ЧЛ. 24, АЛ. 2 СК в теорията и в съдебната практика *

ПОВОДЪТ.

Поводът за публикуването на настоящата статия е Решение № 34 от 24.02.2015 г. по гр.д. № 5239/2014 г., I г.о. на ВКС. Решението е постановено по реда на чл. 290 ГПК, което придава особена тежест на застъпеното в него становище относно чл. 24, ал. 2 СК. Това е първото и засега единственото решение по реда на чл. 290 ГПК, поради което правилното му тълкуване е от изключително значение за развитието на съдебната практика.

ВЪВЕДЕНИЕ В ПРОБЛЕМА.

1.1. Семейният кодекс съдържа една единствена разпоредба относно действията на управление с общите вещи на съпрузите. Съгласно втората алинея на чл. 24 управлението на общо имущество може да извършва всеки от съпрузите. Общоприетото схващане в теорията е, че в този случай всеки от съпрузите действал като особен задължителен (законен) представител на другия съпруг. Поради тази причина неучаствалият в сключването на сделката съпруг също ставал страна по нея. От това логично следвало, че за последния също възниквали всички права и задължения по сделката[1]. Той можел самостоятелно да иска изпълнение, да прави и приема изявления като кредитор по сделката, да разваля договора, да го изменя по съгласие с насрещната страна и т.н.

Прави се уговорката, че в случая било налице особен вид представителство. Особеността се проявявала в два аспекта: 1) съпругът действал от свое име при сключването на сделката, а не от чуждо; и 2) последиците (правата и задълженията) настъпвали и за него, което не било типично за класическото представителство, при което правата и задълженията възниквали само за представлявания.

1.2. Представеният възглед като цяло се смята за утвърден в доктрината и не е претърпял сериозни изменения при действието на трите кодекса от 1968 г. насам. За разлика от него, виждането за същността на еднолично извършените сделки на разпореждане с общите вещи пресъздава пъстра палитра от почти всички възможни вариации на недействителността, допълнително усложнена от различните редакции на разпоредбите през годините – нищожност поради противоречие със закона[2], висяща недействителност[3], относителна недействителност[4] и др[5].

Въпреки историческият континуитет в нормативната уредба през годините, а оттам и в мнението на изследователите, този традиционен възглед за действията на обикновено управление не се опира на почти никаква правно-логическа аргументация, нито има особено солидна нормативна опора. Не е напълно ясно и разрешението на въпроса, което възприема ВКС в Решение № 34 от 24.02.2015 г. по гр.д. № 5239/2014 г., I г.о. на ВКС, в което отново се говори за “законово установено презюмирано представителство”.

ВЪЗРАЖЕНИЯ ОТНОСНО СЪЩНОСТТА НА ОСОБЕНОТО ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО.

2.1. Към изложената доктринерна конструкция могат да се отправят редица критики. Една от двете особености на това задължително представителство била, че последиците (правата и задълженията) настъпвали и за съпруга-представител, което не било типично за класическото представителство, при което правата и задълженията възниквали само за представлявания. Дори и да приемем, че наистина сме изправени пред случай на задължително представителство между съпрузи, не намирам нищо „особено” в обстоятелството, че правата и задълженията възникват и за съпруга, който бил представител, тъй като същият действа не само като представител, но и в лично качество. Самият той е страна по сделката и дори и да беше представител на втория съпруг, правата и задълженията за първия възникват не поради някакви особености на представителната му власт, а поради факта, че той сам поема права и задължения, за което е направил изрично волеизявление. Същото би било положението и ако съпругът, сключващ договора, имаше изрично пълномощно от втория съпруг. В този случай представителството би било доброволно, но никой не би го нарекъл особено, защото и съпругът-пълномощник става страна по договора. Последният става страна поради качеството си на съоферент, а не поради качеството си на пълномощник[6].

2.2. На второ място, твърдението, че представителят упражнява представителната си власт действайки от свое име, а не от чуждо, звучи като някакъв оксиморон. Дефиницията за представителство е възможността за валидно извършване на правни действие от чуждо име[7]. Представител е този, който действа от чуждо име. В случая съпругът действа и от свое име, но защото желае преди всичко и лично да се задължи по сключения договор, а не поради някаква специфика на представителната му власт.

Ако се има предвид, че съпругът действа от свое име, но за чужда сметка, това по своята същност е косвено представителство, а при него между „косвено представлявания” и третото лице не възникват права и задължения.

Ако обаче се има предвид, че представителят може да упражни представителната си власт без да се афишира като такъв, това вече е нещо съвсем различно – тук той отново ще действа от чуждо име, защото представител е този, който поема валидно права и задължения от чуждо име, но обстоятелството, че е действал от чуждо име няма да бъде известно на третото лице.

