Днес е 27 май 2017 г. На тази дата точно преди 630 години, в далечната 1387, пред генуезкия нотариус в Пера /предградие на Константинопол/ се сключва Договора между добруджанския княз Иванко /син на Добротица/ и Генуезката република. Договорът е една уникална панорама на дейността и отношенията с генуезките търговци в Добруджа и си остава едно от безценните украшения в българската правна история.
Амбицията на тези редове е само да поднесе цветя от слово на този толкова скъп, но позабравен български юридически паметник. Негов преразказ е неуместен, а мечта за научен принос би била жалка и наивна, щом с него вече са се занимали Марин Дринов, Васил Златарски, Гаврил Кацаров, Владимир Кутиков и Михаил Андреев- такива хора едва ли скоро ще се родят пак на българска земя, поради липсата на духовна потребност от тях.
Откриването на Договора дължим на известния ориенталист на Наполеон – барон Силвестър де Саси, който е учителят на Жан-Франсоа Шамполион – „Проницателят на Розетата“, разчел египетските йероглифи на каменната плоча Розета. Барон де Саси пръв намира между историческите документи в тайните архиви на Генуезката република Договора на Иванко и на 07 януари 1814 изнася специален доклад за него пред Френската Академия. Този доклад на барон де Саси, заедно с текста на паметника е публикуван в Париж през 1824, от там го прочита и съобщава Марин Дринов през 1870, а пълният му латински текст, заедно с български превод обнародват през 1911 Васил Златарски и Гаврил Кацаров. През 1960 Владимир Кутиков и Михайл Андреев представят ненадминатото му фундаментално изследване.
Кое е главното, с което генуезкият договор на Иванко блести в нашата история?
Първо, той свидетелства за една държавническа култура и на двете страни, която изисква прецизна договорна рамка на търговията преди нейното консумиране. Тук не става въпрос за стихийна фактическа размяна на стоки, а за бъдещ обмен, опрян на европейската юридическа практика и нейната правова защита. В този смисъл той е предвестникът на българската защита на чуждестранни инвестиции.
Второ, текстът на договора е въплъщение на юридическите стандарти в Италия, която в средата на XIV век разполага със школата на Бартол, наследник на болонските глосатори. В този смисъл клаузите му са един директен прилив /не през Византия/ на римско право в българската средновековна държава. Само един пример: В нашата правна история господства мнението, че римското правило „Actor sequitur forum rei”=“Ищецът следва съда на ответника“ идва от чл.16 на Закона за Гражданското Съдопроизводство-1892г. под руско влияние. То обаче категорично се опровергава от чл.6 в генуезкия договор на Иванко, който гласи: “…quod actor sequi debeat forum rei”=“защото ищецът трябва да следва съда на ответника“. Това е „само“ 500 години по-рано. Кой ни е виновен, че не си знаем историята?
Трето, българският княз Иванко тържествено обещава на генуезките поданици на своя територия защита чрез „правосъдие по съвест и по справедливост“, „кратко и бързо върху всички дела“, „тъй и по начин, че те да бъдат заслужено доволни от него“. Съвестта и справедливостта са върховният закон, по който българският владетел съди. И че отговорността е само лична: „никой невинен да не бъде наказван заради друг някой виновник…и синът няма да бъде наказван за престъплението на баща си или обратно“. Чл.7
Четвърто, ако по време на глад Иванко забрани износа на храни от княжеството, той трябва да го забрани за всички чужди търговци, а не само за генуезките. И ако князът направи изключение и „даде някому разрешение за хранителни припаси“, той се задължава да даде същото разрешение и за гражданите на Генуезката община. Ето ви клауза за най-облагодетелствана страна в един международен договор от края на XIV век т.е. 100 години по-рано от предполаганата й поява в края на XV в.
Пето, Генуезката република и Добруджанското княжество се договарят за вносно и износно мито на стоки в размер на 1% /един процент/, което практически означавало безмитна търговия между две европейски държави и по днешните стандарти Добруджа придобивала чертите на свободна икономическа зона за Генуа на Балканите. Това е 570 години преди учредяването на Европейския съюз и 620 години преди българското присъединяване към него.
