СРАВНИТЕЛНОПРАВЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ ДОКТРИНАТА ЗА „ПРОБИВАНЕ НА КОРПОРАТИВНИЯ ВОАЛ” И ДРУГИ КОНЦЕПЦИИ ЗА АНГАЖИРАНЕ НА ОТГОВОРНОСТ НА ТРЕТИ ЛИЦА ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ТЪРГОВСКИ ДРУЖЕСТВА*

“Давам си сметка за думите си, като казвам,
че, по мое мнение, дружеството с ограничена отговорност
е най-великото откритие на модерните времена…
Дори парният двигател и електричеството
са по-маловажни от него и без него
тяхната употреба би била значително ограничена“
Николас Бътлър, ректор на Колумбийския университет, САЩ, 1911 г.[1]

Въпросите за ограничената отговорност на съдружниците в ООД, съответно – на акционерите в АД, и за самостоятелната правосубектност на търговските дружества вълнуват съдебната практика и доктрината в цял свят. Наред с преимуществата, които предлага, ограничената отговорност на съдружниците в ООД и на акционерите в АД поставя пред изпитание съдебната практика идоктрината, когато чрез дружеството се постига резултат, който, в определени случаи, изглежда в противоречие с ratio legis, стоящ зад уредбата на корпоративните образувания. Различните правни системи се опитват да се справят с този проблем по различен начин като най-голямо значение в тази връзка има институтът на „пробиване на корпоративния воал“ („piercing of the corporate veil”), който е творение на англосаксонската правна система.

В българската правна литература някои аспекти от този институт са изследвани в светлината на практиката на Съда на ЕС и на българското конкурентно право[2], с оглед развитието на сходни решения, касаещи пробива в ограничената отговорност в съдебната практика на немския Върховен съд (BGH)[3], както и obiter dictum в анализи на други правни фигури[4]. За разлика от немската съдебна практика, въпросът изобщо не е изследван[5] от българските съдилища.

Настоящата работа има за цел да представи на читателя института „пробиване/повдигане на корпоративния воал“ (ПКВ) по английското право, което е и негова родина, както и по немското право, доколкото разрешенията на последното биха били от практическо значение за дискусията по въпроса за евентуалното му приложение и у нас. Чрез изследване на развитието му в двете правни системи ще бъде направен опит да се отговори на въпросите дали терминът има едно и също съдържание, какви са предпоставките, основанията и последиците от прилагането на института.

Макар че най-широко е практическото му приложение в САЩ (определян е като най-използваното основание за производства по дружествени спорове, като според едно изследване на съдебната практика[6] в близо четиридесет на сто от случаите се стига до „пробиване на корпоративния воал“), в обхвата на анализа, по редица съображения, не попада съдебната практика и нормативните основания за ПКВ от правната система на САЩ – основно поради липсата на унифицирани такива, доколкото практиката на съдилищата на отделните щати значително се различава, предвид разликата между правния порядък на САЩ и държавите-членки на ЕС, включително и на Обединеното кралство като представител на англосаксонската правна система, както и с оглед риска от липса на практическото значение на подобен сравнителноправен преглед, като се отчита и ограниченият обем на работата.

В обхвата на настоящото съчинение не попадат хипотезите на пробив в ограничената отговорност и в самостоятелната правосубектност (ще бъде изяснено дали и доколко има разлика в двете понятия), които са уредени в специални правни норми – такива на конкурентното право, на екологичното законодателство, семейното право или на материята в областта на несъстоятелността и концерното право (относно икономическите групи), тъй като същите са законодателни решения за конкретни проблеми в определени области от обществения живот, които изискват специфични решения и от които не би могло да бъде изведен общ принцип и институт на дружественото право[7].

I. Разрешенията на Англосаксонската правна система

Съдържание на понятието „повдигане/пробиване на корпоративния воал“.

Преди всичко, трябва да се направи уточнението, че институтът е възприеман изключително противоречиво в съдебната практика на английските съдилища в периода от 1897 г. до наши дни, което, разбира се, касае и интерпретациите му в правната литература, но и обуславя широкото му практическо приложение.

Безспорно е, че „пробиването на корпоративния воал“ има за цел пренебрегване на самостоятелната правосубектност на Limited Liability Company (дружество, което има сходни характеристики с дружество с ограничена отговорност по българското право), като това е еднo от малкото еднозначни решения в концепцията за института[8]. Метафората за „корпоративен воал/було“ или за „воалът на учредяването“ се използва, за да се обозначи самостоятелната правосубектност на търговските дружества, която възниква с учредяването им[9]. Именно чрез приложението на института на „разкъсване“, „отстраняване“, „повдигане“ или „отиване зад“ корпоративния воал се постига неглижирането на тази самостоятелна правосубектност и третирането на дружеството и съдружниците в него като едно цяло[10][11]. Най-ясно този извод е направен в едно от последните решения на Върховния съд на Обединеното кралство – това по делото Prest v Petrodel Resources Limited and others от 12.06.2013 г., в което съдът приема,че „ПКВ“ е понятие, което е безразборно използвано, за да бъдат описани съвсем различни неща“, като вярното тълкуване е, че то означава „преодоляване на самостоятелната правосубектност на търговско дружество“.

Макар в практиката на английските съдилища[12] да е изразено становище, че съществува разлика между „пробиване“ и „повдигане“ на корпоративния воал, в настоящата работа термините ще бъдат използвани като синоними, доколкото те са считани за такива в по-голямата част от изследваните от автора съдебни решения[13][14].

В литературата се приема, че съществува и т.нар. „доброволно пробиване на корпоративния воал“, за което можело да се говори при наличието на обезпечение,предоставено от дружеството-майка на дъщерно дружество, в който случай било налице доброволно ПКВ по отношение на дружеството-майка спрямо кредитора на дъщерното дружество, в полза на когото е учредено обезпечението[15]. Подобни примери се дават и с лични обезпечения, дадени от съдружници/членове на управителни органи на търговски дружества, които не са част от икономическа група. Това мнение не може да бъде споделено – след като дружеството-майка учредява обезпечение в полза на кредитор на дъщерно дружество за задълженията на последното, то дружеството- майка ще бъде отговорно спрямо кредитора по силата на изрично свое волеизявление – това за учредяване на обезпечението. Нещо повече, задължението е именно за чужд дълг – на друг правен субект, какъвто е дружеството, което показва и вътрешното противоречие на конструкцията. Възприемането на тезата за „доброволно повдигане на корпоративния воал“ означава да приравним всяка форма на отговорност за чужд дълг с пробив в самостоятелната правосубектност на лицата, учредили обезпечението.

Заслужава внимание и обстоятелството,че „пробиването/повдигането на корпоративния воал“ не означава,че се отрича самостоятелната правосубектност на дружеството за всички останали случаи, напротив, дружеството запазва същата във всички останали случаи,извън правоотношението,което е спорно по делото[16].

Основания за приложението на института

Основният въпрос, на който следва да бъде даден отговор, е кога може да бъде приложен институтът на ПКВ – какви са основанията, които следва да са налице, и какъв е резултатът от прилагането му.

Неизбежно, предвид особеностите на прецедентната правна система, е изследването, макар и накратко, на няколко съдебни решения, които са от определящо значение за развитието на института, който е създаден именно от съдилищата.

С приемането от английския парламент през 1855 г. на първия Закон за ограничената отговорност станало възможно учредяването на дружества, в които отговорността на съдружниците е ограничена. С постановяването на решение от Камарата на лордовете по делото Salomon v. A Salomon and Co. Ltd., английският съд прогласил основополагащ принцип на английското дружествено право – този за самостоятелната правосубектност на търговските дружества. За да бъдат разбрани аргументите на съда в контекста, в който са приети, следва да обърнем внимание първо на фактите по делото.

