- Въведение
Предмет на изследване на настоящата статия представлява унищожаемостта на завещателно разпореждане като предпоставка за наследяване по закон на вещно право върху недвижим имот. В настоящото изложение е направен опит да се изяснят същността на субективното право по смисъла на чл. 43 от Закона за наследството (ЗН), неговото упражняване, както и какви са правните последици, които настъпват по отношение на лицето (заветник), придобило вещно право[1] върху недвижим имот по унищожено завещание, и по отношение на трето лице, придобило вещното право върху същия недвижим имот от праводателя-заветник по унищоженото завещание. Статията засяга мнения и становища по интересни въпроси, във връзка с предмета на изследване, изложени в правната доктрина и залегнали в съдебната практика, като по тях са направени коментари и е изразена позиция. Изследването има за цел да бъде полезно и да предизвика интереса както на всеки, който упражнява юридическа професия, така и на студентите към юридическите факултети.[2] По текста на анализираните съдебни актове са направени малки интерпретативни промени за целите на статията, без да се засяга по същество съдържанието на изложеното от съдебните състави по разглежданите дела.
Ключови думи: завещателно разпореждане, субективно право, конститутивен иск, конститутивно съдебно решение, унищожаемост, вещно право, наследяване по закон
- Проблемът
Важността на разглеждания проблем е обусловена от въпросите които неминуемо се пораждат при релевиране унищожаемостта на извършено завещателно разпореждане с предмет вещно право върху недвижим имот, а именно: „Какви са предпоставките, обуславящи възникването на субективното право по чл. 43 ЗН?“, „Как се упражнява субективното право по чл. 43 ЗН?“, „Кои лица са активно легитимирани да претендират прогласяване унищожаемостта на извършено завещание и в какъв срок следва да упражнят това свое субективно право?“, „Има ли вещен ефект съдебното решение, прогласяващо унищожаемостта или не?“, „Какви са правните последици на съдебното решение, прогласяващо унищожаемостта спрямо лице (заветник), придобило вещно право върху недвижим имот по унищожено завещание?“, „Какво е правното действие на съдебното решение, постановяващо унищожаемостта, по отношение на трето лице, придобило вещно право върху недвижим имот от праводател по унищожено завещание?“. В следващите редове се разглеждат както поставените въпроси, така и други, релевантни към предмета на изследване, като с оглед на дадените отговори се цели да се изясни обсъждания проблематичен въпрос, предмет на настоящото изложение.
- Предпоставки за възникване на субективното право по чл. 43 ЗН.
Разпоредбата на чл. 44 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), касаеща съответно приложение на правилата за договорите към едностранните волеизявления (каквото е завещанието), когато законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения, ориентира към приложението на общия режим за унищожаемостта на договорите – чл. 27-35 ЗЗД към едностранните волеизявления (завещанието). Следва обаче да се има предвид, че в нормите на чл. 43-44 ЗН законодателят е уредил специална уредба, касаеща унищожаемостта на завещанието, която следва да изключи действието на общата уредба за неуредените в общия закон хипотези. За да възникне субективното право по смисъла на чл. 43 ЗН, следва да е осъществен фактическият състав (ФС), предвиден в нормата на чл. 43 ЗН, от който законодателен текст мислимо могат да бъдат обособени две големи групи основания за унищожаемост на завещателно разпореждане: неспособност на завещателя да завещава по време на съставянето на завещанието (чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН, във връзка с чл. 13 ЗН; и наличие на порок във волята на завещателя (чл. 43, ал. 1, б. „б“ ЗН). Наличието на основание, спадащо към която и да е от посочените две класификационни групи, е предпоставка за възникване на правото да се иска прогласяване унищожаемостта на извършено завещателно разпореждане. Първата голяма група основания, водещи до възникване на субективното право по чл. 43 ЗН, се отнасят до