Шесто, упълномощените пратеници на княз Иванко, господата Коста и Йолпани, са подписали латинския оригинал на договора пред генуезкия нотариус в Пера. Няма данни за негов гръцки или български вариант. Значи тези двама български посланици са разбирали добре какво подписват като език, правно значение и последици. Самият генуезки нотариус Антонио де Монилио ги нарича „видните и мъдри мъже“=”discreti et sapientes viri”. Този факт следва да подобри преценката ни за образованието и способностите на българската аристокрация от онова време.
Следва само да припомня, че Договорът на Княз Иванко с Генуезците от 1387 г. не е единствената международна търговска договорна връзка на български владетел с Италия. 40 години по-рано българският цар Иван Александър сключва подобен договор през 1347 с Венецианската република, който е запазен под формата на негова Венецианска грамота от 1352 г. Сто години преди него през 1253 г. цар Михаил Асен сключва Договор за свободна търговия с Република Дубровник. Равносметката е, че в рамките на 135 години владетелите на средновековна България сключват търговски договори с най-напредналите европейски републики- Дубровник, Венеция и Генуа- които са и огнищата на ренесанса. В търговско-юридическо отношение това са едни ренесансови договори от зората на европейската свободна търговия като опора на мира. Както фреските на Боянската църква носят в себе си кълновете на хуманизма в изкуството, така и тези три български договора са предвестник на идеала за международен правов ред, опрян на взаимен респект, на право, съвест и справедливост.
Има едно крайно любопитно съвпадение между текста на Генуезкия договор на Иванко и Венецианската грамота на Иван Александър. И в двата документа на чужденците – венецианци и генуезци – се предоставя „удобно, подходящо и необходимо землище“, за да си построят църква и лоджа/сграда като средище на тяхната колония в България. Това е и мястото, където генуезкият консул ще осъществява функциите си, вкл. и правосъдните „без да бъде отегчаван или обезпокояван от никого“ – т.е. нещо като посолство. Очевидно за 40 години – между 1347 и 1387 – италианската договорна школа запазила подхода си.
Ако е позволено на един съвременен простосмъртен да сънува на глас, той би ви разказал следния сън: Какво пречи на днешния български държавен глава да покани кметовете на Венеция и на Генуа и да им каже: „От преди 600 години имаме с Вас два договора с нещо неизпълнено. Заповядайте сега да си построите търговска сграда и малък параклис – венецианците в Търново, а генуезците в Добруджа. Обещанието на един български владетел е безсмъртно и блести във вечността.“ Това италианците могат да го направят, ако желаят, и по силата на действащите ЕС норми за търговско представителство – нищо ново не рискуваме. Но позоваването на двата договора от XIV век е духовният лъч над петвековната бездна, който може да светне само от нашето сърце. Тази светлина я дължим на децата си, които жадуват за нея. Тук не става въпрос за вечна дружба с изтока или запада, а за вечна вярност към самите нас. Не са много жестовете ни, от които може да излезе искра. Да им припомним любезно, че българите не сме гости в Европа, а домакини. Не мога да си представя по-прекрасно духовно украшение за българското председателство на Съюза през следващата 2018 година.
И ако продължа разходката си на исторически сомнамбул, бих попитал академичните среди в България: Защо няма университетска аудитория или библиотека на името на барон Силвестър де Саси – откривателят на Генуезкия договор на Иванко през 1814 г.? Подходящите домакини на такава библиотека или аудитория са Софийският университет, от където са първите изследователи на договора или Варненският университет – тъй като Варна е била столицата на деспот Иванко. Пропуснахме 200 годишнината на откритието през 2014, но и сега не е късно. Поканете посланика на Франция, Френската Академия и ЮНЕСКО – и ще видите какво ще се получи. Пак по време на българското председателство на ЕС.
А на простосмъртните българи като мен бих припомнил окуражителния призив на Евангелиста Лука (12:32):
„Не бой се, малко стадо!“
Автор: Валентин Брайков
