Правните реформи на национализацията в банковия сектор съпоставка и кратък коментар на директива 2014/59/ЕС

Анонс: „Временната  публична собственост” съгласно Директива 2014/59/ЕС национализация ли е всъщност? Европейската регулацията в  областта  в банковия сектор изненадващо съвпадна с кризата на този сектор в България. Публична собственост, преструктуриране, финансова стабилизация – и всичко това сега, у нас, с нашите пари в КТБ
Какво представлява национализацията като юридически акт? Теорията я определя като: i) превръщане на дадена собственост или дейност в общонародна, държавна; за да бъде ii) използвана в общ, а не в частен интерес[1]. Предмет на настоящето изложение е да изследва формите, по които се извършва национализацията в банковия сектор на практика и да се отграничи тя от сходни на нея правни фигури. Посочената по-горе дефиниция е отправната точка на изложението. От съществено значение е дали банките след акта на национализация продължават своето съществуване, макар и със съответни промени или се прекратяват, а също и дали има някаква връзка между юридическите лица преди и след национализацията[2].

1. Исторически етапи на национализацията в банковия сектор

Вероятно първата национализация спрямо финансови институции е приложена в Русия с Декрет о национализации банков[3], с който се налага държавен монопол върху банковата дейност чрез сливането на съществуващите частни банки с Държавната банка[4].
Последваща „нова вълна” от национализационни мероприятия и във финансовия сектор  започва непосредствено след края на Втората световна война и обхваща редица страни в Европа, напр. Франция, Англия, Австрия, Чехословакия, Полша, Румъния, България и др. Финансовата национализация надхвърля границите на Европа и се разпростира и на други места по света – Нова Зеландия, Алжир, Австралия, Аржентина, Индия, Индонезия, Мексико, Индия[5] и др.
Национализационни мероприятия се провеждат и в по-ново време. През август 2007 г., Обединеното кралство се сблъсква с първата банкова паника от 1866г.[6], като само за три дена са изтеглени три милиарда британски паунда от средната по големина банка Northern Rock[7]. След понижаване на кредитния рейтинг на банката Bradford & Bingley също се стига до тегления на спестяванията на вложителите[8]. Национализацията на Heritable Bank[9] и Kaupthing Edge[10] в Обединеното кралство се явява следствие на кризата, която вече е обхванала банките в Исландия. Прието е специално законодателство, което се прилага спрямо горепосочените банки – Banking (Special Provisions) Act 2008. В Исландия по силата на Закон No. 125/2008[11] са национализирани банките Glitnir, Landsbanki и Kaupthing.

2. Национализация чрез „преминаване на активите и пасивите”

До колкото може да се правят изводи от текста на Декрет о национализации банков и по специално параграф 3, то способът за национализация, който е бил използван наподобява прехвърляне на предприятие. Посочва се, че активите и пасивите на (банковите) предприятия в ликвидация преминават към Държавната банка[12]. Основните характеристики на този подход са: 1) неперсонифицирана, т.е. непосочваща отделни обекти експроприация в полза на държавата и 2) тя се извършва в обществен интерес[13]. Декретът не съдържа информация за начина на обезщетение на акционерите на одържавените банки.
Подобен е подходът е възприет и в България. Основите на нацоинализацията са поставени с приемането на Конституцията на Народна република България от 1947г.[14], съгласно която държавата може да национализира напълно или частично известни клонове или отделни предприятия от промишлеността, размяната, транспорта и кредита[15]. В областта на кредита или банките това се случва с приетия само 21 дена по-късно специален Закон за банките от 1947г.[16] (ЗБ от 1947г.). ЗБ от 1947г. обявява пълен държавен монопол върху банковите дейности. Банковото дело и сключването на всички банкови сделки и операции: влогови, кредитни, комисионни и търговски, са изключително (монополно) право на държавата[17]. С влизането на закона в сила всички заварени акционерни банки (български и чуждестранни) централи и клонове, престават да съществуват самостоятелно. Активите и пасивите им изцяло и по право преминават върху Българската народна банка, а тия на Българската ипотекарна банка върху Българската инвестиционна банка. Всички функции на управителните и проверителните им съвети, на централните им управления и на общото събрание на акционерите по право престават и преминават върху Българската народна банка, а тия на Българската ипотекарна банка върху Българската инвестиционна банка[18]. Способът по който се извършва национализацията се отличава от национализацията в държави като Франция и Великобритания. Правно-организационната форма на всички банки престава да съществува, а активите и пасивите се поемат три държавни банки. Подходът приближава ЗБ от 1947г. до голяма степен към Декрет о национализации банков, което има своето обяснение с оглед на политическата обстановка по това време. Обезщетяването на акционерите е различно в зависимост от тяхната националност. На български поданици и на юридически лица, със седалище в страната се изплаща най-много номиналната стойност на притежаваните от тях акции, а на акционерите – чужди поданици – по споразумение, като се изисква и в двата случая правоимащите трябва да бъдат записани в книгата на акционерите[19]. Дори и в случай на изплащане на максималната сума по номинал, то тази сума бива намалявана (вероятно преди изплащането) с отчисления в полза на Българска народна банка и Българска инвестиционна банка, които отчисления достигат 50% от сумата в зависимост от размера на притежаваните акции[20]. Освен това на акционерите в пари се изплащат сумите в размер на до 100.000 лв., а останалите в облигации на приносител с лихва от 3% и емитирани от горепосочените две държавни банки. Изплащането на сумите по лихвата започва 1.1.1949г. (малко повече от година след влизането на закона в сила), като периода на плащанията е 20г.[21]