При класическото представителство (задължително и доброволно) се приема, че ако представителят не се афишира като такъв, то третото лице има право да третира сделката като сключена от името на самия представител, срещу него да иска изпълнение и на него на свой ред да изпълни[8]. Твърдението, че едно лице може „тайно” да упражни представителна власт и да обвърже нищо неподозиращото трето лице с още един кредитор, е меко казано опасно. Възраженията срещу тази конструкция са много. По този начин едностранно се ограничава свободата на договаряне на лицето по отношение възможността му да избира с кого да сключи договор и чий длъжник да стане, като му се натрапва един (вероятно) нежелан кредитор. Нещо повече, по този начин бихме натоварили третите лица със задължението да правят проверка за всяка вещ, по повод на която се сключва сделка на управление, дали е в режим на СИО, за да знаят чий длъжник ще станат[9].

Като междинен извод можем да обобщим, че: 1) съпругът действа от свое име и правата и задълженията възникват за него не поради специфики на някаква особена представителна власт, а поради желанието му лично да се задължи по договора; 2) съпругът или който и да е друг субект не може „тайно”, незаявено да упражнява представителна власт; 3) описаното и претендирано от теорията особено задължително представителство всъщност няма никакви особености.

ВЪЗРАЖЕНИЯ ОТНОСНО ДОПУСТИМОСТТА НА ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО МЕЖДУ СЪПРУЗИ.

3.1. След като няма нищо специфично в особеното задължителното представителство между съпрузите, следва да се провери дали е принципно допустимо виждането за наличие на такова.

3.2. На първо място, съществуването на особено представителство се твърди без всякаква легална опора. Задължително е това представителство, което възниква при осъществяването на юридически факти, с настъпването на които законът свързва възникването на представителна власт без волеизявление на представлявания[10]. Т.е. липсата на правна норма, която да свързва с факта на сключването на брака правната последица на възникването на взаимна представителна власт между съпрузите, е основен аргумент срещу традиционното разбиране.

3.3. На второ място, ако при всяко правно действие на управление съпругът действа от свое име и като задължителен представител на другия съпруг, то той следва да се афишира и като представител. Противно на здравия разум е да се настоява на виждането, че съпругът може да действа „тайно” като представител и да задължи и срещу представлявания съпруг своя съконтрахент, без последният да е бил нотифициран, че първият съпругът е действал и като представител. Незаявяването на това обстоятелство следва да доведе до неангажиране на третото лице спрямо неучаствалия съпруг.

3.4. На следващо място, задължително представителство при физическите лица възниква там където някакви обективни причини пречат на представлявания да извършва сам правни действия – защото няма правно валидна воля.[11] При съпрузите тази ситуация не е налице, но дори и един от съпрузите да стане недееспособен, задължителното представителство би възниквало на съвсем различно основание. Само при доброволното представителство може да съществува случай, при който едно лице да може да действа лично и в същото време други лица да действат от негово име. Ситуацията, в която едно напълно дееспособно лице има задължителен представител прилича на случай на упълномощаване, при което представляваният не може да оттегли представителната власт на своя пълномощник. А не е никак случайно, че оттегляемостта на пълномощията е уредена като едно неотменимо право – чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

Упълномощителят учредява представителна власт на своя пълномощник поради особеното доверие, което му има и може да я прекрати по всяко време. Евентуално задължително представителство между съпрузите не може да бъде прекратено по никакъв друг начин, освен чрез прекратяване на имуществената общност (хипотезите на чл. 27 СК)[12].

Дори и да успее да прекрати представителната власт по този начин, прекратяването ще произведе действие занапред. Неучаствалият съпруг ще си остане задължен по всички сключени договори до момента, а те може да се окажат доста неблагоприятни.

3.5. Не на последно място, сделката на управление, макар и извършена с обща вещ, може да има за цел задоволяването на изцяло лични нужди на единия съпруг, например тунинговането на лекия автомобил, преустройството на дадено помещение в офис, пребоядисването на току-що ремонтираната стая в цветовете на любимия футболен отбор и т.н., поради което няма логична причина и вторият да бъде обвързан със задълженията по договора.

3.6. Ако приемем, че в случая и двамата съпрузи стават длъжници, то ще се наложи да се запитаме и как отговарят те – солидарно или разделно. Законът не урежда изрично солидарна отговорност, освен ако задължението не е поето за задоволяване на нуждите на семейството. Не е уредена и гаранционна отговорност на втория съпруг, която да обоснове неистинска солидарност. Поради това ще се окаже, че майсторът, преустроил общото помещение в офис на единия съпруг, ще може да иска от него само половината от цената на ремонта, а за останалата ще трябва да издирва другия съпруг, чието име дори не знае.

РАЗВИТИЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ТЕОРИЯ И РЕШЕНИЕ № 34 ОТ 24.02.2015 г. ПО ГР.Д. № 5239/2014 г., I Г.О., ВКС

4.1. Теорията за взаимното задължително представителство между съпрузите по съществото си е една фикционна теория. За да се обоснове обвързаността на неучаствалия съпруг от сключената сделка, се фингира представителна власт за участвалия съпруг. Тази конструкция не е чужда на правната теория. Така например през XVIII век френската правна доктрина, а по късно и италианската, обясняват ефектите на солидарността като прибягват до идеята за взаимното представителство между солидарните съкредитори или съдлъжници. Според нея взаимната представителна власт е дадена на солидарните длъжници (респ. кредитори) от самия закон, а не по силата на някакво упълномощаване или на мълчалив мандат. Това виждане по отношение на българската правна действителност е оспорено още от Иван Апостолов[13]. Според него представителната теория е неточна, защото каквото и съдържание да се вложи в понятието действие от чуждо име, което е необходим елемент на представителството, ясно е, че солидарният длъжник действа от свое, а не от чуждо име. А там, където страните действат от свое име, за представителство не бива да се говори. Нещо повече, не само в случая липса фактическият състав на представителството. Липсват и неговите ефекти. Например, ако единият от солидарните длъжници (т. нар. „представител”) заяви, че желае неговият акт да произведе действие само за него, а не и за „представляваните” солидарни длъжници, това изявление би трябвало по принципите на представителството да постигне желания резултат. Излишно е да се подчертава, че при солидарността това не е възможно. В случая е налице нещо друго – рефлексно действие[14].

Всички посочени възражения могат съответно да бъдат направени по отношение и на фикционната теория за взаимното особено задължително представителство между съпрузи.

4.2. Освен от необходимостта сделката да може да бъде противопоставена на другия съпруг, фикционната теория се опитва да обоснове, че дори при еднолични действия на един от съпрузите е спазен принципът за управление на имуществото по общо съгласие между тях. Необходимостта от съгласие и на двамата съпрузи и предпоставката, че и двамата стават страна по правоотношението, би ни довела до извода, че съпрузите са необходими другари в процеса по дела относно сделки на управление. По този въпрос на ВКС му се е отдало повод да вземе становище през 2013 г., като косвено е изразил и мнението си по критикуваната в настоящата статия теория. Единият от съпрузите сключил договор за застраховка на обща движима вещ – лек автомобил. През 2012 г. последният загубил делото срещу застрахователя за заплащане на обезщетение по застраховка „Каско”. С Определение № 256 от 4.04.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1509/2013 г., I т. о. е потвърдено определение на друг състав на ВКС, с което е оставена без уважение молбата на неучаствалия в сделката и в процеса съпруг за възобновяване по чл. 304 ГПК в качеството му на необходим другар като недопустима поради липса на процесуална легитимация. Неучаствалият в сделката съпруг не е страна по облигационното отношение, съответно по договора, се казва в мотивите, а съпружеската имуществена общност върху вещта сама по себе си не му създава качеството на необходим другар, поради което последният не може да иска отмяна на решението, постановено спрямо другия съпруг относно сделка на управление на обща вещ[15].

4.3. Две години по-късно Решение № 34 от 24.02.2015 г. по гр.д. № 5239/2014 г., I г.о. на ВКС придаде нов нюанс на проблема. В мотивите на съдебния акт се чете: “налице е законово установено презюмирано представителство” в хипотезата на чл. 24, ал. 2 СК. Тъй като решението е постановено по реда на чл. 290 ГПК, основателно възниква въпросът: налице ли е обрат в практиката, който да тласне съдилищата в посока, обратна на всичко изложено. Разглежданият казус разкрива следната фактическа обстановка: единият от съпрузите дава съгласие за изграждане на стоманобетонни елементи и стена, които създават известно неудобство за общия апартамент. По-късно двамата съпрузи предявяват иск по чл. 109 ЗС за премахването на тези елементи. Искът е отхвърлен, тъй като според ВКС подписването на констативния протокол за приемане на строежа от единия съпруг обвързва и другия по силата на “законово установено презюмирано представителство”.

Несъмнено е, че действията на единия от съпрузите следва да рефлектират в правната сфера и на другия, когато се отнасят до сделки на управление. До абсолюно същите изводи относно решението на спора бихме стигнали и ако разглеждаме изявлението на единия от съпрузите като сделка с рефлексно действие, която е противопоставима и на втория съпруг. В конкретния случай не е от решаващо значение дали обвързаността на втория съпруг ще бъде обоснована по аргумент от фикция за представителство или поради рефлексно действие. И в двата случая решението на съда би било идентично. Обратно, в предходния казус е от ключово значение отграничаването на законовото представиетлство от рефлексното действие на договора. Поради всичко изложено считам, че макар решението на ВКС да е постановено по реда на чл. 290 ГПК, то не дава изричен и еднозначен отговор на въпроса чл. 24, ал. 2 СК фингирано представителство или рефлексно действие урежда. Просто ВКС не е разглеждал този въпрос, той не е бил на дневен ред и решаването му не е било от значение за спора. С оглед на изложеното, не считам, че тезата за законовото представителство между съпрузи е намерила потвърждение или опора в цитираното съдебно решение. Все пак, следва да се отправи укор към решаващия състав за тази непрецизност, предвид значението, което се отдава на решенията по чл. 290 ГПК.

