ВКС: Синдикът е неканен гост на трапезата на банкрута
Търговската несъстоятелност, освен правен институт и особен исков многофазен процес, е средство за преструктуриране на отделни предприятия, а в определени случаи и на икономиката в цялост. Текущата законодателна регламентация, съдържаща се в част Четвърта на Търговския закон, разкрива слабости, дори в частта, в която са уредени правомощията на органите по несъстоятелността, сред които е и синдикът. По тази причина, на основание, чл. 280, т.3 от ГПК и чл. 280, т.2 ГПК няколко състава от търговското отделение на Върховния касационен съд са допуснали до касационно обжалване решения на Софийския апелативен съд и на Великотърновския апелативен съд по въпроса за правомощията на синдика в процесите по чл. 694 от ТЗ, в които със сила на присъдено нещо се определя размерът и структурата на дълга на неплатежоспособния длъжник, чрез признаване и или отричане на неприети вземания и техни привилегии (ипотека, залог право на задържане). Редът и условията, при които следва да се установи размерът на задълженията на неплатежоспособния длъжник, и правомощията на синдика да участва активно в тези процеси, в интерес на кредиторите и длъжника, са от съществено значение не само за правоприлагането, но имат и значим ефект върху способността за оздравяване на предприятието на длъжника и степента на удовлетвореност на кредиторите, във всяко едно производство по несъстоятелност.
С решение по т.д.№ 652/2010 год. II т.о. на ВКС , постановено по реда на чл. 290 от ГПК, касационната инстанция е дала отговор и разрешение на въпроса за правата на синдика в производствата по чл. 694 от ТЗ. Осъществявайки функцията да осигури и наложи точно и еднакво прилагане на закона, ВКС е приел, че синдикът не може като самостоятелна страна да участва в състезателните искови производства по чл. 694 от ТЗ, нито да обжалва решенията по тях, тъй като това право принадлежало само на страните по материално правното отношение, длъжник и кредитор в производството по несъстоятелност. Този правен извод е обусловил в конкретния случай обезсилване на въззивното решение, постановено по жалба на синдика, с което по същество е установено несъществуване на вземане към неплатежоспособния длъжник. В диспозитива си касационният съд е обявил за влязло в сила първоинстанционното решение по чл. 694 от ТЗ, ал.1 от ТЗ, постановено на основание признание на иск, направено от длъжника, лишен от правото да се разпорежда и управлява имуществото си по реда на чл. 635, ал.2 от ТЗ. В мотивите си касационната инстанция коментира и възражението на синдика за организиран между длъжника и кредитора симулиран процес по реда на чл. 237, ал.1 от ГПК. На възражението, че страните ищец и ответник са злоупотребили с процесуални права във вреда на кредиторите и масата на несъстоятелността, контролната инстанция е посочила, че проблемите, свързани със симулираните процеси и злоупотребата с право от длъжника и определени кредитори са законодателни, а не правораздавателни, и са без значение с оглед настоящата уредба на производството по несъстоятелност.
Решението по т.д.№ 652/2010 год. II т.о. на ВКС, задължително за всички съдилища, не разрешава въпроси, а повдига такива, както по отношение на прекия финансово- икономически ефект, което би имало даденото процесуално разрешение по висящи, а и бъдещи производства по несъстоятелност, така и по отношение на справедливостта на крайния тълкувателен резултат, касаещ правомощията на синдика. С този задължителен за всички съдилища акт, ВКС отваря широко вратите на съда за недобросъвестни и злонамерени длъжници, които с избрани кредитори и свързани лица – чрез симулирани процеси, завършващи с признание на несъществуващи задължения, ще определят структурата, размера на вземанията на кредиторите и тяхната привилегия и поредност на удовлетворяване. По силата на чл. 694, ал.4 от ТЗ решението по симулирания процес ще се търпи от синдика, останалите кредитори на неплатежоспособния длъжник, и съда по несъстоятелността, който е призван до осигури справедливо удовлетворение на всички кредитори, а не само на посочените от длъжника. Практическото приложение на решението по т.д.№ 652/2010 год. II т.о. на ВКС би преобърнало цялото производство по несъстоятелност, от такова, служещо кредиторите, в процес, диктуван от волята и интересите на длъжника.
