загубата му по собствен избор, изразена в отказ от него.

Окончателността на отказа, водеща до прекратяване на правото, заедно с действието, породено от доброволен акт от страна на титуляра, го различава от други, сходни по действието си конструкции – неупражняване на правото, водещо до погасяване по давност, прекратяване с преклузивен срок, опрощаване и спогодба. Неупражняването не води до отпадане на правото, освен в случаите на настъпила давност или при изтичане на преклузивен срок. В първия случай правото се трансформира в естествено, което изключва възможността за изискване на изпълнението му, но не заличава възможността за валидно доброволно изпълнение от страна на длъжника. При отказа обаче, носителят на субективното право изразява волята си не само да не се ползва от него, но и прекратява съществуването му, в резултат на което отпада възможността за валидно изпълнение. Даденото от длъжника става недължимо и подлежи на връщане от кредитора. Разликата между отказа, от една страна, и спогодбата и опрощаването, от друга, се състои в съответната воля: докато отказът е последствие от волята само на носителя на даденото право, спогодбата и опрощаването са двустранни правни сделки, чието действие зависи от волята и на двете страни.[2]

И докато обективното право най-често допуска отказа от възникнали права, то по редица причини се отнася с недоверие и съмнение към отказа от бъдещи права. На първо място отказът от бъдещи права създава несигурност. За обществото е важно да е известен титулярът на всяко субективно право, за да е лесна защитата му и да се извършва бърз и лесен оборот с него. Отказът от бъдещи права „взривява“ тази сигурност, като не дава да се изясни при кого ще попадне едно още непридобито право. В същото време отказът от бъдещи права е нелогичен с оглед на принципа за забрана на неоснователното обогатяване, който логично води и до отслабена правна защита на безвъзмездните сделки, какъвто е и отказът от права.

Освен заради правната логика, отказът от бъдещи права е ограничен законодателно и по редица субективни причини, които следват от неговата неотменимост. По принцип отказът от права, които законът урежда като защита на определена страна в дадено правоотношение, е забранен с изрична разпоредба. Причината е, че житейски тези законодателни защити са се наложили поради чести случаи на злоупотреба и неравнопоставеност.

Зад  тази законодателна логика стоят и икономически аргументи – при повечето договори едната страна е в типично слаба позиция и сама очаква да получи повече от реалната стойност на насрещната престация поради незнание на определени факти (т. нар. „информационни дефицити“). Така в желанието си за бързо сключване на сделката и заради пренебрегване на определени рискове поради незнание или невнимателни действия, тази страна обикновено се отказва от правата, които гарантират запазването на справедливостта в оборота и нейните интереси. Поради тази естествена склонност в типични случаи правото предпазва субектите от собственото им лекомислие, като им забранява да се отказват още непридобити права.

1. Българско право

В българската теория традиционно отказът от права се приема за едностранна сделка. Според чл. 44 ЗЗД те са numerus clausus – произвеждат правно действие само ако законът изрично предвижда такова[3]. Отказът от права не уреден общо като допустим в нито един закон, а са установени отделни случаи на възможни откази от права. Поради това отказът от вземане например не е уреден законодателно и не може да се извърши чрез едностранна сделка.

В теорията и практиката все още няма единодушие дали е допустимо да се урежда с договор действие на едностранно изявление между страните. Въпросът изисква отделно изследване, поради което  ще бъде отбелязано само, че авторите поддържат тезата, че е възможно да се променя действието на допустимите по закон едностранни волеизявления (напр. определяне на различен срок, начин на съобщаване  и т.н.).

Възможно е обаче в един договор да се включат клаузи, които приличат на отказ от права – чл. 94 ЗЗД урежда изрично възможност за ограничаване на договорната отговорност по основание: да се изключи отговорност за действия на длъжника, които не се дължат на груба небрежност.  По този начин кредиторът доброволно се отказва от част от възможностите си за изпълнение със самия договор. В тази хипотеза е допустимо да приемем, че отказът от права се съдържа в договорна клауза.

От друга страна българското право не забранява отказ от права в полза на трети лица, но чрез договор – ако в договор в полза на трето лице обещателят няпряви отказ от право, което той има срещу третото лице (опрощаване в полза на трето лице – чл. 108 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗЗД), като след това правото не може да бъде упражнено спрямо бенефициера. Възможно е да се възрази на тази конструкция с аргумента, че третото лице ще е принудено да търпи едно „надаряване“ от уговарящия по договора, а дарствените сделки (дарение, опрощаване) по българското право изискват съгласие на облагодетелстващия се. В най-честата ситуация, в която това би станало, обаче – при едновременно сключване на договора и изпълнението на задължението по него от страна на обещателя – третото лице ще се окаже в положение много подобно на това по чл. 73 ЗЗД. След като всеки не-длъжник може да освободи длъжника чрез изпълнение на задължението му към кредитора, то защо тогава да не е допустимо при изгоден за кредитора отказ от права да настъпи същия ефект? Въпросът за правата на обещателя спрямо третото лице ще се реши по правилата на неоснователното обогатяване, освен ако третото лице не е приело опрощаването, с което то става неотменимо (чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД във връзка с чл. 108 ЗЗД).

