ЦЕСИЯТА И ПОТРЕБИТЕЛЯТ – ДЛЪЖНИК

1.В годините след прехода от централизирана и планова към пазарна икономика един малко използвани до края на 80-те години на миналия век институт – институтът на промяната на кредитора, наречен още прехвърляне на вземане или цесия, нахлу стремително в новата икономическа реалност. На базата на оскъдната правна уредба – чл. 99-100 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) кредитори цедират от милионни по размер вземания до вземания от 15 – 20 лв. Последните са насочени срещу граждани и много често набъбват до 1000 или повече лева поради обрасването им с лихви, такси, неустойки и най-вече съдебни разноски, адвокатско възнаграждение и разноски на съдебния изпълнител. Всеизвестно е, че от 2016 г. насам Омбудсманът на РБългария води ожесточена борба за защита на гражданите – длъжници на малки суми, прави редица законодателни предложения, но засега няма резултат[1].

Подобно на малката главница, която от 15-20 лв. се превръща в застрашителна за обикновения гражданин сума, и проблемите на цесията непреъснато нарастват. По начало се акцентира върху длъжника и неговата защита. Но според някои автори не за завиждане и цесионерът[2]. Авторът М. Пенчев, изтъквайки актуалността и широкото използване на този институт в съвременната международна търговия, изразява безпокойство както за проблемното положение, в което цесията поставя длъжника, така и за проблемите на цесионера.

За да впечатли читателя с проблемите на длъжника той цитира Решение № 46 от 14.04.2015 г. на РС – Добрич по гр. д. № 369/2014 г., според което „електроразпределително дружество прехвърля своето вземане от 150 лв. чрез тридесет договора за цесия (половината от тях за вземане от 4 лв., а другата половина за 6 лв.), които са сключени с 15 търговски дружества (по два договора с всяко дружество). Последните, от своя страна, започват изпълнително производство и изваждат изпълнителен лист. В крайна сметка задължението се мултиплицира и достига до сумата от 6122,06 лв. при главница в размер на 150 лв. Подобни случаи не са изолирани, а са често срещани на практика[3]. В някои от тях кредиторите достигат отвъд границите на добросъвестността, а квалификацията на действията им, като злоупотреба с право, не е достатъчно описателна. Не виждам никакъв проблем, освен главницата да бъдат цедирани и съдебните разноски в производства по малки вземания. Според Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство за дела с подобен минимален имуществен интерес адвокатското възнаграждение е 300 лв. Освен относно спорното право, съдът се произнася и за отговорността за разноските (арг. от чл. 81 ГПК). Това е така поради факта, че разноските са акцесорен спор, свързан с основния, и не може първият да бъде пререшаван в друг съдебен процес. От това следва да се приеме, че решението формира сила на присъдено нещо и по отношение на разноските, т.е. ищецът може да изкара изпълнителен лист за тях и отново да цедира вземането. В съдебната практика се допуска дори издаване на изпълнителен лист на цедента, след като е прехвърлил изцяло или отчасти вземането си. Всичко, описано дотук, може да покаже до какви размери може да стигне едно наглед минимално вземане.

Позволих си да цитирам решението, продължава авторът, защото в него е концентрирана основната игра, която изпълнява цесията в икономическия живот и демонстрира, как едно малко вземане може да обогати безкрайно много редица субекти, които изпълняват една паразитна роля на гърба на бедния гражданин. Смятам че коментарът тук е излишен. Очевидно е налице заобикаляне на закона и липса на основание, които водят до нищожност на договора по силата на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД[4]. Но и тук аргументът за нищожност поради липса на основание може да се натъкне на поддържаната в нашата теория теза, че цесията е абстрактна сделка[5] и основанието не е условие за нейната действителност. Освен това пътят на защитата от страна на ответника не е лесен – цитираният автор изтъква, че когато всички цесионери заведат едно общо изпълнително производство, той може да обжалва постановлението за разноски по реда на чл. 435 ГПК и да докаже, че не са изпълнени условията, заложени в чл. 78, ал. 1 ГПК за присъждането на разноски или да иска намаляването на разноските с оглед чл. 78, ал. 5 ГПК. В същото време предлага по-опростен вариант – разпоредбата на чл. 100 ЗЗД да бъде допълнена с нов вид отговорност, но не към цесионера, а към длъжника. „Ако вследствие на прехвърлянето сумата, която длъжникът трябва да плати, се увеличи, то нека цедентът да отговаря за разликата. Подобно разрешение на проблема съществува и в момента, макар и по отношение на местоизпълнението, уредено в чл. 78 ЗЗД.”

