СЪЩЕСТВУВА ЛИ ЗАКОНОВ РЕГЛАМЕНТ, ПО СИЛАТА НА КОЙТО ОРГАНИТЕ НА МВР ДА ИЗПЪЛНЯТ ОТПРАВЕНО ДО ТЯХ ИСКАНЕ ОТ СТРАНА НА СЪДЕБЕН ИЗПЪЛНИТЕЛ ЗА ВРЕМЕННО СПИРАНЕ ОТ ДВИЖЕНИЕ НА МПС?

В практиката са често срещани случаите, при които органите на Министерството на вътрешните работи, в частност Началник на сектор „Пътна полиция“, отказват да извършат фактически действия, изразяващи се във временно спиране от движение на моторно превозно средство за определен срок, наложено от частен съдебен изпълнител въз основа на запор върху МПС. Като аргумент за отказа се изтъква, че е налице празнота в закона относно начина на спиране от движение на МПС в случаите, когато искане за това е направено от страна на държавен или частен съдебен изпълнител, тъй като редът и основанията за временно спиране от движение на МПС се съдържат единствено в Закона за движение по пътищата (ЗДвП), глава шеста, където уредбата е изчерпателна и не позволява разширително тълкуване. В тези случаи взискателят по изпълнителното дело обикновено подава жалба в съответния административен съд срещу отказа на Началника на сектор „Пътна полиция“ да извърши фактическото действие, изразяващо се във временно спиране от движение на МПС. Така предявеното от жалбоподателя (взискателя) искане попада в кръга на процесуалната регламентация на глава петнадесета от АПК, а именно защита на засегнати субекти срещу неоснователни бездействия на администрацията, която защита се осъществява по реда на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Разликата в двете хипотези е, че в първата административния орган следва да бъде сезиран с искане да извърши фактически действия, които е задължен да извърши по силата на закона, но в продължение на 14 дни бездейства, докато при втората хипотеза органът не изпълнява свое задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, като бездействието му може да се оспори безсрочно, при прилагане на разпоредбите за оспорване на индивидуални административни актове. И в двете хипотези е необходимо да е налице правен интерес по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК.

Служба „Пътна полиция“ е структурно звено и част от състава на Министерството на вътрешните работи, като част от функциите на сектор „Пътна полиция“ (ПП) са свързани с регистрацията и пререгистрацията на моторни превозни средства. Началникът на сектор „ПП“ е административен орган, който в пределите на предоставената му компетентност, упражнява своите правомощия. Част от тези правомощия са свързани с регистрация и пререгистрация на МПС. Като такъв орган са му предоставени и правомощия за извършване на фактически действия, във връзка с прилагането на обезпечителни мерки.

Временното спиране от движение на МПС е регламентирано в чл. 171, т. 2 от Закона за движението по пътищата и представлява принудителна административна мярка (ПАМ), която се прилага с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП с цел осигуряване безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните нарушения. Налагането на ПАМ по чл. 171, т. 2 се извършва чрез поставяне на стикер по образец, определен от министъра на вътрешните работи, върху предното стъкло на МПС. Освен като ПАМ временното спиране от движение на МПС е уредено и в наредбата по чл. 140, ал. 2 от ЗДвП – Наредба № I-45/24.03.2000 г. за регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането от движение на МПС и на ремаркета, теглени от тях. В чл. 40, ал. 1 от нея е посочено, че превозните средства се спират от движение освен при условията и по реда на чл. 171, т. 2 ЗДвП и по искане на собственика, като в последния случай законът не предполага издаването на нарочна заповед. Регламентирани са фактическите действия, които трябва да извърши органът при временно спиране от движение на МПС – изземва се част втора на свидетелството за регистрация и се поставя знак „Спрян от движение“, а иззетите свидетелства за регистрация се предават и съхраняват в структурните звена , където са регистрирани превозните средства.

