Съставлява ли изявление на длъжника, което не е адресирано до кредитора, признание на вземане по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД

(Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС

VS

Решение № 161 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1934 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър)

С Определение № 1465 от 22.12.2015 г. по гр. дело № 5140 по описа за 2015 на IV ГО на ВКС е допуснато до касационно обжалване Решение № 93 от 21.05.2015, постановено по гр. въззивно дело № 115 по описа за 2015 г. на Пловдивски апелативен съд, ГО, втори състав на основание чл. 280, т. 1 ГПК поради разрешаване в противоречие с практиката на ВКС на три обуславящи за изхода на делото въпрос, сред които и въпросът дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, съставлява признание на вземането по смисъла на чл. 116, б.„а“ от ЗЗД.

От фактическа страна по делото е установено, че между страните Х и У е сключен договор за покупко – продажба на право на строеж от 22.11.2000 г., за който е съставен нотариален акт. В нотариалния акт страните договорили продажна цена в размер на 21 920 лв., която продавачът Х заявил, че получил напълно и в брой от купувача У. На същата дата (22.11.2000 г.) У подписал в полза на Х запис на заповед, с който безусловно обещала да му заплати на 20.12.2000 г. 10 000 щ.д.; на 30.06.2001г. – 12 000 щ.д.; на 30.08.2001г. -15 000 щ.д. и на 20.12.2001 г. още 15 000 щ.д.

По молба на Х въз основа на представения запис на заповед от 22. 11. 2000 г. и на основание чл. 237 ГПК (отм.) било образувано гражданско дело и издаден изпълнителен лист за сумата от 114 330 лв., представляваща левовата равностойност на 52 000 щ.д. по фиксинга на БНБ съобразно датите на съответните падежи посочени в записа на заповед, ведно със законната лихва от датата на завеждане на молбата – 30.01.2002 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за разноските. Образувано било и изпълнително дело срещу У. С определение от 07.11.2002г. (постановено във връзка с обжалване с частна жалба от страна на У на определението, с което е издаден изпълнителен лист в полза на Х) производството по частната жалба е спряно до приключване на образувано предварително производство срещу Х по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.211, пр.1 във връзка с чл.209, ал.1 във връзка с чл.18, ал.1 НК касаещи процесния запис на заповед от 22.11.2000г.

В рамките на наказателното производство У неколкократно в качеството си на свидетел заявявал, че в действителност от договорената цена по договор за покупко – продажба на право на строеж от 22.11.2000 г. платил 10 000 щ.д., (равностойността на които била вписана в договора), а за разликата до действително договорената цена в деня на продажбата подписал запис на заповед за остатъка от 52 х.щ.д., като в изявленията си Х никъде не е заявявал дължимостта на посочената сума, нито е декларирал задължението си за заплащането на такава сума в полза на продавача. Твърдял, че всички парични отношения помежду им били уредени. Тези волеизявления са направени пред органите на досъдебното производство през 2004 г. и съответно през 2008 и 2011 г. Впоследствие, с определение от 11.02.2011 г. производството по частната жалба на У е възобновено, а определението от 30.01.2002 г. е отменено, като съдът е отхвърлил молбата за издаване на изпълнителен лист, приемайки, че представеният запис на заповед, издаден на 22.11.2000 г. за 52 000 щ.д., е нищожен, тъй като няма безусловно определен падеж и противоречи на изискванията на чл.486 от ТЗ.