Г-н Арон Соломон бил едноличен търговец – производител на кожени обувки, който през 1892 г. учредил дружество с ограничена отговорност, на което продал търговското си предприятие за сумата от 39 000 британски лири срещу дялове в дружеството на стойност 20 001 британски лири и издадени обезпечени облигации от последното за остатъка. Законът за дружествата от 1862 г. изисквал минимум седем учредители на дружество с ограничена отговорност и г-н Соломон записал 20 001 дяла от всичките 20 007 дяла от капитала на дружеството, а съпругата му и петте му деца – по един дял – всеки. Впоследствие било открито производство по несъстоятелност по отношение на дружеството, като двете основни групи от кредитори били, от една страна –г-н Соломон като облигационер, който се ползвал с първа по ред привилегия, и от друга – други съконтрахенти, вкл. доставчици. Тъй като това означавало наличната част от средствата да бъде получена само от г-н Соломон, а останалите кредитори да не бъдат удовлетворени, което не би могло да стане, ако г-н Соломон е ЕТ, то синдикът на A Salomon and Co. Ltd. предявил иск за обявяване на вземанията на г-н Соломон за недействителни. Въпросът, който бил разгледан и решен от Апелативния съд по делото Broderip v Salomon от 1895 г.[17] бил дали г-н Соломон действително има вземанията към дружеството, след като е променил правната форма, чрез която извършва търговска дейност, като обаче е продължил да контролира и управлява дейността на дружеството. Апелативният съд отговорил отрицателно на въпроса, като сред аргументите са тези, че останалите шестима съдружници били номинални такива, че извършеното от г-н Соломон представлява злоупотреба с право, че корпоративната форма е използвана само като „инструмент за измама на честните кредитори“ за „противоправна цел“ – ограничаване на отговорността на г-н Соломон, че дружеството е представител на принципала г-н Соломон и др.

В производството пред Камарата на лордовете, с решение от 1897 г.[18] по делото Salomon v. A Salomon and Co. Ltd, което по своята същност е радикално и противоречащо на съществуващата до този момент практика, съдът отменил решението на Апелативния съд,като сред аргументите за това основополагаща е тезата за самостоятелната правосубектност на търговското дружество, при учредяването на което са спазени формалните изисквания на Закона за дружествата от 1862. Прието е още, че дружеството не е представител на принципала си – съдружник в дружеството. Именно различието между съдружията, които не са самостоятелен правен субект, и търговските дружества, които имат самостоятелна правосубектност, е подчертано от съда. Акцентирано е и върху ограничената отговорност на съдружниците в тези дружества след приемането на Закона за ограничената отговорност от 1855 г., която обхваща дължимите вноски в капитала на дружеството. Сред аргументите, възприети от съда е и този, че кредиторите на дружеството е следвало да положат дължимата грижа и да установят съществуването на издадените от дружеството облигации, като договорят различни условия на договорите си с дружеството, отчитайки тези обстоятелства.

В следващите десетилетия са постановени редица решения, които позволяват игнориране на самостоятелната правосубектност на търговските дружества, като основанията за това са несистематизирани и често противоречиви, но биха могли да бъдат представени в следните групи[19]:

2.1. „Използване на дружеството за избягване изпълнението на съществуващи задължения на съдружника/лицето, което контролира дружеството пряко или непряко“

Две съдебни решения, при постановяването на които съдът е „пробил корпоративното було“, са релевантни за изясняване на съдържанието на това основание:

Gilford Motor Company v Horne (1933 г.) Ch 935[20] – г-н Хорн бил изпълнителен директор на Gilford Motor Company – дружество, чиято основна дейност се състояла в сглобяване и продажба на автомобили. За да избегне ограниченията на клаузата за въздържане от извършване на конкурентна дейност в договора му за възлагане на управлението на дружеството, след като напуснал дружеството, г-н Хорн учредил дружество, което се занимавало с продажба на резервни части за автомобилите на Gilford Motor Company, чийто едноличен собственик на капитала и управител била съпругата му. По предявения от дружеството иск съдът постановил,че както г-н Хорн, така и дружеството, учредено и представлявано от съпругата му, което не било формално обвързано от клаузата за забрана на конкурентната дейност, са нарушили същата и разпоредил и двамата ответници да преустановят нарушението, приемайки, че дружеството е „маска“, „було“, посредством което г-н Хорн нарушавал забраната, предвидена в договора му с Gilford Motor Company.
Jones v Lipman and Another (1962), 1 WLR 832[21]– ответникът – г-н Липман сключил предварителен договор за продажба на притежаван от него недвижим имот, но, преди изповядване на сделката и прехвърляне на правата на купувача, продал имота на дружество, в което бил съдружник с друго лице, което било номинален такъв. Съдът уважил исковете за реално изпълнение, предявени срещу г-н Липман и срещу дружеството, отново позовавайки се на метафори[22], с които описва използването на дружеството за избягване на съществуващите задължения на единия съдружник.

В правната литература обосновано се приема[23], че тези две решения, въпреки неясните критерии и използваните множество метафори, касаят „повдигане на корпоративния воал“, с което се игнорира самостоятелната правосубектност на дружеството, в степен, в която дружеството е използвано за избягване на съществуващи задължения на съдружник в дружеството или на лице, което контролира последното.

2.2. „Представителство“

В решение от 1939 г. съдът е развил и друго основание за „повдигане на корпоративния воал“, приемайки, че това e допустимо, когато дружеството е представител на принципала – съдружник, който контролира дружеството. По делото Smith, Stone and Knight Ltd. v Birmingham Corporationсе приема, че по силата на „представителство“, което съществува между дъщерно дружество като представител и компанията-майка като принципал, при принудително отчуждаване на имоти,собственост на компанията-майка (в които имоти обаче дъщерното дружество е осъществявало дейност), то обезщетение за вредите, претърпени от отчуждаването, се дължат на компанията-майка. За да достигне до този извод, съдът приема, че дъщерното дружество представлявало просто представител на едноличния собственик на капитала си (но не в класическия смисъл на понятието „представителство“, при което се изисква упълномощителна сделка, а sui generis представителство).

Няколко важни особености следва да бъдат взети предвид при анализа на това основание – на първо място, то е силно критикувано и възприето в незначителна част от последващата съдебна практика. Наред с това, някои коментатори застъпват виждането[24], че именно защото търговското предприятие е останало такова на дружеството-майка (за разлика от делото Salomon v A Salomon Ltd., когато едноличният търговец Арон Соломон е прехвърлил търговското си предприятие на дружеството), съдът е приел, че е налице отношение на представителство между двете дружества и е присъдил два вида обезщетение – както за отчуждаването на притежавания от дружеството-майка имот, така и за вреди, претърпени от преустановяване на търговската дейност. Всяко от тези два вида обезщетения е дължимо на специфично нормативно основание, имащо за цел репариране на вредите, претърпени от субекта, ползващ отчуждения имот[25]. Сред обясненията за слабото приложение на това основание се среща и такова за специфичния характер на казуса и оттам – невъзможността същият да формира общ принцип[26].

2.3. „Самостоятелна икономическа единица“

Това основание наподобява разгледаното по-горе за наличието на отношение на представителство между дружеството и едноличния собственик на капитала му, но касае единствено отношения на свързаност между дружество-майка и дъщерно дружество и би било приложимо, когато съдът установи, че при определени обстоятелства група от дружества може да бъде третирана като самостоятелна, единна икономическа единица (“single economic unit”).