За да отрече правото на синдика да участва под каквато и да е форма в делата по чл. 694 от ТЗ, в които се разрешват въпросите за размера, основанието и привилегиите на оспорените вземания в производството по несъстоятелност, касационната инстанция е използвала класическия за нашата правосъдна система инструментариум – систематическо тълкуване, логическо и смислово такова, както и тълкуване в исторически аспект на разпоредбите на чл. 694, ал.2 ТЗ и чл. 635 от ТЗ. Тези утвърдени подходи при разясняване на съдържанието и смисъла на закона могат се окажат неподходящи при дешифрирането на правни институти, които са нови или транспонирани от континенталната система на търговското право – несъстоятелност, преобразуване на търговски дружества и др. Класическите методи, при които тълкувателят борави само със закона, крият опасности, тъй като законът (особено местният, приеман без придружаващи го ясни мотиви) в повечето случаи не е перфектен, а в нашите условия често е осакатено копие на чужд първоизточник. Това налага, в отделни случаи ползването и на сравнително- правния метод чрез съпоставка на съответния институт с първоизточника му, което вече не следва да се приема като екзотика, а като необходимост. Все още чужд е и т.нар. утилитарен подход, изискващ корекция или неприемане на всяко предлагано разрешение, което не отговаря на справедливостта , целта на закона и здравия разум. Вероятно поради ограничеността на тълкувателния инструментариум и неприеманата у нас максима, че справедливостта е над закона (The Earl of Oxforf’d case – 1615), съдилищата приключват делата си с актове, които, макар и да са във формално съгласие със закона, са нетърпими за неограничения им кръг адресати, както и за стопанския разум.
Признаването на несъществуващи задължения от неплатежоспособния длъжник не е случай единичен, разглеждан във въпросното касационно решение. Тази процесуална техника се приема и използва радушно от неплатежоспособни длъжници в производства по несъстоятелност, като е налице и практика на различни съдилища в тази насока. Резултатите от тази практика, поощрени от решението по т. д. 652/2010 г. на ІІ т.о , ВКС провокират изкушението да обоснова накратко и обратната теза, а именно – че синдикът може да участва като самостоятелна страна в исковете по чл. 694 от ТЗ и да обжалва решенията по тях.
Обосновката изхожда от: общите принципи, касаещи процесуалната легитимация и правото на участие в процеса, установени в практиката и теорията на гражданско процесуалното право; статута, правомощията и задълженията на синдика в производството по несъстоятелност; целите на производството по несъстоятелност; тълкуване на нормата на чл. 635, ал.2 от ТЗ, чл.658, ал.1, т.7 от ТЗ и чл. 691 от ТЗ.
