За да бъде обезпечен рискът от неизпълнение на породено парично задължение по договори за банков кредит, банките сключват (обичайно за сметка на длъжника) или поставят изискване длъжникът да сключи в полза на кредитната институция договор за застраховка, гарантиращ неизпълнението на породеното парично задължение за връщане на предоставения кредит, ведно с уговорените възнаградителни лихви и други парични задължения. По този начин се обезпечава т. нар. „финансов риск”, при чието настъпване възниква субективното право на банката за заплащане на застрахователно обезщетение – в размер, възлизащ на сбора от остатъчните задължения по сключения договор за банков кредит (чл. 199а, ал. 1 КЗ, отм.)[1]. Кодексът за застраховането (КЗ) – в сила от 01.01.2016 г., не преурежда възникнали при действието на отменения КЗ (ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г.) юридически факти, пораждащи търговски правоотношения по договори за имуществено застраховане, респ. за доброволна застраховка „Живот” и „Злополука” (не се придава ретроактивно действие на новия материален закон)[2], поради което правните последици при настъпило до момента на влизане в сила на действащия КЗ застрахователно събитие по договори за застраховка, обезпечаващи настъпване на финансов риск, се уреждат от правните норми на отменения КЗ. Следователно, съдилищата ще прилагат за заварените случаи, които са многобройни, материалните правни норми, регламентирани в отменения КЗ, поради което изложението на настоящата статия се съсредоточава именно по приложението и тълкуването на приложимите правни норми по КЗ (отм.), но същевременно се анализират и разпоредбите на действащия КЗ, уреждащи пораждането и изпълнението на правни задължения по договори за застраховка, обезпечаващи т. нар. „финансов риск” при сключен договор за банков кредит.
Когато се сключват договори за застраховка, обезпечаващи настъпването на „финансов риск”, с обект живота, здравето или телесната цялост на физическо лице, които по принцип са предмет на застрахователна закрила по личните застраховки – „Живот” и „Злополука” (чл. 242 КЗ, отм.), лицето, чиито лични права са обект на застраховката, трябва да даде изрично предварително писмено съгласие за това – чл. 199а, ал. 2 КЗ, отм., във вр. с чл. 233, ал. 1 КЗ, отм. При смърт на кредитополучателя или заболяване, вкл. телесна повреда, които са причинили трайна намалена работоспособност, настъпва покритият застрахователен риск, като за банката се поражда притезателното право да получи застрахователно обезщетение, равняващо се на неизпълнените парични задължения по сключен договор за банков кредит. Следователно, макар и при този договор за застраховка неин обект да е неимуществено благо на кредитополучателя, основанието на застрахователния договор (непосредствената цел на двете насрещни волеизявления за постигане на признат от закона интерес по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД) представлява неизпълнението на породените парични задължения по договора за банков кредит. Именно това обстоятелство обосновава застрахователният интерес от сключване на застрахователни договори, обезпечаващи настъпването на т. нар. „финансов риск”.
Гарантиране изпълнението на породените от договора за банков кредит парични задължения може да се постигне чрез сключване както на застрахователен договор „Финансов риск” между банката и застраховател, така и от кредитополучателя със съответен застраховател – или като застраховащ в полза на трето лице-бенефициер (банката), или като застрахован. В първите два случая договорът за застраховка разкрива правното действие на имуществените застраховки (сключена е за обезпечение претърпените „вреди” на банката от неизпълнение на паричните задължения на кредитополучателя по договора за банков кредит), а в третия случай – обезпечава се гражданската (договорната) отговорност на кредитополучателя, който не изпълнява своите парични задължения към банката по договор за банков кредит – арг. чл. 223, ал. 1, изр. 2 КЗ, отм., предписващ, че с договора за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят може да се задължи да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за неизпълнение на негово договорно задължение.
Когато обаче обект на застрахователния договор е лично благо на кредитополучателя, застрахователното събитие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КЗ, отм. представлява настъпването на смъртта или трайната намалена работоспособност на кредитополучателя, като за пораждане на субективното право на застрахователно обезщетение по тези застрахователни договори е релевантно обстоятелството дали са изпълнени породените по договора за банков кредит парични задължения, освен ако страните по договора за застраховка не са уговорили изрично, че обезщетението или застрахователната сума ще бъде по-висока от остатъчните задължения по договора за банков кредит към момента на настъпване на покрития застрахователен риск[3].
