Бележки върху неимуществените вреди в светлината на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС

1. Вместо въведение.

 

Повод за написването на следващите редове е статия със заглавие „Обезщетение  на неимуществени вреди при договорна отговорност”, в която авторът е изложил позицията си, че не би следвало да се признае възможност да се претендират неимуществени вреди от договор. Аргументите, които са изложени, са познати на правната теория и практика, поради което няма да бъдат обсъждани в последователност, а ще бъдат изтъквани само отделни доводи, когато това е необходимо. Целта на изложението е да се представят аргументите в полза на позицията, която е застъпена в Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС, както и да се покаже, че схоластиката и архаизмът не водят до развитие на правото, а до неговия упадък.

2. Как се стигна до Тълкувателното решение?

Дълги години в съдебната практика константно се застъпваше тезата, че от неизпълнението на договор не могат да произтекат неимуществени вреди, респективно при ангажиране на гражданската (договорна) отговорност такива не могат да бъдат претендирани. Така обилно може да бъде спомената по-старата съдебна практика – така Решение № 1786-1970-I ГО; Решение № 197-1997-V Г.О; ТР  № 54 от 23.6.1986 г. по гр.дело № 21./86 г. на ОСГК на ВС; Р. № 197/19.02.1997 г. по гр. д. № 250/95 г. на ВС, I г. о.[1].

От своя страна това положение беше срещнало траен отпор от близо половинвековна правна теория, която с множество правни (систематически, телеологични, херменевтични, сравнителноправни, исторически), логически и житейски аргументи се опитваше да преодолее така наложилата се практика[2].

При прочита на мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС, можем да види, че то е образувано поради е възникнал въпросът: „Какъв е видът на отговорността на обществения снабдител -енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя – договорна или деликтна, с оглед претенции за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.По повдигнатия правен въпрос някои съдилища приемат, че при неизпълнение на договорно задължение за непрекъснато доставяне на електрическа енергия и при неправомерно прекъсване на електрозахранването в нарушение на разпоредби от общите условия за продажба на електрическа енергия за битови нужди на енергийното предприятие, общественият снабдител отговаря по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на имуществените вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а ако е недобросъвестен – за всички преки и непосредствени вреди, но не дължи обезщетение за неимуществени вреди. Неимуществените вреди се обезщетяват, когато произтичат от непозволено увреждане. Други съдилища присъждат обезщетение за неимуществени вреди, определени по критерия на чл. 52 ЗЗД, за причинени неудобства в резултат на прекъсване на електрозахранването на основание чл. 49 ЗЗД, като приемат, че деликтът се изразява в действия на служители на електроразпределителното дружество, които в изпълнение на възложената им работа са преустановили доставката на електрическа енергия.”. В този ред на мисли, не може обаче да не се започне от едно друго решение, което щеше неминуемо да доведе до инициирането на тълкувателно дело, най-малко поради наличието на две противоречащи си решения – арг. чл. 292 от ГПК[3]. Това е Решение № 229/14.08.2012 г. по т.д. № 897/2010 г., II т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, което е допуснато за развитие на правото, както следва – „С определение № 535 от 22.07.2011 год., постановено по горепосоченото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.З ГПК, за произнасяне по обусловилия решаващите правни изводи на въззивния съд въпрос на материалното право, свързан с възможността за обезщетяване неимуществените вреди при договорна отговорност и за обхвата на същата, който се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради съществуващо трайно несъответствие между поддържаната в правната доктрина преобладаваща теза и установената съдебна практика, както и от необходимостта от осъвременяване на последната.”. По така поставения въпрос е даден следният отговор „За разлика от правната доктрина, която макар и да не е еднозначна в отговора на поставения от касатора материалноправен въпрос, допуска да се претендират неимуществени вреди при договорна отговорност, то в последователната си практика ВКС, позовавайки се на нормата на чл.82 ЗЗД, съгласно която обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, отрича обезщетимостта на неимуществените вреди при договорна отговорност. Настоящият съдебен състав на второ търговско отделение намира, че тази съдебна практика, обективирана и в постановеното по реда на чп.290 и сл. ГПК решение № 192 от 2011 год., по т.д.№ 1057/2009 год. на П-ро т.о. на ВКС, поради настъпилата промяна в обществено икономическите условия, при които е била създадена, следва да бъде ревизирана и да бъде възприета различна, отговаряща на съвременното развитие на правната мисъл и на променените обществени отношения, вкл. практиката на С. Аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е както липсата на изрична законова забрана да се обезщетяват неимуществените вреди при договорна отговорност, така и съдържанието на самата разпоредба на чл.82 ЗЗД, даваща достатъчно опора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Тълкувани по правилата на граматическото тълкуване употребените в същата изрази „претърпени вреди“ и „пропуснати ползи“, налагат разбирането, че вложеният от законодателя в тях точен разум и общ смисъл, изключва те да се отнасят само и единствено до имуществените вреди и да не се явяват проявна форма на неимуществените.
Напротив, обстоятелството, че българският законодател съзнателно е употребил думата „полза“, а не „печалба“, която последна е относима преди всичко към парично оценими блага, позволява изграждането на правен извод, че обезщетимостта на неимуществените вреди и при договорна отговорност не е изключена.
Същевременно, щом нито в съдебната практика, нито в правната доктрина съществува съмнение, че и неимуществените вреди могат да бъдат пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договор, то предвид обхвата на обезщетението по чл.82 ЗЗД , не би могло да се приеме, че нормата не е визирала и неимуществените вреди. Несъмнено е също, че последните, както и имуществените вреди могат да бъдат предвидени при пораждане на задължението, като конкретизацията им е винаги фактически, а не правен въпрос и подлежи на установяване във всеки отделен случай. Или, от гореизложеното следва, че макар и чл.82 ЗЗД изрично да не посочва в обхвата на обезщетението неимуществените вреди, то не би могло per argumentum a contrario да се приеме, че законът не ги допуска и че волята на законодателя е да изключи обезщетяването им при договорната отговорност.
Насочен към определяне размера на правно-релевантните вреди, които се дължат при договорно неизпълнение, чл.82 ЗЗД въобще не определя вида на вредите, за които неизправната страна следва да отговаря. Поради това, доколкото действащото ни право познава два вида вреди» имуществени и неимуществени, то това са и вредите, които подлежат на обезвреда, както при деликтната, така и при договорната отговорности. В този см. „претърпяната загуба“ и „пропуснатата полза“ не са самостоятелен вид вреди, лимитативно изброени от законодателя, за които се дължи обезщетение от длъжника, а са пределните граници в които обезщетението от последния е дължимо. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е използваната от законодателя разлика в изразните средства в изр.2 на чл. 82 ЗЗД, от които с оглед употребените общи понятия „вреда“ и „всички“, като последното – родово на имуществените, но и на неимуществени вреди, не следва, че волята на законодателя, материализирана в сочената разпоредба е в посоката възприетата в създадената последователна съдебна практика на ВКС – необезщетимост на неимуществените вреди при договорната отговорност. Що се касае до систематичното място на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, което наред с използваните в чл.82, изр.1 ЗЗД изразни средства е един от аргументите, явяващ се разграничителен критерий относно възможността за поправяне на неимуществените вреди при договорно неизпълнение, то както се поддържа и в преобладаващото становище, застъпено в правната доктрина, същото само по себе си не е достатъчно, за да обоснове допускане или отричане приложението на един институт, доколкото е и въпрос на използвана от законодателя правна техника на определен етап както от неговото собствено развитие и това на правната наука, така и от развитие на европейското законодателство. Отделен в тази вр. остава въпросът дали в неговата цялост подобно разбиране е в съгласие и с принципа за симетрия в уредбата на гражданската отговорност, която изисква едни и същи увреждания да бъдат обезщетени в еднаква пълнота и при възприемане на един и същи подход при приложимостта или отричането на правилата на договорната отговорност към деликтната и обратно. Същевременно, съобразено обстоятелството, че с нормата на чл.52 ЗЗД е прогласен общ правен принцип, а именно, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, то несъмнено е, че същият може да бъде приложен всякога, когато възникват морални вреди, подлежащи на обезвреда, поради което отсъства законова пречка за приложимостта му по аналогия и в разглежданата хипотеза на чл.82 ЗЗД, в която по изложените по- горе съображения липсва каквото и да е лимитиране на вредите – арг. от члЛв, ал.2 ЗНА, в редакцията на нормата в ДВ бр.46/2007 год. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че на поставения материалноправен въпрос, по отношение на който е допуснато касационното обжалване следва да се отговори в следния смисъл: Обезщетимостта на неимуществените вреди е допустима и при договорната отговорност, при наличие на законовите предпоставки за о6езвреда,като дължимото обезщетение за същите се определя от съда по справедливост, съгласно общото законово правило на чл.52 ЗЗД.”.

