СРОК И СРОЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ В БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ

ПОНЯТИЕ ЗА СРОК И СРОЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Срокът е един от най-често прилаганите модалитети на сделката в българското гражданско право. Поради което е оправдано засиленото внимание към него както в теорията, така и в съдебната практика. И този интерес датира не от днес.

Така напр. в Глава II от ЗЗД (отм.) озаглавена „За разните видове задължения“, Отделение II е посветено на срочните задължения. Според чл. 77 ЗЗД (отм.) „Срокътъ въ едно задължение се различава отъ условието въ това, че той не отлага задължението, но само забавя неговото изпълнение“.

Проф. Д. Бъров^[1] сочи, че срокът е бъдещо сигурно събитие, като за разлика от условието, той със сигурност настъпва в пространството на времето и следователно не отлага (в смисъл, че не поставя в едно висящо състояние на неизвестност, подобно на условието), последиците на правната сделка, но напротив, последните веднага се пораждат със сключването на сделката, като срокът само забавя изпълнение на задълженията или упражняване на правата, които се включват в създадените отношения. С други думи, според автора срокът поставя началото на изпълнението на задълженията и на упражняване на правата (dies a quo – начален срок). Но срокът може да има и прекратително действие, а именно да прекрати определено правоотношение като последица на правната сделка. Други автори^[2] изказват мнението, че срокът е клауза от съдържанието на сделката, която поставя изпълнението или прекратяването, с действие за в бъдеще, на породените от сделката правни последици в зависимост от едно бъдещо сигурно събитие.

Понятието и характеристики на срока могат да бъдат извлечени и като се изследва правното действие на срока, което още в по-старата пандектно-правна литература, и дори и след нея, е било твърде спорно. Така напр. Savigy^[3], Puchta^[4], а по–късно и Dernburg^[5] приемат, че т. нар. начален срок не отлага настъпването на правното действие на една сделка, но само възможността на неговото използване чрез искане за плащане. Напротив, Bekker^[6], Arndts^[7], Windscheid-Kipp^[8] и други считат, че самото действие на срочната сделка започва с настъпването на срока, а до тогава е налице едно привременно право. Regelsberger^[9], от своя страна приема, че срочното задължение поражда всички действия на една обикновена obligatio с едно единствено изключение – че длъжникът не може, нито пряко нито косвено, да бъде принуден да престира преди срока.

В по–старата българска учебна литература^[10] се приема, че срочно задължение (или по-точно – срочна сделка, бел. авт.), се нарича онзи правен акт, чиито действия настъпват в момента на сключването му, с изключение на едно – правото да се иска изпълнение, което се поражда едва с настъпването на срока. Последният в този случай се нарича начален срок, докато обратно – при т. нар. краен срок, с настъпването му се прекратява въобще всяко действие на сделката. Същевременно срокът представлява и модалитет на правната сделка, т.е. обуславящо волеизявление, което модифицира настъпването правните последици на правната сделка, без обаче да може да ги измени по съдържание.

С оглед на така казаното по отношение на срока и неговото действие, би могло да се направи изводът, че срочно е онова задължение, чието възникване или изискуемост, респективно – прекратяване, е поставено в зависимост от настъпването на определено бъдещо сигурно събитие^[11]. Възможността срокът да обуслови както пораждането на дълга, така и неговата изискуемост (в който случай по необходимост той съвпада с начина на определяне на падежа и с настъпването на изискуемостта) е мислима само в случаите, в които е уговорен отлагателен, а не и прекратителен срок.

Срокът се разглежда обаче и като период от време, т.е. продължителен юридически факт, през който се осъществяват или не се осъществяват определени действия. Напр. срок на кредиторово бездействие и неосъществяване на дължимата престация при погасителна давност (чл.110 и сл. ЗЗД); срок на продължително и непрекъсвано владение, предвиден в чл. 79 ЗС срок при придобивната давност и др.^[12].

ВИДОВЕ СРОЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ СПОРЕД ВИДА НА УГОВОРЕНИЯ СРОК. ЗНАЧЕНИЕ НА ОТДЕЛНИТЕ ВИДОВЕ СРОКОВЕ С ОГЛЕД ОПРЕДЕЛЯНЕТО НА ПАДЕЖА.