При настъпване на този застрахователен риск всички остатъчни парични вземания на банката, възникнали по договора за банков кредит, следва да бъдат удовлетворени именно от уговореното застрахователно обезщетение – чл. 199а, ал. 1, изр. 1 КЗ, отм. Но в случай че при настъпил покрит застрахователен риск кредитополучателят (при настъпила трайна намалена работоспособност) или неговите наследници (при смъртта на длъжника) продължат да изпълняват паричните задължения по договора за банков кредит, те могат да искат заплащане на застрахователно обезщетение от застрахователя, дори и да не са страна в застрахователното правоотношение (при сключен договор за застраховка между банката и застрахователя с предмет лични блага на кредитополучателя). В този смисъл те встъпват в правото на банката по застрахователното правоотношение – чл. 242, ал. 1 КЗ, отм. Това суброгационно право възниква и в полза на всяко трето лице, което при възникнал правен интерес („на законно основание”) е изпълнило паричните задължения на кредитополучателя по договора за банков кредит – арг. 242, ал. 1, изр. 2 КЗ, отм., във вр. с чл. 74 ЗЗД.
Следователно, при настъпил застрахователен риск (смъртта на длъжника) наследниците на кредитополучателя са поставени в твърде обременително материалноправно положение – за да възникне в техния патримониум уреденото в чл. 242, ал. 1 КЗ, отм. притезателно право за заплащане на застрахователно обезщетение, е необходимо да настъпи и една допълнителна материална предпоставка, а именно последващо изпълнение на породените по договора за банков кредит парични задължения.
В практиката се наблюдават случаи, в които банките се възползват от това обстоятелство, като в противоречие с нормативните изисквания за добросъвестна търговска практика не предявяват пред застрахователя своето право за заплащане на застрахователно обезщетение, чийто размер възлиза на остатъчния дълг по договора за банков кредит, а дори напротив – при сключване на застрахователни договори от кредитополучателя (като застраховащ) в полза на трето лице (банката – арг. чл. 22, ал. 1 ЗЗД) кредиторът се отказва от правото си на застрахователно обезщетение, макар и той самият да е изисквал от кредитополучателя да бъде сключен такъв договор за застраховка (дори и с изрично определен от банката застраховател) за гарантиране изпълнението на паричните задължения на починалия кредитополучател по договора за банков кредит. Именно за обезпечаване настъпването на този застрахователен риск в структурата на общия разход по кредита за потребителя (съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 от ДР на Закона за потребителските кредити) се включват и дължимите от кредитополучателя застрахователни премии.
В зависимост от обстоятелството дали тези договори за застраховка с предмет лични неимуществени блага на кредитополучателя се сключват от тях като застраховащи в полза на третото лице-банката за обезпечаване на финансовия риск (арг. чл. 22, ал. 1 ЗЗД) или от банката, която застрахова имуществените вреди от невъзможността да се изпълняват паричните задължения по договор за банков кредит – след настъпил покрит застрахователен риск (смърт или трайна намалена работоспособност на кредитора), длъжникът, респ. неговите наследници притежават различни правни способи за искова защита на техните субективни права и законни интереси, които ще бъдат разгледани подробно в настоящото изложение.
При сключен договор за застраховка от кредитополучателя в полза на трето лице-бенефициер (банката) за обезпечаване изпълнението на паричните задължения по договор за банков кредит страни по застрахователното правоотношение са кредитополучателят и застрахователното дружество, като банката-бенефициер, в чиято полза е сключен застрахователният договор, има право да удовлетвори остатъка от паричните задължения по договора за банков кредит от застрахователното обезщетение при настъпил покрит застрахователен риск (смърт или трайна намалена работоспособност на кредитополучателя). Тъй като обичайно банката изисква от длъжника сключване на договор за застраховка (с предмет неговите неимуществени блага), следва да се приеме, че бенефициерът е заявил на уговарящия (стипуланта, кредитополучателя), че иска да се ползва от тази облагодетелстваща третото лице уговорка, поради което тя не може да бъде отменена (арг. чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД).