Необходимо е още тук да зададем въпроса – необходимо ли е преосмисляне на концепцията, че неимуществените вреди могат да се заключат само в посочените от практиката по-старата практика – претърпени физически болки и страдания или такива от телесни увреждания, или от неизпълнено общение за брак[4]? Струва ми се по-правилно е да приемем, че неимуществените вреди са една широка група, която включва в себе си засягането на блага, които са предмет и на съответни субективни права – абсолютни или относителни, но и засягането на такива блага, които не са непременно предмет на субективно право или косвено засягат друго благо, което е предмет на такова право[5].

3. Vita brevis, ars vero longa, occasio autem praeceps, experientia fallax, judicium difficile[6].

В този част от изложението ще бъдат коментирани аргументи в няколко посоки, като целта е правилното тълкуване на правилата и обосноваване на несъгласие с противната теза.

3.1. Аргументи от систематическото и граматическото тълкуване на закона.

 

Противниците на тезата в полза не неимуществените вреди при договорна отговорност противопоставят аргументи, както следва:

3.1.1. Разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, която регламентирала обезщетението за неимуществени вреди, намирала своето систематично място в глава „Непозволено увреждане”, поради което не можел да се приложи при регламентиране на договорната отговорност.

Меко казано, този аргумент се основава на формализъм. Систематичното място на една разпоредба не може да предопредели нейното приложение само към ограничен брой случай. Законът се тълкува граматически и систематически в своята цялост като правилото за поведение (правната норма) се извежда не от една разпоредба, а от няколко такива[7]. За да бъде приложено правилото на чл. 52 от ЗЗД, то е необходимо то да бъде тълкувано и приложено систематично, нещо повече, справедливостта като критерий за определяне на неимуществените вреди не е абстрактен критерии[8]. Ако все пак изпаднем в същия систематичен формализъм, то би трябвало да се каже, че разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД се намира в общата част на закона, поради което последната трябва да се прилага и в случаите предвидени в „Особена част” – вж. чл. 183 и сл. от ЗЗД. Такава е логиката при построяването на нормативния акт – арг. чл. 30, ал. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове.

3.1.2. Друг аргумент е, че правилото на чл. 52 от ЗЗД било изключение. Поради което не можело да се тълкува разширително или да се прилага по аналогия. Интересното е, че при този аргумент нито се излага становище, дали изключение означава изключителна норма, нито защо не можело да се тълкува разширително, а още по-малко за прилагането по аналогия.

Ако изходим от критерия за класификация, изразяващ се в съотношението между резултатите от граматическото и логическото тълкуване, на разположение са – потвърдително тълкуване; ограничително тълкуване; поправително тълкуване и отменително тълкуване[9]. Тъй като по същността си поправителното и отменителното тълкуване не биха могли да дадат отговор на проблема, то и тяхното приложение в случая би следвало да се отрече.

Изключителните правни норми регламентират по особен начин обществените отношения и други явления, които са регламентирани вече от общите и специалните норми[10], и то по такъв начин, че въвеждат изключение. Тук нямаме такова съотношение, поради което няма причина за обявяване на нормата за изключителна. Отричането на изключителния характер на правилото има своите последици в тълкуването, тъй като по правило изключителните правни норми се тълкуват стриктно и стеснително[11]. Този извод не е напълно верен, тъй като не може предварително да се изключи определено тълкуване с оглед резултата, тъй като изключителността на нормата ще се изясни в процеса на нейното логическо тълкуване при прилагането на съответните способи. Нещо повече, разширителното тълкуване не е средство за разширяване на приложното поле на правилото за поведение. При тълкуването се цели изясняване на точния смисъл на разпоредбата – арг. чл. 46, ал. 1 от ЗНА[12].

В чл. 46, ал. 2 от ЗНА е предвидено, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България. Тоест, регламентирани са два вида аналогия – на закона (analogia legis) и на правото (analogia iuris). В случая са налице и двете предпоставки за правоприлагане по аналогия – съответствие с целта на нормативния акт, тъй като с конкретната правна норма се изяснява волята на законодателя[13], и не е налице противоречие с морала[14], дори напротив, всеобща е тенденцията в правното регулиране за разширяване защитата на правата на личността и гражданина и техните лични блага[15]. В случая, макар да е очевидно, че се касае за analogia legis, то ако това становище не се възприеме, не можем да останем безучастни и да отхвърлим analogia iuris, такова становище би било contra legem. В този е и един от основните принципи на гражданския процес – принципът на законност, регламентиран в правилото на чл. 5 от ГПК, съгласно което съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.

С оглед на гореизложеното, правим извод, че правилото нито е изключително, нито е изключена възможността за прилагането му по аналогия a priori, дори напротив, налице са всички предвидени в закона предпоставки.

3.1.3. В правилото на чл. 82 от ЗЗД се приема, че обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Изключително съмнителен е аргументът, че разпоредбата регламентира само имуществените вреди, под формата на претърпени загуби (damnum emergence) и пропуснати ползи (lucrum cessans). От буквалния прочит на разпоредбата е видно, че последната регламентира единствено границата на гражданската отговорност за имуществени вреди[16]. В този смисъл границата на гражданската отговорност при договора е предвидимостта, докато при деликта, съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД се дължи „Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.”. При сравнението на този текст с чл. 82, изр. 2 от ЗЗД, в което е казано, че „ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди”, можем да направим обоснован извод, че в чл. 82 от ЗЗД идеята за неимуществени вреди не е никак чужда при умисъла. Тъй като при граматическо тълкуване е употребено обстоятелственото пояснение за количество „всички”, може да се заключи, че се предвиждат както имуществените, а така и неимуществените вреди. Аналогичен е и чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на деликта. В този смисъл, трябва да се изтъкне аргументът, че двете разпоредбите очевидно не се различават, а както гласи римската максима, Ubi eadem legis ratio, ibi eadem legis dispositio[17]. В този смисъл, ако изпаднем в правна схоластика, винаги можем да ползваме аргумент, който е аналогичен на настоящия, като кажем, че правилото на чл. 52 от ЗЗД урежда само правило за обезщетяване на неимуществените вреди – вж. ППВС № 4/1968 г. Нещо повече, дори да бихме допуснали аргумент, че разпоредбата на чл. 82 от ЗЗД не съдържала правило за обезщетяване на неимуществени вреди, този аргумент е сякаш удобно забравяне на разпоредбите на чл. 2 от ГПК, който гласи, че съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Която в случая няма как да не бъде систематически приложена с правилото на чл. 162 от ГПК, което установява, че когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице.

3.2. Телеологически аргументи.

 

В случая се касае за телеологическо тълкуване на разпоредбите в светлината на действащото българско и европейско законодателство. Множество са нормативните актове, които предвиждат обезщетяването на неимуществени вреди в хипотеза на договорна отговорност.