Класификацията на видовете срочни задължения следва тази на видовете срокове, като при всяко едно от предложените деления на видовете задължения с оглед на обусловеността му от срока ще бъдат разглеждани паралелно и въпросите за падежа и времето на изпълнение на конкретния вид задължение[13].

ОТЛАГАТЕЛНИ И ПРЕКРАТИТЕЛНИ СРОКОВЕ

Видовете срокове, с оглед на тяхното действие, са отлагателни и прекратителни в зависимост от това, дали бъдещото сигурно събитие поставя началото или прекратява вече породените последици на задължението. В този смисъл отлагателен (начален) е срокът, с изтичането на който се свързва настъпването на правните последици на сделката, респективно на задължението^[14]. Отлагателният срок обаче може да обуславя не само възникването на задължението, но и неговото изпълнение – в този случай става дума за падежа на задължението, момента, от който то става изискуемо. И докато в първия случай до настъпване на срока, задължение не възниква, то във втория задължението е възникнало, но до настъпване на срока не може да се иска неговото изпълнение (макар че в хипотезите, в които срокът е уговорен в полза на длъжника, той да може да изпълни доброволно).

Разбира се, съществуват сделки, чието действие не може да бъде обусловено от действието на срока. Така напр. общото завещателно разпореждане не може да бъде направено под отлагателен (начален) срок. Законът не допуска правото на наследяване да се породи от друг момент, различен от момента на откриване на наследството (аргумент от чл. 17, ал. 2, изр. 2 ЗН). Това се определя от целта на разпореждането – да бъде установен наследник за цялото или за част от имуществото на завещателя. Ако се допусне обуславяне действието на завещанието от настъпването на начален срок, това би означавало до настъпването на срока, макар наследството вече да е открито, завещанието да няма действие, да не може да породи право на наследяване, а оттам – да не може да се определи и съставът на наследството, което ще се получи от наследниците по закон. Затова ЗН изрично посочва, че началният срок се смята за неписан.

Отлагателният срок^[15], обуславящ изпълнението на задължението, на свой ред се подразделя на: срок уговорен в полза на длъжника (общият, съгл. чл. 70, ал. 1 ЗЗД, случай); срок уговорен в полза на кредитора и такъв, уговорен в полза и на двете страни. Прекратителният (краен) срок обуславя прекратяването на задължението. Възможно е разбира се, съчетаването на прекратителен и на отлагателен срок по отношение на едно и също задължение.

Същевременно, посредством отлагателния срок, който определя кога може да се иска изпълнение на задължението (а не този който обуславя неговото възникване), може да бъде определен падежът на дълга. Падежът може да се разглежда като деня, на който не само може да се иска изпълнение, но и на който длъжникът вече дължи това изпълнение. В този момент вземането е не само изискуемо, но то вече се счита и за поискано. В тази връзка в съдебната практика напр. се приема, че задължението на довереника по договора за поръчка е изискуемо от получаване на даденото в изпълнение на поръчката, което той е длъжен да отчете незабавно и без покана. Това следва от естеството на мандатното правоотношение, поради което мораторна лихва се дължи от момента на получаване на сумата по договора за поръчка^[16].

Изискуемостта като термин обозначава онова състояние на вземането, в което може да се иска (включително и доброволно) неговото осъществяване^[17]. Изискуемостта се свързва само с възможността за упражняване на претенцията, т. е. с възможността да се търси изпълнение, без да е необходимо такова искане действително да е направено или да е налице неизпълнение от страна на длъжника. Изискуемото задължение все още не е поискано, освен когато изискуемостта не е определена със срок^[18]. От гледище на задължението, с настъпване на падежа (срока) възможността да се поиска неговото изпълнение се счита че е упражнена. Това обаче е вярно, само когато срокът е уговорен в полза на длъжника или в полза и на длъжника и на кредитора, т. к. при срок в полза на кредитора и преди настъпване на падежа, той може да иска изпълнение, без длъжникът да може да му наложи своето изпълнение преди това^[19].

Изводът е, че всички задължения, чийто падеж е определен посредством отлагателен срок (било то определен или неопределен, но определяем) са срочни. Срокът определят техният падеж, т. е. кога изпълнението се счита поискано от длъжника, което предпоставя вече настъпилата му изискуемост.

