УСЛОВИЕ И УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО. ВИДОВЕ УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Волеизявлението може да бъде насочено към незабавно пораждане на правно действие – в такъв случай то е чисто, необусловено от други фактори. Възможно е обаче неговото действие да е поставено в зависимост от определени обстоятелства, по начин че правният резултат, с оглед на който е сключена сделката, да може да се прояви, ако и когато те се осъществят. Такова волеизявление е модифицирано, обусловено. Именно такива волеизявления формират спецификата на условните задължения. Задължението е условно[1] когато неговото възникване, изменение или прекратяване е поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Това положение е следствие от включване във волеизявленията на страните на уговорка, по силата на която правният ефект на сделката е обусловен от осъществяването на бъдещо обстоятелство, за което не се знае дали ще настъпи или не. Обуславянето на правното действие на сделката от определени обстоятелства (т. нар. обуславящи волеизявления – модалитети), е част от т. нар. й несъществено съдържание (accidentalia negotii).

ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА УСЛОВИЕТО

Условието дава възможност на страните по-добре да задоволяват своите интереси като се съобразяват с несигурни обстоятелства, които могат да ги засегнат или мотивират определено поведение за постигане на целен от тях резултати. Те се срещат по-често при договорите, но приложението им не е изключено и при едностранните сделки, напр. при завещанието (чл.17, ал.1 ЗН) или при публичното обещание на награда (чл.369, ал.2 ЗЗД)[2]. В някои дялове на гражданското право редица волеизявления не могат да включват условие (такива са волеизявленията за сключване на брак, осиновяване, припознаване, приемане и отказ от наследство, и др.).

В облигационното право условието като модалитет намира широко приложение. Съществуват обаче и изключения. Например задължението за прехвърляне на собствеността при дарението не търпи отлагателно условие, т. к. съгласно чл. 225, ал.1 ЗЗД дарителят отстъпва веднага нещо на надарения. Но ако прехвърлянето на правата върху подареното не могат да се отлагат, то е възможно обаче да се отсрочи предаването на владението, ако се касае за вещ). По правило изявлението за прихващане не може да бъде направено под условие, но съгласно чл. 104. ал. 1 ЗЗД то може да бъде направено под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено. Според проф. В. Таджер едностранните волеизявления под условие въобще са недопустими, когато се нуждаят от приемане – отмяна на дарение, упражняване правото на избор при алтернативни задължения, менителницата и др.[3]

Според германския граждански закон не търпят условия и сделките, с които се извършват разпореждания с движими или недвижими вещи. По немското право тези сделки са абстрактни, имат чисто вещно действие и са откъснати от облигаторната сделка, в изпълнение на която са извършени. Условията остават възможни само за облигаторните сделки, но тяхното (не)сбъдване не се отразява върху вещното действие и не засяга самото разпореждане. Приема се, че така се обслужва най-добре правната сигурност, понеже се защитават правата на третите лица – приобретатели. На нашето право е познат т. нар. pactum reservati domini, с помощта на който се обуславя отлагателно или прекратително от плащането (респ. от неплащането) на цената преминаването на собствеността върху купувача[4].

2. ХАРАКТЕРИСТИКИ НА УСЛОВИЕТО КАТО МОДАЛИТЕТ И НА УСЛОВНИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Модалитетите, съответно – условието като модалитет, има няколко съществени белега:

Те са ограничения на волеизявлението, защото препятстват неговото незабавно действие[5]. С тях се цели възникването, изменението или прекратяването на правните последици на сделката да бъдат поставени в зависимост от настъпването на допълнителни обстоятелства.

Те не са законови ограничения на правното действие на сделката, а се установяват по волята на страните. Авторът на волеизявлението решава дали да включи такива ограничения или да изяви без тях. Модалитетите са проява на свободата на страните да съобразяват правните последици на сделката с определени фактори според своя интерес. Тази им свобода да обуславят действието на волеизявленията си, обаче не е абсолютна. Редица правни актове не могат да бъдат обуславяни поради съображения на обществен ред или поради изискванията на морала. Така напр., както бе посочено, в семейните отношения обуславящите волеизявления са неуместни, а в наследственото право имат по-ограничено приложение. Най-често модалитетите се използват в облигационните отношения, но и при тях трябва във всеки отделен случай да се преценява дали това не противоречи на обществения интерес. Други примери, освен посочените по-горе: отказът от започнала, но все още неизтекла изцяло погасителна давност не може да бъде извършен под модалитет (условие или срок); приемането на наследство не може да се направи под модалитет; жалба не може да се оттегли под условие и др.