3. Национализация чрез „придобиване на акции” от страна на държавата

Във Франция Banque de France е национализирана заедно с още четири големи френски банки. Останалите частни банки продължават да функционират като такива, но под контрола на специален орган (Conseil national du credit), който е на пряко подчинение на Министерския съвет (Conseil des ministres)[22]. Непосредствените механизми, които се прилагат са прехвърляне на акции към държавата, отстраняване на частните акционери и налагането на изключителен държавен контрол (Banque de France) [23]. Запазва се правно-организационната форма както на Banque de France, така и на останалите четири банки, единствената промяна е, че акциите стават държавна собственост[24].
Във Великобритания е приет The Bank of England Act, 1946[25], който влиза в сила на 1 март1946г. и с който се национализира Националната банка на Великобритания (Bank of England). С този акт всички акции, подобно на национализацията на Banque de France, се придобиват от държавата[26]. Запазва се правно-организационната форма на банката, но правителството разполага с правомощие да изменя устава и. Всички лица, които заемат постовете управител, заместник-управител или директор следва да освободят заеманите от тях позиции с влизане в сила на закона[27]. Новите управители се назначават от Краля[28]. Акционерите до момента на национализация са компенсирани с държавни ценни книжа 3 % на годишна база[29]. Някой автори изказват съмнение в действителната полза за обезщетените акционери, въпреки на пръв поглед либералния подход за компенсирането им[30].
Във Франция и Великобритания Banque de France и Bank of England външно запазват своята акционерна структура, като промяната се отразява само върху собствеността на акциите, избора на управителни органи и др.[31] При тях не възниква ново юридическо лице, нито се прехвърлят предприятия към вече съществуващи юридически лица. Въпреки външното привидно запазване на правно-организационната форма на Banque de France и Bank of England се счита, че това също е форма на национализация, защото самото придобиване на акциите от едно лице държавата прекратява „корпоративния” характер на дружествата, т.е. ограничава се възможността акциите им да се прехвърлят свободно[32].

4. Национализация чрез „упражняване на правомощие за прехвърляне на акции”