3.2.1. В този смисъл са разпоредбите на чл. 136 от Закона за гражданската авиация, които предвижда, двугодишен срок за предявяване на иск от правоимащия срещу превозвача за получаване на обезщетение при смърт или телесна повреда. Трудно можем да отречем договорния характер на отговорността, с оглед разпоредбите на глава шеста „Договори за превоз на пътници”, чл. 65 – 81а от ЗГВ[18].

Горната теза се подкрепя и от международните актове, по които Република България е страна и които, съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията, се ползват с предимство пред българското законодателство – в този смисъл е чл. 17 от Конвенция за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз (Монреалска конвенция)[19].

До сходен извод може да ни доведе и разпоредбата на чл. 13 от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91.

Нещо повече, че вредите са ex contractu при загуба или повреждане на багаж на пътник е възприето и в практиката на СЕС – вж. дело C – 168/00 Leitner v. TVI Deutschland Gmk. & Co; C – 63/09.

3.2.2. По аналогичен начин са регламентирани правилата на КТК[20], където в разпоредбата на чл. 213, ал. 1 е предвидено, че превозвачът отговаря за вредите при смърт, телесна повреда или разстройство на здравето на пътника, ако са причинени по вина на превозвача или на неговите служители, доколкото те са действували на кораба в пределите на служебните им задължения. Това правило е намерило своето систематическо място в Глава осма „Договори за превоз на пътници и багаж”. Тук аргументът от систематическото място на текста се подкрепя при систематическото и логическо тълкуване с разпоредбата на чл. 2 от КТК (намираща се в Глава първа „Общи положения”), според която с изключение на случаите, предвидени в повелителните норми на този кодекс, страните, които участвуват в отношения, свързани с търговското корабоплаване, могат сами да уреждат с договор взаимните си права и задължения.

3.2.3. С оглед изказаното в т. 3.2.1. и т. 3.2.2. и доколкото целта на настоящото изложение не е преглед на цялото законодателство, то за пълнота можем да кажем, че идентични разпоредби има в чл. 42 и сл. от Закона за автомобилните превози; така и чл. 74 от Закона за железопътния транспорт[21], според който превозвачът отговаря за живота и за всяко телесно или психическо увреждане на пътника, причинено по време на превоза, когато пътникът се е намирал в превозното средство или се е качвал, или е слизал от него, както и при товаренето и разтоварването на багажите. Аналогично чл. 3 § 1 от Конвенция за международни железопътни превози (COTIF), във вр. чл. 26 и сл. от Притурка „А” към Конвенция за международни железопътни превози, Единни правила за договора за международен железопътен превоз на пътници и багаж (CIV).

3.2.4. Аргумент бихме могли да черпим и от правната уредба в КЗ, където в чл. 257, ал. 1 е предвидено, че обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. А съгласно чл. 266 от КЗ задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се сключва за следните минимални застрахователни суми: 1. за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт: а) 2 000 000 лв. за всяко събитие при едно пострадало лице; б) 10 000 000 лв. за всяко събитие при две или повече пострадали лица[22]. Тук би могло да се възрази, че плащането от страна на застрахователя е свързано с извършване на деликт. Но застрахователят не плаща въз основа на деликта, а на собствено договорно основание – в изпълнение на сключената полица „Гражданска отговорност”.

3.2.5. В крайна сметка аргумент бихме могли да черпим и от законовата уредба на Закона за защита на потребителите. Тук по-специално трябва да се сложи акцент върху една от групите права на потребителя с търговеца[23], регламентирани в разпоредбите на чл. 103а – чл. 142 от ЗЗП. Това са отношенията, които се развиват при несъответствие на потребителската стока с договора или дефект на последната. Тъй като в ЗЗП са употребени две понятия, то трябва да се изясни, че несъответствието е недостатък на потребителската стока, ограничен до нейните „граници”, а дефектът е недостатък на потребителската стока, който причинява вреди „навън”, извън границата на самата стока[24]. При сравнението на двете понятия с правилото на чл. 193, от ЗЗД, където е употребен терминът „недостатъци”, можем да кажем, че в ЗЗП е по-силно нюансиран, за да може хипотезите да бъдат по-лесно разграничени от потребителя. Но и в двата случая се касае за наличие на договор, които не съответства на уговореното между търговец и потребител.

При тълкуването на разпоредбата на разпоредбата на чл. 131, ал. 2, във вр. ал. 1  от ЗЗП, която е намерила своето систематическо място в Раздел IV „Отговорност за вреди, причинени от дефект на стока”,  следва на обезщетение подлежат вредите, причинени от: 1. смърт или телесна повреда на физическо лице; 2 повреждане или унищожаване на вещ, различна от дефектната стока, на стойност не по-малка от 1000 лв., когато вещта е предназначена предимно за лична употреба и е ползвана от увреденото лице по предназначение, а увреденото лице може да упражни правото си на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от дефектна стока, по общия ред. Тоест няма правна пречка за ангажиране на отговорността на търговеца за причинените в следствие на неизпълнение на договора неимуществени вреди. Струва ми се, че текстовете на чл. 131, ал. 2 от ЗЗП и чл. 134 – чл. 136 от ЗЗП не могат да доведат до извод, че отговорността е деликтна[25], тъй като последната предполага виновно поведение, а в случая тя е обективна – арг. чл. 133, ал. 1, във вр. чл. 136 от ЗЗП.

Косвено горното съждение би могло да бъде подкрепено от чл. 137 от ЗЗП, тъй като ако държим сметка за този текст, как бихме си обяснили приетото в ППВС № 17/1963 г., „В тези случаи следва да се има предвид, че ако вредите са резултат от виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод изпълнение на възложена работа, отговорността за този, който е възложил работата, пред увредения е по чл. 49 ЗЗД. Ако вредите са резултат на вещта, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността за този, който е възложил работата, е по чл. 50 ЗЗД, с изключение на случаите на непреодолима сила, когато въобще не възниква отговорност за непозволено увреждане. Възможни са и случаи, когато вредите настъпват в резултат както от вещта, така и от виновното поведение на дадено лице. Тогава вече отговорността на този, който е възложил работата и същевременно е собственик на вредоносната вещ или тя се намира под негов надзор, се основава едновременно на чл. 49 и 50 ЗЗД.”. Струва ми се, че не можем да черпим аргументи за противната теза от ТР  № 54 от 23.6.1986 г. по гр.дело № 21/1986 г. на ОСГК на ВС. Това е обусловено от една страна от наличието на нова законодателна уредба, а от друга страна в решението се допуска смесване между фактическите състави на искове, като в крайна сметка още в самото решение е разкрит правно-политическият довод за приемане на отговорността като деликтна: „Пострадалият може да не е в състояние да реализира правата си на договорно основание, защото е изтекъл срокът по чл. 197 ЗЗД, загубил е документите за покупка или гаранция и др. … Не може да претендира за неимуществени вреди на договорно основание. Неговата обезвреда би могла да се осъществи по-добре или само по иска за непозволено увреждане. Не бива нормите да се тълкуват стеснително във вреда на пострадалия и в полза на виновния причинител на вредите.”. Тоест, идеята на старата съдебна практика е била осигуряване по-висок стандарт за защита и това е намерило опора в правилата за деликтната отговорност. С оглед обществените промени считам, че това разбиране е изгубило своето значение не само поради наличието на ЗЗП и Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС, но и поради наличието на практика по чл. 290 от ГПК, при което касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1,  т. 3 от ГПК – за развитие на правото (вж. решение № 229/14.08.2012 г. по т.д. № 897/2010 г., II т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК). Във връзка с това не може да не се изтъкне и довод от чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, според който тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. С оглед на това при изясняване коя практика е задължителна с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, е прието че „Практика, създавана в изпълнение на правомощията на Върховния касационен съд по чл. 124 от Конституцията за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, израз на която са тълкувателните решения, приемани на основание чл. 124 ЗСВ при констатирана противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Тези актове на ВКС по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт; за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт по силата на чл. 86, ал. 2 ЗСВ са и тълкувателните решения, приемани от Върховния съд и Върховния касационен съд при действието на ЗСВ от 1994 г., (отм. ДВ, бр. 64 от 7 август 2007 г.). Задължителна сила за съдилищата имат и тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд – чл. 59 ЗУС (Отм. ДВ, бр. 59 от 22 юли 1994 г.).”.