4.4. Въпросът, дали при сделката на управление неучаствалият съпруг става страна, е бил предмет на разискване в Решение № 2024 от 15.04.2014 г. по гр.д. № 4605 от 2013 г. на РС Варна[16], в чийто мотиви се казва, че от качеството на ищцата на собственик в режим СИО на обект в етажната собственост и съпруга на лице, подписало споразумението не следва автоматичен извод, че всички права и задължения по сключения договор възникват за двамата съпрузи, след като съпругата не е посочена като страна в договора. „Дори и да се приеме, че сделката е сключена с оглед семейни нужди, то разпоредбите на Семейния кодекс […] предвиждат в този случай възникване на солидарна отговорност и един вид законово представителство по отношение на неучаствалия в сделката съпруг досежно възникване единствено на задълженията по тази сделка. Това не означава обаче, че съпругът, който не е страна по сделката, се превръща в такава и може да упражнява правото да търси изпълнение от насрещната страна, както и правото да развали сключения договор и да черпи произтичащите от това права, за което материалноправно легитимирана остава единствено страната по сделката.”

4.5. Следва да се отбележи, че теорията за фингираното представителство не е изцяло патент на българската правна доктрина и съдебна практика. В § 1357 BGB е уреден режимът на сключване на сделки от страна на единия съпруг съпруг. Според тaзи разпоредбa в редакцията й от миналия век сключените от омъжената жена сделки за нуждите на домакинството се считат сключени от името и за сметката на мъжа[17]. Това защитавало кредиторите, на които се осигурявала възможността да се обърнат към мъжа като стопанки по-силния. Това виждане е маханично пренесено от Нисим Меворах в българската правна доктрина във време, в което въобще не е имало режим на СИО. Съгласно чл. 34 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС) „за задълженията, които единият съпруг е поел за текущите нужди на домакинството, отговаря солидарно и другият съпруг”. В тези случаи според Меворах е налице законово представителство между съпрузите, въпреки очевидната разлика между българската разпоредба и тaзи на BGB[18]. След приемането на Семейния кодекс от 1968 г. Лиляна Ненова пише първото издание на учебника си по Семейно право, където излага становището, че този случай е аналогичен на случая на извършване на действия на управление от единия съпруг, и е налице „представителство, тъй като действията на едно лице ангажират правната сфера на друго лице без волеизявление за упълномощаване.” В това издание все още не се говори, че „представляваният” съпруг става страна по сделката и че придобива всички права и задължения. В публикувания от нея през 1990 г. „Тълкувателен справочник” и във второто издание на учебника й по семейно право от 1994 г. се появява твърдението, че за „представлявания” съпруг възникват права и задължения. Не се уточнява обаче дали това са правата и задълженията по сделката, или някакви ефекти на противопоставимостта на сделката. Недооценявайки фикционния характер на теорията за взаимното законово представителство, съвременните изследователи правят следващата стъпка в развитието й и вместо за представлявания съпруг да възникват „права и задължения”, се твърди, че възникват „всички права и задължения по сделката”, а той самият става страна[19] по нея.

РЕФЛЕКСНО ДЕЙСТВИЕ НА СДЕЛКАТА НА ОБИКНОВЕНО УПРАВЛЕНИЕ.

5.1. Следва да се приеме, че сделката на управление, сключена еднолично от единия съпруг, поражда правно действие и за другия съпруг, но не поради наличието на задължително представителство между тях, а поради рефлексното си действие[20]. Вторият съпруг не става страна по сделката, за него не възникват правата и задълженията по договора. Той не става кредитор, не може да иска реално изпълнение, не може да прави и приема волеизявления от името на своя съпруг, не може да изменя и разваля договора. На неучаствалия при сключването съпруг договорът е противопоставим. Това означава, че неучаствалият съпруг не може да ревандикира дадения под наем от другия съпруг имот от наемателя и пренаемателя. Той не може да иска връщане на вещ, по отношение на която срещу другия съпруг се упражнява възражение за неизпълнен договор по чл. 90 ЗЗД. Не може да упражни правата си по чл. 109 ЗС, ако другият съпруг е дал разрешение за това действие (доколкото не е налице действие на разпореждане). Т.е. блокирани са всички собственически правомощия, които облигацията блокира и спрямо участвали в сделката съпруг.