През XXIв. провеждането на национализационни мероприятия в банковия сектор от правна гледна точка променят съществено както своята цел, така и по начина, по които те се извършват. Целите на национализациите проведени през XXв. са различни. От една страна се считало, че за изграждането на цялостно и планово стопанство е необходима и цялостна кредитна система, която ще планира своята дейност и която може да се постигне само чрез национализация на целия банков сектор[33] (напр. банките в България и Русия). От друга страна се е целял по-добър публичен контрол[34] и по-добра организация на кредита[35], за постигането на които е било достатъчно частична национализация обхващаща няколко, а не всички банки (напр. Banque de France и Bank of England). През  XXIв. целта е само една – преодоляването на финансова криза[36]. Това може да стане само чрез възстановяването на финансовата стабилност[37].
От правна гледна точка държавата, чрез компетентните органи разполага с правото да прехвърля част или всички акции на проблемната институция[38]. Хазната на Обединеното кралство (Her Majesty’s Treasury) разполага с три правомощия – (1) правото да прехвърли акциите на институцията[39], (2) да прехвърли имущество (собственост на институцията или нейни права и задължения)[40] и (3) да нареди последващи прехвърляния[41] Първото правомощие на Хазната е да прехвърли акциите притежавани от лицензирана институция на някое от следните лица: 1) Bank of England, 2) посочено от Хазната лице, 3) юридическо лице, което е собственост изцяло на Bank of England или Хазната или 4) на друго юридическо лице[42]. Акционерите биват обезщетени непосредствено преди прехвърлянето на акциите. В зависимост от това, дали акциите ще се прехвърлят на държавно или частно дружество на предишните акционери се заплаща компенсация или продажната цена[43]. Второто правомощие е свързано с възможността да се прехвърли имущество (собственост или права и задължения принадлежащи на институцията). Посоченото имущество може да се прехвърли на юридическо лице, което е собственост изцяло на Bank of England или Хазната или на друго юридическо лице[44]. За разлика от прехвърлянето на акции, тук дължимата компенсация или продажната цена се изплащат на институцията[45]. Третото правомощие, с което Хазната разполага е в случаите, когато са прехвърлени акции или имущество на Bank of England, посочено от Хазната лице или на юридическо лице, което е собственост изцяло на Bank of England или Хазната, да бъде наредено последяващо прехвърляне на акциите или имуществото[46].
В исландския Закон No. 125/2008 се предвиждат редица изключения от други закони с цел държавата да бъде улеснена при придобиването на акции от банка, която е в извънредна ситуация[47]. Предвижда се възможността в замяна на финансова подкрепа от Министерство на финансите държавата да придобие акции от подкрепената институция[48]. Исландският финансов надзор разполага с правомощия в случай на сериозна заплаха за финансовата стабилност да придобие правата по акциите, да предприема необходими мерки за действие, да отстрани съвета на директорите на институцията или да ограничи техните правомощия, да прехвърли част или цялото предприятие, включително и да предприеме сливане с друга институция[49].

5. Национализиране чрез „инструмент за временна публична собственост” съгласно Директива 2014/59/ЕС

Инструментът за публична собственост е уреден в чл. 58 Директива 2014/59/ЕС[50]. Той представлява държавен инструмент за финансова стабилизация[51]. Прилага се при преструктуриране[52] на институция[53] или дружество[54]. Приложението му се ограничава само в ситуация на системна криза характеризираща се със срив във финансовата система, който може да предизвика сериозни отрицателни последици за пазара и икономиката като цяло. Искането за неговото прилагане трябва да изхожда от орган за преструктуриране. Всяка държава членка трябва да създаде такъв орган[55]. Органи за преструктуриране могат да бъдат националните централни банки, компетентните министерства или други публични административни органи или органи, на които са предоставени публични административни правомощия[56]. Интересното е, че Директива 2014/59/ЕС допуска само по изключение възможността държавите членки да предвидят, че органът за преструктуриране е едновременно и компетентният орган за надзор[57]. Когато това изключение е налице, то се изисква да се въведат подходящи структурни механизми, за да се гарантира оперативна независимост и за избягването на конфликт на интереси между надзорните функции или други функции на съответния орган и функциите на органите за преструктуриране по настоящата директива[58]. Държавите членки трябва да гарантират, че съществува оперативна независимост между функциите по преструктуриране и надзорните или други функции на съответния орган.
Чрез инструментът за временна публична собственост държавите членки могат да придобият временно институция или дружество. Това се извършва чрез прехвърляне на акции. За тази цел могат да бъдат направени едно или повече нареждания, с които да се прехвърлят акции на определено от държавата членка лице или дружество, притежавано изцяло от държавата членка[59]. Задължение за държавите членки е да гарантират, че лицата, спрямо чиито акции е приложен инструментът за публична собственост се управляват на търговска и професионална основа и че се прехвърлят към частния сектор, веднага щом търговските и финансовите обстоятелства позволяват[60].
Инструментът за временна публична собственост е държавен инструмент за финансова стабилизация. Следва да се има предвид, че този вид инструменти се използват само като крайна мярка, след като е извършена оценка на другите инструменти за преструктуриране и те са приложени в максимално възможна степен, като същевременно се запазва финансовата стабилност, като това е констатирано от компетентното министерство[61] или правителство след консултация с органа за преструктуриране.

6. Национализиране чрез „инструмент за публична капиталова подкрепа” съгласно Директива 2014/59/ЕС

Инструментът за публична капиталова подкрепа е уреден в чл. 57 Директива 2014/59/ЕС. Той представлява участие на държавата в рекапитализацията на институция или дружество, чрез предоставяне на капитал в замяна на определени финансови инструменти[62]. Когато държава членка предостави инструмент за публична капиталова подкрепа, тя гарантира, че участието ѝ в институцията или дружеството се прехвърля към частния сектор, веднага щом търговските и финансовите обстоятелства го позволяват.
Инструментът за публична капиталова подкрепа се отличава от инструмента за временна публична собственост по това, че държавата предоставя капитал в замяна на определени инструменти, което не се отразява на правомощията на акционерите по начина, по който това става при инструмента за временна публична собственост.

