ТЕЖЕСТТА В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО – ОТГРАНИЧЕНИЕ ОТ НЯКОИ СХОДНИ ФИГУРИ

КЛАУЗА ЗА МОДУС И ЗА УСЛОВИЕ

Също както условието и срока, тежестта, както вече беше посочено, преобладаващо се определя като част от случайното съдържание на правните сделки. За разлика от условието обаче, тя представлява допълнителна уговорка (клауза), с която се възлага определено юридическо задължение за облагодетелстваното от сделката лице. Задълженото с тежестта лице може да бъде страна по сделката (какъвто е надареният при договора за дарение с тежест) или трето лице – бенефициер по нея (какъвто е заветникът при завета с тежест). Поради разликата в последиците при неизпълнение, когато има съмнение дали се касае за условие или тежест, завещанието е неясно и действителната воля на завещателя следва да се установи чрез тълкуване по правилото на чл.20 ЗЗД. В тези случаи трябва да се изхожда от целта на завещанието, обичаите и добросъвестността и отделните клаузи се тълкуват във връзката им една с друга и с оглед на целия текст на завещанието.

При отграничаване на уговорка, с която е предвидено условие, от тежест, ВКС е имал възможност да се произнесе по въпроса дали клауза, формулирана в завещателно разпореждане, според която дадено имущество се завещава на общината, но само при условие, че друго имущество бъде продадено от нея в двумесечен срок от откриване на наследството в полза на лице, посочено в завещанието, условие, под което е направено завещателното разпореждане ли представлява или се касае до тежест[1]? Съдът е приел, че обстоятелството, че за означаване на това задължение завещателят е използвал термина „условие” и че за продажбата е даден срок от два месеца от откриване на наследството, не придава на клаузата характер на отлагателно условие, обвързано в случая със срок, тъй като по същността си това е една тежест, която се вменява в задължение на лицето, в полза на което се завещава имотът. По този повод и в по – старата съдебна практика[2] се изхожда от виждането, че завещаването на определена парична сума, с което завещателят възлага да се направят дарения и да му се изгради надгробен паметник, представлява завещание с тежест.

КЛАУЗА ЗА ТЕЖЕСТ И НАЗНАЧАВАНЕ НА ИЗПЪЛНИТЕЛ НА ЗАВЕЩАТЕЛНИЯ АКТ

В по-старата ни съдебна практика[3] се приема, че когато със завещателното разпореждане наследникът по завещание е задължен да извърши дарение с част от завещаните суми другиму или да изразходва част от тях за извършване на нещо, завещанието е направено под тежест. Наследникът по завещание в тези случаи не е негов изпълнител. При завещанието с тежест, на лицето, в полза на което е направено това завещание, се възлага да извърши след откриване на наследството определени действия, като неизпълнението им обаче не води до унищожаване на самото завещание, а поражда само право на заинтересованата страна да иска изпълнението им – чл.18, ал.2 ЗН.

Трябва да се отличава направено под тежест завещание от назначаването на изпълнител на завещателния акт с изрично волеизявление на завещателя. В Решение № 67 от 15.01.1980 г. по гр. д. № 1833/1979 г., І г. о. на ВС съдът, като тълкува чл. 17, ал. 1 и чл. 45 ЗН, се приема, че изпълнител на завещанието е това дееспособно лице, на което завещателят със завещанието е възложил да изпълни завещателните разпореждания. Изпълнителят на завещанието не е заветник. Заветник е лицето, в полза на което е направено завещателно разпореждане, а изпълнител е лицето, което извършва действията по чл. 46, ал. 1 и 2 ЗН и предава на заветника завещаното имущество. Допустимо е изпълнителят на завещанието да получи по завещание известно имущество и в такъв случай той е и заветник, но за да е налице фигурата на изпълнител на завещанието, обезателно трябва да е направено завещателно разпореждане по отношение поне на още едно лице. Завещателното разпореждане във всички случаи има за обект определено имущество – цялото или част от цялото имущество на завещателя. То не може да бъде неопределено и не може да се предостави на изпълнителя на завещанието да реши кое или какво имущество да предаде на заветника.

ТЕЖЕСТ И ПОЕМАНЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕ С ВЪЗМЕЗДЕН ХАРАКТЕР ОТ ОБЛАГОДЕТЕЛСТВАНИЯ

Друга хипотеза, в която може да възникне въпросът за правната същност на постигната между страните уговорка (и в частност, дали се касае до тежест) е когато в договор за дарение надареният е поел задължение да погаси дълг на своите дарители към банкова институция. В практиката на ВКС се приема[4], че когато е уговорена тежест за надарения и тя има възмезден характер, то страните са се съгласили, че тежестта не покрива онова, което дарителя дава и че подареното не се смята заплатено с поетата тежест. По повод оспоримостта на този извод може да се посочи по-старата коментарна литература[5], в която се приема, че когато размерът на тежестта е равен или надхвърля стойността на благото, получено от облагодетелстваното лице, така постигнатото съглашение всъщност се разглежда като продажба, а не като дарение. С оглед предмета на настоящето изложение и неговия обем, този въпрос няма да бъде обект на по-задълбочено разглеждане тук.