За неправилното разрешение е допринесла и грешната изходната основа, приета от състава на ВКС за решаване на въпроса, а именно – че спорът по чл. 694 от ТЗ е само между двете страни по материалното отношение – кредитор и длъжник, като само тези страни според ВКС имат интерес и правомощия да участват в делото, т.е при отговора на въпроса дали синдикът има право на жалба и на участие в процеса, касационната инстанция e следвала принципа, че това право принадлежи само страните по материално правното отношение. Такава изходна точка дефинитивно е зачената с вероятността за грешен резултат, тъй като самия чл. 694, ал.1. от ТЗ допуска ищец по иска да е лице, което не е страна по т.нар. материално правоотношение, от което произтича оспореното вземане, тъй като са напълно възможни случаите, в които вземането е оспорено едновременно от длъжника, и от друг кредитор на масата на несъстоятелността. Страните при тази хипотеза са оспорващите вземането длъжник и кредитор като ищци, а ответник е кредиторът с неприето вземане. Принципът, че само страните по материалното правоотношение са и процесуални такива, не само е непознат на нашето процесуално право абсолют, но не е намерил и развитие при специалните искове по чл. 694, ал.1 от ТЗ. Следователно, ВКС неправилно не е отчел, че освен типичната процесуална легитимация, законът познава и друга, при която правото на иск принадлежи на лица, които не са страни по материалноправното отношение – чл. 26, ал.2 от ГПК, процесуална субституция. Законът допуска до участие в процеса и страни, които не са носители на материалното право, нито са процесуални субституенти- такъв типичен случай е встъпването на подпомагаща страна в процеса, встъпването на държавата като контролираща страна в лицето на Министъра на финансите по стария ГПК, участието на родителите по делата за имущества на непълнолетни деца. В този случай встъпилите лица защитават друго, не свое лично материално право, а това на страната, на която са встъпили, тъй като имат правен интерес от това, или последният произтича от закона. ВКС в решение № 606 по т.д 54/2005 год., бюлетин на ВКС, брой 8/2009 год. е приел, че синдикът има качеството на процесуален субституент, тъй като в производството по несъстоятелност интересите на длъжника и кредиторите не са идентични, което и налага процесуалното участие на синдика в самостоятелно качество, от рода на процесуалната суброгация. Това разбиране на ВКС се доближава до това на старата съдебна практика на ВКС, отпреди 1944 ( ВКС, р. 706/II, офиц б. 1935 год.) и с теорията, която приема, че в процесуално отношение синдикът е самостоятелна страна и участва на собствено основание в процесите на длъжника- стр. 888, стр. 907, „Систематичен курс по Българско търговско право”, проф. Константин Кацаров, фототипно издание, 1990 год., изд. „Българска книга и печат”.
Разпоредбата на чл. 658, ал.1, т.7 от ТЗ задължава синдика да участва в делата на предприятието на длъжника и не съдържа ограничение по отношение на предмета на делата, като и е безспорно, че синдикът, подобно на подпомагащата или контролиращата страни, които нито са носители на материалното право, нито са процесуални субститутенти, има право да участва на самостоятелно основание в делата по чл. 694 от ТЗ и да обжалва решенията по тях. Противното би означавало да се ограничи процесуалната правоспособност на синдика чрез стеснително тълкуване на процесуална норма – тази на чл. 658, ал.1, т.7 от ТЗ, което е неправилно и води до ограничаване на процесуални права, поради което такъв тълкувателен подход е отречен от теорията и практиката. Това, че синдика може да участва в делата по чл. 684, ал.1 от ТЗ, следва от съдържанието на ал.4 на същия член вр. чл.691 от ТЗ , в които е посочено, че синдикът е адресат на силата на присъдено нещо и именно поради тази причина не следва да доказва правен интерес от встъпване в процеса. Задължителното конституиране на синдика в процеса по чл. 694 от ТЗ има своето нормативно основание в нормата на Чл. 691 от ТЗ, постановяваща, че не може да се оспорва вземане, което е установено с влязло в сила съдебно решение, постановено след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, по което е взел участие синдикът. Делата за вземания срещу длъжника след откриване на производство по несъстоятелност са тези по чл. 637, ал.3 ТЗ и идентичните му дела по чл. 694 от ТЗ, т.е законът е свързал невъзможността за пререшаемост на дела с предмет вземания на длъжника само ако синдикът е участвал в тези дела. Следователно, налице е позитивна, макар и не много ясна нормативна основа, гарантираща правото на синдика да участва в делата по чл. 694 от ТЗ. Независимо, че е материален закон, нормата на чл. 691 от ТЗ е процесуална и като такава не подлежи на стеснително тълкуване, което като краен резултат може да обоснове липса на права, макар от етимологичната и съдържателна част на този текст да е видно, че е източник на такива.