Положението е напълно аналогично с други случаи на рефлексно действие. Неучаствалият в сключването на сделката обикновен съсобственик не може да ревандикира дадената под наем по решение на мнозинството съсобственици вещ. Наемодателят не може да ревандикира вещта от пренаемателя[21] въпреки липсата на облигационна връзка между тях[22]. В тези случаи също е налице рефлексно действие на договорите по отношение на лица, които не са страна по тях. Тази обвързаност дори е изразена със същата правна техника. Съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС общата вещ се използува и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Чл. 234 ЗЗД казва, че пренаемателят може да пренаеме части от вещта без съгласието на наемодателя. И в двата случая се урежда само въпросът кой може да извърши действие на управление и при какви условия, без подробно да се излага, че малцинството от съсобствениците (респ. наемателят) не могат да се противопоставят на тези действия и че не могат да ревандикират вещта от наемателя[23], (респ. пренаемателя[24]) – т.е. не се излага подробно съдържанието на рефлексното действие – то се подразбира като цяло.

Трябва да се държи сметка, че правилата на Семейния кодекс за управлението и разпореждането с общите вещи са специални по отношение на общите правила за упражняването на неделими права. При последните е налице обща материалноправна, а и процесуалноправна, легитимация на титулярите, необходимо е общо съгласие и общо действие. Семейният кодекс изрично постановява обратното. Всеки от съпрузите има самостоятелна материалноправна и процесуалноправна легитимация да извършва действия на управление и на разпореждане и те ще могат да бъдат противопоставени на другия съпруг поради рефлексното им действие, въпреки неделимостта на съпружеската съсобственост. При действията на разпореждане е уредена защита на неучаствалия съпруг срещу рефлексното действие на сделката – той може да я оспори, за разлика от сделката на обикновено управление, за която не е предвидена такава възможност.

Положението на неучаствалия в сделката съпруг е аналогично на неучаствалите в сделката на управление съсобственици по Закона за собствеността. Те не стават страна по сделката. Във вътрешните им отношения с мнозинството съсобственици те могат да искат преразпределение на наемната цена, но нямат пряк иск срещу наемателя[25]. Те не могат да предявят срещу наемателя иск по чл. 108 ЗС преди изтичане на срока на наема.

При сделките на управление всеки съпруг формира сам „мнозинство”, за да извърши валидно правното действие, което да е противопоставимо на другия сътитуляр.

СМИСЪЛ ОТ ВКЛЮЧВАНЕТО НА ВЕЩИТЕ В РЕМИЖМ НА СИО.

Представителната теория намира опора и в едно разбиране, според което съпрузите трябва да управляват заедно общото имущество. То обаче не отразява напълно точно смисъла от съществуването на общностния режим.

Режимът на разделност е неудобен поради следните причини. През време на брака всеки от съпрузите внася в семейния бюджет средства според възможностите си, а постъпленията се разпределят според нуждите на семейството. „Съпрузите не си водят сметки за приходите и разходите – всеки внася в общата каса колкото може и когато може.”[26] Със средствата от този общ бюджет се придобиват редица вещни права, обикновено на името на един от съпрузите. По тази причина при развода се получава едно несправедливо положение, при което единият съпруг притежава всички вещни права, а другият няма нищо въпреки съвместния принос. Това води до нещо, което много прилича на неоснователно обогатяване. За да се поправи тази несправедливост ЗЛС в чл. 52 регламентирал иск на „безимотния” съпруг срещу титуляра на вещните права за присъждане на част от имуществото. Оставала обаче опасността през времето до развода съпругът, титуляр на вещните права, да се разпореди с тях, да ги пропилее или пропие. Законът не давал разрешение на този проблем, но тук се намесила съдебната практика, която, виждайки една празнота в правото в тези случаи, приела, че претенцията може по изключение да се предяви преди развода, ако поведението
на съпруга-титуляр поставя в опасност интересите на съдействалия съпруг (Решение № 107 от 1954 на ВКС, ОСГК, потвърдено от Постановление на пленума на ВС № 1 от 1957). И все пак този иск не можел да заличи с обратна сила извършените вече действия на разпореждане.

Режимът на СИО има за цел да елиминира неудобството, породено от необходимостта да се води този конститутивен иск. Чрез режима на общност опасността от неоснователното обогатяване се елиминират още по време на брака, като създава сътитулярство върху придобитото чрез сделка право по силата на закона (това също по съществото си е рефлексно действие). Освен това дава много по-ефективна защита срещу опасността от разпиляване на имуществото от страна на единия съпруг, като премахва необходимостта по време на брака да се води съдебен процес, който би имал само отрицателни последици за личните отношения между съпрузите, като дава защита срещу всяко безразсъдно действие на разпореждане от страна на единия от съпрузите, с което се пропилява имуществото.