Разсъжденията на М. Пенчев са логични, но те търсят изход от усложненото за длъжника положение, което настъпва след цесията, а не се насочват към причината за това. Авторът предлага правните средства, с които длъжникът може да се отбранява от цедента, който е извършил една позволена от закона сделка.

Аз бих направила обаче друг извод – цесията създава проблеми за длъжника, породени от смяна на кредитора преди изпълнението на задължението, без да се изисква неговото съгласие, дори независимо от неговото знание, дори и в случаите, когато той не е съгласен с нея. И поставям резонния въпрос – защо да се отбранява един невинен и непредизвикващ с нищо кредитора длъжник? Защо кредиторът да може да прехвърли вземането си и да натрапи на длъжника друго лице за кредитор, макар, когато е сключвал договора, длъжникът да не е подозирал за това. Получава се следното неравноправие в договорната връзка. Кредиторът може да се замени с друго лице без съгласието на насрещната страна – длъжника, докато длъжникът – страна по договора не може да се замени без съгласието на другата договорна страна – арг. от 102, ал. 1 ЗЗД. От тук идва и неравнопоставеността на страните по договора. Класическото обяснение е, че на длъжника му е все едно на кого ще изпълни, но на кредитора не му е все едно кой ще му бъде длъжникът и съществува опасност последният да се замени с неплатежоспособно лице[6]. Оказва се на практика, обаче, че и на длъжника не е безразлично на кого ще изпълни задължението си. В какво се изразят неблагополучията или още да ги наречем негативните последици от цесията за длъжника?

Първо, както е известно, предмет на прехвърляне могат да бъдат всички видове вземания – облигационни права – притезателни и с относителен характер – правото да се иска длъжникът да извърши определено действие. Обикновено действието има паричен характер, поради което на длъжника е безразлично да кого ще престира паричната сума. Възможно е обаче вземането да няма паричен характер и изобщо да не бъде задължение за dare, а за facere – за извършване на нещо. За да извърши действията, е възможно длъжникът да навлезе във фактическата или правната сфера на кредитора – напр. да извърши ремонт в неговата къща, да забие пирони, да го лекува и прочее. Задължението обикновено не е intuitu personae. В противен случай цесията е забранена на основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД. Изпълнението на задължението представлява извършване на действия, които трябва да удовлетворят интереса на конкретно определен кредитор. При сключване на договора длъжникът е преценил кой ще му бъде кредиторът и чий конкретно интерес ще удовлетворява. Ако без неговото знание и съгласие кредиторът се замени с друг, той ще бъде принуден да действа спрямо друг кредитор и макар да не се променя характерът на задължението му, може да се наложи то да се модифицира съобразно конкретните особености на кредитора.

Второ, дори да вземем класическия тривиален случай със цедиране на парично вземане, длъжникът трябва да се съобрази с местожителството на новия кредитор, защото съгласно чл. 68, б. а ЗЗД при паричните задължения изпълнението трябва да се извърши в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението, т.е. след уведомяването му длъжникът трябва да потърси местожителството на цесионера и да му предаде там парите. Вярно, чл. 78 ЗЗД предвижда, че при промяна на местоизпълнението увеличените от промяната разноски са в тежест на този, който ги е причинил, а той е цедентът. Но това отново усложнява положението на длъжника, защото той ще трябва първо да изпълни на цесионера, а след това да търси от цедента разликата между разноските по изпълнението на цедента и тези, които са направени реално поради изпълнението на цесионера.