Независимо обаче дали отказът от права се извършва с едностранна сделка или договорна клауза, то той се приема традиционно за невъзможен, ако се отнася до бъдещи права. Доктрината[4] и практиката приемат[5], че отказ от бъдещи права е невъзможен, тъй като се приравнява на отказ от правоспособност – едно лице се отказва от дадената от закона възможност (установена с императивна норма) да придобива за себе си права. Този наглед силен аргумент обаче търпи една основна слабост – докато правоспособността е абсолютно право и е насочена към всички правни субекти, отказът от права, освен в предвидените от закона случаи на действие спрямо всички (отказ от вещни права по чл. 99 – 100 ЗЗД, от правото върху марка, патент, полезен модел и промишлен дизайн и подобни), ще действа само срещу страната, с която е договорен (например отказ от бъдещо вземане срещу другата страна по договора или отказ от предвидено в закона средство за защита на кредитора). Така отказът от права всъщност може да засегне само правоотношенията между страните по един договор или най-много определен тесен кръг трети лица, а не цялостната правоспособност на лицето, която има абсолютен характер[6].

Стоян Ставру поддържа, че отказът от бъдещи права не е възможен, защото се отнасял до разпореждане с невъзникнали права[7]. Тезата няма легална опора, а българското право познава редица случаи на разпореждане с бъдещи права – например продажба на бъдещи вещи. Не е вярно и че не може да се индивидуализира в достатъчна степен правото, от което ще настъпи отказ. Възможен е отказ от определено потестативно право, свързано с дадено вземане (например отказ от право на задържане на определена вещ по чл. 91 ЗЗД преди да е възникнало основанието за задържане). Да се отрече „на един дъх“ възможността за отказ от бъдещи права е стъпка, рушаща прокламираната в чл. 9 ЗЗД договорна свобода, при това с несигурни аргументи.

Отказът от бъдещи права все пак не може да се прилага във всички случаи. Освен посочените в чл. 9 ЗЗД граници на договорната свобода – императивните правни норми и добрите нрави, отказът от бъдещи права ще бъде невъзможен „по природа“ и при редица други права. Следва да се разгледат възможните и невъзможните случаи:

Невъзможно е например да се извърши отказ от бъдещи абсолютни права. Това е така, тъй като уредените в чл. 100 ЗС и в редица закони относно интелектуалната собственост[8] способи за отказ изискват вписване. Вписването на отказа пък може да се извърши само от непосредствено легитимирания титуляр на правото, който вече е вписан в съответния регистър. Този принцип, съчетан с особеността на регистрите, в които могат да се вписват само конкретни, напълно индивидуализирани права, изключва възможността за вписване на отказ от невъзникнали права. Същото положение се наблюдава и при отказа от право на собственост върху движими вещи (чл. 99 ЗС). Законът описва, че отказ от собственост върху вещи е принципно възможен, като не уточнява как се извършва отказ от движими вещи. Но доктрината е единодушна, че отказът от такова вещно право се извършва с изоставяне на вещта. Без извършването на този акт няма как да се манифестира пред всички, че титулярът от правото го изгубва.  Физическото разпореждане с вещта би било невъзможно за бъдеща, и незаконно – за чужда вещ, поради което отказът от още придобито вещно право върху дадена движима вещ е също невъзможен.

Отказ от упражняване за бъдеще време на основни права, закрепени в Конституцията е невъзможен – арг. от чл. 57. Тези права, наричани още и лични са абсолютни и неотменими, поради което е възможен отказ само от упражняването им – т.е. от проявили се в миналото техни следствия, където такива съществуват. Показателен в това отношение е примерът с правото на телесна неприкосновеност. Законодателят е предвидил, че съгласие за телесно увреждане може да съществува само до предвидените в НК като средни телесни повреди увреждания. Отвъд този праг държавата придобива право да осъди извършителя, независимо дали жертвата е била съгласна да бъде наранена. От гледна точка на гражданското право важна е също така невъзможността за отказ от право на защита. Чл. 322 ГПК изрично предвижда възможността за отказ от иск, но тя се отнася само до вече заведен иск. Аргумент за това тълкуване на разпоредбата следва a contrario от чл. 235, ал. 3 ГПК[9] и от пределите на силата на присъдено нещо – с отказа от иск се губи възможността за публичноправна защита само между определени страни и за определена претенция, т.е. на едно изрично определено правно основание, което няма как да се уточни преди окончателното завеждане на иска.