Академичното разрешение също се отличава от това, дадено от ВКС по поставения въпрос. Това може да се илюстрира и чрез „Коментар на новия Гражданско процесуален кодекс” с автори Благовест Пунев и Силви Чернев, ИК „Труд и право”, София 2008 г. В цитирания Коментар на ГПК, на стр.280 и 281 авторите излагат следните разсъждения: „Синдикът може да действа като законен представител на длъжника – арг. от чл.658, ал.(1), т.1 , а относно процесуалното представителство – т.7 от ТЗ, по тях синдикът действа като законен представител на длъжника, в съответната процесуална роля, като с оглед фазата на производството по несъстоятелността може да изключва участието на законния представител на длъжника. По исковете по чл.694 и чл.637, ал.(3) от ТЗ на страната на длъжника и наред с него като самостоятелна фигура участва и синдикът поради необходимостта да се формира сила на присъдено нещо и спрямо синдика – арг. от чл.691 от ТЗ. В този случай длъжникът и синдикът са необходими другари и призоваването на всеки от тях или на двамата може да се поиска от насрещната страна.”
Крайният извод е, че на базата на систематичното и смислово тълкуване на чл. 691 от ТЗ вр. чл. 658, ал.1, т.7 от ТЗ вр. чл. 637, ал.1 от ТЗ дори и българският законодател е гарантирал категорично, но не много прецизно правото на синдика да участва в длета по чл. 694, ал.1 от ТЗ. Противната обосновка на ВКС се гради на понятието „надлежна страна” и смесването на материално правната и процесуалната легитимация, без дори да се отчита наличието на специални норми в ТЗ.
В производството по несъстоятелност синдикът е длъжен да упражнява задълженията си като добър търговец. За тази цел законът го е снабдил с материална правоспособност – дава съгласие за сключване на сделки, или сам ги сключва в случаите на десезиране; както и с пълна процесуална правоспособност да участва в процеси, по които страна е длъжникът. Нелогично е синдикът при условията на пълно сезиране да разполага неограничено с материална правоспособност (представлява длъжника във вече учредени договорни отношения и при нови такива) Едно от основните задължения на синдика е да охранява масата на несъстоятелността. Защита на имуществените блага се извършва в частност чрез упражняване на процесуални права. Както сполучливо е посочил проф. Константин Кацаров, „Систематичен курс по Българско търговско право” , фототипно издание, 1990 год., изд. Българска книга и печат, синдикът е попечител и управител на масата на несъстоятелността, неговата фигура няма паралел в гражданското право и се доближава до тази на управителя на наследство. Чрез упражняване на своите правомощия по опазване на масата на несъстоятелността синдикът действа в интерес на кредиторите и в защита на правата на длъжника. Да се отрече правото на синдика да участва в делата по чл. 694 от ТЗ и да обжалва неправилните решения, с които се намалява масата на несъстоятелността чрез установяване на несъществуващи вземания, поради зле воден или симулиран процес, означава да му се отнеме основно правомощие и да се отрече най–важното задължение на синдика да – осигури справедливо удовлетворение на всички кредитори.
Съгласно чл. 607 от ТЗ производството по несъстоятелност има за своя основна цел справедливо удовлетворяване на кредиторите. При решаване на спорни и неизяснени въпроси, освен традиционните начини на тълкуване, следва да се изхожда и от резултата, до който довежда тълкувателният подход. Ако резултатът води до неприемливи разрешения, които са не само несправедливи, но и противни на целите на търговската несъстоятелност, то и поставеният въпрос е разрешен неправилно. В случая, ако се приеме, че само длъжникът е страна по исковете, а синдикът няма право да участва в процесите и да обжалва актовете на съда, би се стигнало до абсурдната ситуация, длъжникът чрез свързани лица да симулира процеси по чл. 694 от ТЗ и да определя не само общия размер на задълженията си , но и поредността, в която следва да се удовлетворят кредиторите ( както бе посочено, с този иск се установяват и привилегиите по чл. 722, ал.1, т.1 от ТЗ). Такъв краен резултат на едно производство по несъстоятелност е стопански нетърпим, а и морално неприемлив. Следователно решението на ВКС няма не само правна, но и икономическа и социална обосновка, тъй като правото регулира, а не модулира и не създава стопански и търговски отношения, то трябва да е само страж, гарант за тяхното законосъобразно развитие.