неспособността на завещателя да извършва завещателно разпореждане. При определяне на неспособността на завещателя да завещава следва да се имат предвид императивните разпоредби на чл. 43 ЗН, във връзка с чл. 13 ЗН. Завещателната способност се свързва с дееспособността на физическото лице (чл. 2-5 от Закона за лицата и семействата – ЗЛС) и чл. 13 ЗН. Per argumentum a contrario, лице, което не покрива изискванията за активна способност да завещава по смисъла на чл. 13 ЗН, се явява неспособно да извършва разпореждане със своето имущество за след смъртта си. Следователно, на мнение съм, че лице, което не е навършило гражданско пълнолетие; лице, което е поставено под пълно запрещение поради слабоумие; както и лице, което не е способно да действа разумно, не може да се разпорежда за след смъртта си посредством завещание. Подобно разпореждане се явява унищожаемо, която унищожаемост може да бъде релевирана по реда на чл. 43-44 ЗН. В правната доктрина е известно становище[3], според което завещанието, извършено от пълно запретено лице е нищожно, като обосновката е, че този завещател не може да формира и изявява правно валидна воля. Към посоченото становище е допълнено, че унищожаеми са само завещанията, извършени от непълнолетни, и от лицата, неспособни да действат разумно при съставянето на акта. В посоченото становище се защитава тезата за нищожност на завещание, извършено от пълно запретен завещател, като вероятно се има предвид липсата на съгласие като основание за нищожност на завещанието по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Не споделям възприетото в споменатото становище, като смятам, че императивната разпоредба на чл. 43 ЗН, във връзка с чл. 13 ЗН, ясно и конкретно формулирано предвижда и завещание, извършено от пълно запретен като предпоставка за предявяване на иск за унищожаемост на завещанието. Императивният характер на разпоредбата на чл. 13 ЗН се състои именно в недопускането на отклонение от предписанието, което правната нормата дава. Най-често релевираното основание по чл. 13 ЗН за унищожаемост на завещетелен акт е неспособността на завещателя да действа разумно към момента на извършването на завещателния акт. По отношение на дефинирането на това основание за завещателна неспособност е известна богата съдебна практика. Неспособни да действат разумно са лицата, които не са поставени под запрещение, но поради друга причина са в състояние на невъзможност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят постъпките си, като е важно това състояние да е съществувало по време на извършването на завещанието – вж. Решение № 330 от 06.07.2009 г. по гр. д. № 731/2008 г., I г. о. на ВКС, ГК; Решение № 236 от 26.03.2009 г. по гр. д. № 6447/2007 г., I г. о. на ВКС, ГК. Споделям възприетото в изтъкнатата съдебна практика, като правнорелевантно е неразбирането от завещателя на свойството и значението на постъпките му и невъзможността му за ръководене на собствените му действия да са налице към момента на извършване на завещателното разпореждане, а не в момент, предхождащ или следващ осъществяването на завещателния акт. В съдебната практика е известно становище, според което завещателната способност следва да се преценява към момента на оставянето на завещанието за пазене при нотариус – така Решение № 18470 от 21.11.2014 г. по гр. д. № 1560/2014 г. на СГС. Смятам, че подобно възприятие не може да бъде споделено, защото завещателната дееспособност следва да се преценява към момента на съставянето на завещателния акт, а не към момента на предаването му за съхранение – по аргумент от чл. 43 ЗН, във връзка с чл. 13 ЗН, както и Решение № 207/21.01.2016 г. по дело № 1381/2015 г., ВКС, I г. о. Съвсем мислимо и възможно е завещанието да е съставено на дата, на която завещателят е притежавал завещателна дееспособност, а в по-късен момент – при предаването на завещанието за съхранение при нотариус да не е притежавал вече това качество. Релевантно при преценката за действителността на завещателния акт обаче е наличието на завещателна способност само към момента на извършване на завещанието. Другата голяма група основания, обосноваващи