И ако все пак при дефектните стоки би могло да остане някакво съмнение, то при стоките, които несъответстват на потребителския договор, извън хипотезата на дефект, съгласно правилото на чл. 113, ал. 5 от ЗЗП потребителят може да иска и обезщетение за претърпените вследствие на несъответствието вреди. В случая е използвано родовото понятие за вреди. При неговото систематическо тълкуване с разпоредбите от чл. 103а – чл. 142 от ЗЗП не остава никакво съмнение, че се касае до всички вреди – имуществени и неимуществени, които потребителят е претърпял в следствие на неизпълнение на договора от търговеца. Или както гласи римският принцип – Ubi lex non distinguit nec nos distinguere debemus[26].

 

3.2.6. С оглед на гореизложеното от телеологическа гледна точка бихме могли да кажем, че ангажирането на отговорността за неимуществени вреди при неизпълнение на договор не е чужда на законодателството, поради което правим заключение, че няма пречка при ангажиране на договорната отговорността по общия облигационен закон – ЗЗД, да се претендират неимуществени вреди. Нещо повече, ако се върнем на посочените по-горе разпоредби на ЗЗП, винаги трябва да държим сметка за § 1 от ПЗР ЗЗП, съгласно които при противоречие на разпоредби на два закона се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите.

3.3. Исторически и сравнителноправни аргументи.

 

В тази част от изложение ще бъдат разгледани някои исторически дадености, които са допринесли за дискусията, дали е възможно от договор да бъдат причинени неимуществени вреди. С оглед на това ще бъдат дадени и някои сравнителноправни аргументи, които целят изясняването на проблема в други правни системи. В случая няма да се спазва строго отграничение на едните от другите аргументи, тъй като те са генетично и функционално свързани.

Съгласно чл. 56 от ЗЗД (отм.)[27], всяко действие на человека, което причинява вреда на другиго, задължава тогова, по вината на когото е последвало то, да поправи вредата. От прочита на текста е видно, че не се прави разграничение между различните видове вреди. Често последният е бил тълкуван във връзка с наказателноправния закон[28]. Струва ми се, че идеята на текста е по-обща. Ако говорим за духа на облигационния закон трябва да си дадем сметка, че правилото въвежда общия запрет „…да не се вреди други му” – D. 1.1.10pr. – 1 „Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuendi. Iuris praecepta sunt haec: honeste vivere, alterum non laedere, suum cuique tribuere.” (к.м.). Нещо повече това правило е претърпяло своите интерпретации през призмата на Германското право, Френското право и Италианското право, които са стъпили на основата на Римското право.

3.3.1. Във Германското и Италианското право е възприето, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи само в предвидените от закона случаи. Изграждането на тази партикуларна система за обезщетяване на неимуществени вреди стъпва на текстовете на § 253 от BGB[29] и art. 2059 от Codice Civile[30]. С оглед тези законодателни разрешения, бихме могли лесно да си обясним защо се отрича подобна възможност. Струва ми се, че спорът, съответно и разрешението, се крият в отговора на въпроса дали интересът на кредитора е достоен за защита, за да възникне задължение за неговото обезщетение?

3.3.2. Във Френското право с разпоредбата на art. 1382 от Code Civil[31] е въведена обща клауза за репариране на неимуществените вреди. Във френската съдебна практика е възприето схващането, че текстът се отнася както за имуществените, така и за неимуществените вреди[32]. В този смисъл, ако би трябвало да тълкуваме чл. 56 от ЗЗД (отм.), би следвало да предпочетем идентично тълкуване с първообраза на текста. Затова тук трябва да се изтъкне, че са се развили множество дискусии във връзка с възможността да се претендират неимуществени вреди от неизпълнение на договорно задължение.

Често в по-старата френска доктрина[33] се е отричала възможността да се претендират неимуществени вреди с позоваване на едно решение[34], в което е отказано обезщетение за невръщане на семейни портрети без голяма стойност[35]. Струва ми се, че много скоро след това част от френската теория е преосмислила своята позиция като се позовава на множество решения  – Paris, 2 dec., 1987, D. 98. 2. 465; Alger, 23 mai 1893, S. 94. 62.; Alger, 22 juill 1900, S. 1902. 2. 129; Amiens, 4 aout 1900, Recueil d’Amiens, 1901, 178; Lyon, 28 avril 1903, Gazette commercial de Lyon, 30 juin 1903; Cass., 22 mars 1904, D. 1904. 1. 449 – да изтъкне, че правилно се държи сметка за неимуществените вреди и за моралния интерес на кредитора, които могат да бъдат претърпени, съответно накърнен[36].

Основното възражение, което се е правело, било, че неимуществените вреди са неоценими в пари. Като се е защитавала тезата, че трудно може да бъде определен техният размер при деликта, а защо да се правело отстъпление при договора? Отговорът на въпросът се крие в един житейски аргумент – като не можем да направим нещо по-добро, то е по-справедливо да дадем едно обезщетение като размерът да бъде определен по справедливост[37], съобразно доказаните в процеса вреди, а не изначално да отречем претенцията, което би довело до по-голяма несправедливост[38]. В този смисъл, ако се върнем на въпроса, с който завършихме т. 3.3.1 за достоен за защита интерес на кредитора, струва ми се, че трябва да предпочетем положителния отговор, защото целта на правото е да защитава не само материалните, но и моралните блага, следователно в областта на договорните задължения неимуществените вреди подлежат на обезвреда[39].

С оглед на горното не мога да се съглася с твърдението[40], че обезщетяването на неимуществените вреди при неизпълнение на договорно задължение не съответствало на духа на закона. Духът на закона се извежда от общите принципи и фундаменти, върху които е изграден. В този смисъл трябва да се изтъкне, че духът на закона не е нещо застинало във времето, а нещо живо и развиващо се[41] – такъв е и замисълът на новия ГПК – вж. т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС[42].

3.3.3. Сравнителноправен аргумент може да бъде извлечен Принципите на европейското договорно право (PECL)[43], където в правилото на чл. 9:501: Право на обезщетение, (1) Засегнатата страна има право на обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението, доколкото другата страна не е освободена от отговорност по чл. 8:108.; (2) Вредите, за които се дължи обезщетение, включват и (а) неимуществени вреди, както и (b) бъдещи вреди, за които е разумно да се очаква, че ще настъпят.

В този смисъл е и разпоредбата на чл. 8:101 от PECL по отношение възможността за страните да ползват всички предвидени правни средства за защита на техните права.

Аналогичен е и с друг източник на т. нар. soft law, целящ да постави основите на бъдещ европейски граждански кодекс – Общата референтна рамка – Draft common frame of reference (DCFR). В правилото на чл. III. – 3:701 DCFR е регламентиран общият текст за право на обезщетение при договорно неизпълнение. В ал. 1 от текста е предвидено, че кредиторът има право на обезщетение за вредите, които е претърпял от неизпълнението на задължението от длъжника, освен ако неизпълнението не е извинително[44]. В ал. 2 е предвидено, че обезщетението за вреди обхваща и бъдещите вреди, за които е разумно да се очаква, че ще настъпят[45]. В ал. 3 е казано, че вредите обхващат икономическите и неикономическите загуби. В същия текст изр. 2 определя икономическите загуби като загуба на доход или полза, понесени тежести (тоест увеличаване на пасива) или намаляване стойността на имот (т.е. намаляване на актива). В този смисъл можем да кажем, че текста визира както damnum emergence, така и lucrum cessans. Докато в изр. 3 от текста са дефинирано, че неикономически загуби, включват болки, страдания или влошаване качеството на живот. Очевидно е, че се касае за неимуществени вреди, като мисля, че не е необходимо да се изтъкват аргументи в посока, че нито изброяването е изчерпателно, нито тълкуването е stricto sensu.