Фактите по делото DHN Food Distributors v Tower Hamlets LBC (1976 г.) са следните: D.H.N. Food Distributors е холдингово дружество, което имало за предмет внос и търговия на едро и дребно със зеленчуци и хранителни стоки, като в две негови дъщерни дружества били организирани различни части от общия бизнес (складовете, в които се съхранявали стоките и имотите, в които се намирали те, били собственост на Bronze Investments Ltd., а автомобилите, използвани за доставки – на D.H.N. Food Transport Ltd.). И трите дружества били управлявани и представлявани от едни и същи физически лица. При последвалото принудително отчуждаване на имотите, собственост на Bronze Investments Ltd., DHN Food Distributors претендирало обезщетение за вреди от преустановяване на търговската дейност. Апелативният съд уважил иска и присъдил обезщетение за вреди от преустановяване на търговската дейност на цялата група от дружества, приемайки, че дъщерните дружества били изключително силно обвързани с компанията-майка и че последната упражнявала пълен контрол върху тях. Наред с това, видно от мотивите, изложени от членовете на състава, освен контрол (1), налице са и други два фактора, които обуславят „повдигане на корпоративния воал” – липсата на друга, независима стопанска дейност на дъщерното дружество, освен тази, свързана с дружеството-майка(2), и необходимостта от прилагане на принципа на справедливостта (3)[27]. Това основание за приложение на института било първоначално възприето от съдилищата, но впоследствие е силно критикувано Камарата на лордовете[28].

2.4. „Фасада, прикриваща действителните факти“

Друго основание, с което съдилищата обосновават „пробиването на корпоративния воал“, е използването на дружеството като „фасада, прикриваща действителните факти“, което е развито в решение по делото Woolfson v. Strathclyde Regional Council (1978). Именно на тази конструкция занапред най-често са се позовавали страните в производства, в които се цели постигане на пробив в корпоративната правосубектност. Съдът е приел, че има една предпоставка, при наличието на която „корпоративният воал“ може да бъде „пробит“ – когато са налице специфични обстоятелства, които са индиция за използването на дружеството като „фасада, прикриваща действителните факти“. За съжаление, съдебната практика така и не предлага нито по-ясни критерии за приложението на това основание за ПКВ, нито тълкува съдържанието на използваната метафора. Впоследствие, това основание било доразвито, като се приема, че съдът може да „пробие“ корпоративния воал (и с оглед конкретния казус – да третира полученото от дружеството като получено от лицето, контролиращо дружеството, независимо дали то е съдружник в него), когато дружеството е използвано като „средство“ или „фасада“ за прикриване на действителните факти, като по този начин, контролиращите дружеството лица избягват отговорност[29].

Някои от посочените основания са обсъдени в решението на Апелативния съд по делото Adams v Cape Industries Plc. от 1990 г. С цитираното решение приложението на института е значително ограничено, като в него съдът задълбочено изследва някои от посочените по-горе концепции.

На първо място, съдът е приел, че фактите по делото DHN Food Distributors v Tower Hamlets LBC (1976), послужили за извеждане на общото правило за „самостоятелна икономическа единица“, са твърде специфицични. Наличието на изрично нормативно основание е обусловило крайния извод на съда и от съществуващата свързаност между две дружества не може да се създаде презумпция за липсата на правосубектност на което и да е от тях. Това обаче не означава, че основанието е отречено като такова, напротив, въз основа на приетото в Adams v Cape Industries Plc. от 1990 г. впоследствие съдилищата развиват други аргументи, които да обосноват приложението на концепцията за „самостоятелна икономическа единица“ като основание за „повдигане на корпоративния воал“, които по съществото си се доближават до тези, даващи основание да се приеме, че „дружеството е фасада, използвана за прикриване на действителните факти“.

На второ място, тезата за „представителство“ или наличието на отношения между принципал (контролиращ дружеството) и представител (дружеството, чиято правосубектност се игнорира), въз основа на която се „пробива корпоративния воал“ при група от свързани дружества, е отречена: „Нашето право, за добро или за лошо, признава самостоятелната правосубектност на дъщерните дружества, които, макар да са креатура на дружествата-майки, съгласно общите принципи на правото, следва да бъдат третирани като самостоятелни правни субекти с всички права и задължения, които имат.“

Съдът изрично пояснява още, че не може да се презумира, че дъщерното дружество е алтер его на дружеството-майка, нито че съществуват отношения на „представителство” между дъщерно дружество и дружеството-майка, като акцентира на самостоятелната правосубектност на дъщерното дружество.

Съществува ли в английското право доктрината за „пробиване на корпоративния воал“ днес и какви са основанията за приложението й?

В споменатото по-горе решение на Върховния съд на Обединеното Кралство по делото Prest v Petrodel Resources Limited and others от 12.06.2013 г., съдът изрично пояснява,че „когато се говори за „повдигане на корпоративния воал“ ние нямаме (или поне не бива да имаме) предвид някои от тези ситуации, в които законът третира действията или имуществото на дружеството като такива на лицата,които го контролират, без да се пренебрегва правосубектността на дружеството (напр. хипотези при които лицето, контролиращо дружеството, може да бъде отговорно, наред с дружеството, за действия на последното, които то е извършило като негов „представител“; или за ПКВ да се възприемат хипотезите в английския Закон за дружествата от 2006 г., които предвиждат отговорност на едно дружество за действия или задължения на свързано дружество – например разпоредбите относно консолидирани отчети, или правилата на конкурентното право,които третират свързани дружества като една икономическа единица).

За „пробиване на корпоративния воал“ може да се говори не в тези хипотези, а само в такива, които са „истински изключения от правилото, установено в решението по делото Salomon v A Salomon and Co. Ltd.(1987), а именно – когато лице, което е собственик на капитала на дружество или го контролира, при определени обстоятелства може да бъде идентифицирано – по силата на това капиталово участие/или контрол – със самото дружество“.

Основанията за приложението на института, според съда, могат да бъдат обобщени като такива, които имат за цел да предотвратят злоупотребата със самостоятелната правосубектност на търговските дружества. В мотивите на посоченото решение на Върховния съд се приема, че съществува принцип на английското право, който се прилага само в ограничени случаи – тогава, когато лице, което има съществуващи задължения или отговорност, или по отношение на това лице са налице ограничения, които (задължения, ограничения и отговорност) последното умишлено избягва чрез употребата на дружество под негов контрол. В този случай, „единствено за да лиши дружеството или лицето, което го контролира, от преимуществата, които последните не биха имали без самостоятелната правосубектност на дружеството, съдът има основание да „пробие корпоративния воал“.

Това виждане следва да бъде подкрепено. То формира достатъчно абстрактно и ясно дефинирано основание за приложение на института, без да се използват метафори и сравнения относно неправомерното поведение на лицата, използващи корпоративната форма, които, видно от историческото развитие на доктрината, не са допринесли много за изясняване на същността му.

В тази връзка, относими за приложението на пробива в корпоративната правосубектност биха били две от посочените по-горе основания – „използване на дружеството за избягване изпълнението на съществуващи задължения на съдружника/лицето,което контролира дружеството пряко или непряко” и „Фасада, прикриваща действителните факти”, като те следва да бъдат тълкувани в светлината на формулирания от Върховния съд критерий за злоупотреба с корпоративната форма.