Отказ от бъдещи абсолютни права обаче е допустим само в случаите, в които те са насочени предимно спрямо конкретно трето лице. Така чл. 14 и 42 ЗАПСП, чл. 16 ЗПрДиз, и чл. 13, ал.  1, изр. 3 и ал. 4 ЗПРПМ изрично допускат възможност работодател (съответно съизобретател, съавтор или автор при договор за изработка на произведение) да се откаже от правата си върху изобретение, база данни, компютърна програма или друго произведение, но в полза на другия възможен титуляр на правото. Отказ от бъдеща съсобственост върху движими вещи също е по-скоро допустим, стига да не нарушава добрите нрави. Този отказ би имал действие най-вече спрямо другите съсобственици (според теорията за същността на съсобствеността като единно право, за което се конкурират няколко титуляри), и ще трябва да им се съобщи. В определени случаи такъв отказ може да е и етически оправдан – например отказ от плодовете на една нива заради особени лични отношения между сънаследници например. След въвеждането на института на брачния договор въпросът за отказ от бъдещи вещи в режим на СИО стана безпредметен в българското право.

Отказът от бъдещо вземане не е предвиден законодателно – за освобождаване на длъжника от едно вземане е необходимо опрощаването му чрез договор (чл. 108 ЗЗД). Отказ от бъдещо вземане между същите страни би бил безпредметен, тъй като вземанията възникват или чрез договор и предварителният отказ от него би означавал отказ от възможност за сключване на договори, или от уредените в закона извъндоговорни източници на задължения, които са уредени в обществен интерес. Поради тази причина следва да се приеме, че отказ от бъдещо вземане между същите страни противоречи на добрите нрави.

Възможен е обаче отказ от акцесорни права, свързани с едно вземане. Тук трябва да се обясни какво би означавало отказ от бъдещи акцесорни права спрямо вземането. Това е случай, в който кредиторът се отказва от възможности, които законът му предоставя при настъпване на определени юридически факти във връзка с вземането (неизпълнение, опасност от неизпълнение, изтичане на срокове и под.). Тези случаи обичайно не ес възприемат като „отказ от бъдещи права“, а по-скоро като средства за ограничение на отговорността, т.е. на обхвата на дадено задължение на длъжника. Доколкото обаче това задължение е установено по принцип от закона (както ще бъде посочено в следващите примери) и задължението има за цел защита на интереса на кредитора, то винаги кореспондира на кредиторово право. така всяко „ограничение на отговорността“ на едно лице спрямо мен всъщност е отказ от част от моите бъдещи права спрямо длъжника, така както те биха възникнали по един договор при настъпване на предвидените в закона неслучили се факти (напр. неизпълнение на падежа). Ето и някои възможни случаи:

Страната по един договор може да се откаже от някои от предвидените в закона средства за своятазащита, като това е изрично предвидено в закона – чл. 142, изр. 2 ЗЗД. Но не е възможен едновременен отказ от всички тях, тъй като това би означавало обезсмисляне на облигационното задължение в цялост, а чл. 63 ЗЗД е императивна норма. Друго ограничение, произтичащо от облигационното право, ще бъде правилото на чл. 94 ЗЗД, което забранява ограничаване на отговорност за умисъл или груба небрежност.

Предварителният отказ от иск за реално изпълнение или компенсационно обезщетение е невъзможен поради прекия конфликт, който възниква между този отказ и нормата на чл. 63 ЗЗД. Утвърденият принцип за реално изпълнение и установената гаранция за парично обезщетение имат за цел поддържането на гражданския оборот жив, и отказът от тях би означавал засягане на правата както на всички страни по едно облигационно отношение, така и на техните кредитори, които не биха могли да постигнат увеличаване на имуществото на своите длъжници. Възможността за парично обезщетение е въведена за защита на оборота и облекчаване на длъжника, поради което същата не може едностранно да му бъде отнета предварително. Отказ от тези права, следователно, уврежда правното положение на длъжника и не може да бъде извършен като неморален.