В случай че при настъпил покрит застрахователен риск банката като бенефициер по договора за застраховка не упражни своите субективни права чрез уговореното застрахователно обезщетение да удовлетвори остатъка от паричните задължения по договора за банков кредит, кредитополучателят като страна (стипулант) по договора за застраховка може да предяви иск срещу застрахователя (промитента) за реално изпълнение (арг. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД) на договорното задължение да бъде заплатено уговореното застрахователно обезщетение на бенефициера (банката). По този начин ще се постигне обезпечителната цел на този договор за имуществено застраховане, като договорът за банков кредит ще бъде прекратен поради цялостно изпълнение на паричните задължения на кредитополучателя.
Принципно, кредитополучателят като стипулант не е материално легитимиран да иска от застрахователя (промитента) заплащане на застрахователно обезщетение в своя полза. Но когато бенефициерът се откаже от облагата да получи застрахователното обезщетение при настъпил застрахователен риск, стипулантът (уговарящият) по договора за застраховка в полза на трето лице може както да замени отказалия се бенефициер с друг, респ. при имуществените застраховки в полза на трето лице може и сам да получи застрахователното обезщетение, т.е. той се явява материалноправно легитимиран да иска от застрахователя изпълнения на това парично задължение. Следователно, при договорите за имуществено застраховане, сключени в полза на трето лице, застрахователят не може да се освободи от своята обезпечително-гаранционна отговорност при настъпил покрит застрахователен риск дори и когато бенефициерът се откаже от породеното субективно право да получи застрахователното обезщетение.
В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 219/14.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 837/2010 г., II т. о., ТК, в което се приема, че „… съгласно чл. 22, ал. 1 ЗЗД задължение за застрахователя /обещателя, промитента/ да плати застрахователното обезщетение на застрахования /уговарящия, стимуланта/ ще възникне, ако застрахованият е отменил клаузата в полза на бенефициера преди последният да е заявил, че ще се ползва от нея, или ако третото лице се откаже от уговорката в негова полза, което е допустимо да се направи и след заявяването, че ще се ползва от договора. В последния случай отказът погасява правото на третото лице, а уговарящият може да замени отказалия се бенефициер с друг, като в хипотезата на договор за имуществена застраховка в полза на трето лице може и сам да получи застрахователното обезщетение”.
В Решение № 167/22.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 3174/2013 г., ТК, І о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че когато третото ползващо се лице-банката е заявило в хода на процеса, че не желае да се ползва от клаузата в негова полза, както и че за това обстоятелство е уведомен застрахователят, този отказ следва да бъде взет предвид при постановяване на крайния съдебен акт като новонастъпил правнорелевантен факт (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК). ВКС е взел предвид, че отказът на бенефициера от възникналото субективно материално право да получи застрахователното обезщетение представлява едностранно писмено изявление, адресирано както до ищеца (стипуланта, уговарящия), така и до обещателя (промитента – застрахователното дружество), поради което правото на бенефициера да претендира изпълнение по договора е прекратено. Макар и този отказ да е неотменим и придобитото от банката право отпада с обратна сила, уговарящият има право да замени третото лице с друго, а в хипотеза на договор за имуществена застраховка в полза на трето лице, би могъл и сам да получи застрахователното обезщетение (както е прието и в цитираното Решение № 219/14.02.2012 г. по т. д. № 837/2010 г. на ВКС, ТК). Счетено е, че с отказа на третото лице да се ползва от облагодетелстващата го клауза правото остава в патримониума на уговарящия и след като той изрично е заявил, че го претендира, нему се дължи присъждане на застрахователно обезщетение по имуществената застраховка. Въз основа на тези правни доводи ВКС достига до правния извод, че стипулантът (уговарящият) е материалноправно легитимиран като кредитор по застрахователния договор, сключен в полза на трето лице, да получи уговореното застрахователно обезщетение при настъпил покрит застрахователен риск.