3.3.4. От изтъкнатото в този раздел правя заключение, че исторически и сравнителноправно обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение на договорно задължение се дължи.

4. Някои проблеми при обезщетяването на неимуществени вреди.

 

За да бъде пълно изложението трябва да се споменат някои проблеми, които биха могли да възникнат при обезщетяването на неимуществени вреди.

4.1. Проблемът с доказването на размера на претенцията.

 

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения[46]. В този смисъл ищецът може да ползва всички доказателствени средства, предвидени в ГПК, за да установи, че е претърпял неимуществени вреди и техния размер. В случай, че не успее да установи пълно и главно, че е претърпял неимуществени вреди, съдът ще счете недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност и ще отхвърли иска. Струва ми се, че ако е доказано, че ищецът е претърпял вреди, но последният не може да установи техния размер, то е възможно приложение да намери правило на чл. 162 от ГПК, според което когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице.

Трябва да се акцентира и върху още един аспект, тъй като противниците на тезата, че от договор могат да се претендират неимуществени вреди, твърдят всеки да би претендирал неограничено такива. Тази теза е несъстоятелна. От една страна, както се изясни, ищецът ще носи доказателствената тежест, в която се включва и доказването на фактическия състав, вкл. претърпените вреди. Освен това при така предявен кумулативен иск ще се дължи държавна такса в размер на 4 % върху цената на иска, но не по-малко от 50.00 лева – арг. чл. 72, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 1 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. С оглед на това едва ли някои би предявил иск без да има някакви доказателства за претърпените неимуществени вреди.

4.2. Въпросът с предвидимостта на неимуществените вреди.

 

С оглед правилото на чл. 82, ал. 1 изр. 1 от ЗЗД се поставя един по-сериозен проблем, а именно този за предвидимостта на неимуществените вреди. Този въпрос подлежи на отделна дискусия и изследване, тъй като отговорът му ще даде и границата на дължимото обезщетение. За целта на настоящото изложение можем да кажем, че разрешението за имуществените вреди може да се приложи по аналогия. Тоест, на обезщетяване ще подлежат тези неимуществени вреди, които са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Кои вреди са предвидими, ще трябва да се изследва всеки път ad hoc, в зависимост от сключения договор, в зависимост от правното положение на страните и дължимата от тях грижа. Струва ми се, че в случая винаги трябва да отчитаме и един чисто житейски елемент като възраст, образование, професия и други на съответната страна.

4.3.  Неимуществени вреди и юридически лица.

 

Отколешно е разбирането, че юридическите лица не могат да извършат деликт по чл. 45 от ЗЗД – така т. 1 от ППВС № 7/1959 г., където се възприема, че „Отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои виновни действия или бездействия. Юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 и 50 ЗЗД”.

Проблемът е сериозен и също предполага самостоятелно изследване. Така тук могат да се откроят групи проблеми като например как юридическото лице предизвиква неимуществените вреди при договорно неизпълнение? Може ли юридическото лице да претърпи неимуществени вреди и в какво се изразяват те?

При първата група отговорът като че ли е по-лесен, доколкото при изпълнение на договора юридическото лице действа чрез представителите си и когато не се положи дължимата грижа и задължението не се изпълни, то за контрахента на общо основание могат да настъпят вреди, вкл. неимуществени. В този смисъл трябва да се прецени, дали не е време и цитираното ППВС № 7/1959 г. да бъде преосмислено. Проблемът е, че юридическите лица няма собствена психика, поради което е очевидно, че последните не могат да формират и вина като юридически факт от душевния живот. Този проблем е актуален не само в у нас, но и други правни системи, където проблемът е разрешен по един или друг начин, включително при обосноваването на наказателна отговорност на юридическите лица[47]. За пълнота ще бъдат изложени основните концепции:

– в Английското право по делото Tesco Supermarkets Ltd v Nattrass е застъпено становището, че щом се лице, което може да взима управленски решения за юридическото лице, действа в това си качество и има виновно поведение, то такова е поведението и на юридическото лице. Някои противници на това виждане казват, че то се отнася само до висшия мениджмънт на юридическото лице. Чисто житейски, най-често именно от висшия мениджмънт зависи дали договорът ще бъде изпълнен или не.

– В САЩ е приета доктрината за колективното знание, тоест лицата в съответното юридическо лице, знаят какво би последвало и са длъжни да предприемат съответните действия.

– Според друга теория, отговорността, респ. виновното поведение на юридическото лице се изразява в това, че последното е пропуснало да организира по такъв начин структурата си и вътрешните си механизми, че да отстрани възможността да бъде извършено съответното противоправно поведение.

– Ползва се също така и теорията за ползата. При нея ползата, която юридическото лице извлича от своето поведение или от съответен акт се идентифицира с последното и когато то е виновно, е открит и пътя за ангажиране на отговорността, вкл. виновната такава.

Втората група проблеми е в това дали юридическото лице може да претърпи неимуществени вреди? При липсата на психика, то всеки би могъл да зададе логичен въпрос в какво биха се изразили те? Често като аргумент се изтъква разпоредбата на чл. 631а, ал. 2 от ТЗ, която в хипотезата на отхвърлена молба за откриване производство по несъстоятелност, предоставя възможност да се претендират от молителя (кредитор) обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Най-често това увреждане би се изразило в накърняване правото на добро име, т. нар. търговска репутация. Но се изправяме пред проблема, че търговската репутация има счетоводно измерение. В този смисъл тя би се явила имуществена вреда, а не неимуществена – косвен аргумент за това можем да черпим и от чл. 49 от ЗКПО.

Въпреки това, струва ми се отново, че е време за преосмисляне на някои позиции, в този смисъл не мога да не посоча Определение № 400 от 26.11.2013 г. по ч. гр. д. № 6155/2013 г., II г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, в което е прието, че: „Изложени са оплаквания против обжалваното въззивно определение, фактите по делото и правни аргументи относно прилагане на международното право и цитиране на съдебна практика на Европейския съд за присъждане на обезщетения на юридически лица, с която следва да бъде съобразена съдебната ни практика съгласно Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Релевантният въпрос дали юридическо лице е процесуално легитимирано да претендира обезщетение за неимуществени вреди от противоправно поведение, макар и да не е изрично формулиран от жалбоподателя в изложението му като правен въпрос, по който съдът се е произнесъл, може да бъде изведен и конкретизиран като такъв от изложените съображения и съобразно правомощието на касационната инстанция за това /ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Този въпрос няма данни да е разрешен в противоречие със съдебната практика, тъй като цитираното решение, на което се позовава касаторът, не е приложено към изложението, а практиката на Европейски съд по правата на човека не попада в обхвата на понятието „съдебна практика” по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касационното обжалване обаче следва да се допусне на другото релевирано основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставеният процесуалноправен въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отговорът му предполага тълкуване на закона относно процесуалноправната легитимация на юридическите лица при търсене на отговорност за вреди, в т. ч. неимуществени, от непозволено увреждане през призмата на практиката на Европейския съд по правата на човека, и доколкото в утвърдената съдебна практика, вкл. цитираната от въззивният съд, поставеният въпрос за допустимостта на предявен такъв иск от юридическо лице не е разглеждан. Както е застъпено в теорията правото на иск не е обусловено от основателността на същия, а от наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки. То принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор, и е средство за неговата защита. Жалбоподателят е твърдял, че притежава материалното право да получи обезщетение за понесени от противоправното деяние на ответника неимуществени вреди, поради което е и процесуално легитимиран да предяви иска си, което следва от правното му твърдение в исковата молба. Поради това и при наличие на процесуална легитимация искът е допустим.
Разпоредбата на чл. 45 ЗЗД не съдържа ограничения относно страните в правоотношението, възникнало от непозволеното увреждане – всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, в т. ч. и на юридическо лице /ЮЛ/. Липсва основание да се приеме изключване на възможността да се търси отговорност за неимуществени вреди от ЮЛ и в последващите разпоредби в закона, вкл. и чл. 52 ЗЗД, чрез предявяването на иск за неимуществени вреди, което поставя въпросът и за осъвременяване на практиката ни в контекста на тази на ЕСПЧ в тази насока.”. Тоест искът, с който се претендират неимуществени вреди, е процесуално допустим, но проблемът, както беше изложено по-горе, остава по съществото на спора.