Следва де се приеме, че е невъзможен и отказ от правото на разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД. Причина за това е фактът, че един такъв отказ би поставил не само кредитора в по-неблагоприятно положение, тъй като той ще бъде длъжен да изпълни своето задължение по двустранния договор, но и длъжника, който при неизпълнение ще бъде задължен да обезщети нарушения позитивен интерес на кредитора, а не нарушения негативен такъв, който се обезщетява при развалянето – чл. 88, ал. 1 ЗЗД[10] (най-често вредите от нарушения негативен интерес са по-малки). Освен от интерес за страните, възможността за разваляне е уредена и в публичен интерес – чрез гарантираното право на разваляне се осигурява възможност на длъжника по един двустранен договор да се освободи от собствения си дълг и така да се освободи от още един кредитор. Последното е в интерес на останалите му кредитори, а и на сигурността в оборота, който не би трябвало да допуска ситуации, в които едно лице дължи на неизправен свои длъжник. Развалянето е важен способ за защита на кредиторите и бързината и леснотата на оборота, поради което следва да се отрече възможността за предварителен отказ от това право.

Следователно, отказът и от други средства за защита на кредитора е възможен, доколкото не противоречи на добрите нрави, не обезсмисля наличието на облигационното задължение (чл. 63 ЗЗД) и не противоречи на законова забрана – чл. 94; чл. 192, ал. 1; чл. 193, ал. 3 ЗЗД. Че това следва да е възможно, може да се илюстрира и с редица примери. Най-успешен е този за отказ от възражението за неизпълнен договор (чл. 90 ЗЗД) в случаи на престации, които са силно необходими за длъжника. Ако длъжник по договор за доставка на енергия или суровини е предприятие с непрекъснат производствен цикъл, всяко  прекратяване на изпълнението от страна на кредитора, би нанесло вреди, които са несъразмерни спрямо размера на неговото вземане. Поради това е разумно страните да уговорят в договора, че предприятието-снабдител се отказва от правото си да прекъсва захранването, дори и насрещната страна да не изпълнява своята престация по договора. Затова в облигационното право отказите от права трябва да се признаят не само за възможни, но и за икономически необходими в някои случаи.

В сферата на дружественото право предварителен отказ от членствени права би означавал отказ от свободата на сдружаване, която е конституционно прокламирана (чл. 19, ал. 1 КонстРБ), и следователно отказът би бил незаконен. При отказ от бъдещи акции следва де се приеме, че казаното за отказ от правото на собственост важи поради особената природа на акциите и прехвърлянето им чрез вписване в книгата на акционерите или чрез предаване на държането.

В семейното право  отказите от непридобити права биха били неморални (напр. отказът от възможността за бъдещо сключване на брак с определено лице, за развод, или осиновяване на определено дете ограничават брачната и личната свобода) или са изрично законодателно забранени – чл. 147 СК (относно издръжката, единственото вземане със семейноправно основание).

Нормата на чл. 26, ал. 1 in fine ЗЗД изрично забранява всякакви разпореждания с бъдещо наследство, макар че те са морално аргументируеми в редица случаи. De lege ferenda е необходимо да се реши дали в България не е редно да се уреди възможността за отказ от наследство по договор с наследодателя, както това е направено в редица западноевропейски законодателства (вкл. австрийското).

Накрая, при направената обща констатация за възможността на отказ от бъдещи права, следва да се разгледа въпросът за границите, при които такива откази не могат да бъдат упражнявани. На първо място, налице са редица законови забрани – не е допустим отказ от право на делба (чл. 34, ал. 1 ЗС), отказ от право на издръжка за бъдеще време (чл. 147 СК), отказ от неизтекла погасителна и придобивна давност (чл. 113 ЗЗД и чл. 84 ЗС), отказ от иск за отмяна на дарение (чл. 227, ал. 4 ЗЗД), отказ от правата за защита при правни и фактически недостатъци на закупената вещ (чл. 192, ал. 1;  чл. 193, ал. 3 ЗЗД) и т.н. Уредени са и общи забрани – чл. 3, ал. 2 ЗЗП и чл. 8, ал. 4 КТ забраняват на работника и потребителя да се отказват от правата, дадени им в това качество. Същото е положението и при конкурентното право, което обявява нарушаването на правилата му за административно нарушение. Изводът, който се налага от изводът на тези разпоредби е, че те са въведени за типичните случаи, в които едната страна по правоотношението е поставена в по-слаба позиция и може да бъде принудена да се откаже от правата си. Това обикновено става с надеждата, че към един бъдещ момент няма да й се наложи да ги използва, а срещу това ще получи облага сега.

Това налага и изводът, че граница на възможността за отказ от бъдещи права ще бъде справедливостта. Тя трябва да се отчита при всеки индивидуален случай на отказ извън типичните законови хипотези, а задача на съдебната практика следва да бъде да установи непосочени в законите типични случаи на отказ от права, при които същият ще бъде нищожен поради противоречие на добрите нрави.