При това положение, Х предявява през 2013 г. искова претенция, с която претендира реално изпълнение на задължение по договора за покупко-продажба на право на строеж от 22.11.2000 г., като се твърди привидност на посочената в нотариалния акт цена и уговорки за друга действителна цена. Предмет на иска е разликата между действителната цена, която според ищеца е уговорена в нищожния записа на заповед от 22.11.2000 ( който по твърдения на ищеца се бил конвертирал в споразумение, защото носел не само подписа на издателя, но и на поемателя) и привидната цена (вписаната в нотариалния акт), за която не се спори, че е платена. Или са предявени искове по чл. 79 ал.1 ЗЗД във вр.с чл. 183 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

В отговора на исковата молба У, наред с другите релевирани възражения и твърдения, прави и възражение по чл. 110 ЗЗД за погасяване по давност на претендираното вземане. Първоинстанционният съд изобщо не се произнася по възражението за давност, т.к отхвърля иска, приемайки, че нищожният запис на заповед от 22.11.2000 г. издаден от У само поради наличие на случаен подпис на Х в качеството му на поемател по менителничния ефект, не може да се третира като двустранно съглашение поради липса на второ волеизявление¹. На свой ред, въззивният съд, несподеляйки тези изводи на първата инстанция, за да отхвърли възражение за погасяване по давност на процесното вземане, е приел, че давността за това вземане била прекъсвана неколкократно посредством неговото признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, съдържимо в изявления за действително уговорената цена по договор за покупко – продажба, които изявления купувачът У бил направила пред органите на досъдебното производство в качеството си на свидетел, респективно при даване на показания пред наказателния съд, като се сочи, че признанията са извършени – 07.06.05г.,12.11.08г. и 15.12.2011г.

С цитираните мотиви към обжалваното решение въззивният съд е приел за достатъчно, че признанието на дълга е направено от длъжника пред държавен орган (пред следователя и пред съда), т.е. – че не е необходимо това волеизявление да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността. С подобна аргументация решаващият състав е разрешил обуславящия по делото въпрос дали изявление на длъжника, което сочи само на определени отношения между страните, без да съдържа изрично признание, че исковата сума се дължи, респективно без това волеизявление да е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б.“а“ ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС и по конкретно, с Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК. В цитирания съдебен акт се сочи изрично, че за да се признае на дадено изявление характера на признание на дълга по смисъла на чл. 116 ЗЗД, следва същото да е отправено до кредитора, когато става дума за нарочно волеизявление, а признанието не е направено с конклудентни действия.

При констатирано от страна на ВКС противоречие по поставения въпрос между обжалваното въззивно решение и цитираното решение на ВКС и след допускане до касационно обжалване с горе цитираното Определение № 1465 от 22.12.2015 г. по гр. дело № 5140 по описа за 2015 на IV ГО на ВКС решаващият състав с Решение № 131 от 23.06.2016 г.по гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС отрича правилността на възприетото с Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, и приема за правилно възприетото в обжалваното въззивно решение, а именно – че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, а било достатъчно да е бективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ.

Подобно разрешение означава, че всяко изявление на длъжника, че дължи без оглед на това кога, къде и пред кого е отправено, без оглед съдържанието и контекста, в който волеизявлението е обективирано, и най- вече без оглед на това дали с признанието се манифестира волята ан длъжника да потвърди пред кредитора съществуването на неговото вземане, съставлява признание по смисъла на чл. 116, б „ а“ ЗЗД. Подобно разбиране считам не държи сметка за същността и функциите на признанието като основание за прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Съображенията ми в тази насока са следните:

1.Прекъсването на давностния срок е такъв юридически факт, с настъпването на който се заличава юридически периодът от време от възникването на правото на иск до осъществяването на самия факт и започва да тече нов давностен срок². Разпоредбите както за спиране, така и за прекъсване на давността – чл.115 и чл.116 ЗЗД са императивни³. От прекъсването започва да тече нова погасителна давност. Времето, изтекло преди прекъсването, и времето, изтекло след това, не могат да се събират, за да се противопостави възражение за изтекла давност⁴. Функцията на предвиденото по закон прекъсване на давността при настъпване на определени, изрично предвидени в закона ЮФ⁵, е да бъде своеобразна законова гаранция, че правото на кредитора няма да бъде лишено от защита дори и последният да е положил дължимото усилие, за да предотврати погасителния ефект на давността, но въпреки това не успее да събере вземането поради независещи от него причини. В разпоредбата на чл. 116 ЗЗД са посочени способите за прекъсване на давността, като според българския съд⁶ прекъсването на давността е еднократно волеизявление или действие, което заличава времето, изтекло до настъпване на основанието за неговото извършване. Изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл.116 ЗЗД не дава възможност за разширяването им по аналогия, доколкото се касае до законово ограничен брой факти и процесуални действия, изключващи, поради изчерпателността си, разширително тълкуване на тази правна норма.