4.4. Междинен извод.

 

Не мисля, че горните схематично очертани бележки и проблеми, трябва да препятстват възможността да бъде ангажирана отговорността за неимуществени вреди при неизпълнение на договор. Те имат за цел само и единствено да очертаят възможни проблеми, които ще се появят в бъдеще. Тяхното разрешение зависи от преосмислянето на някои концепции и отстъпването на някои разбирания в по-старата практика и доктрина или поне тяхното разумно ограничаване.

5. Няколко житейски примера.

 

Тук ще бъдат дадени няколко житейски примера. Отговор няма да бъде даван, тъй като последните имат по скоро реторичен характер, но въпросът е един и същ – няма ли да се претърпят вреди в следствие договорно неизпълнение?

5.1. Лице закупува чисто нов автомобил с всички екстри, включително пътна помощ за цяла Европа от завода на марка Х. Автомобилът му е необходим, защото предприема дълги пътувания, включително със своето семейство. През месец  август лицето отива на почивка със своята съпруга и дете на 2 години като пътуването е от София до Барселона. На прибиране 100 километра след Барселона на магистралата, колата се чупи и не може да вдигне повече от 60 км./ч., екстрите отказват, а в кол центъра на продавача му обясняват, че могат да реагират в рамките на 24 часа, а навън температурата е 40 градуса. Кой ще плати неприятното пътуване с 60 км./ч.? Кой ще плати тревогите на родителя при положение, че е известно, че високите температури могат да бъдат и фатални за деца на 2 години?

5.2. Х сключва договор с музиканти, които да свирят на сватбеното му тържество. На уречената дата последните не отиват. Х се притеснява от гостите си, нервничи, в крайна сметка вдига високо кръвно и се налага да бъде откаран в болница? Кой да плати за проваленото сватбено тържество?

5.3. Между търговец и потребител е налице договор за доставка на електрическа енергия, съобразно Закона за енергетиката. Потребителят добросъвестно плаща всяка своя сметка, но търговецът въпреки това през месец януари прекъсва електрозахранването на потребителя за 10 дни. Навън среднодневната температура е – 8 градуса. Кой ще плати страданията на потребителя?

5.4. Доставчик на комуникационно услуги преустановява услугата, която клиентът му редовно заплаща. В рамките на 30 дни двамата водят кореспонденция, потребителят обикаля от офис на офис и в КЗП, КРС и други държавни институции, притеснява се, защото операторът твърди, че последният не е заплатил сметката си? Не може да комуникира свободно със своите близки. Доставчикът не само твърди, че услугата не е заплатена, но твърди, че ако сумите не бъдат заплатени ще премине към завеждането на иск. В следствие всички неприятни усещания, потребителят започва да е нервен на работното си място и в личните си отношения, не може да спи, налага му се да посещава лекари, за да му бъде предписано съответно лечение. На 40-тия ден от доставчика забелязват, че грешката е в тяхната билинг система. Дължи ли се обезщетение за претърпените от потребителя неимуществени вреди?[48]

 

6. Заключение.

 

Горните бележки имат за цел да покажат, че безцелното критикуване на практиката, включително на тълкувателната такава, и то с правни конструкции от преди половин век, е не само ненужна, но и вредна. Така не се постига развитие на правото, а неговото закърняване и в крайна сметка вулгаризиране. А за юристите остава само и единствено безпомощното „така е в правото”. Развитието на правото обаче е свързано с отговор на въпроси и преосмисляне на концепции. Това трябва да стане бавно и еволютивно, а не както сме свикнали – бързо и реактивно. Затова струва ми се, че ВКС постави едно добро начало с Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС като отрече една дългогодишно сложила се и с нищо неоправдана практика, с която a priori се изключва възможността да се претърпят неимуществени вреди от неизпълнение на договор.

Автор: Васил Александров адвокат, хон. ас. по Римско частно право в ЮФ на СУ

---

---

---

[1] За по-пълен преглед на старата практика вж. Петрова, М., „Обезщетение  на неимуществени вреди при договорна отговорност”, достъпна на следния ел. адрес: https://gramada.org/%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B8%D0%BC%D1%83%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8-%D0%BF/#_ftn1

[2] Така Калайджиев, А., „Облигационно право. Обща част” Пето издание, С., 2010, Сиби, стр. 399 и сл.; Петров, В., „Обезщетение за неимуществени вреди при договорна отговорност:, С., 1991, Сиби; Попов, П., „Неимуществени вреди при договорна отговорност в българското облигационно право”, в: сп. „Търговско право”, кн. 2/2002, стр. 80-92; Кожухаров, Ал., „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение” под редакцията на Петко Попов, С., 2002, Университетско издателство, стр. 326-327; Гоцев, В., „Договорна и деликтна отговорност”, С., 1979, стр. 35-37; Диков, Л., „Курс по българско гражданско право. Облигацинно право” т. III, С., 1938, Придворна печатница, стр. 122-123; Планиол, М., „Елементарно ръководство по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите”, С., 1919, Печатница „Балкан”, стр. 49-50; Марков., М., „Облигационно право. Помагало”, 6-то издание, С., 2010, Сиби, стр. 148-149.

[3] В този смисъл вж. т. 3 от диспозитива на ТР № 2 от 28.09.2011 Г.по т. д. № 2/2010 Г., ОСГТК на ВКС.

[4] Така Решение № 32-1969-ОСГК. С оглед развитието на съвременните обществени отношения ми се струва, че неизпълнението на обещанието за брак е изгубило своя смисъл. То е реминисценция от социалистическия морал, които днес нито съществува, нито е подходящо да има подобни реминисценции. Нещо повече, от тази хипотеза би могла според посоченото решение да се възползват само физическите лица от женски пол. С оглед разпоредбата на чл. 6 от КРБ и чл. 4, ал. 1 от ЗЗакр.Диск., бихме могли да наведем сериозно доводи, че това разрешение е дискриминационно на основание на пол.

[5] Така Калайджиев, А., цит. съч., стр. 403.

[6] Животът е кратък, науката обширна, случаят несигурен, опитът измамен, твърдението затруднително (Хипократ).

[7] Ташев, Р., „Обща теория на правото”, С., 2007, Сиби, стр. 132, така и Неновски, Н., „За текстовете на закон, които възпроизвеждат конституционни разпоредби”, В: „Юридически свят”, кн. 2/2002 г., стр. 145.

[8] В този смисъл вж. ППВС № 4/1968 г.

[9] Вж. Павлова, М., „Гражданско право. Обща част”, С., 2002, Софи-Р., стр. 136 – 138.

[10] Специалността на закона е следствие на някаква допълнителна особеност на уредените фактически състави. При сравняването на специалната с общата норма се преценяват хипотезите на правните норми, а не техните диспозитиви. Като в хипотезата на правната норма трябва да са налице всички предпоставки на общата норма плюс някаква допълнителна предпоставка (т. нар. differentia specifica) – така Таков, Кр., „Как се решава частноправен казус”, С. 2008, изд. Сиби, стр. 58.

[11] Вж. Павлова, М., цит. съч.

[12] Така Фаденхехт, Й., „Българско гражданско право”, отд. I Обективно право, С 1929, стр. 79 и сл.

[13] По-долу след представянето на всички аргументи ще се изясни и това съждение.

[14] Павлова, М., цит. съч., стр. 144 – 145.