УГОВОРКА ЗА ТЕЖЕСТ И КОСВЕН ЗАВЕТ

Когато тежестта е в полза на трето лице, се поставя въпросът за разликата между нея и завета, инкорпориран в завещателно разпореждане.

Заветът е едностранна, безвъзмездна, свободно отменима до смъртта сделка, по която само завещателят изявява воля и поема задължение да направи определено лице (непосредствено или чрез действията на други лица) собственик или титуляр на друго право, принадлежащо към наследството, или извън него. Заветът е разпореждане само в смисъл на обременяване на наследствената маса (или на наследниците). Предметът на разпореждане при него е по-особен, в сравнение с останалите разпоредителни сделки, които поначало непосредствено прехвърлят или пораждат задължение за прехвърляне на конкретно имуществено право. Той не се състои в прякото отчуждаване, в отделяне на едно право от имуществото на наследодателя и преминаването му в друго, а в предназначаването му (запазването му на разположение) за определено лице. С настъпване на смъртта завещаното право не се отделя от наследствената маса, а в полза на посоченото лице се поражда само непритезателното субективно имуществено право да приеме (или откаже) да придобие оставеното му в завет имущество (право на наследство). На това право на заветника не съответствува някакво задължение на завещателя за dare, а само обвързаността на наследниците да понесат намаляването на наследственото имущество (при прекия завет), съответно – това на обременените по косвения завет лица да придобият и/или прехвърлят посоченото право.

Разграничаването между прекия (непосредствения) и косвения (правоучредителния) завет[6] се извършва от гледна точка на съдържанието на волята на завещателя. При прекия завет, с неговото приемане от страна на заветника, предоставеното право преминава към него, без да е необходимо извършването на допълнителни правни действия от страна на наследниците по закон или завещание (или от други заветници).

При косвения завет волята на завещателя е да обремени своите наследници по закон или завещание (или други заветници) да придобият и/или да прехвърлят на заветника посоченото право[7], като именно само при него може да се постави въпросът за разграничението на завета от модуса.

Категорично следва да се прави разлика между тежест на едно завещание и разпореждане, с което се вменява задължение на заветника да прехвърли завещаното имущество на трето лице[8]. С Решение № 290 от 31.07.09г. по гр. д. №548/09г. на Великотърновския окръжен[9] съд е даден отговор на въпроса как следва да се тълкува уговорката „Желанието ми, също така и желанието на покойния ми съпруг … е жилищният имот, описан в т. 2, да бъде прехвърлен в собственост на внука ми В. след време, когато майка му прецени, че е в негов интерес да стори това, но не по-късно от 5 г. от моята смърт“. Според решаващия състав завещанието, с което „майката на съделителките се е разпоредила със своята идеална част от имота в полза на една от тях, е нищожно съгласно чл.21, ал.2 от ЗН, тъй като вменява на заветницата задължение да прехвърли собствеността на своя син В., когато прецени, че е в негов интерес да стори това, но не по-късно от 5 години от смъртта на завещателката“, а не става дума за тежест.

В правната ни литература[10] се сочи, че поначало тежестта се характеризира с това, че завещателят може, но не е задължен да посочи лице, в полза на което се налага тя[11], т. к. тежестта не поражда право в полза на предварително определено лице, което именно й придавало характера на тежест. В случаите обаче, в които с тежест всъщност се предвижда косвен завет, е налице съчетаване на завет с тежест (или по скоро самата тежест създава завет), завещателят не извършва пряко разпореждане за завет, а натоварва свой наследник по завещание да изпълни волята му в полза на трето лице.

Разграничението обаче е деликатно. Косвеният завет е само вид на частните завещателни разпореждания, но за да бъде налице такъв завет, е необходимо да съществува определеност на лицето и на имуществото, което му се предоставя. Затова в Решение № 67 от 15.01.1980 г. по гр. д. № 1833/1979 г., І г. о., ВС приема, че желанието заветникът да направи дарения със завещаната сума, не е завет за надарения, щом не е указана от завещателката сумата, с която тя иска да бъде надарено лицето. За правоприемника по завещание това е обременяване с правно действие, а за облагодетелствания по този начин – косвен завет. Налице е обвързаност за изпълнение на този завет, който създава тежестта. Правото което ще получи заветникът, е от имуществото на обременения с тежестта, но облагодетелстването е за сметка на наследството. По този начин, вместо две отделни разпореждания в полза на различни лица, завещателят съчетава основното разпореждане с допълнително такова, като за правоприемника по завещание това е тежест за извършване на правно действие, а за облагодетелствувания по този начин – косвен завет.