В същото решение от 2013 г.[30] съдът прави аналогия на приложението на института с този на злоупотребата с право в правните системи от романската правна система, за който подчертава, че не е познат на английското право, поради което последното се стреми да постигне ефекта на забраната за злоупотреба с право чрез приложение на различни правни средства, едно от които е и „повдигането на корпоративния воал“. Именно това съображение, в значителна степен, изяснява и същността на института, чието развитие може да изглежда необичайно на юрист от романската правна система, но което отразява спецификите на англосаксонската такава, като предлага решение на проблемите, свързани със самостоятелната правосубектност на търговските дружества и използването на последната за постигане на забранен от правото резултат. В тази връзка, следва да се отбележи, че акцентът е именно върху игнорирането на самостоятелната правосубектност на търговското дружество, а не върху вменяване на отговорност на съдружник за задължения на дружеството.

II. Разрешения на немската правна система

Изследването на института в немското право неминуемо обхваща и историческото му развитие в богатата практика на германския Върховния съд – от една страна, за да бъдат обяснени мотивите за конкретните решения на проблема с ограничената отговорност, а от друга – при евентуално възприемане и у нас на някои от изградените правни конструкции – за да не бъдат повтаряни тези, които са вече основателно отречени.

Концерно право (Konzernrecht)

В опит да се справят с предизвикателствата, които англосаксонската правна система се стреми да преодолее с доктрината за „пробив в корпоративния воал”, немските съдилища развиват института на отговорност на съдружник в ООД за задължения на последното. От значение е обстоятелството, че акцентът е върху пробива в ограничената отговорност на съдружника, а не в преодоляване на правосубектността на дружеството.

Първото основание за това е изведено на основата на концерното право. Макар релевантните разпоредби да касаят групи от акционерни дружества (Закона за акционерните дружества – §15-22 и §291-338), по аналогия същите са прилагани от съдилищата и по отношение на ООД. В редица решения от втората половина на двадесети век е прието, че отговорни за задълженията на дружество с ограничена отговорност мога да бъдат съдружници в същото или управители на дружеството, тъй като те отговарят на критериите за „контролиращо предприятие” по смисъла на §202 от ЗАД.

Основание за това съдържат §291-310, които уреждат „договорния концерн” и §311-317, касаещи „фактически концерн”[31]. Така например разпоредбата на §311 от Закона за акционерните дружества забранява на контролиращото (господстващото) дружество да използва влиянието си върху зависимото (контролираното) дружество, в резултат на което последното да сключва договори, които са неизгодни за него, без контролиращото дружество да предостави равностойно обезщетение. В случай че контролиращото дружество не е обезщетило зависимото (контролирано) до края на финансовата година, последното има право да предяви иск за вреди срещу контролиращото дружество (§317 от ЗАД), като съдружниците и кредиторите на контролираното дружество, чиито вземания не са удовлетворени от последното поради неизпълнението на задължение на контролиращото дружество за обезщетяване на контролираното, имат право да предявят претенции си директно срещу контролиращото дружество[32]. Така в две решение от деветдесетте години на двадесети век[33], Върховният съд е уважил искове за вземания срещу дружества с ограничена отговорност,предявени срещу физически лица,които контролират дружества от групата от ООД (като съдружници в някои от дружествата от групата и като управители на някои от тях),част от която група са и дружествата – длъжници. Ответниците са били третирани от съда като „контролиращо предприятие” по смисъла на §302 от ЗАД чрез прилагане по аналогия на релевантните разпоредби от концерното право,посочени по-горе.

Описаният подход е силно критикуван от доктрината и от съдебната практика[34], тъй като не предлага ясни аргументи и създава несигурност в стопанския оборот,като впоследствие, в началото на двадесет и първи век, е преодолян от Върховния съд и заменен с друга концепция – тази за отговорност за „причиняване на несъстоятелност на дружеството”.

„Отговорност за причиняване на несъстоятелност на дружеството“[35]

Правилата от концерното правоотносно „квалифициран фактически концерн” и „договорния концерн” като възможност за пробив в ограничената отговорност на съдружниците в ООД, са отречени с Решение на Върховния съд от 2002 г.[36], с което съдът приема, че правилното основание за защита на кредиторите представляват правилата за поддържането на капитала на дружеството и задължението за осигуряване на възможност за продължаване на дейността на същото[37]. Изведени са три предпоставки, доразвити в няколко последващи решения в периода до 2004 г., които обуславят пряката отговорност на съдружници (вкл. и на тайните съдружници)[38]:

Умишленото лишаване на дружеството от активи, включително и причиняването на пропуснати ползи, нереализирането на търговски възможности за печалба и др.;
Причинна връзка между намаляването на активите на дружеството и несъстоятелността на последното (съдържащ неяснота относно степента на влияние на посочените действия (намаляване на активите на дружеството,съответно увеличаване на пасивите) върху влошаване на финансовото състояние на дружеството – дали трябва да има за резултат настъпване на някоя от предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството или е достатъчно да доведе до влошаването на коефициентите на ликвидност на същото за определен период);
Вредите, причинени от действията на съдружника, да не могат да бъдат репарирани по реда на §30 и 31 от Закона за дружества с ограничена отговорност. Цитираните разпоредби са основата на тази концепция и уреждат забраната за получаване на вноските в капитала от съдружниците.

От посоченото съдебно решение може да се направи извод, че пряката отговорност на съдружниците спрямо кредиторите за задълженията на дружеството е субсидиарна спрямо тази по §30 и 31 от ЗООД и тя може да бъде ангажирана само след като искът срещу съдружника по §31 за връщане на получената в нарушение на §30 вноска бъде предявен и вредата не бъде репарирана. Съдът приема, че основание за изключение от ограничената отговорност на съдружника, предвидена в §13 (2) от ЗООД е налице, когато е нарушен принципът имуществото на дружеството да се управлява отделно от това на съдружниците и да служи за удовлетворяване на кредиторите на дружеството, като едва след като последните получат дължимото, остатъкът от имуществото да бъде разпределен между съдружниците. Това представлява злоупотеба с корпоративната форма, за която следва да бъде ангажирана отговорността на съдружника, но само за тази част от вредите,които не могат да бъде поправени с иска по §31.

Съдът откроява и друго, самостоятелно основание за отговорност – §826 от Германския граждански законник, съгласно който лице, което в противоречие с добрите нрави, умишлено причини вреда на друго лице, дължи обезщетение за вредите, претърпени от увреденото лице, но анализът в мотивите е съсредоточен върху самостоятелния характер на иска за причиняване на несъстоятелност на дружеството като основание за ангажиране отговорността на съдружниците.

Наред със субсидиарния характер на отговорността за причиняване на несъстоятелност на дружеството, от голямо значение е и обстоятелството,че активно легитимиран да предяви иска е кредитор на дружеството, а не само дружеството. Последното виждане е ревизирано в решение на Върховния съд по делото Trihotel[39], което бележи и третия, последен етап от развитието на концепцията за отговорност на съдружник в ООД за задълженията на последното.

Следователно, до решението по делото Trihotel, съществува

последователност, в която може да бъде ангажирана отговорността на съдружника – на първо място трябва да бъде предявен иск по §30 и §31 от ГГЗ, като, едва след като се установи,че не могат да бъдат поправени претърпените от последното вреди, кредиторът може да предяви иск директно срещу съдружника за причиняване на несъстоятелност на дружеството, поради което
различна е и активната процесуална легитимация – първият иск може да бъде предявен само от дружеството,а вторият – и от кредитора на дружеството
пасивно легитимирани са не само преките, формални съдружници, а и прикритите такива, които имат възможност да упражняват контрол върху дружеството
отличават се и две самостоятелни правни основания – отговорност за причиняване на несъстоятелност на дружеството и отговорност на основание §826 от ГГЗ.