Тези волеизявления имат специфично съдържание – с тях не се определя съдържанието на правния резултат, а само се обуславя – дали, кога и при какви условия да се осъществи този резултат. Чрез модалитети може да се внесе изменение и във вече настъпили правни последици.

С термина условие се обозначават както: 1. уговорката, така и 2. самото бъдещо неизвестно събитие. Терминът условие се използва и с едно друго значение: 3. условия на правото (conditio juris). Така се наричат онези законови предпоставки – допълнителни юридически факти, от осъществяването на които зависи произвеждането, респ. запазването на правното действие на сделката (пример в първия случай е чл. 76 ЗН, а за втория – чл. 24, ал.4 СК). За разлика от условието като модалитет (conditio facti), условията на правото не се уговарят от страните, а представлява изисквания на закона, част са от фактическия състав, необходим за да породи сделката действие (респ. да се превърне от висящо недействителна[6] във валидна) и произвеждат ефект ex nunc.

Често като условие се назовава уговорката за условие, с която възникването или произвеждане на действие от задължението се поставя в зависимост от сбъдването на едно бъдещо несигурно събитие. Тази клауза е част от несъщественото съдържание на сделката.

Като обуславящо обстоятелство условието може да бъде проява на разнообразни юридически факти – както на юридически събития, така и на юридически действия. То трябва да отговаря на няколко основни изисквания:

а) то е винаги някакво обстоятелство. Използваният от законодателя израз – “събитие” (чл.25, ал.1 ЗЗД) следва да се тълкува разширително;

б) то представлява бъдещо обстоятелство, т.е. очаква се да настъпи след сключването на сделката и

в) то трябва да бъде несигурно обстоятелство, т.е. към момента на уговарянето му да не е известно дали то ще настъпи. Във френската и италианската доктрина, под влиянието на Savigny, условието се схваща като странично съглашение, клауза, прикрепена към правната сделка[7].

Незнанието на страните за осъществяването на събитието, е без значение. От това следва, че ако то вече е настъпило, макар страните да не знаят това или ако неговото настъпване (респ. ненастъпване) в бъдеще е сигурно, макар на страните да е известно обратното, всъщност няма да има условие, респ. – условна сделка, а безусловно задължение – condictiones in praesens vel praeteritum collatae. Обратно обаче – ако страните са знаели, че събитието вече е настъпило или че то няма да се осъществи и това е така, тяхното волеизявление въобще не е условно и може да се мисли не само дали те са поели условно задължение, а и дали въобще подобно задължение е действително или недействително – напр. поради липса на воля (чл. 26, ал. 2 ЗЗД). Т.е. при такова знание за невъзможността условието да се сбъдне или за това, че то вече е настъпило към момента на поемане на задължението, което знание съответства на действителното положение, задължение или изобщо няма да възникне, или ще възникне, но като безусловно[8].

В дадените дефиниции на понятието условие и условна сделка на първо място се извежда елементът “бъдещо и неизвестно събитие, несигурно обстоятелство”. По тази си характеристика условието се различава от срока, а по това, че то може да отложи или прекрати желания правен резултат – от тежестта. В тази връзка и в съдебната практика се настоява, че условието е бъдещо несигурно събитие, положителен юридически факт, предвиден по волята на страните, в зависимост от сбъдването, респ. от несбъдването на който се пораждат желаните с конкретния договор правни последици[9].