унищожаемост на завещателно разпореждане, се отнася до наличието на порок във волята на завещателя, който порок може да съставлява грешка, насилие или измама. При определянето на специфичните характеристики на всеки един от посочените пороци следва да се имат предвид общите правила за унищожаемостта на договорите, инкорпорирани в разпоредбите на чл. 28-30 ЗЗД – аргумент от чл. 44 ЗЗД, като се съблюдава обаче и специфичният характер на завещанието и специалният режим за унищожаемостта на завещанието, посочен в нормите на чл. 43-44 ЗН. Грешката като основание за унищожаемост на завещанието съставлява съществуване на неверни представи[4] у завещателя или незнание на обстоятелства, имащи значение за него при формиране волята му за извършването на завещателния акт. Грешката е основание за унищожаемост на завещанието само в хипотези, в които, ако завещателят е знаел действителното положение, не би направил завещанието. Грешката представлява неосъзнато несъответствие между изразената от завещателя воля в завещанието и действителната му воля. Грешката като основание за унищожаемост на завещанието може да се отнася до предмета на завещателното разпореждане (завещателят иска да завещае един имот, но вместо това завещава друг имот, негова собственост); до лицето, в чиято полза е направено завещанието – например завещателят иска да облагодетелства своя син, но вместо това завещава на свой приятел; както и може да се отнася до мотивите, изразени в завещанието, когато само поради тях е извършено самото завещание – например едно лице завещава на своя брат офис за упражняване на адвокатска професия, като в завещанието е посочено, че брат му е адвокат, а действителното положение е, че брат му никога не се е занимавал с адвокатска дейност. Грешката в мотивите е специално основание за унищожаемост по ЗН в отклонение от общия режим на унищожаемостта по ЗЗД, касаещ договорите, като мотивите трябва да са от такова естество, че единствено заради тях завещателят е съставил завещанието, като без тези мотиви той не би извършил завещанието. На унищожаване подлежи и завещанието, осъществено от завещателя под влияние на измама. Измамата съставлява подвеждане на завещателя чрез умишленото му въвеждане в заблуждение[5], като заблудата следва да е от такова естество, че е изиграла решаваша роля у завещателя за извършване на завещанието – без неверните представи завещателят не би осъществил завещателния акт. Разпоредбата на чл. 43 ЗН споменава като следващо основание за унищожаемост на завещанието – насилието. На мнение съм, че под термина „насилие“ следва да се разбира както физическо, така и психическо насилие (заплашване), в какъвто общ смисъл е и нормата на чл. 43 ЗН. Смятам, че точно поради тази причина нормата на чл. 43 ЗН се явява специална по отношение на чл. 30 ЗЗД, който се ограничава само да психическото насилие – заплашването. Споделям мнението, че употребяването на каквато и да е физическа сила спрямо завещателя има не само физически, но и волеви елемент, защото въз основа на употребеното еднократно или системно насилие, завещателят прави впоследствие завещание в полза на лице, употребило спрямо него физическа сила или в полза на трето лице. В правната доктрина е познато и становище[6], според което, законодателят в разпоредбата на чл. 43 ЗН има предвид само психическото насилие – заплашването, изолирайки физическото насилие, като посоченият автор се аргуменира с това, че при физическото насилие няма налице воля у завещателя за извършване на завещателно разпореждане, квалифицирайки подобно завещание не като унищожаемо, а като нищожно. Психическото насилие, т. нар. заплашване, съставлява принуждаване на завещателя да направи завещанието чрез възбуждане на основателен страх у завещателя за значителни вредни последици за него и за близките му. Заплашването трябва да е сериозно, да рефлектира върху психиката на завещателя и да възбужда основателен страх у него до такава степен, че го принуждава да направи завещателно разпореждане против волята си. Заплашването трябва да е от такова естество, че без него завещателят не би осъществил завещателния акт.