Противоположни в сравнително – правен план са разрешенията на всички европейски законодателства. Ще се спрем на три от тях. В чл. 25 от „Faillissementswet“ на Кралство Холандия е посочено, че споровете, касаещи права/ вземания/ и задължения, принадлежащи на масата на несъстоятелността, следва да бъда упражнени от и против синдика, в противен случай решението няма сила по отношение на масата на несъстоятелността. Съгласно чл. 179 Insolvenzordnung на ФРГ длъжникът дори не е страна в съдебните искови производства, аналог на тези по чл. 694 от ТЗ, страни са: оспорилият вземането /кредитор или синдик/ и кредиторът с неприето вземане, а в чл.112 на Австрийския Gesamte Rechtsvorschrift für Insolvenzordnung е предвидена лична отговорност за разноски на синдика, ако е водил недобросъвестно дело за задължения на длъжника. Изводът е, че в по-широк план и при производство по несъстоятелност с международен елемент, съществува риск България да бъде упрекната в липса на гаранции за извършване на инвестиции, а именно – поради толерирани и допускани от съда злоупотреби от страна на банкрутиралия длъжник, с които последният намалява степента на удовлетвореност на кредиторите. Това е така, защото независимо дали ще се нарече синдик, ликвидатор, изпълнител или по друг начин, европейските законодателства са предвидили орган, който да надзирава, възпира, и одобрява всички действия (и процесуални такива) на търговски недееспособния, и неплатежоспособен длъжник. Очевидно е, че с решението си ВКС лишава от какъвто и да е коректив процесуалното поведение на длъжника, което за местните кредитори е нетърпимо, а за чуждестранните и неразбираемо.
Последният въпрос, който решението на ВКС повдига, е за ефекта и функцията на т.нар. решения по чл. 290 от ГПК вр. чл.292 и чл. чл. 280, т.3 от ГПК за метода и начина, по който се обосноват и мотивират. Тези решения имат задължителна сила за съдилищата и силата почти на тълкувателни, съгласно т.2 от ТР №1/2009. Анализът на отделни актове по допускане до касационно обжалване, сочи че понякога съставът селектира не само въпроса, но и предпочитания отговор, който често прозира зад определенията по допускане. Това води до своеобразен дефицит на аргументите и съображенията, доколкото стремежът да се обоснове едно разрешение, изключва задълбочения анализ на противоположното, порок, в който са упреквани други участници в процеса. Такъв е конкретният случай. Въпреки наличието на предходни решения на ВКС, сочещи на обратни разрешения-(решение № 606 по т.д 54/2005 год., Решение по т.д 546/2004 год на ВКС) , съставът на ВКС ІІ т.о. не е посочил мотивирано защо тази практика е неправилна и не се приема.
До влизането в сила на новия ГПК, по въпросите, свързани с тълкуването на закона и уеднаквяване на съдебната практика, правомощие имаха само общите събрания на съответните колегии на ВКС. Промяната в ГПК даде възможност отделни състави на ВКС с решения по чл. 290 от ГПК да изясняват съдържанието на закона, когато е неясен или да осъвременяват съществуващата съдебна практика, т.е налице е своеобразно дублиране на правомощията на отделни състави с тези на общото събрание на колегията. Това разрешение може да се яви неудачно, тъй като при тълкуването на закона, дейност със значим ефект, всяко недобре мотивирано решение на един съдия докладчик, ще буди несъгласие с отделния съдебен акт, а понякога и всеобщо съмнение в способностите на системата да функционира, въпреки че от нея (съдебната система) се очаква не само да регулира поведението на страните чрез диспозитив, но и да ги убеждава чрез мотивите си, като поне внушава справедливост.