Трето, договорът се сключва между лица, които си имат взаимно доверие. Не може наемодателят да допусне в жилището му да живее което и да е лице, а това, което той си е избрал като съконтрахент измежду няколко кандидати. Заемателят взема в заем пари от заемодател, в когото има доверие, че няма в случай на затруднение да го принуждава на всяка цена да върне парите и за когото знае, че няма да използва недопустими насилствени методи по отношение на него. Една от договорните свободи в облигационното и търговското право се изразява в свободното избиране на партньори[7]. Смяната на кредитора без съгласието на длъжника представлява нарушение на договорната свобода на правните субекти, която е проявна форма на свободата на личността. Не може на едната страна, макар и да има задължение, да й се натрапва след сключването на договор друг съконтрахент. При това без й се дава възможност да изрази своето несъгласие и без да има възможност да се освободи от изменения договор.

Четвърто, договорът е pacta sunt servanda. Той има силата на закон и затова се изменя или прекратява само въз основа на съгласието на двете страни. Влизайки в договорно отношение, страните си дължат взаимодействие и сътрудничество – аргумент от чл. 63 ЗЗД. Страните не са врагове, а с поведението си те трябва да създадат добра атмосфера, позволяваща всяка от страните уверено и спокойно да изпълни своите задължения. Внезапната промяна на кредитора стресира длъжника, обърква го, особено ако той е физическо лице и има качеството на потребител, т.е. не сключва договора във връзка с търговска или професионална дейност.

Пето, при сключване на договора страните си обменят информация, разкриват търговски тайни, know hay, лични данни, които при цесията се предават заедно с всички документи на едно трето лице. Възможно е длъжникът да се е намирал в лоши отношения с това трето лице, което в резултат на цесията му става кредитор и получава достъп до всички сведения и документи без неговото изрично съгласие. В тази връзка бих искала да се позова на едно становище на Комисията за защита на лични данни (КЗЛД), която не вижда нищо нередно цесионерът да получи личните данни за длъжника и без неговото съгласие. В становище на КЗЛД относно приложението на Закона за защита на личните данни в случай на принудително събиране на вземания при цесия, рег. № П-233/2014 г.
гр. София, от 13.03.2014 г. Комисията за защита на личните данни (КЗЛД), разглежда следния казус:

Дружество, чиято дейност е събиране на вземания, сключва договор с дружество с предмет на дейност в областта на телекомуникациите, за прехвърляне на вземания на свои клиенти. И двете дружества са регистрирани администратори на лични данни. Предмет на договора за цесия са вземания по договори за предоставени услуги от телекомуникационното дружество. Уточнява се, че липсва съгласие на потребителя на услугите за прехвърляне на вземането, както и за прехвърляне на личните му данни на трето лице. Договорите за услуги не съдържат и волеизявления на потребителя, от което да се направи недвусмислен извод, че са спазени изискванията на чл. 19 от Закона за защита на личните данни.

Комисията прави следния правен анализ:

Цесията е договор, уреден в чл. 99 от Закона за задълженията и договорите, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Тъй като страните по договора са цедентът и цесионерът, за сключването на договора е необходимо само тяхното съгласие. Длъжникът не е страна по договора и неговото съгласие за сключването му не е необходимо.

По силата на договора за цесия обаче, длъжникът по цесията трябва да бъде уведомен за нея. Съобщението е едностранно изявление за прехвърлянето. То не е формално, а със свободно установено съдържание, но трябва да бъде направено от цедента, а не от цесионера, както ясно е посочено в чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД. Предишният кредитор (в случая телекомуникационното дружество) е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор (дружеството, което се занимава със събиране на вземания) намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор, т.е. до момента на уведомяването на длъжника негов кредитор остава цедентът.