Най-сетне терминът условие се използва и с третото си значение – на условие на правото (conditio iuris). Така се наричат онези законови предпоставки – допълнителни юридически факти, от осъществяването на които зависи произвеждането или запазването на правното действие на сделката. Между conditio iuris и условията като модалитет (conditio facti), има важни разлики. Условията на правото не се уговарят от страните, а представляват изисквания на закона. Те не влизат във волеизявлението и дори да бъдат възпроизведени в съдържанието на сделката, това не ги прави условия като част от волеизявлението – те си остават законни изисквания, задължителни по силата на закона, а не по волята на страните. Има разлика и в действието на условията на правото – за тях не е предвидено, както за условието като обуславящо волеизявление, да имат обратно действие (чл.25 ЗЗД). Поради това, действието им зависи от съдържанието на правните норми и може да бъде както обратно, така и занапред. В литературата се изтъква като възможна разлика между conditio iuris и условието по чл. 25 ЗЗД и обстоятелството, че при осъществена размяна на престации и ненастъпване на предвиденото условие, страните са изправени пред задължение за връщане на даденото поради неосъществено основание. Докато при извършена размяна на престации преди да е осъществено conditio iuris, задължението за връщане на даденото следва да се квалифицира по-скоро като такова при начална липса на основание[10]. Според цитирания автор това би било така дори в случаите, в които страните изрично са „одоговорили“ (т.е. включили в съдържанието на волеизявленията си) предвиденото в закона conditio iuris, превръщайки го в част от съдържанието на договора.

Приликите между conditio facti и conditio iuris са в това, че и при двете от (не)настъпването на фактите зависи било възникването, било пораждането на правно действие от задължението. Пример за втората възможност дава буквалното тълкуване на чл. 76 ЗН, макар във вече цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. ОСГК на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., да се приема, че актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ (или права върху вещи) е относително недействителен, а разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица. Трети лица, които не са страни по сделката или сънаследници, не могат да се позовават на тази недействителност, за тях сделката е действителна и произвела действие.

Даденото тълкуване от ВКС може да се разбира в смисъл, че и преди поставянето на имота в дял (положението отпреди той да се паднал в дял на разпоредилия се преди делбата сънаследник), сделката е произвела действие. Тя е относително недействителна докато не се падне в негов дял и всеки сънаследник може да я атакува. Което на свой ред означава, че поставянето й в дял, т.е. настъпването на conditio iuris, не е предпоставка, за да се завърши фактическият състав, както се приема в по-старата тълкувателна практика (вж. именно така ТР 72/1985 г. ОСГК на ВС). В посоченото тълкувателно решение от 1985 г. ВС приема, че с оглед възможността за валидиране на акта на разпореждане на сънаследника, недействителността по чл. 76 ЗН по последици е аналогична на висящата недействителност, макар че в него ВС я определя като абсолютна недействителност, нищожност което пък означава, че тя следва да е начална и по отношение на всички.

Възприетото разрешение в ТР 72/1985 г е изоставено с цитираното ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., на ОСГК на ВКС. Аргументът, който съдът приема е, че предвиденото в самия закон условие за валидиране на акта на разпореждане „ако при делбата разпореденият предмет не се падне в дял на съделителя – прехвърлител„, няма характеристиката на юридически факт (conditio iuris), какъвто имат срокът, допълнителното волеизявление и др.

В цитираното тълкувателно решение се сочи, че сбъдването на условието по чл. 76 ЗН е свързано с упражняването на потестативното право на делба. ВКС приема, че възможността на всеки, извън делбения процес или иск за собственост, да се позове на тази недействителност преди извършване на делбата, логически противоречи на защитната функция на нормата, охраняваща интересите на сънаследниците по отношение на общите – сънаследствени вещи, режима на тяхното разпореждане и запазването им в наследствената делбена маса. Последиците на акта на разпореждане не се зачитат единствено в отношенията на сънаследниците, поради което не приобретателят, а разпоредилият се с вещта (или части от нея) сънаследник, се счита за носител на правото на собственост в сънаследствената вещ и делбата следва да се извърши с неговото участие. Ако във втората фаза при извършване на делбата, сънаследствената вещ – обект на разпореждането не му се падне в дял, следва, че в отношенията между прехвърлител и приобретател актът на разпореждане макар и действителен, не може да прехвърли права. Прехвърлителят сънаследник отговаря спрямо приобретателя по реда на чл. 189 и сл. ЗЗД за евикция.