7. Приложимо ли е „отчуждаване” в случаите на банкова национализация?

Държавата може да придобива права по силата на международен договор или чрез сделка[63], отчуждаване[64] и др. Новопридобитите движими вещи от държавата се ползват от съответните ведомства или от областните управители[65]. Държавата може да придобива (недвижими) имоти чрез покупка, замяна, дарение, делба, възмездно или безвъзмездно учредяване на вещни права, завещание или чрез други начини, определени в закона[66]. За придобиването на недвижими имоти от страна на държавата е предвидена писмената форма, която е форма за действителност[67]. Това правило представлява изключение от принципа изискващ нотариална форма за действителност за договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти[68].
Следва ли към “другите начини”[69] за придобиване на собственост от страна на държавата да се разбират понятията принудително отчуждаване (ескпроприация) и национализация? За да се отговори на този въпрос е необходимо да се изследва правната природа на двете понятия. Обща характеристика за тях е, че спадат към т.нар. особени придобивни способи[70]. И двата института имат своя обща уредба в Конституцията на Република България (КРБ)[71], която препраща към подробна законодателна такава[72].
Възможността за принудително отчуждаване (или експроприация) е предвидена в КРБ[73]. Там се посочва, че принудително отчуждаване на собственост за държавни нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Детайлната уредба на принудителното отчуждаване в полза на държавата намираме в ЗДС[74].
Същността на отчуждаването може да се разглежда като производство, като съвкупност от правни актове и действия, които се осъществяват между компетентен държавен орган и собственика на недвижим имот[75]. Това производство обикновено завършва с издаването административен акт от компетентен орган[76]. От закона могат да бъдат изведени две разновидности на отчуждаването:
а/ имоти и части от имоти за задоволяване на държавни нужди; и
б/ имоти и части от имоти предназначени за изграждането на национални обекти;
Предпоставките на отчуждаването за държавни нужди могат да бъдат изведени от разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗДС:

• наличието на недвижими имоти и части от имоти;
• тези имоти да са собственост на физически или юридически лица;
• задоволяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин;
• предварително и равностойно парично обезщетение;

Наличието на държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, се установява с влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти за задоволяване на държавни нужди[77]. Самото отчуждаване може да се извърши изцяло или на части. Отчуждените имоти стават публична държавна собственост ex lege[78].
Законът урежда специален ред, по който се определя равностойното парично обезщетение[79]. То се определя в съответствие с предназначението на имотите преди влизането в сила на подробния устройствен план, съответно преди одобряването на подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект и за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение въз основа на пазарните цени на имоти с подобни характеристики, намиращи се в близост до отчуждавания. Когато не може да се определи пазарната стойност на имота, законодателят въвежда други способи за определяне на цената[80].
От процедурна гледна точка заинтересованото ведомство прави мотивирано искане за отчуждаване до министъра на финансите и до министъра на регионалното развитие. Министърът на финансите и министърът на регионалното развитие, след като разгледат и преценят искането за отчуждаване, могат да го одобрят или отхвърлят в 14-дневен срок. Компетенциите на двете министерства са точно определени. Министърът на финансите трябва да се произнесе относно финансовата обезпеченост на отчуждаването, а министърът на регионалното развитие – относно наличието на основание за отчуждаване[81]. Когато се предвижда изграждането на обекта да се извърши на етапи, искането може да бъде за отчуждаване на имотите, необходими за съответния етап[82]. Към искането се прилагат указаните в закона документи[83]. Собствениците и ползвателите на имотите са длъжни да предоставят документи за собственост и да осигуряват свободен достъп[84]. Ако такъв достъп не бъде осигурен, то той може да бъде осигурен със съдействието на органите на полицията.
Предпоставките за отчуждаването за изграждането на национални обекти[85] са посочени в чл. 34а, ал. 1 ЗДС:

• наличието на недвижими имоти и части от имоти;
• тези имоти да са частна собственост;
• да са предназначени за изграждането на национални обекти;
• решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и министъра на финансите;