Описаната по този начин фактическа обстановка следва да се разгледа в светлината на проблемите, свързани с обработването на лични данни на физическите лица, ползвали услугите на телекомуникационната компания, които са предмет на прехвърляне по силата на договора за цесия.

Прехвърлянето на вземане, особено когато длъжникът по него е физическо лице, е свързано и с прехвърляне и на наличните лични данни, които го индивидуализират.

Когато става въпрос за обработване на лични данни информираността на физическото лице, за което се отнасят данните, е важно условие. От една страна лицето трябва да знае на кого трябва да плати, за да погаси задълженията си точно, а от друга – да знае кой и с каква цел обработва личните му данни. Ето защо в конкретния случай наличието на това условие не може да се подразбира. По правило, законосъобразното обработване на лични данни, налага лицето, чиито данни ще се обработват, да бъде информирано на основание чл. 19 от ЗЗЛД за лицата, които ще имат достъп до негови лични данни, респ. получателите или категориите получатели, на които могат да бъдат разкрити данните, както и целите, за които ще бъдат евентуално предоставени данните. Това информиране обаче следва да се извърши предварително, при сключване на договора за ползване на услуги с телекомуникационното дружество.

Във връзка с поставения въпрос за съгласието, следва да се има предвид, че наличието на съгласие е само едно от алтернативно предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗЛД условия за законосъобразно обработване на данни. Предвид това, наличието му не е задължително, ако администраторът разполага с друго условие за допустимост. В конкретния случай такова друго условие за допустимост е хипотезата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от ЗЗЛД – обработването е необходимо за реализиране на законните интереси на администратора на лични данни или на трето лице, на което се разкриват данните, освен когато пред тези интереси преимущество имат интересите на физическото лице, за което се отнасят данните.

Във връзка с горното и на основание чл. 10, ал. 1, т. 4 от Закона за защита на личните данни, Комисията за защита на лични данни изразява следното

СТАНОВИЩЕ:

На основание чл.4, ал.1, т. 7 от ЗЗЛД прехвърлянето на лични данни на трето лице във връзка с договор за цесия е допустимо. Липсата на съгласие на физическото лице за прехвърляне на вземанията по сключените от него договори не е пречка за допустимостта на обработването на личните му данни от цесионера.
Обстоятелството, че лицето е предоставило доброволно свои лични данни за целите на сключването на договор за ползване на услуги може да се тълкува като съгласие по смисъла на чл.4, ал.1, т. 2 от ЗЗЛД за обработване на лични данни за целите на съответния договор.
Наличието на валидни договорни отношения между администратора на лични данни (който е цедент по договора за цесия) и потребителя, чиито данни се обработват, е достатъчно основание за обработването на лични данни от страна на приобретателя на вземането (цесионера) съгласно чл.4, ал.1, т. 3 от ЗЗЛД. За да има действие спрямо длъжника, който не е страна по договора за цесия, обаче, той трябва да бъде надлежно уведомен на основание чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД.
4. Обработване на лични данни на потребители от страна на приобретател на вземане, което се основава единствено и само на разпоредбата на чл.4, ал.1, т. 7 от ЗЗЛД, т.е. за реализиране на законни интереси на приобретателя на вземането, е допустимо и законосъобразно.(подчертаването мое – П.Г.).
Не е необходимо нарочно уведомяване на потребителя от страна на администратора, придобил вземането по силата на сключен договор на цесия, с което да му бъде предоставена информация по чл.19 от ЗЗЛД, след като вече такава информация му е била предоставена от цедента.”

Не възприемам това становище и смятам, че цесията осуетява защитата на личните данни. Не може без съгласието на потребителя личните му данни въз основа на частноправен договор, сключен между други лица, да се ползват от трето лице. Как един потребител да бъде спокоен да сключи договор, след като официалните власти разрешават без неговото съгласие и без изрично овластяване от закона личните му данни да преминават от един администратор на друг и т.н.