Това са двете основни причини да съществува режим на общност и други не би следвало да се търсят. Режимът на СИО съществува не толкова заради брака, а с оглед опасността от неговото прекратяване. Затова когато интерпретираме режима на имуществените отношения под сянката на принципите, върху които стъпват личните отношения между съпрузите – взаимност, съгласие, равни права и задължения, взаимно уважение, обща грижа и разбирателство – стигаме до ситуация, в която се появяват неудържими конструкции като тази за взаимното представителство между съпрузите. Не малка вина за това има и законодателната техника, използвана при старите кодекси, където се говори за „равни права на владение, ползуване, разпореждане и управление върху общите вещи и права върху вещи” – нещо, което с новия Семеен кодекс е поправено. Режимът на СИО няма по никакъв начин за задача да принуди двамата съпрузи да постигат съгласие и да участват заедно в икономическите отношения по повод всяка обща вещ. Целта е само една – да се осигури защитата на неучаствалия в сделката/сделките съпруг както срещу опасността от разпиляване на имуществото, така и срещу опасността от неоснователно обогатяване след развода[27].

Същата, между другото, е и идеята за солидарната отговорност за поетите за издръжката на семейството задължения. За разлика от немското право, където основната цел през миналия век е била кредиторите да се снабдят с един по-платежоспособен длъжник, у нас солидарността играе по-важната си роля във вътрешните отношения между съпрузите – по силата на правилата за регреса, които се смята, че не се прилагат докато трае бракът, но след развода поетите от единия съпруг задължения за задоволяване на нуждите на семейството се преразпределят между двамата. Така, ако кредиторът се удовлетвори изцяло от имуществото на единия бивш съпруг, последният ще има регрес срещу другия бивш съпруг, с което ще се преодолее положението на неоснователно обогатяване на втория от спестените разходи.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

Концепцията за взаимното законово представителство между съпрузите е принципно възможна и допустима de lege ferenda. De lege lata считам, че взаимно задължително (законово) представителство между съпрузите по отношение на действията на управление с общите вещи не съществува предвид липсата на защитните механизми срещу тази представителна власт, уредени в страните, в които е признато такова представителство. Настоящото изложение има за цел да обоснове идеята, че в случая е налице рефлексно действие на юридическите факти и че срещу неучаствалия в сключването на сделката на обикновено управление съпруг възниква само противопоставимост.