Допустимо ли е днес съдружник в ООД да отговаря за задължения на дружеството по немското право и на какво основание? Съществува ли основание за „повдигане на корпоративния воал“?

Най-важните изводи от решението по делото Trihotel могат да бъдат обобщени по следния начин:

„Отговорност за причиняване на несъстоятелност на дружеството” е отречено като самостоятелно правно основание за ангажиране отговорността на съдружника и съдът приема, че то представлява специален случай, който попада в хипотезиса на общия деликт по §826 от ГГЗ, на което основание следва да бъде вменявана отговорност на съдружник или лице, което контролира ООД[40];
За задълженията на дружеството може да отговоря и лице, което не е формално съдружник в ООД, но и лице, което не е и прикрит съдружник в дружеството. Единственото, което е от значение за съда, е реалната възможност на лицето да упражнява съществено влияние върху управлението на дружеството[41], като формалната правна конструкция е ирелевантна;
Отговорността е спрямо дружеството, като, ако същото е в открито производство по несъстоятелност, синдикът има право да предяви иска по §826 от ГГЗ. Съдът приема,че „ако откриването на производството по несъстоятелност е отказано, тъй като наличното имущество на длъжника не е достатъчно за покриване на началните разноски” (има се предвид случай, аналогичен на уредения в чл. 632, ал.1 от ТЗ, когато производството е открито, дружеството е обявено в несъстоятелност и производството е спряно поради липсата на достатъчно имущество за покриване на разноските), „кредиторите следва първо да предявят исковете си срещу дружеството и, на основание осъдителното решение срещу последното, да упражнят правата на дружеството по §826 от ГГЗ срещу съдружника”. В литературата[42] се приема, че на основание §829 във връзка с §835 от немския Граждански процесуален кодекс, кредиторът следва да предяви претенцията си срещу дружеството и, въз основа на изпълнителния титул (влязло в сила осъдително решение), да започне принудително изпълнение срещу вземанията на дружеството на основание §826 от ГГЗ[43].
Сред аргументите да се отрече категорично пряката отговорност на съдружника/контролиращия дружеството към кредиторите са тези, че в конкретния случай не може да се говори за злоупотреба с корпоративната форма, тъй като не са налице доказателства дружеството да е използвано като „фасада” или „маска”, както и че подобно разрешение не е в съответствие с концепцията за поддържане на капитала, във връзка с която се ангажира отговорността на третото лице. Изрично се уточнява, че разпореждането с активите на дружеството, което може да бъде основание за отговорност по §826 от ГГЗ, не представлява злоупотреба с корпоративната форма, което категорично разграничава подхода на Върховния съд от този на английските съдилища;
Въпреки изложеното обаче, съдът приема още, че има право „при изключителни обстоятелства” да разглежда искове, предявени от кредитори на основание §826 от ГГЗ директно срещу съдружници (напр., ако останалите активи на дружеството са прехвърлени с цел увреждането на конкретен кредитор). Под „съдружник” тук следва да се има предвид и лице, контролиращо дружеството, както бе изяснено по-горе;
Тежестта на доказване на елементите от състава на деликтната отговорност по §826 от ГГЗ е върху дружеството – ищец;Елементите от фактическия състав на деликтната отговорност са следните[44]:

Вреда, претърпяна от ищеца – намаляване на имуществото на дружеството, което може да се изразява както в намаляването на активите, така и в увеличаването на пасивите на дружеството;
Деяние – разпореждане с имуществото на дружеството – както с налични активи, така и с възможностите за реализация на приходи от последното;
Противоречие с добрите нрави – разпореждането е извършено в противоречие с добрите нрави, когато, вместо да служи за обезпечение на кредиторите, имуществото на дружеството е прехвърлено на съдружник (със специфичното съдържание на понятието – вкл. прикрития съдружник и лице, което контролира дружеството, без да има пряко или непряко участие в него);
Причинна връзка между деянието и вредата – в резултат на извършеното от делинквента деяние да е настъпила неплатежоспособност на дружеството, съответно свръхзадълженост или съществуващата такава да се е задълбочила по начин, придаващ й траен характер;
Вина – делинквентът да е осъзнавал, че сделката/действието, извършени или одобрени от него, намалява дружественото имущество, в противоречие с добрите нрави[45]. Към момента на извършване на съответното действие делинквентът следва да осъзнава евентуалната несъстоятелност на дружеството като предвидима последица от действията си. Без значение е дали съдружникът е мислил, че дружеството може да избегне несъстоятелността или че сделката е била сключена в интерес на дружеството (dolus eventualis). Следователно, налице е изискване за умисъл като форма на вина, като и евентуалният такъв е достатъчен.

Два от посочените елементи заслужават по-задълбочен анализ – деянието и формата на вината. Не всяко несполучливо мениджърско решение би било релевантно за приложението на разпоредбата на §826 от ГГЗ. В коментарите на решението по делото Trihotel[46] се обосновава теза, която заслужава да бъде подкрепена – че следва да се прокарва разделителна линия между (1) сделки и действия, които представляват директно и систематично лишаване на дружеството от имуществото му и (2) други, несполучливи управленски решения, като различен е и субективният елемент към всеки от тях. В първия случай е достатъчно делинквентът да съзнава евентуалното настъпване на несъстоятелност на дружеството (т.е. наличието на предпоставки за откриване на производството) като предвидима последица от действията си, а във втория – да съзнава, че настъпването на предпоставките за несъстоятелност на дружеството и откриване на производството е неизбежна последица от действията му. Този подход е оправдан, доколкото в съвременната теория на корпоративното управление е прието за безспорно, че завишаване на критериите относно грижата на добрия търговец, която членовете на управителните органи следва да полагат, за случаи, които обхващат мениджърски решения за конкретни сделки, би ограничило съществено извършването на рискови и иновативни инвестиции, което пък ще доведе до значителни пропуснати ползи за дружеството.

Интересен е въпросът дали доктрината, обосноваваща деликтна отговорност на основание §826 от ГГЗ за причиняване на несъстоятелност на ООД, може да бъде приложена и за акционерно дружество. Приема се[47], че приложението й е допустимо, но ненужно, тъй като немският Закон за акционерните дружества в §117 предвижда деликтна отговорност за вреди, причинени от умишлена намеса в управлението на дружеството. Членовете на надзорния и управителния съвет са солидарно отговорни с третите лице, осъществили подобна намеса, ако не са изпълнили задължението си за лоялност[48], представляващо част от дължимата грижа. Активна процесуална легитимация имат дружеството, акционерите (в случай че са претърпели вреди, превишаващи тези, претърпени от дружеството), както и кредиторите, ако вземанията им към дружеството не могат да бъдат удовлетворени (поради намаляването на имуществото на дружеството, в резултат на правонарушението).

III. Обобщение

Макар да тръгват от сравнително близки изходни позиции, изследваните правни системи предлагат различни по същността си решения на проблема, който може да бъде обозначен като злоупотреба с корпоративната форма.

Английската съдебна практика развива института на „пробиване на корпоративния воал“ с цел игнориране на самостоятелната правосубектност на търговското дружество, когато то е използвано за заобикаляне или избягване на отговорност на лицето, което го контролира. Същевременно, практиката на германския Върховен съд е насочена към разширяване на отговорността на тези лица за определено неправомерно действие – разпореждане с имуществото на дружеството по начин, който предизвиква неплатежоспособността или свръхзадължеността му.