Характерно за прекъсването на давността е изразяването на воля от една от страните по правоотношението, с която или се признава вземането или се предприемат действия по защита на правото. И докато предвидените способи за прекъсване на давността в чл. 116, б.“б“ и б.“в“ предполагат активно поведение от страна на кредитора по вземането, то правилото на чл. 116, б. „а“ ЗЗД предвижда специфично основание, при което активните действия на длъжника, с които последният признава своето задължение ( кореспондиращо на притежаваното от кредитора право⁷) водят до прекъсване на давността. Признанието прекъсва давността за обема на вземането, до който е извършено. От момента на признанието започва да тече нова погасителна давност. В случай, че във волеизявлението за признаване има и уговорка за разсрочване на дълга, давността започва да тече за всяко отделно вземане от момента на новия падеж.

Законът обаче не съдържа дефиниция на признанието на едно чуждо право като самостоятелен юридически акт. Такава не се е съдържала и в отмененото законодателство – разпоредбата на чл. 23 ЗД (отм.) е предвиждала, че давностьта така също се прекъсва по гражданска причина, когато длъжникътъ или владелецътъ признае правото на тогава, противъ когато тя е била започнала да тече⁸. Същевременно, от изведените в правната доктрина и съдебната практика характеристики на признанието, последното може да бъде определено като едностранно волеизявление. В по старата съдебна практика признанието на едно вземане се е определяло и като едностранна правна сделка⁹, неформален акт, който по начин на извършване то може да бъде изрично (устно или писмено)¹⁰ или мълчаливо¹¹. Доколкото обаче при признанието на дълга пряката цел на изявлението е да манифестира в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора, а не прекъсване на давността, то като че ли е по-обосновано квалифицирането на признанието на дълга като юридическа постъпка. Именно при юридическите постъпки се стига до пораждане на непряко желани правни последици, които обаче настъпват независимо от волята на страната, защото са предвидени в закона¹².

Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора което следва да е насочено км последния Без значение е дали с признанието си длъжникът пряко цели да прекъсне давността или не, т.к това е по-далечна последица на едно подобно изявление, с което длъжникът манифестира воля да бъде потвърдено пред кредитора – титуляра на признатото вземане, че длъжникът не го оспорва. Без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника, но т.к признанието е едностранно волеизявление, с което недвусмислено се признава съществуването на едно право, то признанието¹³ следва да бъде отправено до кредитора или до негов представител, което виждане се споделя и в правната теория¹⁴. Това е така, защото се касае до адресно волеизявление, т.е. това волеизявление следва да е отправено към кредитора и дори да не е узнато от него, начинът на обективиране трябва да позволява неговото узнаване от кредитора¹⁵.

Когато признанието на вземането е станало в присъствие на кредитора, проблем не възниква, защото кредиторът узнава за признанието с обективирането. При неприсъствено признание възниква проблемът за узнаването му от кредитора. Съдебната практика стои на становището, че признанието трябва да бъде обективирано и отправено към кредитора (2321-59-II, Сб., с. 218), като не е необходимо получаването или узнаването, т.к давността е прекъсната с обективирането на признание насочено към кредитора и от този момент тече и новата давност. Това разбиране се споделя и от арбитражния съд. С решението по арб. д. № 99/73 г. е прието, че давността е прекъсната от деня, посочен в писмото, адресирано до кредитора, в което се съдържа признание на вземането, като без да изрази изрично становище, решаващият състав е изходил от разбирането, че за прекъсване на давността е достатъчно обективиране на волеизявлението и неговото отправянето му към кредитора. Денят на получаването и узнаването, които са последващи, са ирелевантни за прекъсването на погасителната давност.