2. Австрийско право

В австрийската теория са застъпени две тези за характера на отказа като правен акт: според едната, той е едностранна правна сделка, а според другата, отказът е договор и за неговата валидност е необходимо съгласието и на длъжника. Аргумент в полза на първото виждане е именно възможността на титуляра да се разпорежда със собственото си право: тя не би трябвало да бъде зависима от насрещно волеизявление, защото това би ограничило свободата на носителя. Аргумент, подкрепящ тезата, че отказът може да бъде разглеждан като договор, е двустранната структура на правата: от една страна, те служат в полза на титуляра, а от друга задължават кръга от неговите длъжници (при относителните права) или на всички (при абсолютните права) да ги зачитат, да се съобразяват с тях и да не ги нарушават и затова би могло да се иска отсрещно приемане на отказа. Също така може да се направи сравнение между отказа и безвъзмездното разпореждане, за което по принцип се изисква съгласието на длъжника. От друга страна обаче, е позната фигурата на безвъзмезден отказ без нужда от приемане – например изоставянето на вещ, при което носителят се отказва от абсолютното си право на собственост, а вещта може да бъде придобита оригинерно от намерилия я, който не е нужно да приема отказа, а само да поиска да придобие вещта като собствена.

Преобладаващата част от юриспруденцията и част от теорията в Австрия виждат в отказа едностранна правна сделка. В практиката няма голямо значение дали отказът ще бъде възприет като едностранна правна сделка или като договор, тъй като дори и да се предвиди като договор, за действието му е достатъчно волеизявлението да достигне другата страна по сделката и да бъде прието мълчаливо при липса на възражение. Не се изисква спазването на специална форма, дори когато правоотношението се основава на формален договор. Следователно, отказът от иск, породен от нотариално заверен договор за дарение, е валиден дори и да не е в писмена форма и да не е заверен от нотариус.

За разлика от теорията, налична в момента в българското право, австрийската доктрина изрично предвижда възможността за отказ от бъдещи права в облигационното, семейното, наследственото, трудовото и търговското право. Съществено тук е не възникването на самото право – предмет на отказа, а предвидимостта на обема и вида бъдещи права, от които титулярът иска да се откаже предварително. Например, предварителният отказ от обезщетение при качване на автостоп в багажника на камион обхваща само рисковете, типично свързани с тази дейност; от отказа върху оспорване на договора и обезщетение не може да се приеме, че има отказ от иск за унижожаване поради прекомерна изгода. Границата е установена от §937 ABGB, по силата на който предварителният отказ от насрещни искове, породени от недействителността на един договор, е недопустим.

Условие за валидността на отказа при всички случаи е той да не противоречи на предвидените в закона забрани, на добрите нрави и чрез него да не се накърняват правата на трети лица.

В случаите, в които има неяснота дали волеизявлението на кредитора действително цели отказ, конкретната воля на отказващия се установява според намеренията на страните и правилата за тълкуване (§§914, 915 ABGB). За да се предпази кредитора от изразяването на отказ, породен от грешка, измама или насилие и за да се защити правната сигурност, волята му не може да се презюмира и следва да се интерпретира ограничително.

Отказът може да бъде установен и чрез мълчаливо съгласие, но в тези случаи се изисква особена предпазливост. Че съществува отказ, може да се приеме само тогава, когато установените факти не допускат колебание относно наличието на воля за такъв. Следователно, конклудентна воля за отказ има само когато конкретните обстоятелства показват, че има сериозно намерение за отказ и че длъжникът е можел да приеме при съобразяване с обичаите в практиката (§863 ABGB), че става дума именно за отказ. Само бездействието на кредитора, т.е. неупражняване на дадено право, не означава непременно наличие на воля за отказ.

При нужда от интерпретация на волеизявлението на кредитора, практиката приема, че е налице на отказ в следните случаи: ако едната страна, знаейки за възможността за унищожаване на сделката или развалянето й, се придържа към изпълнението й, тогава има наличие на отказ върху тези права; ако търговски представител в продължение на години при несъстоятелност на дружеството продължи да изпълнява задълженията си, без да получава възнаграждение, то тогава има отказ от иска му за възнаграждение; оттеглянето на иска срещу собственика и водача на лекотоварен автомобил при отказ от иск е конклудентен отказ от искове и към застрахователя, когато мотивът за оттегляне е очакваната липса на успех поради недостатъчни доказателства.

Обратно, в някои случаи е отречено наличието на конкулдентен отказ: поправянето на недостатъци на вещта при късно предявена претенция не представлява отказ от възражение за закъсняло изпълнение, освен ако това не е било изрично изразено; с приемането на закъсняла вноска не се прави отказ на кредитора от правата му поради неспазения срок .