Условните задължения следва да се отграничават и от предвиденото в чл. 295 ТЗ обуславяне действието на сделката от акт на държавен орган. В гражданския закон няма обща разпоредба, която да урежда тези случаи – различни хипотези са предвидени в отделни закони. За първи път обща уредба е предвидена в чл. 295 ТЗ, според ал. 1 на който, когато за действителността на търговската сделка е необходимо разрешение или одобрение от държавен орган, сделката поражда действие с даването му. Налице е смесен фактически състав, където наред с частноправния елемент съглашение между страните, е необходим и друг такъв от административноправен характер акт на държавен орган, най-често изпълнително – разпоредителен. Той може да е овластен да се произнесе по законосъобразността или по целесъобразността на сделката. ТЗ не прави разграничение в това отношение.

От гледна точка на времето законът предвижда съгласието на държавния орган да бъде дадено предварително (разрешение) или след сключване на сделката (одобрение). Липсата на разрешение или одобрение не позволяват сделката да произведе правните последици, към които е насочена. Чл. 295, ал.2 ТЗ визира лицето, което трябва да поиска разрешението или одобрението – по правило това е една от страните. Задълженият трябва да положи незабавно обичайната грижа и да понесе свързаните с това разходи, както и да уведоми другата страна за резултата. В случай на неизпълнение от страна на онзи, който се е задължил да поиска разрешението или одобрението, той дължи обезщетение за евентуалните вреди на основание на чл. 12 ЗЗД (преддоговорна отговорност).

В чл. 62 ЗЗД (отм.) се сочи, че задължението е условно, когато неговото съществуване или прекратяване зависи от едно бъдещо и неизвестно събитие. Това определение се критикува в по-старата ни правна литература[11] като непълно и се сочи, че под понятието условие трябва да се разбира ограничението, включено в едно волеизявление, по силата на което настъпването или прекратяването на правното действие, към което е отправено това волеизявление, е поставено в зависимост от сбъдването на едно бъдещо и неизвестно събитие. Докато под понятието условна сделка следва да се разбира онова волеизявление или съглашение, чието правно действие по силата на едностранната или съгласувана воля на страните (в зависимост от това дали условната сделка е едностранна или договор) е поставено в зависимост от сбъдването или несбъдването на едно бъдещо и неизвестно събитие. Критиката не би следвало да се подкрепи, т. к. под ограничение авторът разбира обусловеността на действието на сделката от настъпването на едно бъдещо несигурно събитие, т.е. от условието като факт. И в крайна сметка разграничението, което се предлага, всъщност е това между условието като факт и като клауза в сделката, поставяща действието й в зависимост от това бъдещо несигурно събитие.

Автор: Проф. Иван Русчев, д.ю.н.

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] За значението на условните задължения в счетоводен аспект вж. Постановление № 46 на MС от 21.03.2005 г. за приемане на Национални счетоводни стандарти
(Обн., ДВ, бр. 30 от 7.04.2005 г., в сила от 1.01.2005 г., изм. и доп., бр. 3 от 12.01.2016 г., в сила от 1.01.2016 г.) (Загл. изм. – ДВ, бр. 3 от 2016 г., в сила от 1.01.2016 г.) Съгласно 7.1 от СС 37 – ПРОВИЗИИ, УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ И УСЛОВНИ АКТИВИ (Изм. – ДВ, бр. 86 от 2007 г.), предприятието не следва да признава условно задължение. Условното задължение се оповестява, освен ако вероятната необходимост от изходящ паричен поток ресурси, включващи икономически ползи, за погасяване на задължението е предстояща във времето. Когато предприятието е отговорно заедно и поотделно за дадено задължение, частта от задължението, която трябва да се покрие от другите страни, се третира като условно задължение. Предприятието признава провизия за частта от задължението, за която съществува вероятна необходимост от изходящ паричен поток ресурси, включващи икономически изгоди. И тъй като според икономическата теория условните задължения могат да се развият по неочакван начин, те следва да се оценяват продължително, за да се определи дали се е появила вероятна необходимост от изходящ паричен поток ресурси, включващи икономически ползи. Ако се е появила такава вероятна необходимост за статия, която преди е била третирана като условно задължение, провизията се признава във финансовите отчети за периода, през който е настъпила промяната (освен в редките случаи, когато не може да бъде направена надеждна оценка).