Считам, че аргумент в полза необходимостта волеизявлението, с което се признава вземане по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД да е отправена към кредитора или негов представител, е и естеството на самото волеизявление, което се отнася до конкретно вземане, индивидуализиращо се включително със своя титуляр. Доколкото признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право¹⁶, и доколкото част от индивидуализиращите белези на това права е неговият титуляр ( носителят на признатото право), то би следвало ЮФ на признанието да се осъществи именно по отношение на него и да е отправено към него. Признание направено пред третите лице, в което А споделя пред Б, че дължи сума на В, е правно ирелевантно по отношение на пасивния субект по това волеизявление – В, т.к давност тече в отношенията между А и В, съответно смисълът на признанието е именно в неговото относително действие и затова следва да е насочено към кредитора.

Това впрочем (неотправянето на изявлението за признание към кредитора) е и причината в съдебната практика да се приема, че записването в търговските книги на длъжника на определен дълг не съставлява признание на вземането на кредитора, именно защото не е насочено към последния (така изрично 1882 – 55 –IV Сб. С 364). Счетоводното записване на задължението в търговските и счетоводните книги на длъжника също не представлява признание (Р-1882-1955-IV г.о., Сб. 1955, с. 364 и Р-2209-1956-IV г.о., Сб. 1956, с. 334. Този извод се споделя еднозначно и в най-новата практика на ВКС¹⁷, като се приема, че счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието – длъжник счетоводство и извършените частични плащания на вземания по конкретни фактури /извън плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението/ не са признание на длъжника по смисъла на чл. 116, б.”а” ЗЗД за непогасената част от дълга, тъй като не са отправени до кредитора или негов представител. Този извод се обосновава и с това, че¹⁸ записване съществуването на задължение към определен кредитор в аналитичните, съответно в синтетичните, счетоводни сметки съставляват вътрешен акт на предприятието, като съдържащата се в тях информация е за нуждите единствено на предприятието и не е насочена към външните потребители, респективно към кредитора.

Адресността на волеизявлението, с което се признава вземането по смисъла на чл. 116, б.“а“ считам, че следва да бъде обосновавано не толкова с формалния критерий за деление на волеизявленията на такива с и без адресат ( с оглед на това дали, за да произведат действие последното е нужно да бъдат получени или не ), а се определя от ratio legis, че всъщност с признанието си длъжникът цели да манифестира в достатъчна степен воля да потвърди съществуването на конкретния дълг към конкретния кредитора. Това е така, защото признанието по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, което е годно да прекъсне погасителната давност, е по съществото си отказ от страна на длъжника от възможността, която му се дава за един бъдещ момент в резултат на изтекла погасителна давност, а именно оправдано да откаже изпълнението на задължението си. Вярно е, че узнаването, респ. получаването на признанието не е елемент от фактическия състав, както и е вярно, че прекъсването на давността не е пряката целена последица на подобно волеизявление ( длъжникът дори може да не осъзнава, че изявлението му прекъсва давността), но с това волеизявление длъжникът манифестиране към кредитора потвърждение на съществуване на дълга. Затова и мисля, че напълно погрешен е изводът на решаващия състав в Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС, че нямало никакво значение към кого е отправено това волеизявление и пред кого е обективирано. Стигайки до подобен извод, решаващият състав не отчита, че именно в насочване, адресиране на изявлението, с което длъжникът признава вземането в полза на кредитора се изразява същността на това признание – да породи сигурност у кредитора, че длъжникът не ще оспорва съществуването на вземането Това е така защото изведеното в цитираното решение, че е „нужно недвусмислено волеизявление, че задължението към кредитора съществува към момента, в който е направено, което волеизявление следвало и да е „нееднозначно“ няма как да е налице, когато се касае до изявление отправено до трето, чуждо за правното отношение между длъжника и кредитора лице.