Може да се направи отказ и от договорени изисквания към формата на договора или от естествени права. Разбира се, условие във всички случаи е чрез направения отказ да не се накърняват правата на трети лица. Броят на подлежащите на отказ права е по-широк отколкото тези, които могат да се отстъпват с цесия. Например, може да има отказ от правото на изкупуване (§1074 ABGB), което иначе не може да се отстъпва. Обратното обаче важи – правата, от които не може да се прави отказ, не могат да бъдат отстъпвани. Според австрийската теория, не може да има отказ от факти (например настъпване на условие) или действия. Който се откаже от упражняването на дадено правно действие, е длъжен  да се въздържи от действие. Ако въпреки отказа бъде предприето действие в разрез с договорката, то остава валидно по силата на естествените права.

Наред с относително широките възможности за отказ от права, има и изрични забрани, най-вече в облигационното, семейното, търговското и трудовото право, които ще бъдат разгледани наред чрез примери по-долу. Според §1444 ABGB, кредиторът може да се откаже от своите права, като те не се прехвърлят върху друг субект. Следователно, при отказа от права волята на кредитора е насочена именно към заличаване на съответното право, а не към прехвърлянето му на друг правен субект. §1444 ABGB се отнася до искове, породени от облигационни правоотношения, но австрийската теория допуска отказ и от вещни права в определени случаи, ако целта на законовата норма не определя обратното. Поради абсолютния им характер отказът от вещни права е по-скоро изключение и се допуска изрично само в §386 ABGB, по смисъла на който с дереликция се допуска отказ от правото на собственост над движими вещи. Спорно е дали може да има отказ от собственост върху недвижими вещи без същевременно собствеността да се прехвърли на друго лице, на общината или на държавата. В GBG (Закона за имотния регистър) няма изрична норма, която да предвижда чист отказ от собствеността, т.е. доброволно прекратяване на правото без да се цели прехвърлянето му. Когато се прави отказ от друго вещно право, например залог или сервитут, той трябва да изпълнява съответната форма, т.е. да бъде вписан в регистъра.

2.1.Отказ от бъдещи права и забрани за упражняването му

2.1.1. Отказ от искове за некачествено/непълно изпълнение и унищожаване поради грешка

Предварителният отказ от искове при неизпълнение на договора е възможен в ограничен брой случаи. От една страна, законът за защита на потребителите обявява такива откази за нищожни, т.е. по силата на §9 KSchG отказ не може да има преди да е установен недостатък на стоката при договор, сключен с потребител. По силата на разпоредбите на ABGB за некачествено изпълнение  обаче такъв отказ по начало е допустим, стига да не противоречи на добрите нрави – например, когато става дума за фабрично нови стоки, предварителният отказ от искове е нищожен. Според преобладаващото мнение, отказът от искове за качествено изпълнение не ограничава възможността за завеждане на иск за унищожаване поради грешка. От него може да се направи отказ отделно. Не се допуска обаче предварителен отказ от иск за унищожаване поради измама поради целта на нормата, а именно защитата от измамно поведение на отсрещната страна.

Пример за валиден конклудентен отказ от иск за разваляне на договора са случаите, в които купувачът продължи да употребява стоката след откриване на дефекта. Който продължи да използва дефектната стока и иска да развали договора, трябва да докаже обстоятелствата, които „по изключение” не позволяват настъпването на загуба на правото на разваляне на договора.

2.1.2. Отказ в трудовото право

Има различни мнения относно валидността на отказ от искове, произтичащи от трудовото правоотношение. Теорията е обединена в тезата, че работникът не може да се откаже от недиспозитивни искове преди прекратяване на трудовото правоотношение. По време и след прекратяването им такъв отказ е възможен, стига да не е породен от икономически натиск или такъв натиск да не може да бъде (вече) упражнен. Конклудентен отказ е възможен само когато конкретните обстоятелства ясно сочат, че работникът желае да се откаже от отделни или всички искове, свързани и породени от трудовото правоотношение. Следователно, в трудовото право не се допуска отказ от бъдещи права.

2.1.3. Отказ от неизтекла давност

Според §1502 ABGB („Der Verjährung kann weder in voraus entsagt, (…)  werden”)  не може да се прави предварителен отказ от неизтекла давност. Обаче, отказът е валиден когато става дума за вече настъпила давност. Също така валидно е и признаването (Anerkenntnis) на задължение с изтекла давност – то представлява отказ от възражението за погасяване по давност.

2.1.4. Отказ от искове за издръжка в семейното право

Невалиден е отказът от бъдещи искове за издръжка по време на съществуващ брак (§94 Abs. 3 ABGB – „(…) Auf den Unterhaltsanspruch an sich kann im vorhinein nicht verzichtet werden.”), освен ако не се отнася до отделни конкретно определени задължения, полагащи се като част от издръжката. По време на брака един от брачните партньори може да се откаже от издръжка само ако е в състояние да се издържа със собствени средства и имущество.