И в най-новата коментарна литература се поддържа, че заветът може да бъде установен и по друг начин, опосреден като задължение за наследниците по завещание или за заветниците да дадат или да учредят право в полза на посоченото от завещателя лице[12]. Изпълнението на този завет може да бъде поставено като условие за наследяването или за получаването на завета.

Тъй като в този случай правото не се взема от наследството на завещателя, а от имуществото на назначените от него наследници или заветници, има спор дали такъв заветник е правоприемник на завещателя. В коментарната литература[13] правилно се приема, че с оглед на разпоредбите на ЗН би трябвало да се приеме, че и в тези случаи е налице частно правоприемство. Особеното в случая е, че заветът е опосреден от правните действия на правоприемник на завещателя, който трябва да учреди или прехвърли правото. Завет, представляващ тежест на заветника по завещание, е завет, който създава право от завещателя на определено лице и в това е разликата от обикновената тежест. Правото на заветника се поражда по волята на завещателя, свързано е с преминаването на имуществото му с оглед на смърт към определените да изпълнят завета лица и е за сметка на това имущество. Би могло да се определи този завет като сложна конструкция на правоучредителен завет.

Следователно с тежестта се създава косвен завет, когато тя е в полза на третото лице и се възлага на наследника по завещание да извърши определени действия. Когато тези действия са свързани с учредяване на права, които не са част от наследствената маса, по необходимост се касае за косвен завет. Така е, защото ако се възприеме становището на проф. П. Венедиков, че модус има само когато се указва начин на употребяване на част или на цялото наследствено имущество, следва, че във всички останали случаи няма да е налице модус, а пряк завет, при който не може да става дума за тежест.

Би могло да се стигне до извода, че когато тежестта, обременяваща наследник по завещание или заветник, е установена в полза на трето лице, тя би могла да се яви като съдържание на косвен завет за облагодетелствувания от нея, ако отговаря на изискванията за този вид сделки. Като съдържание на завет може да се определи онази тежест, която се възлага върху наследниците по завещание и има за предмет имущественото им задължение да извършат правно или дори фактическо действие в полза на посоченото от завещателя лице. В този случай заветът може да бъде само правоучредителен, косвен, а не и пряк[14].

Автор: проф. ИВАН РУСЧЕВ, д.ю.н.

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Така поставеният въпрос е разрешен с Р. № 434 от 30.05.2012 г. по гр. д. № 1122/2010 г., I г. о., ГК на ВКС.

[2] Р. № 67 от 15.01. 1980г. по гр.д. № 1833, 79г. на ВС, І г.о.

[3] Р. № 67 от 15.I.1980 г. по гр. д. № 1833/79 г., I г.о., ВС.

[4] Р. № 492 от 10.12.2012г. по гр. д. № 214/2012 г., I г. о., ГК на ВКС.

[5] Виж.Тончев, Д., Коментаръ върху Законъ за наследството, Том VI, с. 120 – 121 ( където се разглежда конкретно хипотезата на дарение, направено под тежест, уговорена в полза на дарителя).

[6] Русчев, Ив. Завет и тежест, пряк и косвен завет – Практическо право, 1994, № 2. При косвения завет „волята на завещателя е да обремени своите наследници по закон или завещание (или други заветници) да придобият и/или прехвърлят на заветника посоченото право“.

[7] Вж. Русчев, Ив. Завет на чужда вещ – Собственост и право, 2001, № 4, ЕПИ On-line. За продължаване на владението на наследодателя от облагодетелстваното от тежестта лице може да се говори само когато владението е осъществявано от завещателя, но не и когато е било придобито от наследника/заветника с оглед изпълнението на тежестта.

[8] В Определение № 540 от 16.10.2014 г. по гр. д. № 4157/2014 г., І г. о. на ВКС спорът е дали е нарушена забраната на чл. 21, ал. 2 ЗН да се налага на бенефициера задължение за пазене и предаване на завещаното му имущество на трето лице. Въззивният съд е приел, че завещателното разпореждане е нищожно и не поражда правно действие. Направена е разлика между завещателно разпореждане с възложена тежест по чл. 17 ЗН и вменяване на заветника да прехвърли собствеността върху завещаното имущество на трето лице (в конкретния случай – във връзка с облигационен дълг на завещателя).

[9] Влязло в сила като недопуснато до касационно обжалване с Определение № 598 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 138/2010 г., I г. о. на ВКС, ГК

[10] Цанкова, Ц. цит. съч. с. 135.

[11] Примерът който дава П. Венедиков за подобна хипотеза е завещаването на сума пари в полза на даден университет с тежестта всяка година от тази сума на лице, спечелило конкурс за съчинение да се изплаща стипендия.

[12] Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев, Закон за наследството. Научно-приложен коментар, С., 2016, с. 397.

[13] Пак там.

[14] Така изрично Русчев, И. Завет на чужда вещ, Собственост и право, 2001, № 4, с. 5-14.