Автор: Светослав Желев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

* Част от идеите, застъпени в статията, бяха публикувани през 2014 г. под заглавието “Действия на обикновено управление с вещи съпружеска имуществена общност” (Търговско право, 2014, № 3, 27-45). Оттогава измина по-малко от година, но проблемът около разпоредбата на чл. 24, ал. 2 СК претърпя сериозно развитие. За първи път беше постановено решение на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, а доктрината “ъпгрейдна” най-модерните научни изследвания в областта на семейното право с по още едно издание. Бяха постановени и редица други решения на по-нискостепенни съдилища, аргументите от мотивите на които представляват интерес. Всичко това налага нов анализ на проблема.
[1] В този смисъл са всички съвременни учебни курсове по семейно право по действащия Семеен кодекс – Матеева, Е. Семейно право на Република България. С.: ВСУ „Черноризец Храбър”, 2010, с. 134; Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова. Коментар на новия Семеен кодекс, С.: ИК „Труд и право”, 2009, с. 75; Марков, М. Семейно и наследствено право. Modus studendi. Пето издание. С.: Сиби, 2011, с. 53; Ненова, Л. Семейно право. Трето издание. Книга първа. Нова редакция на проф. д-р М. Марков. С.: Софи-Р, 2009, с. 299. Те са доразвитие на вижданията, застъпвани в публикуваните научни трудове при действието на Семейния кодекс от 1968 г. и Семейния кодекс от 1985 г.: Ненова, Л. Семейно право на Република България. Второ издание. С.: Софи-Р, 1994, с. 188; Ненова, Л. Семейно право. Тълкувателен справочник. С.: Издателство „Д-р Петър Берон”, 1990, 80-81. Попов, Л. Обекти на съпружеската обща собственост и правото на разпореждане с тях – Правна мисъл, 1968, № 4, с. 32.
[2] Христов, Н. Имуществени отношения между съпрузите – Правна мисъл, 1968, № 5, с. 54.
[3] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 521.
[4] Попов, Л. Имуществена общност между съпрузите. С.: Наука и изкуство, 1969., с. 58. Гоцев, В. Цит. съч., с. 74. Димитров, М. Основанията за нищожност. С.: Сиби, с. 167.
[5] Вместо всички вж. Русчев, И. Действия на разпореждане от единия съпруг с вещи съпружеска общност. – Съвременно право, 1994, № 5, 7-9 и Герджиков, О. За значението на съгласието на неучаствалия в разпоредителната сделка съпруг. – Социалистическо право, 1978, № 9, 32-33.
[6] Никой не би намерил нещо особено и в задължителното представителство на родителя на малолетния, който отдава под наем техния съсобствен имот. В този случай родителят-представител също става страна по договора, но това не е ефект на представителната му власт, а резултат от намерението му лично да се задължи по договора, тъй като права върху имота имат и двамата.
[7] Така Павлова, М. Цит. съч., с. 585. Василев, Л. Гражданско право. Обща част. Варна: ИК „ТедИна”, 1993, с. 346. Според Иван Апостолов каквото и съдържание да се вложи в понятието „действие от чуждо име”, там където страните действат от свое име, за представителство не бива да се говори. Апостолов, И. Правни сделки с действие върху чужда правен кръг. С.: „С. М. Стайковъ”, 1937, с. 25.
[8] Василев, Л. Цит. съч., с. 348. Когато не е заявено изрично или от обстоятелствата не следва по безсъмнен начин, че лицето действа от чуждо име, се презюмира, че то действа за себе си и не упражнява представителна власт. Така и Таков, Кр. Доброволно представителство. С.: Сиби, 2008, с. 45, 66.
[9] Дължимата грижа на автомонтьора в сервиза преди да започне ремонта на автомобила по никакъв начин не може да включва задължение да изисква удостоверение за гражданско състояние, от което да е видно дали собственикът е в брак, да провери дали автомобилът е придобит след сключването на брака и дали е налице принос и на другия съпруг (проверката на последното може би трябва да се осъществи като преди ремонта се изисква от съпруга-оферент да проведе набързо един иск по чл. 21, ал. 4 СК за установяването на липсата на съвместен принос на своя партньор).
[10] Павлова, М. Цит. съч., с. 605.
[11] Пак там, с. 606.
[12] Дори там, където в сравнителноправен план се предвижда възможност съпрузите да действат като взаимни задължителни представители, се предвижда възможност за ограничаване на този ефект (вж. Бел. № 25). Според Лиляна Ненова обстоятелството, че законно представляваният е дееспособен било една от спецификите на особеното задължително представителство между съпрузи. Ненова, Л. Семейно право на НРБ…, 1977, с. 190.
[13] Апостолов, И. Цит. съч., 24-26.
[14] Пак там, с. 23-24.
[15] „Правилно съставът на второ търговско отделение е приел, че по предявения от единия съпруг облигационен иск по чл. 208, ал. 1 КЗ съпрузите нямат качество на задължителни другари. Правото на застрахователно обезщетение се поражда не от правото на собственост върху застрахования автомобил, а от възникналото застрахователно правоотношение по сключената застраховка от съпругата, като акт на обикновено управление на общото семейно имущество по смисъла на чл. 24, ал. 2 СК. Съпружеската общност върху застрахованото и увреденото в случая МПС не създава качество на задължителен необходим другар на другия съпруг, който не е участник в застрахователното правоотношение.” (Определение № 256 от 4.04.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1509/2013 г., I т. о., ТК). Обратното се приема в Решение № 121 по гр.д. № 13808 от 2009 г. на РС Пловдив – по сключеният от единия съпруг със съгласието на втория договор за наем се приема, че и двамата са кредитори и двамата могат да искат изпълнение изцяло, като процесуалното им положение се определя като факултативно необходимо другарство.
[16] Решението е отменено от второинстанционния съд, но съдебният състав не е оспорил направените от районния съдия разсъждения. В мотивите на окръжните съдии няма дори намек за законово представителство. В Решение № 1168 от 25.07.2014 г. по в.гр.д. № 1266/2014 г. ОС Варна решаващият състав приема, че е налице поемане на задължение за задоволяване на нуждите на семейството, поради което обвързаността на втория съпруг произтича от разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК. Все пак възниква въпросът, какво е значението на едно отменено решение, колкото и да е богато на свежи аргументи. За допускането на противоречащо му решение до касационно обжалване: със сигурност никакво. Най-вероятно и за доктрината. Въпреки това трябва да се припомни, че между правилността на едно решение и влизането му в сила няма абсолютна зависимост. Позоваването на съдебната практика има смисъл, когато се използват аргументите от мотивите, а не номерата на решенията, поради което си позволявам да отредя немалко място на това отменено решение.