И в двете системи приложението на „пробиването на корпоративния воал“ е силно ограничено, като то остава все пак възможно по английското право, но не и по немското – последното предлага друго решение, основано на деликтната отговорност и правонарушение, което е в противоречие с добрите нрави, за да се запази основополагащ принцип на дружественото право – самостоятелната правосубектност на търговските дружества. Именно затова Върховния съд на ФРГ определя неправомерното разпореждане с имущество на дружеството, довело до неплатежоспособност или свръхзадълженост, като деликт.

Активната легитимация за иска за „повдигане на корпоративния воал“ в англосаксонската система принадлежи на дружеството, съответно – на синдика при открито производство по несъстоятелност, но, предвид актуалната трактовка на съдържанието на института, дадена от Върховния съд в мотивите на решението по делото Prest v Petrodel Resources Limited and others от 12.06.2013 г., може да се мисли и за активна легитимация на кредиторите на дружеството. В немската правна система с решението по делото Trihotel се приема, че активно легитимирано да предяви иска по §826 от ГГЗ е дружеството, съответно-синдикът макар че в изключителни случаи, чиито предпоставки съдът не е изяснил подробно, право на иск имат и кредиторите. Пасивно легитимиран по немското право е съдружникът, като в това понятие се включва прикритият такъв, включително и лицето, което упражнява контрол върху дейността на дружеството, независимо от правната конструкция, която е използвана за това[49]. Англосаксонското разрешение акцентира върху пасивната легитимация на членовете на управителните органи, включително и „прикритите директори“ (“shadow director”, букв. „директор в сянка“), което е и легално понятие, дефинирано в чл.251 от Закона за дружествата от 2006 г. (Companies Act 2006) – лице, с чиито инструкции или указания членовете на управителните органи на дружеството („директорите) са свикнали да действат (обичайно действат), като едно лице не може да бъде третирано като „прикрит директор“, когато член на управителен орган на дружеството действа в съответствие със съвет, даден от това лицето в професионално качество.

Както бе изяснено, „пробиването на корпоративния воал“ във вида, създаден и развит от английската съдебна практика, касае случаите на преодоляване на правосубектността на търговското дружество, с цел постигане на защитата, която предоставя забраната за злоупотреба с право.

В Търговския закон съществуват редица правила, гарантиращи поддържането на капитала на дружеството и по-точно изпълнение на опосредената му гаранционна функция[50], посредством която се цели осигуряването на имущество на дружеството в размер поне на записания капитал. Сред тях е и аналогичнатата на чл. §30 от немския ЗООД разпоредба на чл. 133 от ТЗ: „(1) Съдружниците не могат да искат дяловете си, докато дружеството съществува. Те имат право само на част от печалбата съразмерно на дяловете, ако друго не е уговорено.

(2) Не може да се уговарят лихви за дяловете на съдружниците.“

Българското право познава и изричната нормативна забрана за злоупотреба с право, прогласена в чл. 57, ал.2 от Конституцията на Република България, чл. 8, ал.2 от ЗЗД и чл.289 от ТЗ, като в литературата[51] се предлага корективно тълкуване на чл.289 от ТЗ във връзка с чл.8, ал.2 от ЗЗД, за да се обоснове ангажирането на отговорност на съдружниците или акционерите за използване на капиталово търговско дружество за заобикаляне на закона. Това виждане може да бъде подкрепено, като се отчете, че то предлага разрешение, сходно с това на английската съдебна практика, което обаче би затруднило в значителна степен доказването на наличието на елементи от фактическия състав на отговорността, включително и характерът и вида на претърпяната от дружеството вреда. Независимо от това, следва да се отбележи, че за да се ангажира отговорността за злоупотреба с право, последната трябва да касае именно правото на сдружаване за постигане на стопански и социален напредък, уредено в чл.19, ал.4 от Конституцията на Република България. В тази връзка, за правно основание може да послужи разпоредбата на чл. 57, ал.2 от Конституцията, която изрично забранява злоупотребата с право и с упражняването на право.

Друго възможно основание представлява разпоредбата на чл.609 от ТЗ, съгласно която производство по несъстоятелност се открива и за лице, което прикрива търговска дейност чрез неплатежоспособен длъжник. В решение на ВКС по чл. 290 от ГПК[52] се приема, че „скрито съучастие” е налице, когато физическо или юридическо лице, независимо дали притежава търговско качество, извършва цялата си търговска дейност или съществена част от нея, изразяваща се в сключването на сделки, чрез неплатежоспособния длъжник – търговец, който действа като негово подставено лице или скрит пълномощник. В цитираната практика се поддържа още, че преценка относно обема на прикритата търговска дейност следва да се извърши винаги конкретно, с оглед специфичните за случая обстоятелства, касаещи броя, честотата и мащабите на сделката.

Решение на въпроса за нормативно основание, на което да бъде ангажирана отговорността на лицето, което упражнява контрол върху дружеството за задължения на последното предлага и разпоредбата на чл.118а от ЗППЦК, съгласно която „Лице, което контролира публично дружество, както и всяко друго лице, което посредством своето влияние върху публичното дружество е склонило член на управителните или контролните му органи или негов прокурист да действа или да се въздържи от действие не в интерес на дружеството, отговаря солидарно за причинените на дружеството вреди”.

Релевантни са и разпоредбите от Наказателния кодекс, уреждащи престъпленията срещу кредиторите и по-специално непредпазливия банкрут по чл.227д от НК[53], които обаче предвиждат наказание за търговеца, съответно за лицата,които управляват и представляват търговско дружество или кооперация.

От гореизложеното, включително разгледаното историческо развитие на института „пробиване на корпоративния воал“, от сравнителноправния анализ на концепциите, разработени от англосаксонската и немската правни системи, и след обсъждане на основните тези в дискусиите в чуждестранната и родна правна литература, би могло да се предложи да не се прибягва до формиране на практика на българския съд, която постига като краен резултат игнориране на самостоятелната правосубектност на търговските дружества, без позоваване на изрично нормативно основание от действащото българско законодателство. Разработване на самостоятелна доктрина, в основата на която стои именно подобно основание, включително на базата на някои от посочените по-горе такива, остава предизвикателство за българската правна наука и съдебна практика. Като първа стъпка в тази посока може да се обоснове изводът, че разпоредбата на чл.609 от ТЗ представлява основанието, което в най-голяма степен осигурява разрешение, съответстващо на основни принципи на българското дружествено право, като се отчитат самостоятелната правосубектност на търговските дружества и се спазва принципът на законност, прогласен в чл.5 от ГПК.

Ако в практиката се разглеждат случаи, които не могат да бъдат субсумирани под нормата на чл.609 от ТЗ, цитираните по-горе разпоредби от гражданското ни законодателство биха могли да бъдат основата за формулиране на общо правило по аналогия на правото, съгласно чл.46, ал.2 от Закона за нормативните актове и чл.5, изречение второ от ГПК, което да бъде прилагано от съдилищата спрямо лицата, причинили свръхзадълженост, съответно неплатежоспособност на капиталови търговски дружества. Елементите от фактическия състав на отговорността, активната и пасивната легитимация на страните, характерът и видът на претърпените вреди, търговските дружества, за които институтът би бил приложим, и изричните нормативни основания за ангажиране на отговорността на виновните лица (били те прикрити съдружници по смисъла на чл.609 от ТЗ или лица, контролиращи дейността на дружеството с ограничена отговорност или акционерно дружество, или представители на дружеството) следва да бъдат обект на отделно изследване, предвид спецификите на проблема и голямото му практическо значение. Подобно разрешение би допринесло, от една страна – за сигурността и стабилността на търговския оборот и за гарантирането на правото на сдружаване, а от друга – би ограничило в разумни граници поемания от стопанските субекти риск от неизпълнение на задълженията на техните съконтрахенти.