ОПРЕДЕЛЕНИ И НЕОПРЕДЕЛЕНИ, НО ОПРЕДЕЛЯЕМИ СРОКОВЕ

Така посочените отлагателни и прекратителни срокове могат да бъдат определени и неопределени, но определяеми, следователно може да говори за задължения с определен срок и за такива с неопределен, но определяем срок. Това деление се провежда в зависимост от определеността на деня или сигурността в сбъдването на събитието, с настъпването на което ще може да се иска изпълнение или ще се погаси действието на сделката. Според проф. Л. Диков^[20] в това деление попадат:

Dies certus an et certus quando, като се сочи, че при този срок е известно, че събитието ще настъпи и кога ще настъпи. В общия случай такъв срок е налице, когато е изрично посочена датата на падежа. Същевременно обаче законът може да ограничи свободата на договарянето относно продължителността на срока (напр. чл. 303а, ал. 1 и 2 ТЗ).
Dies certus an incertus quando – събитието сигурно ще настъпи, но не се знае кога (напр. смъртта)^[21].
Dies incertus an certus quando – т.е. не е сигурно, че ще настъпи събитието, но ако настъпи, знае се кога това ще стане^[22].
Dies incertus an, incertus quando, когато не е известно нито дали, нито кога ще настъпи събитието^[23].

Цитираният автор сам изтъква, че последните две категории, особено четвъртата, се приближават до условието, понеже няма никаква сигурност за сбъдването на събитието. Според него обаче дали ще се приеме, че се касае за срок или за условие, в двете спорни хипотези е въпрос на факт и на намерение на страните. Това виждане не би могло да бъде възприето. Според цитираната от него френска доктрина, винаги ще е налице условие, без оглед на даденото от страните наименование, ако сбъдването на събитието е несигурно.

В този смисъл е и изложеното в коментарната литература по ЗЗД (отм.)^[24], че ако е неизвестно не само времето на реализиране на събитието, но и самото негово сбъдване, то тогава няма срок, а условие. Т.е., уговорка, по силата на която едно лице се задължава да плати напр. когато встъпи в брак, не съставлява срок, а е условие, т.к. е неясно не само кога ще настъпи събитието, но и дали изобщо ще настъпи. Това виждане следва да бъде споделено.

В този смисъл е изказаното и в по-старата учебна литература^[25], че известен е онзи срок, който е определен като момент, в който събитието се случи (напр. 03. 09. 2019 г., или Ивановден). Срокът се приема за неизвестен когато моментът, в който събитието ще настъпи, не е определен във времето, макар и да е известно, че то непременно ще настъпи, напр. смърт на едно лице – не е известно точно кога, но е известно, че ще се случи. В този смисъл, поставянето (продължителността) на изпълнението на едно задължение, в зависимост от (до) смъртта на кредитора, напр. при договор за издръжка и гледане не следва да се разглежда като условие, а кат относително неопределен срок. При все това и в по-новата учебна литература^[26] като примери за абсолютно неопределен срок, (в смисъл на срок, при който не са определени нито началният, нито крайният момент), а не за условие, се дава застраховката в полза на трето лице, застрахователната сума по която ще се заплати, когато бенефициерът встъпи в брак, като при сключване на застраховката не се знае кога или дали изобщо застрахованият ще встъпи в брак^[27].

Автор: проф. ИВАН РУСЧЕВ, д.ю.н.

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Проф. Д. Бъров, Учебник по гражданско право с увод в правото, Свищов, книгоиздателство на фонда „Научни цели“ при ВУССН, 1948, с.257 – 260.

[2] Л. Василев – Гражданско право на народна република България Обща част – Трето преработено и допълнено издание , Държавно издателство, НИ, , София 1956 с. 407 – 408.

[3] K.-F. Savigny, 2. 3. 5. Oblig. § 126.

[4] G. Puchta, § 62.

[5] H. Dernburg, Pandekten, I, § 124.

[6] Bekker, II S. 311.

[7] Arndts, Pand. § 73.

[8] Windscheid-Kipp, Pand. § 95 п. 5.