Шесто, цесията смущава продължителните, трайните договорни отношения между едни и същи лица. Ако е сключен договор с продължително изпълнение и страните са урегулирали и затвърдили своите отношения, прилагат утвърдена търговска практика, създали са доверие помежду си, едната страна внезапно да се замени с друга само защото прехвърля своето вземане на друго непознато или ползващо се с лоша репутация лице, води до неувереност и несигурност в правния и в търговския оборот, разрушава трайни търговски връзки, а може да доведе и до съществени сътресения в икономиката, какъвто беше случаят с цесията на вземанията на „Булгаргаз” ЕАД срещу „Химко Враца” и срещу „Кремиковци” ЕАД, които впоследствие изчезнаха скоропостижно от икономическата карта на България.

Смятам, че цесията е опасна и най-малкото неполезна за длъжника – потребител и затова е необходимо да се помисли за правни средства за неговата защита. Затова ще си позволя да направя няколко предложения за тяхното решаване. И основното ми предложение е забраната на цесията в отношенията кредитор – длъжник – потребител.

Забраната на цесията не е чужда на българското законодателство. Съществува специална законодателна защита при отпускането на потребителските кредити, регламентирана в Закона за потребителския кредит (ЗПК), предвиждаща ограничение на свободното прехвърляне на вземания по договори за потребителски кредити. Съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът предвижда такава възможност. А това означава, че прехвърлянето на вземането е възможно само със съгласието на длъжника – заемополучател. Следователно прехвърляне на вземане, произтичащо от сключен договор за потребителски кредит, се допуска, само ако длъжникът, страна по последния се е съгласил изрично с тази възможност. В противен случай договорът за цесия е нищожен.

За съжаление тази разпоредба се намира в специален закон и се тълкува ограничително. Тя не важи за другите случаи на цесия, включително и по отношение на потребителя. Или може да се констатира, че потребителят е защитен срещу цесия само в рамките на потребителския заем[8].

Разбира се, не бива да отричаме наличието на някаква форма на защита на потребителя в чл. 143, т. 15 ЗЗП, която обявява за неравноправна и от там за нищожна клауза в договора с потребителя, даваща възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя. Защото тази разпоредба се отнася до клаузи, които не допускат само цесии, които намаляват гаранциите за потребителя. Такива евентуално са клаузи, които при прехвърляне на задължения на търговеца водят до погасяване на обезпечения, установени в интерес на потребителя или при прехвърляне на вземанията и задълженията на търговеца водят до отпадане на гаранционни срокове, установени в интерес на потребителя. Съставът на посочената точка обаче няма да бъде осъществен при смяна на кредитора чрез цесия, ако първоначално не е имало установени гаранции за потребителя или ако тези гаранции се запазят и при цесията.

2.Освен в отношенията, породени от потребителски договор, вредността на цесията се проявява и в производството по банкова несъстоятелност. Ако кредиторът на банката е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността – чл. 59, ал. 3 от Закона за банковата несъстоятелност. Прихващането следва цедирането на вземане на един кредитор на друго лице – длъжник на банката, което се извършва с намерението цедентът да запази част от негарантираното си от държавата вземане. А ал. 5 от същия член го прецизира с оглед прихващанията, извършени конкретно по повод производството по несъстоятелност на КТБ след 21.06.2014 г. – началната дата на несъстоятелността. Както е известно, прихващанията и тук бяха предшествани от цесии.