* Статията е публикувана за първи път в сп. „Търговско право“, бр. 2 от 2014 г., с. 41 – 62

** Асистент в ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“

[1] Кирчев, И., „Юридическа отговорност на капиталовите търговски дружества от гледна точка възможността за ангажиране отговорността на съдружниците/акционери в дадено капиталово дружество за задължения на последното“, „Търговско право“, бр. 4, 2011 г.

[2] Голева, П., „Някои особени проблеми при дружеството с ограничена отговорност“, „Търговско и конкурентно право“, кн.6, 2011 г.

[3] Бузева, Т., в „Холдинг“, С., „Сиби“, 2006 г., с.61 и сл.

[4] В Определение №522 от 06.07.2011 г. по т.д. № 1133/2010 г., Т. К., І Т. О. на ВКС касаторът поддържа, че Софийският апелативен съд е следвало „да приложи испанското право и по-конкретно доктрината за „вдигане на воала“, но ВКС е приел, че въпросът за приложимото материално право в отношенията между страните и развитата в него доктрина за „вдигане на корпоративния воал“ не са обуславящи изводите на съда и изхода на делото, поради което същият не разгледан.

[5] Thompson, Robert B., “Piercing the Corporate Veil: An Empirical Study”, Cornell Law Review, 76, Rev. 1036 1990-1991

[6] Противоположен подход е избран от автора на едно от актуалните и изчерпателни изследвания на института в сравнителноправен аспект –Karen Vandekerckhove, в „Piercing The Corporate Veil: A Transnational Approach“, European Company Law Series, vol.2, Kluwer Law International 2007, с. 13. В дисертацията си авторът изследва приложението на доктрината при корпоративните групи, като акцентът е поставен върху отговорността на дружества за задълженията на свързани такива на различни основания, сред които нормативни основания, касаещи изисквания за поддържане на капитала на дружеството и др.

[7] В този смисъл са и мотивите към Решение на Върховния съд на Обединеното Кралство от 12 юни, 2013 г. по делото Prest v Petrodel Resources Limited and others, цитирано по-долу като „Решение на ВС по делото Prest v Petrodel Resources Ltd. and others”. Това виждане е преобладаващо и в доктрината – Mayson, French and Ryan on Company Law, 27^th Edition, Oxford University Press, 2011, с. 129.

[8] Mayson, French and Ryan, цит.съч., 129

[9] цит. съч., с. 129

[10] Kershaw David, “Company Law in Context. Text and Materials”, Oxford University Press, 2009, с.46

[11] Atlas Maritime Co. S.A. v Avalon Maritime Ltd., 1991, цитирано по Gerner – Beuеrle and Schillig Comparative Company Law, Oxford University Press (под печат), глава осма: „Като всички метафори, тази фраза („корпоративният воал“) може понякога да затрудни аргументирането, вместо да го изясни. По мое мнение, има две значения на термина, които трябва да бъдат различени. Да „разкъсаш“ корпоративния воал е израз, който бих използвал за третиране на правата и задълженията или дейностите на дружество с тези на неговите съдружници. Да „повдигнеш“ корпоративния воал или „да видиш зад него“, от друга страна, би следвало да означава да имаш предвид капиталовото участие в дружество за определени правни цели“.

[12] Обратното се приема от Gerner – Beurleи Michael Shillig, цит.съч.

[13] Употребата на понятието „повдигане на корпоративния воал“ в съдебно разпореждане обаче се критикува, тъй като „съдебното разпореждане трябва да указва изрично и ясно какво трябва да извърши или какво не бива да извърши адресатът на разпореждането“ – цитирано по Mayson, French and Ryan, ibid, с. 130.

[14] KarenVandekerckhove, цит.съч., с.16

[15] Mayson, French and Ryan, цит.съч., с.131 във връзка с цитираната там практика на канадските съдилища.

[16] Kershaw David, цит.съч., с. 34

[17] Kershaw David, цит.съч., с. 38

[18] Според Gerner – Beurleи Schillig, цит.съч., с.групите са три: 1)Представителство – дружеството е използвано като представител на съдружника; 2) Самостоятелна икономическа единица – при определени обстоятелства група от дружества могат да бъдат третирани като едно предприятие и така да се игнорира правосубектността на отделните дружества; 3) „Измама“ – дружеството е използвано от съдружниците за заобикаляне или предотвратяване на изпълнение на задълженията на съдружниците към трети лица.

Според други автори – Mayson, French and Ryan, цит,съч.,с.132, категориите са повече, като наред с посочените, съществуват и следните:

4) специални нормативни основания за игнориране на правосубектността, за които обаче се твърди и че не представляват самостоятелно основание за ПКВ, а предвиждат само допълнителна отговорност за лицата, визирани в хипотезиса на съответната правна норма. Подобно основание за ПКВ в смисъла на понятието, разглеждан в настоящата работа, не може да бъде прието, тъй като касае изрични нормативни основания, които не са израз на общ принцип за игнориране на правосубектността на търговско дружества, а уреждат специфични обществени отношения.

5) договорно основание – тук се посочват вече обсъдената възможност за обезпечаване на задълженията на дружеството от съдружник, която също не представлява основание за ПКВ;

6) възможност за контрол върху собствеността на дружеството, която обаче отново е аргументирана от авторите с изрични нормативни разпоредби, напр. чл.31.8 от глава 31 от Закона за гражданското производство от 1998 г., съгласно който страна в производството, упражняваща контрол върху дружество, което разполага с релевантни за спора документи, може да бъде задължена да ги предостави в производството или да осигури достъп до тях, независимо, че формално документите се държат от дружеството – цитирано по Mayson, French and Ryan,цит. съч., с.139. Очевидно е, че и този аргумент не може да бъде приет като основание за ПКВ, т.к. не касае изобщо игнориране на правосубектността на търговско дружество, а почива на легална основа, която предвижда задължение за разкриване на информация, сходно с уреденото в чл.192 от ГПК.

Според David Kershaw, цит.съч., с.75, в няколко съдебни решения се говори и за друго, самостоятелно основание – прилагане на принципа на справедливостта, като се отчитат и конкретните факти по делото, но, предвид последващата съдебна практика, авторът приема, че мотивите на съдилищата в подкрепа на това основание не биха могли да формират общ принцип. Това виждане следва да се сподели, тъй като повод за обсъждане на тази теза са няколко съдебни решения, в които се приема, че съдът ще използва правомощията си да „пробие корпоративното було“, ако е необходимо да постанови справедливо съдебно решение, независимо от „юридическата ефикасност на използваната корпоративна структура“ (Решение на Апелативния съд по делото Re A Company, 1985) или когато приложението на института е наложително, „за да се постигне справедливост“ (Решение по делото Bonotto v Boccaletti (2001). Възможността за приложението на принципа на справедливостта като самостоятелно основание е категорично отречена в едно от най-важните съдебни решения, касаещо института на „повдигане на корпоративния воал“, което ще бъде анализирано подробно в изложението. В Adams v Cape Industries Plc. (1990) Апелативният съд приема, че, с изключение на случаите, в които това е предвидено в нормативен акт или в договор, съдът не е свободен да игнорира принципа, постановен в решението по делото Salomon v A. Salomon and Co. Ltd. „само защото, по негова преценка, справедливостта го изисква“.

[19] Kershaw David, цит.съч., с. 54

[20] Kershaw David, цит.съч., с. 55

[21]Съдът приема,че дружеството е „създание на г-н Липман“, негов „уред“, „маска, която той държи пред лицето си в опит да избегне разкриването си от окото на справедливостта“.