Освен горепосочените текстове чл. 45 от Наредба № I-45/24.03.2000 г. визира спрени от движение МПС, но от органите на съдебната власт или данъчната администрация. Тази разпоредба във връзка с чл. 36 на Наредба № I-45/24.03.2000 г. води на извод, че спирането от движение на МПС по искане на орган на съдебната власт или данъчната администрация е ограничение по отношение на превозно средство, с което органите на МВР следва да се съобразят по силата на разпоредбата на нормативен акт. Следователно спиране от движение на МПС може да е както ПАМ, така и задължение за действие от страна на органите на МВР при искане на собственика на МПС, но и задължение за действие на органите на МВР по силата на акт на орган на съдебната власт или данъчната администрация. В последните два случая органите на „ПП“ имат само задължението да „удовлетворят“ искането по отношение извършване на фактическите действия по временно спиране от движение на МПС.

Интерес представлява Решение № 95 от 17.06.2012 г. по адм. д. № 150 на Административен съд – Перник. Производството е образувано по жалба на юридическо лице (визскател по изпълнително дело) срещу отказ на Началник сектор „ПП“ при ОД на МВР – Перник да извърши фактическо действие изразяващо се във „временно спиране от движение“ на МПС за срок от 3 месеца чрез изземване на част втора от свидетелството за регистрация на МПС и съхраняването му, въвеждане на причини и дата на спиране от движение в териториалната автоматизирана информационна система (ТАИС) на КАТ, и поставяне на знак на МПС – „спрян от движение“. Спирането от движение на въпросното МПС е наложено от частен съдебен изпълнител въз основа на наложен запор върху МПС, собственост на физическо лице – длъжник на взискателя, който в конкретния казус е юридическо лице. В разгледания случай до административния орган е отправено искане за съдействие относно наложена обезпечителна мярка по ГПК. Частният съдебен изпълнител, на основание образувано изпълнително дело и издадено постановление за налагане на запор на основание чл. 450, ал. 2 от ГПК е поискал и спиране от движение на МПС на основание чл. 431, ал. 6 от ГПК. На началника на сектор „ПП“ при ОД на МВР – Перник е изпратено запорно съобщение с цел извършване на фактически действия по временно спиране от движение на процесното МПС. Предвид това в разгледания казус става въпрос за искане за извършване на фактическо действие, което административният орган е длъжен да извърши и по силата на задължение, произтичащо пряко от нормативен акт – чл. 431, ал. 2, предл. 2 от ГПК „При поискване полицейските органи са длъжни да окажат съдействие на съдебния изпълнител при възпрепятстване на изпълнението на неговите функции.“ Следва да се отбележи също така, че тъй като запорът е обезпечителна мярка, а не принудителна административна такава, спирането на МПС от движение е част от фактическия състав от действията по налагане на запора. По смисъла на разпоредбата на чл. 451, ал. 1 от ГПК от момента на налагане на запора, се преклудира правото на разпоредителни действия с вещта, както и нейното изменение, повреждане или унищожаване. Задължението произтича пряко от разпоредбата на нормативен акт. Затова и задължението за действия, произтичащи от искането на съдебния изпълнител за спиране от движение на МПС в рамките на изпълнителния граждански процес е с цел да е възможно по този начин вещта, върху която принудителното изпълнение е насочено да бъде установена на едно място, така че да е възможно да бъде описана по всяко време и обявена за публична продан с цел удовлетворяване искането на взискателя. В разгледания казус ответникът не е имал задължение да издава нарочен индивидуален административен акт за временно спиране от движение на МПС на длъжника, тъй като има правомощие да разпорежда такава мярка единствено в хипотезата на чл. 171, т. 2 от ЗДвП. При наличие на издадено постановление на основание чл. 431, ал. 6 от ГПК, съдържащо искане за временно спиране от движение на МПС, отправено до Началника на сектор „ПП“ при ОД на МВР и неоспорено от него, последният е длъжен единствено да го изпълни чрез извършване на фактическите действия по спирането от движение, които са изцяло в кръга на неговите правомощия. В този смисъл е и решение постановено по адм. д. № 3240/2011 г. по описа на Върховния административен съд.