[15] Така Калайджиев, цит. съч., с. 405.

[16] Пак там.

[17] Където основанието на закона е едно и също, еднакво трябва да бъде и законовото правило.

[18] Въпреки че в посочената част законодателят употребява по-тясното понятие „щети”, то при систематическото и логическото тълкуване на ЗГВ се изяснява, че се касае за по-широкото понятие – вреди.

[19] Ратифицирана със закон, приет от 39 -то НС на 16.07.2003 г. ДВ, бр. 67 от 29.07.2003 г. Издадена от Министeрството на транспорта и съобщенията, обн., ДВ, бр. 6 от 23.01.2004 г., в сила от 9.01.2004 г.

[20] Обн. ДВ. бр.55 от 14 Юли 1970г., обн. ДВ. бр.56 от 17 Юли 1970г., попр. ДВ. бр.58 от 24 Юли 1970г., изм. ДВ. бр.55 от 18 Юли 1975г., изм. ДВ. бр.10 от 6 Февруари 1987г., изм. ДВ. бр.30 от 13 Април 1990г., изм. ДВ. бр.85 от 24 Юли 1998г., доп. ДВ. бр.12 от 11 Февруари 2000г., изм. ДВ. бр.41 от 24 Април 2001г., изм. ДВ. бр.113 от 3 Декември 2002г., изм. ДВ. бр.55 от 25 Юни 2004г., изм. ДВ. бр.42 от 17 Май 2005г., изм. ДВ. бр.77 от 27 Септември 2005г., изм. ДВ. бр.87 от 1 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.94 от 25 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.104 от 27 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.62 от 1 Август 2006г., изм. ДВ. бр.108 от 29 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.36 от 4 Април 2008г., изм. ДВ. бр.71 от 12 Август 2008г., изм. ДВ. бр.98 от 14 Ноември 2008г., изм. ДВ. бр.12 от 13 Февруари 2009г., изм. ДВ. бр.32 от 28 Април 2009г., изм. ДВ. бр.85 от 29 Октомври 2010г., изм. ДВ. бр.92 от 22 Ноември 2011г., изм. ДВ. бр.38 от 18 Май 2012г., изм. ДВ. бр.77 от 9 Октомври 2012г., изм. ДВ. бр.15 от 15 Февруари 2013г., изм. ДВ. бр.28 от 19 Март 2013г., изм. и доп. ДВ. бр.109 от 20 Декември 2013г.

[21] Обн. ДВ. бр.97 от 28 Ноември 2000г., изм. ДВ. бр.47 от 10 Май 2002г., изм. ДВ. бр.96 от 11 Октомври 2002г., изм. ДВ. бр.70 от 10 Август 2004г., изм. ДВ. бр.115 от 30 Декември 2004г., изм. ДВ. бр.77 от 27 Септември 2005г., изм. ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.36 от 2 Май 2006г., изм. ДВ. бр.37 от 5 Май 2006г., изм. ДВ. бр.62 от 1 Август 2006г., изм. ДВ. бр.92 от 14 Ноември 2006г., изм. ДВ. бр.108 от 29 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.22 от 24 Март 2009г., изм. ДВ. бр.35 от 12 Май 2009г., изм. ДВ. бр.74 от 15 Септември 2009г., изм. ДВ. бр.81 от 13 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.87 от 5 Ноември 2010г., изм. ДВ. бр.47 от 21 Юни 2011г., изм. и доп. ДВ. бр.15 от 15 Февруари 2013г., изм. ДВ. бр.68 от 2 Август 2013г., изм. ДВ. бр.17 от 6 Март 2015г.

[22] Преди 11.06.2012 г., от когато разпоредбата на чл. 266 от КЗ е в сила, се ползваха сходните правила на § 27 от ПЗР.

[23] Т.нар. отношения business to consumer.

[24] За разграничението и изясняването на двете понятия се присъединявам към виждане на Таков, Кр., „Правата на потребителя-купувач при несъответствие на стоката”, В: „Търговско право”, кн. 2/2012 г.

[25] Пак там., но авторът излага съмнение във връзка с характера на отговорността.

[26] „Където законът не прави разлика, там и ние не трябва да различаваме.”. В сравнителноправен аспект за този принцип – делото Ramirez v CA; делото Cebu Institute of Medicine v Cebu Institute of Medicine Employees’ Union-National Federation of Labor.

[27] Обн. ДВ. бр.268 от 1 Януари 1892г., доп. ДВ. бр.32 от 1 Януари 1899г., доп. ДВ. бр.189 от 1 Януари 1899г., доп. ДВ. бр.14 от 1 Януари 1933г., доп. ДВ. бр.187 от 17 Август 1946г., доп. ДВ. бр.182 от 9 Август 1949г., отм. ДВ. бр.275 от 22 Ноември 1950г.

Отменен с § 4, т. 1 от преходните правила на Закона за задълженията и договорите – ДВ, бр. 275 от 22 ноември 1950 г., в сила от 1 януари 1951 г.

[28] Вж. Апостолов, И., „Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията”, С., 1947, стр. 97-98.

[29] Който в свободен превод гласи: „Парично обезщетение за компенсация на нематериални (неимуществено) вреди (парично неоценими), може да бъде искано (претендирано) само в предвидените от закона случаи. Трябва да се изтъкне обаче, че често давани в теорията примери с § 874 и § 1300 от BGB вече не са актуални, тъй като и двата текста са отменени.

[30] Които в свободен превод гласи: „Обезщетение за неимуществени вреди се дължи (може да бъде търсено) само в предвидените от закона случаи”.

[31] Текстът е идентичен с чл. 56 от ЗЗД (отм.).

[32] Cass., civ., 13 fevr. 1923: DP 1923, 1, 52; Cass. 2-e civ., 23 mai 1977: Gaz. Pal. 1977, 2, 677; Cass. 2-e civ., 5 janv. 1994: Bull. Civ. II, № 15, p. 8

[33] Вж. Планиол, М., цит. съч., стр. 49-50; и авторите, цитирани там

[34] Paris, 27 mars 1873,  S. 74, 1, 477, цитирано по Планиол, М., цит. съч.

[35] Този пример дава и Кожухаров, Ал., цит. съч., за да обоснове наличието на неимуществени вреди при договорна отговорност. Струва ми се, че примерът е правилен, въпреки оспорването от страна на Диков, Л., че се касаело за афектационна стойност на вещите.  В случая именно особената афектационна стойност на вещите води до неимуществените вреди, изразяващи се  претърпени душевни болки и страдания – притеснение, неприятни чувства, самообвиняване на увреденото лице, защото последното не може да се наслаждава на семейните ценности, или да защити последните, да изпълни житейския завет на своите предци. Причините може да са много. Тук трябва да си дадем сметка обаче, че ако лицето твърди, че вещите имат за него такава стойност и то е претърпяло вреди, ще трябва да доказва и двата факта на общо основание.

[36] Така Планиол., М., цит. съч.

[37] Днес не трябва да забравяме, че съгласно ППВС № 4/1968, справедливостта не е абстрактно понятие. В посоченото постановление са дадени различни критерии, които трябва да бъдат съобразени.

[38] Ако трябва да конкретизирам, бих ползвал един пример от частен разговор с доц. Кр. Таков (примерът е от него по-повод на съдебната реформа) – това е, все едно лекарите да кажат: „Като не можем да излекуваме болния, дайте изобщо да не го лекуваме.”. Напротив дори да не можем да го излекуваме, можем да удължим живота му и да облекчим страданията му.

[39] Така Диков, Л., цит. съч., стр. 122 – 123.

[40] Петрова, М, цит. съч.

[41] Добър пример за това е Code Civil, който със своята повече от 200 години история продължава да регулира обществените отношения и днес. Това се дължи не само на неговите достойнства, но и на достиженията на френската съдебна практика и юриспруденция, които развиват духа на закона, улавят го и го модифицират.