Насочеността на изявлението, с което се признава вземането именно към кредитора или негов представител, считам е това, което формира съществена част от еднозначността и недвусмислеността на това волеиизявление, която състава в Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС само изтъква, макар и да обосновава с аргументация водеща именно до обратния смисъл. Неслучайно в други решения¹⁹ на ВКС, при обосноваване дали дадено признание направено от страна на длъжника е годно да прекъсне давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, се разсъждава дали е налице манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга или такава липсва, за които се съди с оглед поведението на длъжника и съдържанието на изявлението, а така и отправянето му към кредитора. Следователно, неотправянето към кредитора дискредитира изявлението като годно да манифестира волята в достатъчна степен волята че съществува конкретен дълг към кредитора – следователно не е налице признание по смисъла на чл. 166, б „а“ ЗЗД.

В мотивите на обсъжданото Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС изрично се сочи, че било без значение дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение било и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, решаващият състав приема, че е напълно без значение и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано без да отчита правната същност на признанието на вземането по смисъла на чл. 116, б „а“ЗЗД – при липса на насоченост на изявлението към кредитора или негов представител до прекъсване на давността поради признание няма да се стигне, т.к не е налице изразена от длъжника воля да потвърди пред кредитора, че вземането на последния съществува. За прекъсването на давността е достатъчно признание, направено от длъжника за съществуването на вземането, без изрично в него да се фиксират източникът и размерът му, стига от смисъла на признанието да се подразбира, че длъжникът признава претенцията на кредитора си (Р-1847-1957-IV г.о., Сб. 1957, с. 236). Няма как да приемем, че признание на вземането, което прекъсва давността, е налице, когато споделяме пред наш близък, че дължим на кредитора Х определена сума, до каквато ситуация би се стигнало, ако приемем за правилни съжденията на решаващия състав в Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС. Подобно признание считам няма да прекъсне погасителната давност ( макар и да може да се разсъждава по въпроса за признаване на неизгодни за длъжника факти в контекста на чл. 175 ГПК, ако и доколкото приеме,че се касае за признание на факт, а не н субективно право), защото то не е отправено към кредитора или негов представител, и следователно, от него не може да се направи изводът, че длъжникът не оспорва дълга си и е целял с изявлението си да потвърди съществуването на конкретното вземане на кредитора²⁰. Така например не може да се счете, че длъжникът е признал вземането, когато изрично е отказал да го удовлетвори. Без значение са причините за отказа и дали същият е основателен или не (Р-1539-1971-I г.о., САЮ, 1971, кн. 10, с. 22).Именно защото липсва воля да манифестира и потвърди наличието, съществуването на задължение.

Друго, извод, че е налице признание на вземането от длъжника, би следвало да се обосновава с оглед на съдържанието на отправеното волеизявление и поведението на длъжника за всеки конкретен случай²¹, а доколкото изявлението не е отправено към кредитора или негов представител, то по необходимост няма да може да се определи като ясно, категорично, безусловно и недвусмислено по отношение дължимостта и основателността на вземането.

Винаги може да бъде поставен въпросът за правната същност на изявление отправено от длъжника пред трето лице, с което първият споделя, че има определен дълг към кредитора А ( тоест признава съществуване на право на вземане в полза на А). Мислимо е да твърдим, че става дума за извънсъдебно признание за неизгоден за длъжника факт, което може да бъде установено чрез разпит на третото лице, пред което е направено волеизявлението.Но подобно признание не мисля , че е годно да прекъсне погасителната давност и не съставлява признание на вземане по смисъла на чл. 116, б.“а“ ЗЗД.