На следващо място може да се спомене Решение № 737 от 06.12.2010 г. по адм. д. № 858/2010 г. на Административен съд – Плевен. Производството е образувано по жалба на три физически лица (взискатели по изпълнително дело) срещу изричен отказ на Началника на сектор „ПП при отдел ОП” на ОД на МВР – Плевен да издаде административен акт за спиране от движение на МПС, собственост на длъжника Х, който отказ е обективиран в писмо. В случая спорът между страните е произтича ли нормативно задължение за ответника за издаване на нарочен индивидуален административен акт, с който да се разпореди спиране от движение на запорираните МПС или за извършване на фактически действия по спирането от движение на тези МПС в изпълнение на постановлението на ЧСИ на основание чл. 431, ал. 6 от ГПК. Административният съд приема, че ответникът няма задължение и основание за издаване на нарочен индивидуален административен акт за временно спиране от движение на МПС на длъжника, тъй като има правомощия да разпореди временно спиране от движение на МПС като ПАМ с цел осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения само в случаите и при условията на чл. 171, т. 2 от ЗДвП, какъвто случай не представлява разгледания казус. От друга страна обаче, при издадено постановление от съдебния изпълнител на основание чл. 431, ал. 6 от ГПК и представляващо обезпечителна мярка в изпълнителното производство, ответникът е длъжен да го изпълни, чрез осъществяване на фактическите действия по чл. 40 от Наредба № I-45/24.03.2000 г., за да може по този начин вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение да бъде стационарна по местонахождение, което да даде възможност да бъде опирана и впоследствие обявена за публична продан за удовлетворяване вземането на взискателите. В разгледания казус Административен съд – Плевен осъжда Началника на сектор „ПП” при ОД на МВР да извърши фактическите действия по временно спиране от движение на запорираните МПС.

Интерес представлява и въпросът, свързан с изпълнение на постановени от гражданския съд съдебни актове, от административни органи, от които съдебният акт изисква предприемането на съответни действия. Има случаи, при които съответният административен орган отказва изрично или мълчаливо да изпълни съдебно разпореждане или искане, основано на влязъл в сила съдебен акт. В тези случаи е налице административен акт – отказ, който подлежи на съдебен контрол от административните съдилища. Като пример може да се даде отказът на органите на КАТ да изпълнят определение на съда, с което е наложена обезпечителна мярка „спиране на МПС от движение“ по силата на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК. Също така мълчалив отказ ще бъде налице, когато без да има изрично определение за налагане на обезпечителна мярка „спиране от движение на МПС“, частният съдебен изпълнител поиска изрично от органите на КАТ спиране от движение на моторно превозно средство, собственост на длъжника, като обезпечителна мярка по принудителното изпълнение. В този случай отказът на административния орган да издаде акт, с който да постанови исканото спиране от движение на МПС, съставлява ли индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол? Тук може да се постави и въпросът притежава ли частният съдебен изпълнител правен интерес от подаване на жалба срещу отказ на административен орган да изпълни негово разпореждане? Тоест само взискателят ли е заинтересован от действието на отказа, съставляващ индивидуален административен акт, или може да се приеме, че частният съдебен изпълнител също е заинтересован от отказа на органите на Пътна полиция да спрат от движение МПС?