Отказ от бъдещи искове за издръжка в случай на развод е допустим, но само ако е направен преди сключване на брака и е взаимен. В този случай отказът се сключва като възмезден договор под условие, който в отделни случаи би могъл да противоречи на добрите нрави – например когато чрез отказа биха били застрашени елементарните нужди на партньора или когато отказът се прави с цел издръжката да се прехвърли на трето лице.

Също така, отказ от издръжка от името на децата спрямо родителите е възможен само ако се отнася до отделни части от издръжката и не застрашава възможността за тяхното нормално съществуване.

2.1.5. Отказ в наследственото право

Един от най-важните в практиката случай на отказ от бъдещи права е отказът от   наследство. За разлика от българското наследствено право, австрийският граждански кодекс изрично го допуска по силата на §551 ABGB[11], който гласи: „Който може да се разпорежда със своето право на наследство, може по съглашение с наследодателя предварително да се откаже от него. Този договор трябва да е съставен във формата на нотариален акт или да е включен в съдебен протокол. Такъв отказ действа и за наследниците [на отказващия се], освен ако не е договорено друго.“

Когато наследодателят не е оставил завещание и не е сключил договор за наследство, се наследява по закон. Наследници от първи ред са низходящите и съпругът/ата (§§732, 757 ABGB). Няма значение дали децата са брачни или извънбрачни, стига да е доказано, че са заченати преди смъртта на наследодателя. На съпругa/та по закон се полага 1/3, на низходящите – общо 2/3 от наследството (то се поделя между тях по равно).

Когато има валидно завещание, свободата на наследодателя да се разпорежда с имуществото и правата си, е ограничена чрез запазената част – §762 ABGB. Съпругът/та, низходящите (или, ако наследодателят няма низходящи – родителите му) трябва задължително да получат ½ от онова, което би им се падало по закон –  т.е. съответно 1/6 и ¼.

До отказ от наследство се стига например с цел да се избегне изричното обезнаследяване – наследникът доброволно се отказва от правото си преди да бъде обявен за недостоен и изрично изключен от кръга на наследниците. Друг възможен мотив за отказ е част от наследството да остане за роднини, които иначе не биха попаднали в кръга на наследниците (т.е. не би дошъл техният ред).

В тези случай законът не допуска едностранното волеизявление като форма на валиден отказ и изрично изисква той да бъде сключен като договор между отказващия се наследник и наследодателя в нотариална форма или като съдебен протокол. Отказалият се няма право непосредствено да прехвърли правото, от което се е отказал, на друго лице, освен ако отказът не е сключен като договор под условие и е предвидено изрично, че е валиден само ако освободената част от наследството се падне на конкретно лице, но то трябва да е изрично назовано в договора.

На практика такъв предварителен отказ може да обхваща наследството по закон, запазената част, или и двете едновременно. При неясно тълкуване се предполага, че отказът от запазената част не обхваща наследството, полагащо се по закон. От друга страна, неопределеният отказ върху наследството по закон по презумпция включва и запазената част.

Без да е изрично споменат в закона, по-значим в практиката е отказът от запазена част, тъй като по начало наследодателят има свободата да разполага със своите имущество и права, предмет на наследство, както намери за добре. Той може и да изключи с едностранен акт някого от кръга на наследниците: единственото, което го ограничава в свободата му на избор, е запазената част. Т.е. за да изключи наследодателят някой от задължителните си наследници, трябва да договори с него отказ: обикновено срещу обезщетение. Чрез валидния отказ от наследството по закон, обхващащ и запазената част, се губи и правото на наследяване. Следователно, отказалият се бива изваден от реда на наследниците и на него не се пада никаква част от наследството, като то се разпределя между останалите наследници. Ако отказът обхваща само запазената част без наследството по закон, отказалият се се взима предвид при пресмятането на частта, полагаща му се по закон.

2.2. Изводи

От накратко изложените примери в различни сфери на австрийското право е видно, че практиката и теорията възприемат отказа от права гъвкаво: като добре позната и нерядко употребявана конструкция. Отвореният теоретичен спор за характера на отказа като едностранна или двустранна правна сделка не нарушава приложимостта му, като в дадени случаи (напр. в семейното право) формата е изрично посочена.   Границите на допустимостта на отказ от бъдещи права, състоящи се главно от предвидимостта на характера и обсега на рисковете, свързани с него, оставят достатъчно широко поле за валидността на подобни искове, като правната сигурност е защитена от изискването чрез отказа да не се засягат правата на трети лица, да не се нарушават добрите нрави и да не противоречи на закона.  По този начин се утвърждават автономията и обсегът на действия на правните субекти за възможно най-свободно разпореждане с права  по възможно най-свободен начин в рамките на закона.