Освен това в решението на Министерския съвет трябва да се посочват държавната нужда, за която се отчуждават имотите, видът, местонахождението, размерът, цената (размерът на обезщетението) и собствениците на всеки от имотите[86]. Буди недоумение обаче текста, според който извън случаите в които се изисква решение на Министерски съвет, отчуждаването се извършва със заповед на областния управител по предложение на министъра на регионалното развитие и министъра на финансите[87].
Наличието на държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, се установява с одобрен подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект, за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение, или по друг начин, предвиден в закон[88].
Безспорно е, че и в двата случая на отчуждаване става дума за придобивен способ, който има за предмет само недвижими имоти (или части от такива) и само след предварително и равностойно парично обезщетение.
В зависимост от типа на отчуждителната процедура е различна и административната процедура предписана от закона. В първият случай инициативата е на заинтересованото ведомство, което прави мотивирано искане за отчуждаване до министъра на финансите и до министъра на регионалното развитие.
Вторият тип отчуждаване за изграждане на национални обекти, се  извършва с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и министъра на финансите.
Самото отчуждаване за държавни нужди се извършва със заповед на областния управител[89], а във втория въз основа на извършва с решение на Министерския съвет[90].  И двата акта имат задължително и определено в закона съдържание – държавната нужда, за която се отчуждават имотите, видът, местонахождението, размерът и др.[91]
Бившите собственици разполагат с възможността да обжалват акта на отчуждаване. Срокът е 14 дневен и той тече от момента на съобщаването на акта[92]. Заповедта и решението подлежат на обжалване пред административния съд по местонахождението на имота, респективно пред тричленен състав на Върховния административен съд.
Ако в 3-годишен срок, а за изграждане на национален обект – в 5-годишен срок от отчуждаването на имота мероприятието по подробния устройствен план не е започнало или имотът не се използва по предназначението, за което е отчужден, по искане на бившия собственик на имота областният управител отменя отчуждаването след възстановяване на полученото обезщетение[93].
Придобиването на собствеността от страна на държавата е производно (деривативно), т.е. вещното право на собственост е съществувало у едно друго лице (физическо или юридическо). Наличието на тези предпоставки обаче не водят до транслативна сукцесия. При транслативната сукцесия се изисква стария собственик да прехвърли чрез сделка правото си на собственост. При отчуждаването такава сделка липсва.
От особено значение за отчуждаването е равностойното парично обезщетение. То има значение за момента на настъпване на вещноправния ефект на отчуждаването и при двете разновидности на отчуждаването. Имотът се смята за отчужден от датата, когато се изплати определеното в заповедта или решението обезщетение[94].
Принудителното отчуждаване е деривативен способ за придобиване на недвижими имоти (или част от тях) от страна на държавата. С неговото извършване държавата става собственик на отчуждения имот.
Национализацията не следва винаги да бъде смесвана с одържавяването. Това е така, защото не може да се слага знак за равенство между “нация” и държава”. Самият термин “нация” не е юридическо понятие, а главно социологическо[95]. Друго разграничение, което може да бъде направено е на база на съставните части на национализацията, които са: 1) прехвърляне на средствата за производство върху общността /не непременно върху държавата/; 2) тяхното използване не в частен, а в общ /не непременно държавен/ интерес[96].
Дали отчуждаването, така както бе описано по-горе, е приложимо и към банковия сектор? Отговорът следва да е по-скоро отрицателен. Съществуват редица привидни прилики свързани с ролята, която държавата изпълнява. Разликите обаче са доста повече. На първо място е разликата в целта. При банковата национализация целта е била или изграждането на цялостно и планово стопанство, за което е било необходима и цялостна кредитна система, която да планира своята дейност и която може да се постигне само чрез национализация на целия банков сектор[97] или по-добрия публичен контрол[98] и по-добра организация на кредита[99] или запазването на финансовата стабилност (Директива 2014/59/ЕС). На второ място, различен е предметът. При принудителното отчуждаване става дума за „имоти” и „части от имоти”[100], което се свързва по-скоро с недвижимите имоти, отколкото с нещо различно. При всички изброени по-горе национализационни форми става дума не за конкретно определени имоти или части от тях, а за съвкупности от права и задължения или ценни книжа или други финансови инструменти. На трето, разлики се откриват и в процедурния ред, по които се извършва национализацията и отчуждаването. Възможно е да бъде отчужден недвижим имот собственост на банка, но това ще бъде отчуждаване, а не национализация. Отчуждаването не е способ, които е може да бъде приравнен на банкова национализация.