Цесията може да наруши и арбитражната клауза, която е свързана с процесуалните права и процесуалната свобода на длъжника. Когато е сключил договора и арбитражното споразумение длъжникът е искал споровете да се решават по арбитражен път и да се дерогира държавното правораздаване. Той се е уповавал на по-бързото, а в някои случаи и по-евтино и опростено арбитражно правораздаване. С едностранната смяна на кредитора му се отнема тази възможност. И то точно от кредитора, който, макар и евентуален ищец, едностранно денонсира арбитражното споразумение. Смятам, че и на тази плоскост се нарушава изискването за равнопоставеност на страните. Освен това се ограничава възможността потребителските спорове да се решават по арбитражен ред, а точно обратното се препоръчва в актовете на Европейския съюз за защита на потребителите[9]. Със забраната на прехвърлянето на вземането срещу потребителя ще се решат целесъобразно многобройните проблеми, породени от цесията за потребителя.

Именно цесиите на вземанията на доставчици на обществени услуги срещу потребителите – длъжници направиха на колекторски фирми, прочули се с неособено финни методи за събиране на вземанията, услуга и доведоха до нескопосната промяна на чл. 19, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс от 2017 г., изразяваща се в забрана за решаване на спорове с потребители от арбитраж.

Това е чл. 19. (1) (Доп. – ДВ, бр. 8 от 2017 г.) Страните по имуществен спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако …. е спор, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Арбитражното решение със страна потребител е нищожно.

Вместо да се „ударят“ цесиите и да се обуздаят цесионерите, се удариха арбитражните съдилища (при това такива, които се ползваха с много голям авторитет и нямаха никакви прояви на непочтенност, нелоялност и непрофесионализъм в дейността си). И то във време, когато се препоръчват алтернативните методи за решаване на потребителски спорове.

4.Заключението, до което достигам, е, че цесията е вредна за длъжника. Ако длъжникът е потребител, а кредиторът е търговец, може да се стигне до неравноправни клаузи чрез цесията – ефектът на цесията може да бъде неравнопоставеността между страните по потребителските договори – чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Затова би следвало не само в Закона за потребителския кредит, но и в Закона за защита на потребителите да се обяви цесията за нищожна. Тя не води до никакви подобрения в правното положение на потребителя – длъжник. В потребителските договори цесията се извършва единствено само в полза на кредитора – по-силната страна в договорното отношение – търговецът, който в много случаи се явява и монополист.

Докато аз, а и не само аз, виждам проблеми и опасности в правното положение на длъжника, в теорията М. Пенчев изтъква, че „сега действащата уредба не държи сметка за интересите на цесионера. Последният няма почти никаква сигурност за това кога ще бъде съобщено на длъжника за прехвърляне на вземането. Едно евентуално забавяне може да доведе до съществена промяна в естеството на самото вземане. Правата на цесионера са в едно висящо състояние, което създава огромна несигурност, докато опасностите са безброй.” Такава опасности са прехвърлянето от цедента няколко пъти едно и също вземане, което на практика води до спорове между няколко цесионери. Друга опасност са правата на кредиторите на цедента. Ако последните наложат запор върху имуществото на цедента преди достигане на съобщението до длъжника, то правата на цесионера са непротивопоставими. Всички възражения, които са се породили в периода между сключения договор за цесия и момента на съобщаването, могат да бъдат насочени срещу цесионера.[10]

За разлика от мен, Пенчев не вижда нищо лошо в цесията, а в нейната правна уредба, поради което предлага усъвършенстването й, като прави предложение и цесионерът да има право да съобщи на длъжника за цесията. Авторът прави и редица предложения за подобряване на законодателството. Аз обаче считам, че съдържащият се в края на статията му цитат от видния юрист Йеринг, че „цесията е феномен, ненадминат по безсмисленост”, е правилен, макар и краен. Цесията има смисъл, само че за цедента и то за този цедент, който преследва други цели, различни от целта да сключи договор и да остане в него.