- Упражняване на субективното право по чл. 43 ЗН – легитимация и срокове за упражняване. Субективното право по чл. 43 ЗН се упражнява само по съдебен ред – може да бъде упражнено както чрез предявяване на конститутивен иск, така и чрез възражение по предявен иск за изпълнение на завещанието[7]. Субективното право по чл. 43 ЗН е от категорията на потестативните (преобразуващите) субективни права, защото предоставя възможност носителят на субективното право с едностранно волеизявление (искът или възражението) да предизвика едностранно правна промяна в правната сфера на заветника или на трето лице, придобило вещно право върху завещания имот от заветника-праводател по унищожено завещание. Субективното право по чл. 43 ЗН може да бъде упражнено само след откриване на наследството, защото от този момент завещанието е породило правното си действие. Унищожаемостта на завещателното разпореждане може да бъде релевирана от наследниците по закон, от наследниците по завещание, както и от заветниците, и то не само от призованите, но и от тези, които биха били призовани, ако се унищожи завещанието. Законодателят е ограничил упражняването на субективното право по чл. 43 ЗН със срок, който според нормата на чл. 44 ЗН е в следния времеви отрязък – три години от узнаването на причината за унищожаемостта на завещанието, но не по-късно от десет години от откриване на наследството. Ако узнаването предшества по време откриването на наследството – посоченият срок тече от откриването. Характерът на тригодишният срок по смисъла на чл. 44 ЗН е давностен, това личи от израза, който използва законодателят – „погасява“, докато по отношение характера на десетгодишния срок по смисъла на чл. 44 ЗН са познати различни становища в правната доктрина и съдебната практика. Според становище[8], изложено в правната доктрина, десетгодишният срок е преклузивен, докато обратното гледище е застъпено в съдебната практика – че този срок е давностен – вж. Решение № 62 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 319/2015 г. на РС-Тутракан. На мнение съм, че десетгодишният срок има преклузивен характер, а не давностен, защото с изтичането му се прекратява самото материално субективно право, т.е. възможността да бъде релевирана унищожаемостта на завещанието от носителя на потестативното право по чл. 43 ЗН. Несъобразяването с нормативно установената горна граница на срока, в който следва да бъде упражнено субективно право по чл. 43 ЗН, има за негативна правна последица за носителя на субективното право – той губи възможността да иска унищожаване на завещанието. Посоченото в чл. 44 ЗН времево ограничение е налице само когато унищожаемостта на завещанието се релевира чрез предявяване на иск, докато ако субективното право по чл. 43 ЗН се упражнява посредством възражение, такъв срок не е предвиден, и възражението може да са направи неограничено във времето.
- Правни последици на съдебното решение, прогласяващо унищожаемостта на завещанието относно заветника и по отношение на третите лица, придобили права от праводателя-заветник по унищожено завещание.
По отношение на правното действие на унищоженото завещание спрямо заветника и по отношение на третите лица, придобили права от праводателя-заветник по унищожено завещание, следва първо да се отговори на въпроса: „Поражда ли вещнопрехвърлителен ефект съдебното решение, прогласяващо унищожаемостта на завещанието или не?“ За да се даде достатъчно ясен и аргументиран отговор на поставения въпрос, следва да се спомене, че конститутивния иск с правна квалификация чл. 43 ЗН не представлява собственически, петиторен иск, а иск за прогласяване на унищожаемостта на извършено завещателно разпореждане. С петитума на исковата молба ищецът цели отпадане с обратна сила на вещните последици на завещанието, като ищецът с уважено конститутивно искане за унищожаемост на завещанието не може да стане собственик по силата влезлия в сила съдебен акт Съдебното решение, което уважава заявен конститутивен иск по чл. 43 ЗН се ползва както със сила на пресъдено нещо – потвърждава преобразуващото право на ищеца да иска унищожаемостта на завещанието, така и с конститутивно действие, което се изразява в промяната, която настъпва в правната сфера на заветника – заличава се с обратна сила придобиването на вещното право по силата на завещание, така сякаш завещание никога не е било извършено. След постановяване на съдебно решение, прогласяващо унищожаемостта на завещанието, полученото във връзка със завещанието, трябва да бъде върнато в наследствената маса за разпределение между наследниците. Разбира се, заветникът, имайки качеството недобросъвестен