8. Съотношение на държавен инструмент за финансова стабилизация и останалите форми на национализация в банковия сектор

Държавните инструменти за финансова стабилизация представляват правомощия, с които разполага всяка държава членка на ЕС. Тези правомощия може да се приложат към определени субекти – институции или дружества дефинирани в Директива 2014/59/ЕС и то само като крайна мярка и след прилагане на инструментите за преструктуриране. Целта е двояка – запазване на финансовата стабилност и запазване на субекта, който изпитва затруднения.
Прави впечатление, че независимо от самото наименование „инструмент за временна публична собственост” не е съвсем коректен. Действително държавата членка разполага с правомощие, с което може да направи едно или повече нареждания за прехвърляне на акции, но приобретателят – определено от държавата членка лице, което може да бъде и юридическо лице, в което държавата няма никакво участие[101].
В исторически план целите на извършваните национализации в банковия сектор са се променяли. През XXв. те са се извършвали цялостно, в името на идеология или частично с цел да се оптимизира емисионната и кредитна дейност. Тези цели, както посочихме по-горе не са актуални през XXIв.
Всичко изброено по-горе идва да покаже категоричната разлика на конституционната правна уредба на национализацията, която не включва банките. Правото на ЕС обаче съдържа разпоредби, които са близки по своята същност до национализацията, макар и да носят временен характер.