6.Анализите в теорията, направени досега, показват, че цесията създава неблагополучия и за длъжника, и за приобретателя на вземането. Тогава следва ли да я толерираме, за да дадем сабя в ръцете на притежателя на вземането, а пръчици за защита – в ръцете на другите участници в нея? Разбира се, не предлагам пълната забрана на цесията, особено в отношенията между търговци, но предлагам правилото на чл. 26. ал. 1 ЗПК да стане от специално общо правило в ЗЗП. Идеята не е моя и не е нова. Мая Манолова още през 2015 г. лансира идеята да се инициират законодателни промени, които да забранят на дружествата, извършващи обществени услуги, да ползват колекторски фирми[11]. Но очевидно тази идея има научна обоснованост и следва да бъде подкрепена и доразвита. А още по-преди Кожухаров много точно формулира целта на цесията – „на длъжника е безразлично кому ще плати. Когато пък това не би му било безразлично, законът изключва цесията в защита на неговия интерес”[12]. Затова считам, че най-прекият път да бъдат обуздани набезите срещу потребителите е да се забрани прехвърлянето на вземания срещу тях. Колкото и промени да се правят в Гражданския процесуален кодекс[13], те няма да са достатъчни. Защото проблемът не е в процедурата, а в материалноправната уредба.

Автор: Проф. д-р Поля Голева

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Според последни статистически данни най-активните продавачи на вземания са банките. Те обикновено „пакетират“ вземанията си срещу лошите длъжници. През 2018 г. са продали големи портфейли, натрупани по време на икономическата криза. Така в начлото на 2018 г. е продаден портфейл от 230 млн. евро, в края на 2018 г. – друг от 250 млн. Евро. През 2019 г. се очаква на пазара на вземанията да излязат по-големи портфейли, а обемът на търговията с тях да стигне 2 млрд. лева – вж. в-к „Телеграф“ от 5.4.2019 г., с. 14.

[2] Вж. Пенчев, М. Проблеми, свързани с отговорността на цедента (преработен и допълнен доклад, изнесен на Юбилейната конференция по повод 25 години ЮФ на УНСС – 24.11.2016 г.), публикуван в електронния сайт „предизвикай правото”на 12.3.2017 г.

[3] В средствата за масова комуникация непрекъснато се съобщава за случаите, когато неплатена сметка в много малък размер към дружество, предоставящо обществени услуги, се превръща в сметка със заплашителни размери.

[4] Точно този аргумент изтъква и Мартин Пенчев – „длъжникът може да иска обявяването на прехвърлителните договори за нищожни на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В правната теория съществува и мнение, което подкрепя становището, че такава система от договори трябва да бъде обявена за недействителна поради липса на кауза с оглед чл. 26, ал. 2, предл. 4ЗЗД. Ако кредиторът е търговско дружество, защитата може да бъде релевирана чрез разпоредбата на чл. 289 ТЗ”.

[5] Иванов, Ал. Прехвърляне на вземания в търговския оборот. Сиби, 2015 г., с.39-52 разглежда подробно спора относно каузалния или абстрактния характер на цесията. Вж. и Бобатинов, М. Становище на член на научно жури в конкурс за заемане на академичната длъжност доцент в електронния сайт www. rd.swu.bg oт 2016 г. Югозападен университет „:Неофит Рилски” –Благоевград.

[6] Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. София. Наука и изкуство, 1958 г. с. 446, Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Седмо издание, Сиби, 2016, с.529, Голева, П. Облигационно право. Нова звезда, 2015 г., с.138 и сл.

[7] Калайджиев. Цит. съч., с. 65, Голева. Цит.съч., с. 55 и сл.

[8] Друго е становището на органите на държавата власт. В отговор на питане на двама народни представители № 01-00-60/03.04.2014 г. , министърът на финансите Петър Чобанов привежда аргументи в полза на цесията и по отношение на потребители и вижда проблема в лошата финансова грамотност на населението, поради което препоръчва повишаването на правната грамотност и информираност на гражданите с цел адекватното им участие в стопанския живот. „В тази връзка бихме искали да ви информираме, че в програмата на правителството за 2014 г. е заложена мярка „Изготвяне на национална стратегия за повишаване на финансовата грамотност на населението“. По стратегията се работи в момента и в нея ще бъдат включени също така мерки, целящи подобряване информираността на населението, включително и по очертаните в писмото проблеми, се казва в писмото –

www.parliament.bg/pub/PK/149814otgovor454-06-355.docx.