владелец след прогласената унищожаемост, може да се защити чрез позоваване на изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност по реда на чл. 79 ЗС, ако са налице нормативните изисквания за това. До прогласяването на унищожаемостта с влязло в сила конститутивно съдебно решение, завещателният акт е напълно действителен и в тази връзка е съвсем възможно и мислимо заветникът да се разпореди с вещното право върху недвижимия имот в полза на трето лице – например с договор за покупко-продажба. По този начин третото лице придобива вещното право, като нотариалния му акт за покупко-продажба бива вписан в Агенция по вписванията. След прогласяването на унищожаемостта обаче се поставя въпроса: „Какво се случва с вещното право на третото лице върху недвижимия имот, след като го е получил от праводател-заветник по унищожено завешание?“ При отговорът на този въпрос следва да се има предвид общият принцип, познат в гражданското право: „С отпадането на правата на праводателя, отпадат и правата на неговия правоприемник.“ Унищожението на завещанието отменя и всички права на третото лице. Третото лице не може да придобие нищо от праводател-заветник по унищожено завещание. Третото лице не може да се позове и на оповестително-защитното действие на вписването на придобивния си акт, защото унищожаването на завещанието има обратно действие – т.е. завещанието се смята унищожено от момента на извършването му, а вписването е осъществено в момент, следващ извършването на завещанието и в тази връзка вписването е непротивопоставимо на унищожаването на завещанието. Третото лице като недобросъвестен владелец може да се позове на изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност, целейки придобиване на вещното право върху недвижимия имот чрез давностно владение. Ако третото лице бъде съдебно отстранено от недвижимия имот въз основа на предявен ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, то може да претендира отговорност от продавача-заветник по унищожено завещание по силата на правилата, уреждащи евикцията, посочени в ЗЗД. Третото лице обаче е длъжно да върне полученото във връзка с унищоженото завещание в наследствената маса за разпределение между наследниците по закон, съобразно разпоредбите на чл. 5 и сл. ЗН.
- За обхвата на удостоверителната компетентност на нотариуса и в частност относно въпроса за ползването с обвързваща доказателствена сила на констатацията на нотариуса относно дееспособността на лице, явило се пред него, чиято воля е удостоверил.
Проблематичен и дискусионен въпрос, допуснат до касационно обжалване, по който е ВКС е дал разрешение в Решение № 473/12 от 17.01.2013 г. по гр. д. № 1395/2011 г., IV г. о.[9] е: „Относно обхвата на удостоверителната компетентност на нотариуса и в частност ползва ли се с материална доказателствена сила констатацията на нотариуса за дееспособност на лицето, чието изявление е удостоверил.“ Съставът на ВКС по коментираното дело е споделил, че с обвързваща доказателствена сила се ползват само изявленията на нотариуса за факти, осъществили се пред него в рамките на предоставената му от закона удостоверителна компетентност по чл. 569 ГПК, като тези факти могат да бъдат различни с оглед предмета на удостоверяването. Касационният състав е посочил като примери при извършване на нотариален акт за правна сделка – датата и мястото на съставяне на нотариалния акт; обстоятелството, че страните са се явили; подписването на нотариалния акт и други. Касационният състав е споделил, че с обвързваща доказателствена сила се ползва и извършеното от нотариуса удостоверяване на дата, подпис, съдържание на документ, верността на преписи, връчване на нотариални покани и други. Съставът на ВКС по анализираното дело е споменал, че констатацията на нотариуса, че явилото се пред него лице е дееспособно, няма обвързваща доказателствена сила относно това обстоятелство. Касационният състав е допълнил, че освен формалната проверка за допустимост относно навършването на пълнолетие от лицето, нотариусът следва да се убеди и доколко лицето може да действа разумно чрез разговор относно предмета на акта или за странични обстоятелства, даващи възможност за констатация, че лицето е дееспособно, без обаче тази констатацията на нотариуса да се ползва с доказателствена сила. Споделям мнението, че констатацията на нотариуса, касаеща дееспособността на явилото се пред него лице, не се ползва с обвързваща (материална) доказателствена сила и съдът при разглеждане и решаване на делото следва да преценява тази констатация на нотариуса в отношение на съвкупност със събрания по делото доказателствен материал.