Иван Мангачев, д-р по право
Нов български университет

[1] Така и K. Katzarov, The Theory of Nationalisation (N. V. Martinus Nijhoff, The Hague 1964) 155.
[2] Изказаното мнение е не само по отношение на банките – виж. Katzarov (1964) 172.
[3] 14(27) декабря 1917 г.
[4] Katzarov (1964) 34.
[5] Подробно за национализацията на банките в Индия виж – K. W. Ketkar,  S. L. Ketkar, Bank Nationalization, Financial Savings, and Economic Development: A Case Study of India, The Journal of Developing Areas, Vol. 27, No. 1 (Oct., 1992) 69-84.
[6] Става дума за колапса на банка Overend, Gurney & Company.
[7] D. T. Llewellyn, The Northern Rock Crisis: A Multi-Dimensional Problem в Fr. Bruni и D. T. Llewellyn (ed.), The Failure of Northern Rock: A Multi-Dimensional Case Study (SUERF – The European Money and Finance Forum, Vienna 2009) 13.
[8] Banking Crisis: dealing with the failure of the UK banks, House of Commons Treasury Committee (Seventh Report of Session 2008–09) http://www.publications.parliament.uk/pa/cm200809/cmselect/cmtreasy/416/416.pdf 17.
[9] Банката е филиал на исландската Landsbanki.
[10] Собственост на исландската Kaupthing Bank.
[11] Lög um heimild til fjárveitingar úr ríkissjóði vegna sérstakra aðstæðna á fjármálamarkaði o.fl.
[12] Декреты   Советской   власти.   Т.I. (М., Гос.изд-во полит.литературы 1957) 230.
[13] Katzarov (1964) 40.
[14] Конституция на Народна република България, Обн. ДВ. бр.284 от 6 Декември 1947г., отм. ДВ. бр.39 от 18 Май 1971г.
[15] Чл. 10, ал. 6 КНРБ от 1947г.
[16] Обн. ДВ. бр.302 от 27 Декември 1947г., изм. ДВ. бр.133 от 9 Юни 1948г., изм. ДВ. бр.51 от 26 Юни 1951г., изм. ДВ. бр.42 от 16 Май 1952г.
[17] Чл. 1ЗБ от 1947г.; Katzarov (1964) 61.
[18] Чл. 2ЗБ от 1947г.
[19] Чл. 4 ЗБ от 1947г.
[20] Виж прогресивната таблица към чл. 4 ЗБ от 1947г.
[21] Чл. 4 ЗБ от 1947г. посочва, че срокът е в полза на Българската народна и Българската инвестиционна банки.
[22] Katzarov (1964) 44.
[23] Katzarov (1964) 181.
[24] Katzarov (1964) 182.
[25] http://www.legislation.gov.uk/ukpga/1946/27/pdfs/ukpga_19460027_en.pdf
[26] Katzarov (1964) 48.
[27] Чл. 2 (1) The Bank of England Act, 1946.
[28] Чл. 2 (2) The Bank of England Act, 1946.
[29] Чл. 1 (2) The Bank of England Act, 1946.
[30] Katzarov (1964) 327.
[31] Katzarov (1964) 172-173.
[32] Katzarov (1964) 177.
[33] Доклад от подуправителя на Българска земеделска и кооперативна банка А. Мечкаров до Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти) за национализация на банките и преустройство на банковата система, Р. Аврамов, Хр. Яновски (съст.) Българска народна банка: Сборник документи,  том четвърти, 1930-1947г. (Главно управление на архивите и БНБ, София 2004) 1117. Със сходно съдържание е и преамбюла на Декрет о национализации банков (14(27) декабря 1917 г.).
[34] Виж Преамбюла на The Bank of England Act, 1946.
[35] Katzarov (1964) 215.
[36] Чл. 2 (2) Banking (Special Provisions) Act 2008 и чл. 1 Закон No. 125/2008.
[37] Чл. 2 (2) Banking (Special Provisions) Act 2008 и чл. 5 Закон No. 125/2008.
[38] Чл. 3 Banking (Special Provisions) Act 2008 и чл. 1 Закон No. 125/2008.
[39] Чл. 3 Banking (Special Provisions) Act 2008.
[40] Чл. 6 Banking (Special Provisions) Act 2008.
[41] Чл. 8 Banking (Special Provisions) Act 2008.
[42] Чл. 3 (1) Banking (Special Provisions) Act 2008.
[43] Чл. 5 (1) Banking (Special Provisions) Act 2008.
[44] Чл. 6 (1) Banking (Special Provisions) Act 2008.
[45] Чл. 7 Banking (Special Provisions) Act 2008.
[46] Чл. 8 Banking (Special Provisions) Act 2008.
[47] Чл. 1 Закон No. 125/2008.
[48] Чл. 2 Закон No. 125/2008.
[49] Чл. 5 Закон No. 125/2008.
[50] Директива 2014/59/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за създаване на рамка за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници и за изменение на Директива 82/891/ЕИО на Съвета и директиви 2001/24/ЕО, 2002/47/ЕО, 2004/25/ЕО, 2005/56/ЕО, 2007/36/ЕО, 2011/35/ЕС, 2012/30/ЕС и 2013/36/ЕС и на регламенти (ЕС) № 1093/2010 и (ЕС) № 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета, ОВ L 173, 12/06/2014.
[51] Чл. 56 Директива 2014/59/ЕС.
[52] Под преструктуриране Директива 2014/59/ЕС се разбира прилагането на инструмент за преструктуриране или на инструмент, посочен в член 37, параграф 9 на Директива 2014/59/ЕС. Инструментите на преструктурирането са посочени в чл. 37 (3) Директива 2014/59/ЕС инструменти: 1) инструмент за продажба на стопанска дейност; 2) инструмент „мостова институция“; 3) инструмент за обособяване на активи; и 4) инструмент за споделяне на загуби. Чл. 37 (9) Директива 2014/59/ЕС, предвижда, че държавите членки могат да предоставят на органите за преструктуриране допълнителни инструменти извън посочените по-горе, но само при определени кумулативно дадени условия в същата разпоредба. Целите на преструктурирането са свързани с предпазване на финансовата стабилност, защитата на вложителите и др. посочени в чл. 31 (2) Директива 2014/59/ЕС.