(Опит за) Заключение

Сравнението между австрийското и българското право в сферата на отказа от бъдещи права показва, че наличните в българската теория категорични тези за недопустимостта на предварителен отказ от несъществуващи права са оборими. Логиката на правото като система от правила, целящи да регулират отношенията между правните субекти (обществени, икономически, лични), предполага признаването на отказа от бъдещи права като част от свободата на разпореждане със субективните права. Макар и да съществуват аргументи за несигурността и възможността за злоупотреби, на които институтът би могъл да отвори път, при разумно установяване на граници в закона и изрични забрани за отказ, където е необходимо, този инструмент може да улесни оборота и да осигури по-голяма палитра от действия на разпореждане с права, за които може да се очаква, че ще възникнат в бъдеще. Наличието на противоречащи си положения в австрийското и българското право по отношение на отказа от право на наследяване показват, че има поле за сравнение, а и за положителна промяна по отношение на тази все още неусвоена територия в българското право. Интересно е сравнението и в теоретичния спор: докато според българската теория ограничения в закона спектър на едностранните правни сделки на практика създава препятствие за прилагането на отказа от права изобщо, австрийското право приема и двете възможности за неговия правен характер, за да не се възпрепятства иначе логичното действие на отказа като правна сделка в практиката.

Библиография

Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа: Общо учение за облигацията. Фототип. изд. С., Изд. на БАН, 1990.

Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Пето издание. С., Сиби, 2010.

Мингова, Ан. Отказът от иск. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 1995.

Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том I. С., „Софи-Р“, 1995.

Ставру, Ст. Отказ от субективно право. Търговско право, 2005, кн. 4, с. 49 -79.

Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял IΙ. С., „Софи-Р“, 2001.

Файнбърг, Дж. Естеството и ценността на правата. В: Йотов, Ст., съст. Философия на правата. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2009, с. 103 – 129.

Kodek, G., Perner S., Spitzer M., Bürgerliches Recht, Wien, Manz Verlag, 2008.

Koziol H., Welser R. Grundriss des bürgerlichen Rechts (Band 1 und 2). Wien, Manz Verlag, 2007.

Koziol H., Bydlinsky P., Bollenberger R. (Hrsg.), ABGB Kommentar. Wien, Springer, 2005.

Schwimann M. (Hrsg.), ABGB Praxiskommentar Band 6: §§ 1293-1502 ABGB. Wien, LexisNexis, 2006.

Towfigh, Em. Petersen, N. Ökonomische Methode im Recht. Thübingen, Mohr Siebeck Verlag, 2010.

 

Автори: Андрей Георгиев, юрист и Рада Попова, юрист

---

---

---

[1] Вж. Файнбърг Дж. Естеството и ценностите на правата. 1970. В: Стилиян Йотов (съст.),  „Философия на правата”, 2009.

[2] Ставру, Ст. Отказ от субективно право, сп. Търговско право, 2005, кн. 4, с. 49-79

[3] Ставру, Ст., Цит. съч, с. 51 и сл.

[4] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., „Софи-Р“, 2001, с. 358 – 362. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том I. С., „Софи-Р“, 1995,  с. 422.

[5] Решение № 542/21.11.1988, ВС, І ГО; Решение № 43/2011г., ВКС, ІІ ТО.

[6] Без авторите да се ангажират с позиция дали правоспособността има харктер на субективно право или еу друго явление, не може ад ес отрече, че същата е еднаква спрямо всички правни субекти, т.е. има абсолютен характер.

[7] Ставру, Ст. Цит. съч., с. 57.

[8] Чл. 26, ал. 1, т. 2 ЗПРПМ; чл. 24 ЗМГО; чл. 58 ЗМГО; чл. 28 ЗПрДиз.

[9] Мингова, Ан. Отказът от иск. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 1995, с. 50 и 58 – 59.

[10] Доктрината приема, че се обезщетяват именно вредите от засегнатия негативен интерес – Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Пето издание. С., Сиби, 2010, с. 376.

[11] „Wer über sein Erbrecht gültig verfügen kann, ist auch befugt, durch Vertrag mit dem Erblasser im voraus darauf Verzicht zu tun. Der Vertrag bedarf zu seiner Gültigkeit der Aufnahme eines Notariatsaktes oder der Beurkundung durch gerichtliches Protokoll. Eine solche Verzichtleistung wirkt, wenn nichts anderes vereinbart ist, auch auf die Nachkommen.”