[8] Regelsberger, Pand. § 158.

[10] Така Диков, Л. Курсъ по гражданско право Облигационно право Обща частъ, томъ III, Универститетско издателство „Св. Климент Охридски“, Фототипно издание. С., 2015, с. 89 – 95.

[11] Следва да се посочи, че срокът при задълженията, разбиран като бъдещо сигурно събитие, което обуславя възможността за изпълнение на задължението, представлява индивидуализиращ белег на дълга, т. к. с него се определя падежа – моментът, в който задължението трябва да бъде изпълнено. В този смисъл когато се говори за отлагателен срок, който обуславя изискуемостта на вземането, т. е. възможността да се иска изпълнение на дълга, по необходимост това има отношение и към въпроса за определяне на падежа, т. к. в случая срокът и неговото настъпване бележи именно падежа.

[12] Например по сключен договор за наем (по-скоро смесено ненаименувано съглашение) собственикът на недвижим имот предоставя неговото ползване за 2 години, като е договорено лицето, което ще ползва имота през първата година да дължи действия по поддържане на друг имот на същия собственик. А едва след втората година да дължи по 100 лв. всеки месец.

[13] Целта е да бъдат избегнати ненужни повторения, при които веднъж се дефинират видовете срокове, и втори път – част от тези срокове да се разглеждат в контекста на начините на определяне на падежа и времето на изпълнение при срочните задължения.

[14] Виж в този смисъл Л. Василев – Гражданско право на Народна република България. Обща част – ІІІ прер. и доп. изд., С. Наука и изкуство, 1956 с. 407 – 408.

[15] При отлагателния срок кредиторът не може да иска изпълнение преди той да настъпи – т. к. длъжникът ще осуети уважаването на иска с едно отсрочващо, дилаторно възражение.

[16] Решение № 11 от 03.02.2015 г. по гр. д. № 3889/2014 г. на ВКС. В същия смисъл е Решение № 300 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 1366/2011 г. на ВКС, според което задължението на довереника по договор за поръчка е изискуемо от получаване на даденото в изпълнение на поръчката, което той е длъжен да отчете незабавно и без покана – задължение, следващо от естеството на мандатното правоотношение, поради което обезщетение за мораторни лихви се дължи от деня на получаване на сумите по договора за поръчка.

[17] Според проф. А. Калайджиев, Облигационно право. Обща част, Шесто прер. и доп. изд., София, 2014 с. 254, за да изпълни точно, длъжникът трябва да престира навреме, като моментът, в който задължението трябва да бъде изпълнено, се означава с термина „падеж“, а настъпването на падежа прави задължението „изискуемо“.

[18] Вж. Русчев, И. Притезателното субективно право. Претенцията, притезанието и правото на иск. В.: Сборник в чест на проф. Ж. Сталев, С. 2009 , с. 273-295.

[19] Вж. подробно по-долу.

[20]. Професоръ, д-ръ Л. Диков, Курсъ по гражданско право Облигационно право. Обща частъ, Томъ III, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Фототипно издание. С. 2015, 89 – 95.

[21] Например – когато почине.

[22] За пример цит. автор сочи случаят, в който срокът е формулиран по следният начин „длъжникът ще изпълни когато стане пълнолетен“.

[23] За пример се сочи случаят, в който задължението е поето да се плати, когато бъде назначен на определена длъжност.

[24] Меворах, Н.,Д. Лиджи и Л. Фархи, Коментар на закона за задълженията и договоритъ –Част І. Чл. чл. 1 – 333. С., 1926, с. 186.

[25] Бъров, Д. цит. съч. с. 258

[26] Калйджиев, А. Облигационно право, Обща част Шесто прер. и доп. изд., , Сиби, С. 2012, с. 265.

^[27] Вж. Ганев, В. Учебник по обща теория на правото. С., 1932, с. 165. Абсолютно неопределеният срок не е бъдещо сигурно събитие и по същината си е разновидност на условието. По японското право напр., ако срокът е неопределен, длъжникът трябва да изпълни, когато узнае, че срокът е настъпил – вж. Kitagawa. Z. Doing Business in Japan. New York: Mathew Bender, 1985, p. II. 1—134.