[42] Из мотивите: „В най-широк смисъл понятието „развитие на правото“ се очертава с различни форми на проявление – усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба със законодателните й изменения и др., както и развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е относимо към един от тези аспекти, а именно тълкувателната дейност на съда по конкретни дела и по изпълнение на функциите по чл. 124 от Конституцията на Република България, обуславяща юриспроденциалното развитие на действащото право.

Като източник на общо и абстрактно регулиране на обществените отношения, нормативният акт не винаги съдържа пълна, ясна и непротиворечива уредба на обществените отношения, които регулира. При създаването на нормативния акт не могат да се предвидят и изчерпат всички хипотези, които възникват при реализиране на обществените отношения, чието развитие е непрекъснат процес. В практиката по конкретни дела, както и в задължителната практика по чл. 290 ГПК и по чл. 124 ЗСВ, съществуващите в правната уредба непълнота, неяснота или противоречия се преодоляват чрез тълкувателната дейност, с която се установява точния смисъл на закона /чл. 5 ГПК/. Съгласно разпоредбата на чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и решат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, поради което и при липса на пълен и ясен регламент на конкретни юридически факти, правният спор подлежи на разрешаване въз основа на изведената по тълкувателен път норма. В процеса на правоприлагане съдът извлича от неясната разпоредба ясна норма, от противоречивите разпоредби безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстранява непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото. Чрез тълкуването по аналогия действащото право се доразвива, като при аналогия на закона се разширява приложното поле на съответната правна норма, а при аналогия на правото се установява липсващата преди това правна норма. Когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълната, неясна или противоречива правна уредба, преодоляването на недостатъците й се реализира в процеса на правораздаване по конкретен спор от състав на ВКС. Когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена, поради настъпили промени в обществените условия или изменения на законодателството, преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага създаването на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл. 290 ГПК и чл. 124 ЗСВ. В тези случаи, поставеният правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, ще е от значение за развитие на правото, съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.”.

[43] За това, че принципите отразяват тенденциите в развитието на договорното право, говори не само текстът на чл. 1:101 , според който „Замисълът на тези принципи е те да се прилагат като общи правила на договорното право в Европейския съюз”, но и Комисията, начело с проф. Оле Ландо, която ги изработва. Като в крайна сметка целта е уеднаквяване на правото. За повече вж. Таков, Кр. „Закон за задълженията и договорите”, 7-мо издание, С., 2010, Сиби, стр. 235 – 244; Таков, Кр., „Принципи на европейското договорно право (Principles of European contract law) – кратко представяне”, В: „Търговско право”, кн. 1/2005, стр. 5-15.

[44] Т.е. поради причина, която не лежи във вина на длъжника – сравни с чл. 81, ал. 1 от ЗЗД.

[45] Аналогично чл. 9:501, ал. 2, б. „б” PECL.

[46] Това е правило е израз на формирания в римското право принцип, който гласи: Actori incumbit onus probatio – Доказателствената тежест лежи върху ищеца.

[47] Тук можем да се си зададем въпросът дали изобщо подобни концепции са необходими, тъй като вината в гражданското право не е субективно отношение, а неполагане на дължимата грижа – арг. чл. 63, ал. 2 от ЗЗД. В Решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на Върховен касационен съд е прието, че вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица. В този смисъл и Конов, Тр., „Основание на гражданската отговорност”, В: „Подраби съчинения”, С., 2010, стр. 142 и сл. Приемайки тезата на този автор за единност на гражданската отговорност, то някак си тезата, че юридическите лица отговарят по чл. 49 и чл. 50 от ЗЗД се разколеба. Нали по правило, за да се ангажира договорната отговорност, то пак трябва да е налице виновно поведение – арг. чл. 81, ал. 1 от ЗЗД. Като по аргумент от чл. 81, във вр. чл. 79 от ЗЗД се извежда правилото, че вината се предполага и при договорната отговорност. За това е по-правилно да кажем, че се касае за неполагане на дължимата грижа, а не за субективно отношение на дееца към деянието.

[48] С оглед посочената по-горе практика на ВКС, не мога да не спомена и едно Решение от 09.02.2015 г. по гр. д. № 10538/2014 г. по описа на СГС, IIA въззивен състав, „Първоинстанционният съд правилно е уважил иска за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили от неизпълнение на договорното задължение на ответното дружество….И при договорната и при деликтната отговорност неимуществените вреди се изразяват в засягане на защитими права, което засягане няма парична оценка. Прилагането по аналогия на правилото на чл. 52 ЗЗД и при договорната отговорност съответства на целта на закона и на правилата на морала. Такова разрешение е възприето и в ТР № 4/29.01.2013 г. по тълк.д. № 4/2012 г. ОСГТК на ВКС, в което се приема, че: „…..няма легални, догматични или практически основания да се счита, че обезщетяването на неимуществените вреди е изключение. Напротив, усъвършенстването на защитата на личността и разширяването на кръга на личните блага – предмет на права, което е видно както от Конституцията – чл. 28-30, 32, 33-35, 37-39, така и от редица други нормативни актове, е доказателство за противното – че обезщетяването на неимуществените вреди е принцип, а не изключение. Този извод се подкрепя и от международните договори, които по силата на чл. 5, ал. 4 КРБ са част от вътрешното право”.

Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното противоправно деяние на ищеца са причинени отрицателни емоции – уплах и стрес. От събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства се установява, че ищецът е изживял притеснения от получените сметки за ползване на далекосъобщетилната услуга – в значителен размер, за един кратък период от време – за два месеца, като вследствие на писмената покана за заплащане на тези суми с предупреждението, че мобилният оператор ще пристъпи към принудително удовлетворяване на претендираните парични вземания, вкл. чрез изнасяне на публична продан на негови движими и недвижими вещи, у него е възбуден основателен страх за своето имущество, поради което настоящата съдебна инстанция приема, че заместващото обезщетение за причинените му неимуществени вреди е в размер на сумата от 800 лв. Чрез обезщетението за причинени неимуществени вреди се предоставя материално благо, което не може да репарира вредоносния резултат, а само да замести причинените болки и страдания чрез създаване на положителни субективни усещания у увредения, но то не притежава санкционно действие и чрез него не се цели преустановяване на извършването в бъдеще на противоправното деяние, от което са произтекли процесните вреди. Такава функция притежава административното наказание, с което се ангажира административно наказателната отговорност на юридическото лице, което е нарушило законоустановения ред на държавно управление. В този смисъл по-висок размер на заместващото обезщетение за конкретно причинените неимуществени вреди, които не разкриват висок интензитет, не би отговарял нито на обществено-икономическата ситуация в страната към момента на тяхното причиняване, нито на обществения критерий за справедливост, установен в нормата на чл. 52 ЗЗД.

Тъй като обезщетението за причинени неимуществени вреди е възникнало на договорно основание – при виновното неизпълнение на договорно задължение от страна на  ***** ЕАД, това парично вземане не е срочно и за да изпадне в забава, ответникът е следвало да бъде поканен да изпълни това главно парично задължение – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД (разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД се прилага само за заплащане на обезщетение за причинени вреди от деликт, какъвто не е настоящият случай).”. В това решение обаче е налице един интересен и дискусионен елемент, тъй като е било налице субективно пасивно съединяване на искове с договорно и деликтно основание. При което в крайна сметка съда е достигнал до извод, че ответниците отговарят солидарно, поради неделимост на задължението им. Ако приемем този дискусионен извод за верен, то бихме поставили въпрос, дали, как и при какви условия може да се кумулират двата вида отговорност? Или е налице само хипотеза на единен правопораждащ юридически факт без изобщо да се касае за кумулация на отговорности.

Трябва да се признае и още едно достойнство на това решение – прилагането на чл. 52 от ЗЗД и ППВС № 4/1968 г. по аналогия при иск с правна квалификация чл. 82 от ЗЗД.