Впрочем това смесване между признанието (съдебно или извънсъдебно) въобще и признание на вземане, което е годно да прекъсне погасителната давност, се допуска в Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС. В тази връзка категорично не може да бъде споделено изложеното от решаващия състав Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС, според което при волеизявлението за признание прекъсването на давността настъпвала по силата на самата правна норма (ex lege). Следва да се посочи, че доколкото правилото на чл. 116 б „а“ ЗЗД изрично предвижда признание в смисъла на волеизявление на длъжника (когато става дума за изрично изявление) или конклудентни действия., то едва ли може да се твърди, че прекъсването на давността ставало ex lege. Тук е мястото да се направи една обяснителна бележка по отношение на понятието “ex lege”. Ex lege не означава, че правната норма може да се задвижи без юридически факт, а, че тя може да се задвижи без юридически факт, който да съдържа волеизявлението на субектите. Така напр., със смъртта на едно лице настъпва ex lege правото за наследяване по закон на наследника. Със смъртта на това лице, макар наследникът още да не е придобил наследството, за него възниква правото му на наследство, което се конкретизира в отделни субективни права, след като приеме наследството. В интересуващата ни тук хипотеза, при изрично признание на дълг, за да настъпят последиците на прекъсване на давността, то по необходимост е нужно нарочно изявление на задълженото лице.

Отделно от това, не могат да бъдат споделени изводите на решаващия състав, че признанието по чл. 116 б. „а“ ЗЗД на длъжника имало единствено удостоверителен (не и диспозитивен) характер, и било достатъчно длъжникът да направи (обективира) такова недвусмислено волеизявление, че дължи без оглед на това пред кого се обекивира подобно волеизявление. Ако съдът е искал да посочи, че признанието на вземане е удостоверително волеизявление и когато е обективирано в писмена форма, това го превръща в свидетелстващ документ²², който разполага с т.нар. „материална доказателствена сила”, т.е. доказателствено значение относно стоящия вън от документа факт, до който се отнася удостоверителното изявление, то това е вярно. Но не винаги подобно признание за неизгоден факт, ще съставлява признае на вземане по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Поради това, правилото на чл. 175 ГПК, чиито адресат е правоприлагащия съд, насочва към свидетелстващия, а не към диспозитивния характер на изявлението. Само доколкото в него се съдържа признание за факт и ако признанието води до съвпадане във фактическите твърдения на двете спорещи страни, това е указание за тяхната истинност²³. Видимо съдът смесва признанието по чл. 116, б.“а“ ЗЗД с неговите материалноправни последици и изявлението (включително извънсъдебното такова) като признание за неизгодни за ответника в исковия процес факти относно претендираното срещу него вземане, неговите признаците и обстоятелства, от които то се извежда, а така и преценката му от съда съгласно чл. 175 ГПК (чл. 127 ал. 2 ГПК отм.) с признанието на вземането по смисъла на чл. 116, б „а“ ЗЗД.

Константна е практиката на ВКС²⁴, че когато частен свидетелстващ документ съдържа удостоверително изявление на издателя му за неизгодни за него факти, този документ има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти на издателя си без оглед на това към кой е насочено признанието. За сравнение само онова изявление насочено към кредитора или негов представител, има характера на признание на вземането по смисъла на чл. 116 б.“а“ ЗЗД и манифестира в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. Изявление пред трето лице различно от кредитора или негов представител навярно би било признание за неизгоден факт и само в частта, при това само в частта, в която изявлението съдържа фактически констатации, а не признаване, че съществува вземане – т.к това е признание на субективно право, а не признание на факт. Че съществува разлика между признанието по чл. 116, б. „а“ и признанието на неизгоден факт се доказва и от обстоятелството, че признание с последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД не е признанието за възникването на задължението, за произхода или размера му, докато същото считам е признание за неогоден факт по смисъла на чл. 175 ГПК²⁵.