Макар и по тези казуси касационният съд да е разглеждал факти, свързани с договор за застраховка в полза на трето лице с предмет имуществено благо на уговарящия, правните изводи, до които е достигнал ВКС, са принципни, като тези правни разрешения са приложими и при сключени договори за застраховка в полза на трето лице с предмет неимуществено благо на стипуланта (неговия живот, здраве и телесен интегритет). Съгласно чл. 199а, ал. 1 КЗ, отм., във вр. с ал. 2 на тази разпоредба договор за застраховка за обезпечение вземането на кредитор може се сключи и когато предмет на покрития застрахователен риск е неимуществено благо на длъжника.
Когато обаче банката е сключила договор за застраховане с предмет неимуществено благо на длъжника за обезпечение на своите парични вземания, възникнали по договор за банков кредит (обичайно уговорените застрахователни премии са за сметка на кредитополучателя и те са част от общи разход по кредита за потребителя съгласно определителната разпоредба на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК), кредитополучателят или неговите наследници не са страна по застрахователния договор, поради което те не са материалноправно легитимирани да искат заплащане в тяхна полза на уговореното застрахователно обезщетение от застрахователя при настъпило застрахователно събитие (смърт или трайна намалена работоспособност на длъжника).
В практиката на ВКС се наблюдава противоречие по въпроса дали при бездействие от страна на банката да иска от застрахователя удовлетворяване на остатъчните парични вземания по договора за банков кредит при настъпил покрит застрахователен риск чрез заплащане на застрахователно обезщетение, кредитополучателят или неговите наследници притежават процесуална легитимация чрез сурогационния (косвения) иск по чл. 134 ЗЗД да предявят правата на банката по сключения от нея застрахователен договор (като процесуални субституенти при възникнала съвместна процесуална легитимация между тях и банката – арг. чл. 134, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 4 ГПК).
Считам, че, за да обосноват правния си интерес от предявяване на чуждо материално право (за заплащане на застрахователно обезщетение в полза на банката по сключения договор за застраховка), е достатъчно процесуалните субституенти да наведат фактически твърдения, че са наследници на длъжника, поради което са встъпили в задължението на застрахования кредитополучател по договора за кредит, както и че техният наследодател е страна в застрахователното правоотношение – застрахован и като негови наследници могат да черпят права от застрахователния договор. Обстоятелството дали наследниците на кредитополучателя са кредитори на банката, респ. носители на права по сключения между банката и застрахователното дружество договор за застраховка „Живот”, респ. дали банката е титуляр на материалното притезателно право да иска от застрахователя заплащане на застрахователно обезщетение, както и дали техният наследодател е застрахован, дали банката е застрахован или застраховащ и други релевантни въпроси обуславят не възникването на процесуалното право да предявят сурагационен иск, а неговата основателност.
С Определение № 669/31.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3089/2014 г., I т. о., ТК не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение, с което е отречено правото на наследник на починалия кредитополучател да предяви като процесуален субституент (по реда на чл. 134, ал. 1 ЗЗД) правата на банката срещу застрахователя по договор за застрахова с предмет живота на кредитополучателя, с който е обезпечено изпълнението на паричните задължения по договора за банков кредит. Въззивният съд е приел, че ищецът не е „кредитор” на банката, поради което той не е легитимиран да предяви правото на кредитната институция за получаване на застрахователно обезщетение по застрахователния договор. ВКС е счел, че не са били налице селективните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, тъй като позицията на касационната инстанция за непритежавано от застрахования-кредитополучател право за предявяване по реда на чл. 134 ЗЗД на иск за заплащане на застрахователно обезщетение по договор за застраховка, сключен на основание чл. 199а КЗ, отм., в полза на кредитодателя, вкл. с оглед изричната норма на чл. 242 КЗ, е постоянна (посочил е Определение № 165 по ч. т. д. № 1263/2013 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 243 по т. д. № 2126/2014 г. на II т. о. на ВКС). Касационната инстанция е достигнала до извода, че макар и да не представляват задължителна съдебна практика, тези определения съдържат мотиви в подкрепа на последователно поддържаното от касационната инстанция становище, че кредитополучателят, чието неимуществено благо е застраховано, не е страна по застрахователния договор и правоприемниците му имат единствено пряк иск срещу застрахователя, в случай на плащане на кредитодателя съгласно чл. 242, ал. 1 КЗ, но не могат да предявят права на банката (страна по договора за застраховка) по реда на чл. 134, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 199а, ал. 1 КЗ, отм.