[2] Макар употребеният там термин „условия“ да следва да се разбира в по-широк смисъл – на поставени от обещателя изисквания, които лицето, за да получи обещаната награда за извършената работа, трябва да изпълни.

[3] Таджер, В. Гражданско право на НРБ, С. Наука и изкуство, 1973, с.225.

[4] Подробности виж у Д. Силяновски, Юридическа мисъл, год. VІІ, кн. 6 и г. VІІІ, кн. 1; ВКС № 682/29 ІІ Г.О., Адв. пр. год. 10, бр. 15, стр. 184; Р. № 363 от 1935 г. на ВКС ІІ г.о., в Сб., стр. 126; Р. № 499 от 22.VІ.1937 г. на ВКС ІІ г.о., Адв. преглед, бр. 8, г. ХVІІІ притурката, т. 282 – и Szamek, La réserve de proрriété en matière de ventes mobilières, 1933 г.

[5] Това разбира се, не важи за третият юридически факт, определян по инерция като модалитет – тежестта. В съвременната цивилистична литература разбирането, че тежестта (modus) не следва да се причислява към модалитетите на волиезявлението, се поддържа от С. Тасев и М. Марков, В.: Гражданско право. Обща част, Modus studendi, 9 изд., Сиби, С. 2017, с.228.

[6] Вж. обаче разрешението в ТР № 1 от 19.05.2004 г. ОСГК по гр. д. № 1/2004, където ВКС, отстъпвайки от предишното си разбиране, обосновано в ТР. 72/1985 г. ОСГК на ВС, че сделката по чл. 76 ЗН е висящо недействителна, предпочита да я квалифицира като относително недействителна.

[7] Според Диков, Л. Курсъ по гражданско право, Томъ III, Облигационно право обща частъ, 1934, УИ „Св. Климент Охридски“ Фототипно издание. С. 2015, с.76 обаче това виждане не е коректно, т.к. веднъж установено, че страната се е съгласила да отправи волеизявление за причиняването на определен правен резултат при дадено съдържание, това волеизявление не може да се разлага на съставни части, от които едните да се схващат като главни, а другите като второстепенни, макар че са части от едно и също цяло. Според автора, веднъж уговорено от страните, условието е точно толкова съществен елемент от конкретната сделка, колкото са съществени и другите елементи. Както конкретната продажба не може да съществува без цена, така, ако тя е уговорена под условие, не би съществувала без него, само защото волята на страните е била да се задължат именно под условие. Считам (бел. авт. – И.Р.), че придаването на условието като част от т. нар. несъществено съдържание на договора, вече обхванато от волеизявлението на страните, на действие (в смисъл на задължителност), еднаква с това на другите, т.нар. главни елементи от фактическия състав на договора, не отменя разграничението между essentialia negotii и ассidentalia negotii, независимо че то е по-скоро теоретично, статично и има предвид отделните елементи сами по себе си, вън (или преди те да бъдат обхванати) от волеизявленията на страните.

[8]В някои случаи може да се разсъждава дали сделката, сключена при вече осъществило се прекратително условие, за което страните са знаели, че е настъпило, не е нищожна поради липса на воля за обвързване, защото ако страните са обусловили прекратяването на договора от събитие, което вече е осъществено, следователно те не желаят въобще настъпването на правните последици на уговореното и поемането на такова задължение е нищожно на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

[9] Така Р. № 7 от 19.04.2017 г. по т. д. № 53312 / 2015 г. на ВКС, 1-во гр. отделение

[10] Така Митев, К., Неоснователно обогатяване по чл. 55- 58 ЗЗД, Сиби , 2014, с. 94 -95.

[11] Диков, Л. пак там.