- Заключение.
Унищожаемостта на завещателно разпореждане е въпрос с актуална и практическа насоченост, въпрос, който е обект на коментар и дискусия както в правната доктрина, така и в съдебната практика. Унищожаването на завещанието не води до придобиване на спорното вещно право върху завещания недвижим имот от носителя на субективно право с уважен иск или възражение, а се явява предпоставка имуществото веднъж излезнало от патримониума на завещателя посредством завещателния акт след прогласяването на унищожаемостта да се върне в наследствената маса за разпределение между наследниците по закон, съобразно наследствените квоти, които всеки от тях има, като се вземат предвид правилата на наследяването по закон – чл. 5 и сл. ЗН. Следователно, унищожаемостта на завещанието следва да се разглежда не като способ за придобиване на вещни права, а от един по-специфичен ъгъл – като предпоставка за наследяване по закон.
Автор:Димо Хаджиев, редовен докторант по гражданско и семейно право, преподавател по вещно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”
[1] Под термина „вещно право“ в настоящото изложение се имат предвид следните вещни права: правото на собственост, правото на строеж, правото на надстрояване и пристрояване и сервитутните права, доколкото само тези вещни права могат да бъдат предмет на разпореждане. Ограниченото вещно право на ползване остава вън от обсега на термина „вещно право“ в рамките на изследването поради неговия личен характер, неговата непрехвърлимост и ненаследимост, които обосновават невъзможността му да бъде предмет на завещателно разпореждане.
[2] В бележки под линия са предоставени използваната литература и съдебна практика във връзка с предмета на изследване, което дава възможност на читателя да придобие яснота и по-детайлна представа по отношение на разглеждания проблематичен въпрос.
[3] Вж. Цанкова, Ц. и др. Закон за наследството. Научноприложен коментар, проблеми на правоприлагането, анализ на съдебната практика, нормативен текст. С.: ИК Труд и право, с. 474-475, 2016 г.
[4] Вж. Павлова, М. Гражданско право – обща част. Второ преработено и допълнено издание. С.: СОФИ-Р, с. 553-554, 2002 г.
[5] Вж. Василев, Л. Гражданско право – обща част. Нова редакция – второ издание от акад. Чудомир Големинов д. ю. н. С.: Ромина, с. 327, 2000 г.
[6] Вж. Тасев. Х. Българско наследствено право. Дванадесето преработено и допълнено издание. Нова редакция от Симеон Тасев. С.: Нова звезда, с. 106, 2016 г.
[7] Вж. Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С.: Фенея, с. 194, 1995 г.
[8] Вж. Цанкова, Ц. и др. Закон за наследството…, с. 476-477.
[9] Съдебният акт е достъпен на:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/09CC7E5F0ED6E42DC2257AF40054D4E5
Подобни статии
По някои въпроси на общото завещателно разпореждане като основание за наследствено правоприемство
ВЪПРОСИ ОТНОСНО ВПИСВАНИЯТА И ПРЕДМЕТА НА АПОРТА НА ВЕЩНО ПРАВО ВЪРХУ ИМОТ В ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО
За приложното поле и значението на правото на предпочитание по смисъла на чл. 33, ал. 2 от Закона за собствеността като предпоставка за придобиване на вещни права
Отмяната на влезли в сила съдебни решения като способ за придобиване на вещни права върху недвижими имоти и действие на отмяната спрямо правата на страните и на трети лица
Ефектът от съдебното решение по чл. 135 ЗЗД спрямо висящото принудителното изпълнение върху недвижим имот