В съдебната практика отговор на поставените въпроси откриваме в Определение № 10427 от 16.07.2012 г. по адм. д. № 8354/ 2012 г. на ВАС. Производството е по чл. 160 от АПК и е образувано по частна жалба, подадена от частен съдебен изпълнител срещу Определение № 1416 от 31.05.2012 г. по адм. д. № 1712/ 2012 на Административен съд Пловдив, с което е оставена без разглеждане подадената от него жалба против мълчалив отказ на началника на КАТ-Пътна полиция към ОДП Пловдив за временно спиране от движение на четири МПС-та. Административен съд Пловдив е оставил без разглеждане подадената жалба и е прекратил производството по делото, като е изложил мотиви, че оспореният мълчалив отказ не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 4 АПК, отказ на административния орган да извърши или да се въздържи от определено действие. Приел е, че отказът на началника на сектор „ПП“ при ОД на МВР Пловдив да извърши исканите действия от частният съдебен изпълнител е в рамките на изпълнителния граждански процес, а не в качеството му на административен орган и не подлежи на обжалване по административен ред. ВАС приема за правилно определението на Административен съд Пловдив, като указва, че жалбата пред административния съд на е подадена от лица, взискатели по изпълнителното дело, чийто права биха могли да бъдат засегнати. „ Подавайки искане за временно спиране от движение на моторно превозно средство на основание чл. 431, ал. 6 ГПК, частният съдебен изпълнител не предявява свои права и не е овластен от закона да предявява права на взискателите, поради което подадената от него жалба е недопустима, твърдяният мълчалив отказ не засяга негови права.“ Освен това от друга страна не е налице мълчалив отказ, тъй като по искането не е предвидено задължение за налагане на принудителна административна мярка, при наличие на законово задължение затова и непроизнасяне на административния орган в срок може да се формира мълчалив отказ. ВАС приема, че в случая не е налице мълчалив отказ подлежащ на съдебно обжалване. „Не е предвиден мълчалив отказ за извършване на фактически действия, защита срещу неоснователни бездействия на администрацията се извършва по друг ред. Неправилно се счита в частната жалба, че искането на частния съдебен изпълнител е поставило начало на административно производство, тъй като административното производство се образува по искане на заинтересувани граждани и организации и в предвидените в закона случаи – от държавен орган. Въз основа на гореизложеното Върховният административен съд оставя в сила определението на Административен съд Пловдив.

В този смисъл е и Определение № 1208 от 24.01.2013 г. по адм. д. № 792/2013 г. на ВАС. Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от АПК и е образувано по жалба на частен съдебен изпълнител срещу определение № 3077 от 23.11.2012 г. по адм. д. № 1716/2012 г. на Административен съд Пловдив, с което е оставена без разглеждане подадената от него жалба срещу мълчалив отказ на началник „КАТ-ПП“ към ОД на МВР Пловдив да уважи искането му за временно спиране от движение на моторни превозни средства, собственост на длъжник по изпълнително дело. Административен съд Пловдив е оставил без разглеждане подадената жалба и е прекратил производството по делото, като е приел, че не е налице мълчалив отказ като индивидуален административен акт, който да бъде предмет на съдебно обжалване. Приема, че жалбата пред административния съд не е подадена от взискатели по изпълнителното дело, чийто права биха могли да бъдат засегнати. „ Подавайки искане за временно спиране от движение на моторно превозно средство на основание чл. 431, ал. 6 ГПК, частният съдебен изпълнител не предявява свои права и не е овластен от закона да предявява права на взискателите. Искането на частният съдебен изпълнител не е поставило начало на административно производство, което се образува по искане на заинтересувани граждани и организации в предвидените от закона случаи.“ Върховният административен съд приема за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че по повод искането между частния съдебен изпълнител до началник сектор „ПП – КАТ“ при ОД на МВР Пловдив са възникнали административноправни отношения. Освен това приема, че в посочените от жалбоподателя случаи по чл. 75, т. 6 от ЗБЛД независимо от направеното искане от частния съдебен изпълнител, административният орган издава акт въз основа на собствена преценка на релевантните обстоятелства, искането не създава права за частния съдебен изпълнител. „ Административното производство по АПК не урежда отношения между държавни и административни органи, а отношенията им със заинтересувани граждани и организации, както правилно е посочил съда. Както се сочи в жалбата двата субекта изпълняват публични функции, възложени им по силата на закона, поради което отношенията между тях не са властнически.” В изпълнителното производство по АПК в хипотезата на чл. 271, ал. 3 от АПК е предвидено искане на орган по изпълнението за съдействие от полицията, за което не е предвиден съдебен контрол. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 431, ал. 2 ГПК. При липсата на законова регламентация за съдебно обжалване на неоказаното съдействие, жалбата пред съда е недопустима. Въз основа на гореизложеното Върховният административен съд оставя в сила определението на Административен съд Пловдив.