[9] Правната рамка за алтернативата на потребителите и онлайн решаването на спорове е установено в следните актове:

Договора за функционирането на Европейския съюз специално посочва развитието на алтернативното решаване на спорове – (буква „ж“от член 81.2);
Зелена книга относно алтернативното решаване на спорове по гражданскоправни и търговско правни въпроси, разработена и представена от Комисията през 2002 г.
Директивата за някои аспекти на медиацията по граждански и търговски дела;
Директивата за алтернативно решаване на потребителски спорове (АРС). Тя гарантира, че потребителите имат достъп до АРС за решаване на техните спорове с търговците. Достъпът до АРС е гарантиран независимо от това какъв продукт или услуга са закупили, изключени са единствено споровете във връзка със здравето и висшето образование. Прилага се независимо от това, дали продуктът или услугата е била закупена онлайн или не и дали търговецът е установен в държавата – членка на потребителя или в друга държава. Тази директива също така установява обвързващи изисквания за качеството на органите за решаване на спорове, които предлагат процедури по АРС на потребители.
Регламентът за онлайн решаване на спорове на потребители (Регламентът ОРС). Платформата за ОРС е уеб-базирана платформа разработена от Европейската комисия. Нейната цел е да окаже съдействие на потребителите и търговците да разрешат спорове, произтичащи от техните договорни взаимоотношения във връзка с онлайн покупки на стоки и онлайн услуги извън съда на ниска цена бързо и без усложнения. Това позволява на потребителите да изпращат техните спорове онлайн на някои от 23-те официални езика на Европейския съюз. Платформата за ОРС предава информацията само на квалифицирани органи за решаване на спорове, посочени от държавите-членки. Държавите-членки трябва да установят национално лице за контакт, което да осигури съдействие на ползвателите на платформата за ОРС. Списъкът с тези национални лица за контакт се намира на платформата за ОРС. Платформата е достъпна за потребители и търговци от 15 февруари 2016 г. – Consolidated versions of the Treaty on European Union and the Treaty on the Functioning of the European Union: http://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/?uri=celex%3A12012E%2FTXT9;
DIRECTIVE 2008/52/EC OF THE EUROPEAN PARLIAMENT AND OF THE COUNCIL of 21 May 2008 on certain aspects of mediation in civil and commercial matters: http://eur-lex.europa.eu/eli/dir/2008/52/oj;
DIRECTIVE 2013/11/EU OF THE EUROPEAN PARLIAMENT AND OF THE COUNCIL of 21 May 2013 on alternative dispute resolution for consumer disputes and amending Regulation (EC) No 2006/2004 and Directive 2009/22/EC (Directive on consumer ADR): http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.douri=OJ:L:2013:165:0063:0079:EN:PDF11;
REGULATION (EU) No 524/2013 OF THE EUROPEAN PARLIAMENT AND OF THE COUNCIL of 21 May 2013 on online dispute resolution for consumer disputes and amending Regulation (EC) No 2006/2004 and Directive 2009/22/EC (Regulation on consumer ODR): http://eurlex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2013:165:0001:0012:EN:PDF.)

[10] Пенчев, М. Проблеми, свързани с отговорността на цедента (преработен и допълнен доклад, изнесен на Юбилейната конференция по повод 25 години ЮФ на УНСС – 24.11.2016 г.), публикувана в електронния сайт „предизвикай правото”на 12.3.2017 г.

[11] Вж. Мая Манолова поиска забрана дружествата за обществени услуги да събират дългове чрез колекторски фирми. В; www.ombudsman.bg от 22.12.2015 г.

[12] Кожухаров. Цит. съч., с. 448.

[13] Последната промяна засяга ограничения в заповедното производство и в изпълнителния процес, които според мен не само няма да решат промлемите, но и ще ги увеличат.