Тази практика обаче следва да се счита за преодоляна с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 138/05.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1727/2014 г., ТК, ІІ о. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следните въпроси: „1. „Има ли материална и процесуална легитимация и правен интерес кредитополучател, респективно неговите наследници, който е застраховал живота си срещу определени рискове, да иска осъждането на застрахователното дружество да изплати на ползващото се лице по застрахователния договор дължимата сума, при осъществяване на застрахователно събитие?” и 2. „Притежават ли наследниците на застрахованото по групова застраховка „Живот” лице правен интерес и активна процесуална легитимация да предявят иск против застрахователното дружество в защита на правата на банката в случаите, когато тя бездейства?”. В това решение ВКС е разгледал формираната до този момент противоречива съдебна практика и като е съобразил, че в КЗ, отм. не е уредено право на пряк иск на застрахования кредитополучател или неговите наследници по застраховка „Живот” срещу застрахователя преди плащане на задължението към банката (арг. чл. 242, ал. 1 КЗ, отм.), е достигнал да правния извод, че застрахованият по застраховка „Живот” или „Злополука” кредитополучател, респективно неговите наследници притежават правен интерес и активна процесуалноправна легитимация да предявят иск срещу застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение в полза на банката. Касационната инстанция е приела, че, за да бъде обоснован правният интерес от предявяване на косвения иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД, ищецът-наследник на кредитополучателя трябва да твърди, 1) че е кредитор на банката по отношение на правото/задължението на кредитната институция да претендира по съдебен ред изплащането на застрахователното обезщетение и 2) че банката бездейства за търсене по съдебен ред на дължимата застрахователна сума от застрахователя по договор за застраховка „Живот” със застраховано лице-кредитополучателя и ползващо се лице банката.
Следователно, кредитополучателят може да предяви сурогационен иск с правно основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 199а, ал. 1 КЗ, отм. срещу застрахователя по договор за застраховка, сключен от банката, но с предмет живота, здравето или телесната цялост на длъжника по договора за банков кредит, като иска със сила на пресъдено нещо да се допусне принудително изпълнение на твърдяното парично задължение за заплащане на застрахователно обезщетение в полза на ползващото се лице (банката), което като носител на спорното право трябва да бъде конституирано от съда като съищец при възникнала съвместна процесуална легитимация (при необходимо задължително другарство – арг. чл. 134, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 4 ГПК). Считам, че в случай че се установи, че по действително учредено застрахователно правоотношение е настъпил покритият застрахователен риск (смъртта или трайната намалена работоспособност на кредитополучателя), трябва да се допусне принудителното изпълнение на насрещното правно задължение на застрахователя – заплащане на застрахователно обезщетение в полза на банката, с което изцяло да бъдат удовлетворени всички остатъчни парични задължения по договора за банков кредит. По този начин би се постигнала нормативната цел, уредена в разпоредбата на чл. 199а, ал. 1 КЗ, отм., а именно – да се ангажира обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя до размера на непогасената част от задължението, за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, заедно с лихвите и разноските към датата на настъпване на застрахователното събитие.
Тъй като обичайно кредитополучателите заплащат застрахователните премии (те са включени в общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК), дължими по сключени от банката застрахователни договори с предмет живота, здравето и телесната цялост на длъжника по договора за банков кредит, но при настъпване на покрития застрахователен риск се затруднява защитата на техните законни интереси (застрахователят да заплати на банката уговореното застрахователно обезщетение, с което изцяло да се прекрати кредитното правоотношение чрез изпълнение на остатъчните парични задължения по договора за банков кредит), законодателят уреди в действащия Кодекс за застраховането (в сила от 01.01.2016 г.) правото на пряк иск на кредитополучателя или неговите наследници срещу застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение.