Признанието, като институт на доказателствения процес, е относимо към фактическите, а не към правните твърдения на страните, докато признанието по 116, б. „а“ ЗЗД, с което длъжникът манифестира воля и заявява, че дължи по-скоро е признание за съществуване право на вземане в полза на кредитора – тоест то съставлява твърдени за право²⁶ За сравнение под материализиране на изявление съставляващо признание по смисъла на чл. 175 ГПК следва да се разбира всяко изявление, което недвусмислено и съзнателно изразява твърдение, или отношение към изразено от насрещната страна фактическо твърдение, за което е вярно, че няма значение пред кого е отправени и обективирано (което неправилно решаващия състав в Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС произволно заимства като характеристики на признанието на дълга по смисъла на чл. 116,б. „а“ЗЗД) Същото може да е положително или отрицателно твърдени, но за факт, а не за правните последици от него. Така например твърдението на купувача по предварителен договор каква парична сума е превел на продавача като част от цената, е твърдение за факт. Тезата колко на брой от уговорените със срок парични вноски в конкретния случай са били надлежно погасени от извършените плащания, е твърдение за правните последици от този факт. За да прекъсне давността, това признание следва да е насочено към кредитора или негов представител, а в съдържателен план следва да обективира твърдение за съществуване на конкретно субективно право, а не признание за факт.

Друго, същественият признак на изявлението за признание е съдържателната връзка със спорните факти по делото, а не е целта, с която то се предприема, нито е необходимо изявилата признание страна да съзнава и възприема фактът като спорен и неизгоден за нея. За сравнение признанието по чл.116 б.„а“ ЗЗД има за цел да потвърди пред кредитора или негов представител, че длъжника не оспорва неговото вземане, да манифеситра волята на длъжника, че задължението съществува, в който смисъл не всяко признание за неизгодни факти ще съставлява признание на вземането, което е годно да прекъсне погасителната давност. При признанието се правят изявления за осъществяване на неизгодни за страната факти или за ненастъпили изгодни за нея факти, затова то се преценява като доказателствено средство, с оглед на всички обстоятелства по делото²⁷. Изявленията за знание на страните, които съдържат признание на неизгодни за тях факти имат материалната доказателствената сила на извънсъдебно признание – преценяват се по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото, в т.ч. обстоятелствата, при които е направено признанието²⁸.Подобни последици на признанието на вземане материалния закон не придава.

Въпреки така изложената аргументация, равносметката от така направените произволни бележки се изразява в паралелното съществуване на Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. дело № 5140 по описа за 2015 г. IV Г.О на ВКС постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което се казва, че за да има признание на дълга, което да прекъсне погасителната давност не е нужно изявлението да е отправено към кредитора и Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 161 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1934 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър и Решение № 87 от 24.07.2015 г. по т. д. № 1171 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър, в които по категоричен начин се обосновава виждането, че „признание” на вземането по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД е само онова изявление изхождащо от длъжника(или негов представител, бел. моя И.Б) и адресирано до кредитора или негов представител, т.к в противен случай подобно изявление не води до прекъсване на течението на погасителната давност. Всички тези решения съдържащи противоречиво разрешаване на един и същи конкретен правен въпрос са задължителни за долустоящите на ВКС съдебни инстанции, без обаче да става ясно в какво се изразява тази задължителност, а още по-малко и по какъв начин тези противоречия способстват ВКС да осъществява институционална компетентност да уеднаквява практиката, формирана от решения на въззивните съдилища и решения на Върховния съд или на Върховния касационен съд, постановени преди влизане в сила на действащия ГПК, като част от общото правомощие на ВКС да осъществява върховен съдебен надзор²⁹ за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Автор: Ирина Богданова

Подобни статии

За правото, което възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити Изпълнение върху вземане по реда на ЗОЗ и конкуренция между залог на вземане по ЗОЗ и ЗДФО Възможно ли е постановяването на решение при признание на иска по вещни искове? Искът по чл. 422 ГПК за вземане по договор за банков кредит и практиката на Върховния касационен съд Проблемите свързани с придобивната давност и упражняването на правата на длъжника по чл. 134 ЗЗД, в светлината на Тълкувателно решение № 4/ 2012 г., ОСГК на ВКС