[22] Kershaw David, цит.съч., с. 57

[23] Mayson, French and Ryan, цит,съч.,с.134

[24] Чл.5,ал.2 и ал.6 от Закона за обезщетение на собствениците на земи от 1961 г.

[25] J H Rayner (Mincing Lane) Ltd. V DTI 1990 г.

[26] David Kershaw, цит.съч., с.63.

[27] В решение по делото Woolfson v. Strathclyde Regional Council (1978)

[28] Решение по делото Trustor AB v. Smallbone (2001). В този смисъл е и Решение по делото Kensington International Ltd. v Republic of Congo (2006)

[29] Решението е постановено по имуществен спор между съпрузи и изследва въпросът за „повдигане на корпоративния воал” в мотивите, като не прилага института, поради наличието на специално правно основание в Закона за брачните производства, което позволява задължаването на единия от съпрузите да прехвърли на другия права пряко или чрез трето лице.

[30] При „договорен концерн“ отношенията между господстващото и зависимото дружество се уреждат с договор. „Фактическият концерн“ е с по-разпространена форма на концерн – налице е,когато липсват облигационни правоотношения между господстващото и зависимото дружество и може да бъде два вида – квалифициран и обикновен. „Обикновен фактически концерн“ е налице, когато съществува отношение на зависимост, най-често чрез мажоритарно участие, в резултат на което управлението на зависимото дружество се осъществява от контролиращото. „Квалифициран фактически концерн“ е налице,когато степента на влияние на господстващото дружество и зависимостта на зависимото са толкова интензивни, че законовите механизми за отговорност вече не функционират – Бузева, Т., цит.съч., с.56.

[31] Schiessl Maximilian “The Liability of Corporations and Shareholders for Capitalization and Obligations of Subsidiaries Under German Law”, Northwestern Journal of Law and Business, Vol.7, issue 3, 1986, с.499.

[32] Решение на BGH от 23.09.1991 г.,BGHZ 115, 187; Решение на BGH от 29.03.1993 г., BGHZ 122,123.

[33] Wooldrige F., “Controlling Shareholders’ Liability in German Private Companies”, Company Lawyer, 2005, с.286

[34] Понятието в този му вид представлява превод на термина “Existenzverinchtender Eingrif”, който буквално означава „намеса, довела до прекратяване на съществуването на дружеството/унищожаването на дружеството“ и следва да бъде разбирано като „отговорност за създаване на предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството, т.е. отговорност за причиняване на свръхзадълженост, респективно на неплатежоспособност“.

[35] Понятието в този му вид представлява превод на термина “Existenzverinchtender Eingrif”, който буквално означава „намеса, довела до прекратяване на съществуването на дружеството/унищожаването на дружеството“ и следва да бъде разбирано като „отговорност за създаване на предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството, т.е. отговорност за причиняване на свръхзадълженост, респективно на неплатежоспособност“.

[36] Решение на BGH от 17.09.2001 г. по делото,известно като “Bremen Vulcan”

[37] Charles Zhen Qu and Björn Ahl „Lowering the Corporate Veil in Germany: a case note on BGH 16 July 2007 (Trihotel)”, Oxford University Comparative Law Forum, 4, 2008

[38] Gerner-BeurleиShillig, M., цит.съч., с.37

[39] Решение на BGH от 16.07.2007 г., II ZR, 3/04 (Trihotel)

[40] Shillig Michael “Creditor Protection for German GmbH’s: The Next Installment”, Company Lawyer , 251, 2008, с.2,

[41] Gerner-Beurle и Shillig, цит.съч., с.41

[42] Michael Goertz “The Federal Court of Justice’s Concept For Piercing the Corporate Veil Due to Destruction of a German Limited Liability Company”, Client Newsletter 9/2007, с.3

[43] В този смисъл и Голева П., цит.съч, с.9, която подробно е разгледала фактическия състав на отговорността по §826 от ГГЗ.

[44] Вж. Голева П., цит.съч, с.8

[45] Schillig M.,цит.съч., с. 3

[46] Schillig M.,цит.съч., с. 4; Gerner-Beurle и Shillig, цит.съч., с.41

[47] Gerner-Beurle и Shillig, цит.съч., с.42

[48] Терминът на английски език е „fiduciary duty” и касае грижата, дължима от довереника към доверителя.

[49] Не може да бъде подкрепено виждането,че освен съдружниците, отговорни за унищожаването на дружеството могат да бъдат и други участници, „които нямат качеството на съдружници, напр. съветници, адвокати и банкери“, Голева П., цит. съч, с.9. Авторът приема,че отговорността на тези лица е обусловена от „двойния умисъл на всички,които са съдействали, допринесли за източването и унищожаването на имуществото на дружеството“, но липсват аргументи за това както в релевантната съдебна практика, така и в нормативната уредба. Нещо повече, тълкуването на Върховния съд в Trihotel разширява категорията на потенциалните делинквенти до лица, които упражняват контрол върху дейността на дружеството,но сред тях не би могло да се причислят и професионалистите, които предоставят консултации относно управлението на дружеството. И разрешението на английското право е противоположното на изложената теза – вж. чл.251 от Закона за дружествата. Подобно заключение не може да бъде обосновано и със сравнителноправни аргументи, доколкото уредбата в областта на отговорността на членовете на съветите в Обединеното Кралство и Германия е като цяло унифицирана – напр. двете правни системи признават съществуването на т.нар. „прикрити директори/директори в сянка“ (вж. C. Gerner – Beurle, P. Paech and E. Shuster “Study on Directors’ Duties and Liability”, London School of Economics Enterprise, 2013, с. 49, 53 и сл.), като дори английският закон съдържа и легална дефиниция на понятието и изрично изключва лицата,предоставящи съвети в професионално качество.

[50] Герджиков, О., „По въпроса за имуществото и капитала на търговските дружества“, „Търговско право“, бр. 2, 2010 г., с.11 – чл.72, чл.73а, чл.118, ал.2, чл. 133, чл.138, ал.3 от ТЗ и др.

[51] Кирчев, И., цит. съч., с. 102

[52] Решение №102/11.07.2012 г. по т.д. №1294/2011 г. на ВКС, Т.К., II Т.О. В този смисъл е и Определение №614 от 10.07.2013 г. по т.д. №1105/2012 г., Т.К., I Т.О.

[53] (1) Търговец, който:

не е водил търговските си дела с грижата на добър търговец или е участвал в очевидно рискови сделки, които не влизат в кръга на обикновената му дейност;
правил е лични, семейни или други разходи, очевидно неприсъщи и несвързани с дейността и несъобразени с имущественото му състояние;
пропуснал е да състави или е съставил неправилен годишен счетоводен отчет и баланс, като е бил длъжен да направи това, поради което е обявен в несъстоятелност и от това са последвали щети за кредиторите, се наказва за непредпазлив банкрут с лишаване от свобода до две години, като съдът може да постанови и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7.

(2) С наказанията по ал. 1 се наказва и търговец, който е обявен в несъстоятелност, без да е изпълнил задълженията си по предшестващ оздравителен план.

(3) С наказанията по ал. 1 се наказват и лицата, които управляват и представляват търговското дружество или кооперацията, ако извършат или допуснат да се извършат посочените в същата алинея деяния.

(4) Лицата по ал. 1-3 не се наказват, ако преди постановяване на присъдата от първата инстанция удовлетворят кредиторите си. Тази разпоредба не се прилага повторно.

Автор: Георги Валентинов Георгиев