В теорията се застъпва становището[1], противоположно на разгледаните по-горе две определения на ВАС, че заинтересовани от отказа на органите на Пътна полиция да спрат от движение моторно превозно средство са както съдебният изпълнител, който прави искането за спиране, така и взискателят по изпълнителното дело, с оглед на което, в случай че жалбата срещу отказа до съответния административен съд се подаде от частния съдебен изпълнител, тя би била допустима при наличие на правен интерес, като взискателят следва да се конституира като заинтересована страна по делото. Като основание за това се изтъква обстоятелството, че „отказът на органите на КАТ да извършат обезпечителната мярка – фактическо спиране от движение на МПС, засяга частният съдебен изпълнител, доколкото той е възпрепятстван да упражнява възложените му от държавата изпълнителни функции по принудителното събиране на притезания съобразно чл. 2, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители. В разглежданата хипотеза е налице засягане, въпреки че частният съдебен изпълнител не осъществява лични процесуални права, а по силата на договора за поръчка реализира процесуални права на взискателя като негов повереник.” Изтъква се още, че целта на обезпечителната мярка „спиране на моторно превозно средство от движение“ по чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК е, докато трае изпълнителният процес, да се ограничи възможността на длъжника безпрепятствено да ползва собствената му вещ, като по този начин бъде принуден да предприеме действия по изплащане на задължението си към взискателя. „Невъзможността за съдебния изпълнител ефективно да изпълни възложените му от държавата функции и да наложи изрично предвидената в чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК обезпечителна мярка обуславя неблагоприятното действие на отказа на органите на КАТ в правната му сфера, респективно обуславя наличието на правен интерес за частния съдебен изпълнител от оспорване.” Според автора неправилни са изводите в посочените по-горе съдебни актове на ВАС, свързани с констатацията, че правоотношението, което се развива между частния съдебен изпълнител, подал искането за спиране на МПС от движение, и органите на КАТ – МВР , е гражданскоправно, в рамките на изпълнителния граждански процес, а няма административен характер, поради което формирането на мълчалив отказ не е налице. В подкрепа на тезата за наличието на правен интерес на частния съдебен изпълнител от подаване на жалба срещу отказа на административния орган да изпълни негово разпореждане се посочва Решение № 15 от 21.12.2010 г. на Конституционния съд, постановено по к.д. № 9/2010 г. В това решение е посочено, че принудителното изпълнение на вземания от гражданскоправен характер, като заместващо доброволното им плащане, се осъществява от публичната власт чрез частните или държавни изпълнители. В случай че техните действия се насочат към държавните учреждения, би възникнало противоречие. В този ред на мисли се поставя въпросът дали държавните учреждения могат да са адресат на действия по държавна принуда за изпълнение на гражданскоправни вземания, тоест държавата, която има монопол над държавната принуда, да принуждава себе си. „Възприетата правна конструкция за преодоляването на вътрешното противоречие в правната фигура „държавните учреждения като адресат на принудително изпълнение в частното право“, е стъпила върху административноправна основа – по начало държавата, както и гражданите, е подчинена на закона. Но нейното подчинение се отличава от това на гражданите, тъй като в него се проявява т. нар. nobile officium – държавата по дефиниция трябва да е почтена и отговорна.” Накрая съдът заключава, че в „конкретния конституционен спор изпълнението на съдебно признатото парично вземане, протичащо по реда на чл. 519, ал. 2 от ГПК, не се заличава, а придобива смесен характер – вземането е частноправно, а изпълнението му се разполага в административноправно отношение. Смесването на частноправното отношение с публичноправно е предназначено да служи като гаранция, че изпълнението ще се реализира, а едновременно с това няма да бъде застрашаван балансът на държавния бюджет, което не противоречи на Конституцията.”

Като заключение може да се обобщи, че в изпълнителното гражданско производство е предвидена възможността по чл. 431, ал. 6 от ГПК при необходимост съдебният изпълнител да поиска от органите на МВР спиране от движение на моторно превозно средство, върху което е насочено изпълнение за срок до три месеца. На предвиденото правомощие на съдебния изпълнител следва да отговаря съответното задължение, независимо, че не е записано в закона и в този смисъл е налице задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, бездействието на административния орган за изпълнението на което обикновено се оспорва пред административния съд (както видяхме в разгледаните казуси).

Автор: Кристиян Трендафилов