[17] § 1357, ал. 1 BGB „В кръга на домакинската си дейност жената има право да сключва сделки с действие за мъжа. От сключените в този кръг правни сделки мъжът придобива права и задължения, стига друго да не следва от обстоятелствата; ако мъжът е неплатежоспособен, задължена е и жената.” Съвременната редакция гласи: „Всеки съпруг има право да сключва сделки за удовлетворяване на жизнените нужди на семейството, които сделки имат действие и по отношение на другия съпруг. По такива сделки двамата съпрузи имат права и задължения, при условие че от обстоятелствата не следва друго.” Разликата между българският текст и този на немския закон е очевидна. По немското право неучаствалият съпруг придибива всички права и задължения по сделката, а по българския – само задължения, без да става кредитор, още по-малко пък страна по договора.
[18] Меворах, Н. Семейно право. С.: ДИ „Наука и изкуство”, 1952, с. 81. Друга съществена разлика между българската разпоредба и тези на BGB e във възможността на мъжа да ограничи правото на съпругата да го задължава. § 1357, ал. 2 BGB в старата си редакция гласи: „Мъжът може да ограничи или изключи правото на жената да сключва сделки с действие за него; ако за ограничаването или изключването няма достатъчно основание, съдът може по искане на жената да ги отмени. Спрямо трети добросъвестни лица ограничението или изключването има действие само съобразно § 1412.” Новата редакция е в смисъл: „Единият съпруг може да ограничи или изключи правото на другия съпруг да сключва сделки, които имат действие спрямо първия съпруг; ако за ограничаването или изключването няма достатъчна причина, съдът може по молба да отмени ограничаването или изключването. Спрямо трети лица ограничаването или изключването има действие само съобразно § 1412.” Българският закон никога не е предвиждал такава възможност. Не се предвижда такава възможност и по отношение на действията на управление на вещи в режим СИО, което вече беше посочено като възражение срещу безкритичното възприемане на теоретичната конструкция на немското право (вж. 3.4. от изложението). Следва изрично да се подчертае и че немското право не урежда взаимно задължително представителство между съпрузите по отношение на действия на управление с общите вещи.
[19] Че „представлявният” съпруг става страна по договора, е защитавано още при приемането на Семейния кодекс от 1968 г. Попов, Л. Обекти на…., с. 32. Въпреки това всички съвременни изследователи препращат изрично към Лиляна Ненова, чието мнение приемат за общосподелено, която, от своя страна, никога не е правила кардиналния извод, че неучаствалият съпруг става страна по сделката. Най-ревностна критика на тезата, че неучаствалият в сключването на сделката съпруг става страна по договора прави Витали Таджер още през 1973 г. Таджер, В. Цит. съч., 10-11. Той настоява, че неучаствалият съпруг не става страна по договора, но сделката произвеждала действие и за двамата – за тях се пораждали общо правата и задълженията. Неучаствалият съпруг имал всички права и задължения на участвалия и дори можел да ги упражнява самостоятелно, защото това на свой ред били действия на управление. Това мнение е трудно да бъде споделено не само поради липсата на нормативна опора, но и поради неговата самоцелност. Смисълът да се обосновава тезата, че вторият съпруг не става страна по договора е, за да се аргументира, че за него не възникват правата и задълженията по същия. Авторът обаче стига отново до същия краен извод – неучаствалият съпруг има всички права и задължения по договора, който считам за неприемлив. Че неучаствалият съпруг не става страна по договора, се поддържа и в монографията на Гоцев, В. Цит. съч., с. 73. Този автор оспорва въобще пораждането на правата и задълженията от сделката за неучаствалия съпруг. „Вярно е, че извършената сделка рефлектира и в патримониума на другия, но правоотношението се създава само между страните по нея.” За съжаление, въпреки стройната теза, изложението не продължава по-нататък и за читателя остава мистерия в какво точно се състои рефлектирането на сделката в патримониума на неучаствалия съпруг.
[20] За разликата между рефлексно действие, действие в чужд правен кръг и договор в полза на трето лице вж. Апостолов, И. Цит. съч., с. 17-47., Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, 2010, с. 157 – бел. № 334.
[21] Стига, разбира се, пренаемният договор да е сключен в рамките на позволеното съгласно чл. 234, ал. 1, изр. първо ЗЗД или съобразно уговорното в договора.
[22] Така и Кацарски, А. Правни последици на пренаемането (чл. 234 ЗЗД). – В: Юбилеен сборник в чест на професор Живко Сталев. С.: Сиби, 2005, с. 175. Марков, М. Искът за собственост по чл. 108 Закона за собствеността. С.: Сиби, 1994, с. 132.
[23] В този смисъл Решение № 2630-76-I на ВС. Косвено и Решение №1236 от 05.01.2009 год. на ВКС, по гр.д. № 5465/2007 год. на ВКС, ГК, ІІ г.о., Решение № 314 от 17.02.2012 г. по гр.д.№ 1548/2010 г. на ВКС, III г.о., с които се мотивира, че договор за наем, сключен от съсобственик, непритежаващ повече от половината идеалните части върху вещта, не е противопоставим на останалите съсобственици.
[24] За разлика например от заема за послужване, при който заемателят не може да преотстъпва на трето лице ползването на вещта (чл. 244, ал. 2 ЗЗД in fine). Ако го направи, това ще е не само основание за прекратяване на договора, но и указва непротивопоставимост (липса на рефлексия) на правата на третото лице спрямо заемодателя.
[25] Такова право обаче има наемодателя срещу пренаемателя, въпреки липсата на договор между тях. Това е така, защото освен рефлексията на пренаемния договор срещу наемодателя (противопоставимостта), е уредено и рефлексно действие на наемния договор срещу пренаемателя (прекия иск за заплащане на наемната цена).
[26] Меворах, Н. Цит. съч., с. 78.
[27] Същата задача имат и исковете по чл. 29 и чл. 30 СК.