[53] Съгласно чл. 21 (1) (23) Директива 2014/59/ЕС „институция“ означава кредитна институция или инвестиционен посредник.
[54] Става въпрос за дружествата по член 1, параграф 1, буква б), в) или г) Директива 2014/59/ЕС.
[55] Чл. 2 (1) (18) Директива 2014/59/ЕС.
[56] Чл. 3 (3) Директива 2014/59/ЕС.
[57] Чл. 3 (3) Директива 2014/59/ЕС.
[58] Чл. 3 (3) Директива 2014/59/ЕС.
[59] Чл. 58 (2) Директива 2014/59/ЕС.
[60] Чл. 58 (3) Директива 2014/59/ЕС.
[61] Чл. 3 (5): „Всяка държава членка определя едно министерство, което отговаря за упражняването на функциите на компетентно министерство по настоящата директива.”
[62] Става дума за инструменти на базовия собствен капитал от първи ред и инструменти на допълнителния капитал от първи ред или инструменти на капитала от втори ред – виж чл. 57 (1) Директива 2014/59/ЕС и Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012,
[63] Закон за държавната собственост (ЗДС), в сила от 01.01.1996 г., отразена деноминацията от 05.07.1999 г., Обн. ДВ. бр.44 от 21 Май 1996г., изм. ДВ. бр.40 от 13 Май 2014г.
[64] Чл. 32 ЗДС и следващите.
[65] Чл. 29 ЗДС.
[66] Чл. 43 ЗДС.
[67] Чл. 48, ал. 2 ЗДС.
[68] Чл. 18 Закон за задълженията и договорите  (ЗЗД), отразена деноминацията от 05.07.1999 г., попр. ДВ. бр.2 от 5 Декември 1950г., изм. ДВ. бр.50 от 30 Май 2008г.
[69] Споменати в чл. 43 ЗДС.
[70] Така и Ст. Ставру, П. Илиев, Публични вещни права (Фенея, София 2007) 89-90.
[71] Конституцията на Република България (КРБ), Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991 г., изм. и доп., бр. 85 от 26.09.2003 г., бр. 18 от 25.02.2005 г., бр. 27 от 31.03.2006 г.; Решение № 7 на Конституционния съд на РБ от 13.09.2006 г. – бр. 78 от 26.09.2006 г.; бр. 12 от 6.02.2007 г.
[72] Чл. 17, ал. 5 и чл. 18, ал. 4 от КРБ.
[73] Чл. 17, ал. 5 КРБ.
[74] Чл. 32 – 42 ЗДС.
[75] Г. Боянов, Вещно право (ИК Авалон, София 2004) 362.
[76] Г. Боянов, Вещно право (ИК Авалон, София 2004) 362.
[77] Чл. 33, ал. 1 ЗДС.
[78] Чл. 33, ал. 4 ЗДС.
[79] Чл. 32, ал. 2 ЗДС.
[80] Чл. 32, ал. 3 ЗДС.
[81] Чл. 34, ал. 4 ЗДС.
[82] Чл. 34, ал. 1 ЗДС.
[83] Чл. 34, ал. 2 ЗДС.
[84] Чл. 34, ал. 3 ЗДС.
[85] Под „национален обект” се разбира обект, определен като такъв със закон, както и инфраструктурни обекти: изграждане и преустройство на транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения – пътища от републиканската пътна мрежа, железопътни линии и обекти на железопътната инфраструктура, пристанища, летища и съоръжения към тях; на други мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура – водоснабдяване, канализация, пречистване на питейни и отпадъчни води, третиране на отпадъци, електрификация, топлофикация, газификация и електронни съобщителни мрежи, определени като национални обекти с решение на Министерския съвет. Виж § 1 ДР ЗДС.
[86] Чл. 34б, ал. 1 ЗДС.
[87] Чл. 34а, ал. 2 ЗДС.
[88] Чл. 33, ал. 1 ЗДС.
[89] Чл. 34а, ал. 2 ЗДС.
[90] Чл. 34а, ал. 1 ЗДС.
[91] Чл. 34в и чл. 34б ЗДС.
[92] Чл. 38, ал. 2 и ал. 1 ЗДС.
[93] Чл. 40 ЗДС.
[94] Чл. 39, ал. 1 ЗДС.
[95] Katzarov (1964) 152.
[96] Katzarov (1964) 153.
[97] Доклад от подуправителя на Българска земеделска и кооперативна банка А. Мечкаров до Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти) за национализация на банките и преустройство на банковата система, Р. Аврамов, Хр. Яновски (съст.) Българска народна банка: Сборник документи,  том четвърти, 1930-1947г. (Главно управление на архивите и БНБ, София 2004) 1117. Със сходно съдържание е и преамбюла на Декрет о национализации банков (14(27) декабря 1917 г.).
[98] Виж Преамбюла на The Bank of England Act, 1946.
[99] Katzarov (1964) 215.
[100] Напр. чл. 32, ал. 1 ЗДС.
[101] Чл. 58 (2) (а) Директива 2014/59/ЕС.

Подобни статии

ЗА ПОНЯТИЯТА „ВЛАДЕНИЕ” И „КОНТРОЛ” ПО ЧЛ. 5, АЛ. 1 ЗДФО И ЧЛ. 2 (2) ДИРЕКТИВА 2002/47/ЕО Следва ли да бъдат изпълнявани платежни нареждания, приети за сетълмент от банката преди поставянето ѝ под специален надзор? ПЛАНЪТ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БАНКА Коментар на Решение № 6934 от 11.11.2013 г. по адм.д. № 9643/2011 г. на АССГ и Решение № 3993 ОТ 08.04.2015 г. по адм.д. № 2785/2014 г на ВАС Становище по т.д. № 5/01.10.2014 ОСГТК ВКС (съдържание на пълномощното)