В правната норма, уредена в чл. 382, ал. 1, изр. последно КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), е регламентирано субективното право на длъжника по договор за банков кредит да иска непосредствено от застрахователя заплащане на застрахователно обезщетение дори и когато не той, а банката е страна по сключен договор за застраховка като обезпечение на породените по кредитното правоотношение парични задължения на кредитополучателя. Изрично по силата на тази законова разпоредба на длъжника е признато качеството на страна – застрахован, по учреденото застрахователно правоотношение, т.е. той на самостоятелно правно основание е носител на паричното притезание за заплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на покрит застрахователен риск по сключен договор за застраховка с предмет негови неимуществени блага, чийто размер възлиза на сбора от остатъчните задължения по договора за банков кредит – „по повод изплащането на обезщетение по застраховка длъжникът има всички права на застрахован, освен правото да получи обезщетението до размера на непогасената част от задължението”.
С нормата на чл. 382, ал. 3 КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) е уредено правното задължение на кредитора при смърт на длъжника-застраховано лице по застрахователен договор по повод негово неимуществено благо да предприеме с грижата на добър стопанин[4] всички необходими действия относно претендирането и изплащането от страна на застрахователя на застрахователното обезщетение.
Нормативната воля на законодателя, обективирана в разпоредбата на чл. 382, ал. 1, изр. последно КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), ясно е обоснована в мотивите към законопроекта – „За да се гарантират правата на длъжника, който е обезпечен със застраховка, и на неговите наследници, се предлага те да имат правата на застрахован… По такъв начин, при липса на активност от страна на кредитора за реализиране на вземането по застраховката длъжникът или неговите наследници ще могат да предприемат активни действия пред застрахователя, в това число ще имат легитимация да заведат иск по съдебен ред. Предвижда се и изрично задължение на кредитора – в случай на смърт на длъжника, преди да насочи изпълнението към неговите наследници, да предприеме необходимите действия с грижата на добър търговец за реализация на вземането по застрахователния договор”.
В заключение – с действащия КЗ е призната и гарантирана от закона правната възможност на кредитополучателя или неговите наследници при сключен договор за застраховка като обезпечение на породените парични задължения по договор за банков кредит – с предмет неимуществени блага на длъжника, да предявят пряк иск срещу застрахователя за заплащане на уговореното застрахователно обезщетение при настъпил покрит застрахователен риск. Както бе изяснено, законодателят не е предвидил ретроактивно действие на новия закон по отношение пораждането, изпълнението и прекратяването на заварени застрахователни правоотношения, поради което за юридическите факти, свързани с изпълнението на поети правни задължения по тези договори за застраховка, но възникнали преди влизане в сила на действащия КЗ, длъжниците по договор за банков кредит или техните наследници могат да защитят своите законни интереси чрез предявяване на сурогационен иск с правно основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 199а, ал. 1 КЗ, отм., като искат застрахователят да заплати на банката уговореното застрахователно обезщетение за удовлетворяване на остатъчния дълг по договора за банков кредит.
Автор: съдия Красимир Машев
[1] От 01.01.2016 г. е в сила обнародваният в ДВ, бр. 102/29.12.2015 г. Кодекс за застраховането
[2] В § 22 от ПЗР действащият КЗ изрично предписва, че за застрахователните договори, сключени преди влизането му в сила, се прилага част четвърта от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс.
[3] В този случай застрахователното обезщетение, надхвърлящо размера на паричните задължения по договора за банков кредит, следва да се заплати на длъжника, на неговите наследници или на ползващите се лица – арг. чл. 199а, ал. 1, изр. 2 КЗ, отм.
[4] По отношение на банките, които сключват банкови сделки по занятие, като професионалисти при осъществяване на кредитна дейност, в чл. 302 ТЗ е регламентирана по-висока мярка на дължимо поведение – грижата на добрия търговец.
Подобни статии
Коя е приложимата погасителна давност при договор за банков кредит
ЗАЩИТА НА КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛИТЕ СРЕЩУ ЕДНОСТРАННОТО УВЕЛИЧАВАНЕ НА ЛИХВИТЕ ПО ДОГОВОРИТЕ ЗА БАНКОВ КРЕДИТ
ПЕРИОДИЧНИ ПЛАЩАНИЯ ЛИ СА ВЗЕМАНИЯТА ЗА ГЛАВНИЦА ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ?
Искът по чл. 422 ГПК за вземане по договор за банков кредит и практиката на Върховния касационен съд
ЗАСТРАХОВАНЕ ВЪВ ВРЪЗКА С ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ
