С постановеното решение на Върховния касационен съд, което е по реда на чл. 290 ГПК, беше прието, че изпълнителното производство не може да бъде спирано по силата на закона, а само с изричен съдебен акт постановен от съд, на който съдебният изпълнител следва да се подчини. Известно е обаче, че в правната доктрина, както и в преобладаващата част от съдебната практика, отдавна е утвърдено разбирането, че спиране на изпълнителното производство по силата на закона е допустимо – в хипотезите на чл. 417, т.9 ГПК, чл. 638, ал.1 ТЗ, чл. 780, ал.2 ТЗ, чл.21, ал.1 ЗБН и др. Т.е. свидетели сме на тълкуване обективирано в съдебен акт на ВКС, което е в открито противоречие с утвърдени вече разбирания, както в правната доктрина, така и в преобладаващата част от останалата съдебна практика на ВКС. Но да разгледаме мотивите на висшата съдебна инстанция в посоченото решение, и с какво същото противоречи на вече утвърдените разбирания по въпроса за възможността изпълнителното производство по реда на ГПК да бъде спирано по силата на закона, без изричен акт на съда, съответно какви са последиците от това спиране.
1. Решение № 212 от 27.11.2017г. по т.д. № 754/2017г. на ВКС – мотиви
В коментираното решение на ВКС са изложени мотиви, че „съгласно чл. 3 ГПК всички участващи в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Ноторно е, че по своето естество изпълнителният процес, като вид граждански процес, е верига от последователно развиващи се процесуални действия на страните по него и на съответния съдебен изпълнител /бил той частен или държавен/ и затова този процес не може да спре автоматично, по силата на закона, а се налага постановяването на изричен акт. В конкретната хипотеза по чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК е налице императивно определено от законодателя основание, при наличието на което е задължително спирането на изпълнителното дело, което обаче следва да се постанови от заповедния съд с нарочно определение, щом като той е сезиран с възражението на длъжника по издадената заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК. Едва при съобразяването на този съдебен акт и то като влязъл в сила, съответният ЧСИ дължи преустановяване на дължимите изпълнителни действия по конкретното изпълнително дело, а в противен случай, всяко последващо изпълнително действие, чиито порок не би могъл да се релевира чрез жалба до окръжния съд, ще следва да се преценява като вредоносно действие на плоскостта на предвидената в чл. 441 ГПК отговорност на съдения изпълнител за вреди. След като чл. 420, ал. 3 ГПК изрично предвижда, че определението по искането за спиране може да се обжалва с частна жалба, трябва да бъде съобразена и т. 8 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на TP № 4/18.VI.2014 г. на ОСГТК на ВКС, по тълк. дело № 4/2013 г., според която въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. Същевременно налице е константна практика на ВКС, датираща още от Опр. № 415/15.VII.2009 г. на I-во т.о. по ч. т. дело № 375/09 г. и опр. № 514/14.IX.2009 г. на И-ро т.о. по ч. т. д. № 107/09 г., според която задължението на заповедния съд за произнасяне с изрично определение се аргументира и със съображения за справедливост и процесуална икономия: с издаването на изричен съдебен акт при подадено възражение от длъжника по реда на чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК се внася яснота относно това, че въз основа на заповедта не може да се изпълнява – вместо да се стига до отмяна на действията на съдебния изпълнител при наличие на предпоставки за спиране на изпълнението. Но без такъв съдебен акт съдебният изпълнител дължи подчинение на веднъж вече издадения от съда изпълнителен лист”.
Кутията на Пандора явно се е „разтресла” от разпоредбата на чл. 417, т.9 ГПК, която започва да се превръща във воденичен камък, както за обикновените граждани (заради непрекъснатите фалшификации на подписи по записи на заповед), така и за съдебната практика, която лъкатуши и не може да утвърди единно становище относно това дали при наличие на подадено възражение срещу издадената заповед за изпълнение изпълнението се спира от съдебния изпълнител, при уведомяването му от длъжника подал възражението, чрез предоставяне на самото възражение с входящ номер от съда, или е необходим изричен съдебен акт. Горецитираното съдебно решение между впрочем не е единствено в посока на становището, че при наличие на подадено възражение е необходим изричен съдебен акт за спиране на изпълнението. Така в мотивите на Определение № 454 от 29.12.2008г. по ч.г.д. № 2260/2008г. на ВКС също се излагат мотиви в посока, че „специалните основания за спиране по чл. 420 ГПК са разделени в две групи: основания за спиране по силата на закона (ex lege) и основания за спиране по разпореждане на съда. Подаването в срок на възражение срещу заповедта за изпълнение въз основа на менителничен ефект (чл. 417, т. 9 ГПК) и учредяването на обезпечение пред съд по чл. 180 и 181 ЗЗД (без да съществува никакъв срок) спират изпълнението по силата на закона и в определението си съдът само констатира и прогласява настъпилото спиране. Спирането въз основа на убедителни писмени доказателства настъпва с акта на съда. Ако искането за такова спиране е подаден в срок, съдът преценява убедителността на представените писмени доказателства и със своя акт той спира принудителното изпълнение. В първите два случая спирането е настъпило по силата на закона, но длъжникът не може да удостовери това пред съдебния изпълнител, без акт на съда, който прогласява това. Без такъв акт съдебният изпълнител дължи подчинение на издадения от съда изпълнителен лист. За да парализира изпълнителната сила на издадения от съда изпълнителен лист, длъжникът не може да доказва пред съдебния изпълнител осъществяването на съответното основание, той трябва да представи акта на съда, който прогласява това. Длъжникът по менителничен ефект, който е подал възражение преди изтичането на срока за доброволно изпълнение трябва да поиска от районния съд определение за спиране по чл. 420, ал. 1 ГПК, също както длъжникът със задължение, което произтича от документ по чл. 417, т. 1 – 8 ГПК – след като е учредил обезпечение пред съд по чл. 180 и 181 ЗЗД. Няма срок за искането на такова определение. То може да бъде поискано и може да бъде получено винаги”.
От мотивите в цитираното определение отново виждаме ВКС да настоява на становището, че във всички хипотези на чл. 417 ГПК изпълнението следва да се спира чрез предоставяне пред съдебния изпълнител на изричен съдебен акт, който прогласява спирането, съответно органът по принудително изпълнение да му се подчини, тъй като без него същият е подчинен единствено на изпълнителния лист[1]. Аз лично не споделям това становище. Разпоредбата на чл, 420, ал.1 ГПК, считам за повече от ясна. В нея е написано, че възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1 – 8. По аргумент от противното се стига до категоричен извод, че възражението срещу заповедта за изпълнение спира изпълнението в хипотезата на чл, 417, т.9 ГПК. Защо считам, за разлика от ВКС, че тук не е необходим изричен съдебен акт за прогласяване на спирането, а е достатъчно пред съдебния изпълнител да бъде предоставено входираното в срока по чл.414 ГПК възражение в съда, за да бъде то разпоредено? Отговорът е, че тъй като съдебният изпълнител връчва заповедта за незабавно изпълнение на длъжника, именно той, при представено пред него възражение с вх.номер от съда[2], може сам да направи преценка дали е подадено в двуседмичния срок от връчването на заповедта, която той сам е връчил, и съответно да разпореди спиране на изпълнението. Именно затова и тук не би следвало да е необходим акт на съда, който да прогласява настъпилото ex lege спиране[3].
Спирането на изпълнението от съдебния изпълнител може да бъде обжалвано от взискателя, а отказа от спиране от длъжника, по реда на чл. 435 ГПК, където окръжният съд ще извърши преценка за наличието на предпоставките за спиране. Пътят на иска за отговорността по чл. 441 ГПК също е открит. Поради това мотивите изразени в практиката на ВКС, че с оглед съображенията за справедливост и процесуална икономия, с издаването на изричен съдебен акт при подадено възражение от длъжника по реда на чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК се внася яснота относно това, че въз основа на заповедта не може да се изпълнява – вместо да се стига до отмяна на действията на съдебния изпълнител при наличие на предпоставки за спиране на изпълнението, ми се виждат неоснователни. Това следва още повече и от факта, че дори и съдебният изпълнител да разпореди спиране на основание съдебен акт, разпореждането му за спиране пак ще подлежи на обжалване, където друг съд, извън заповедния, отново ще трябва да се произнася по законосъобразността на спирането, с което ще бъде постигнат точно обратния ефект на идеята за процесуална икономия. Още по-малко пък мога да споделя тезата, че едва с влизането в сила на определението по чл. 420, ал.1 във връзка с чл. 417, т.9 ГПК[4], съдебният изпълнител следва да разпореди спиране на изпълнението, тъй като до тогава биха могли да се извършат множество изпълнителни действия, които биха били необратими, докато при приемане на обратната теза, че съдебният изпълнител е длъжен да спре изпълнението при представяне на възражението с вх.номер от съда, от което да е видно, че е подадено в срок, тези действия не биха се извършили, съответно длъжникът би могъл бързо да реагира, като ги обжалва по реда на чл. 435 ГПК и поиска и спиране на изпълнението по реда на чл. 438 ГПК.
Относно това дали изпълнителното производство може да бъде спирано по силата на закона, или само с изричен съдебен акт, то считам, че практиката на ВКС е общо взето стабилна, като изключим цитираното по-горе Решение № 212 от 27.11.2017г. по т.д. № 754/2017г. на ВКС[5]. Последното влиза в открита полемика с приетото в ТР № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ВКС, че не може да бъде споделено пробиващото си път в доктрината и съдебната практика разбиране, че изпълнителният процес не може да се прекрати по право и единственият начин за прекратяване на изпълнението е чрез изрично постановление на съдебния изпълнител, тъй като това е необходимо с оглед изискванията за яснота и сигурност, както и защото законодателят не би изисквал постановяването на изричен акт и не би го нарекъл постановление (определение) за прекратяване. Прекратяване и спиране на всяко съдебно производство (в т.ч. исковото и обезпечителното) е възможно както по силата на закона (при което актът за прекратяване има декларативен характер),така и по изявление на органа, който ръководи производството (при което актът за прекратяване има конститутивен характер). И в двата случая законодателят назовава съответния съдебен акт постановление (определение) за прекратяване, но последиците на акта са различни: когато прекратяването е по силата на закона, прекратителният ефект настъпва с осъществяването на съответните правно релевантни факти (обжалването е без значение за момента на настъпването на ефекта), а когато прекратяването става по силата на акт на органа, който ръководи съответното производство, прекратителният ефект настъпва с влизането в сила на този акт (обжалването има значение за момента на настъпването на ефекта)”.
Определено различните закони познават хипотезите на спиране на изпълнителното производство по силата на закона. Такива хипотези са налице освен в горекоментираната разпоредба на чл. 417, т.9 ГПК, още в чл. 638, ал.1 ТЗ, в чл. 780, ал. 2 ТЗ, чл. 21, ал.1 ЗБН. Това означава, че не е необходим изричен съдебен акт, който да прогласява това спиране, и който да е влязъл в сила, за да може длъжникът да поиска спиране на изпълнението от съдебния изпълнител. Последният би могъл да поиска такъв акт, в случай, че съдебният изпълнител бездейства, включително би могъл да обжалва директно отказа му да спре изпълнението по реда на чл. 435 ГПК. Това е така, тъй като незачитането на ефекта на подаденото в срок възражение в хипотезата на чл, 417, т.9 ГПК се явява процесуално незаконосъобразно поведение на съдебния изпълнител, който чрез отказа си не зачита императивни законови разпоредби, и поради тази причина се открива опасност от извършване на незаконосъобразни последващи изпълнителни действия, които биха били недопустими при спряно ex lege изпълнение. Именно поради тази причина преценката му относно зачитането на ефекта на подаденото възражение следва да подлежи на съдебен контрол по пътя на обжалване на действията му, като в това производство съдът да обследва този въпрос и съответно при неправилна преценка, да може да отмени отказа и да задължи съдебния изпълнител да спре изпълнението. ВКС също потвърждава, че действията извършени при спряно изпълнително производство могат да бъдат отменени, а отмяната определено става по реда на чл. 435 ГПК[6].
Идеята на съществуването на спирането ex lege е засилената защита, която се предоставя при настъпването на определени юридически факти, които фигурират в хипотезиса на съответната правна норма – подаване на възражение в хипотезата на чл. 417, т.9 ГПК, постановяване на решение за откриване на производство по несъстоятелност, обявяване на определението за откриване на производство по стабилизация на търговец в търговския регистър и др. Тази засилена защита е предвидена с цел да не се позволи провеждането на конкуриращи изпълнителни производства и разпиляване на имуществото на длъжника. Отделно от това, целта е да се счита, че изпълнението е спряно със самото осъществяване на този юридически факт, а не да се изчаква постановяването на каквито и да било съпътстващи съдебни актове, които да констатират осъществяването му и да прогласяват настъпилото вече спиране.
Автор: Д-р Димитър Иванов
[1] Такава е и останалата практика на ВКС – Определение № 415 от 15.07.2009 г. по ч. т. д. № 375/2009, Определение № 700 от 19.11.2009 г. по ч. т. д. № 713/2009; Определение № 313 от 21.04.2011 г. по ч. т. д. № 211/2011; Определение № 121 от 9.03.2011 г. по гр. д. № 97/2011г.
[2] Така Определение № 190 от 22.03.2012 г. по ч. т. д. № 82/2012г. на ВКС, в което правилно е прието, че самото подаване на възражението не е достатъчно и трябва да се представят доказателства за входирването му в срок.
[3] Това мнение поддържам и в Иванов, Д. Кога настъпва ефектът от спирането на индивидуалното принудително изпълнение по силата на закона – достъпна на gramada.org. Становището, че е допустимо изпълнителното производство да се спира по силата на закона е застъпвано и от проф.Ж.Сталев – В: Българско гражданско процесуално право, 2012, с.982, като проф.Валентина Попова е на обратното становище.
[4] В Решение № 212 от 27.11.2017г. по т.д. № 754/2017г. на ВКС е прието, че не съществува съдебна практика, според която определението на заповедния съд за спиране на принудителното изпълнение в хипотезата по чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9 ГПК да ретроагира към винаги по-ранната датата на подаване на възражението на длъжника срещу издадената заповед за незабавно изпълнение и изп. лист. Във всички случаи меродавна е датата на влизане в сила на определението на заповедния съд за спиране на принудителното изпълнение, с което надлежно се удостоверява пред съответния съдебен изпълнител, както и пред взискателя в същото изп. пр-во, настъпването на ефекта, парализиращ за в бъдеще изпълнителната сила на издадените в заповедното пр-во по чл. 417, т. 9 ГПК два съдебни акта.
[5] Определение № 10 от 13.01.2010 г. по ч. гр. д. № 645/2009г. на ВКС; Определение № 27 от 18.01.2010 г. по ч. т. д. № 486/2009г. на ВКС; Определение № 38 от 14.01.2010г. по ч. гр. д. № 543/2009г. на ВКС; Определение № 72 от 1.02.2010 г. по ч. т. д. № 797/2009г. на ВКС; Определение № 121 от 9.03.2011 г. по гр. д. № 97/2011г. на ВКС; Определение № 163 от 1.03.2010 г. по ч. т. д. № 504/2009г. на ВКС; Определение № 188 от 5.03.2010 г. по ч. т. д. № 50/2010г. на ВКС; Определение № 227 от 29.03.2013 г. по ч. т. д. № 1630/2013г. на ВКС; Определение № 101 от 31.03.2016 г. по т. д. № 3370/2015г. на ВКС; Определение № 277 от 6.11.2017 г. по т. д. № 561/2017г. на ВКС.
[6] Така в Решение № 212 от 27.11.2017г. по т.д. № 754/2017г. на ВКС, където се приема, че с издаването на изричен съдебен акт при подадено възражение от длъжника по реда на чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК се внася яснота относно това, че въз основа на заповедта не може да се изпълнява – вместо да се стига до отмяна на действията на съдебния изпълнител при наличие на предпоставки за спиране на изпълнението.
Подобни статии
Кога настъпва ефектът от спирането на индивидуалното принудително изпълнение по силата на закона
ПРОБЛЕМЪТ С ВДИГАНЕТО НА ЗАПОРА ВЪРХУ МПС, ПРИДОБИТО ПО РЕДА НА ЗОЗ
Критичен поглед на някои актове на ВКС по въпроса за спирането на гражданско дело по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК
Чл. 76 от Закона за наследството – правно-историческа бележка в светлината на Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК.
В светлината на въпрос № 3 от образуваното т. д. № 3/2015 год. на ОСГТК на ВКС. Преглед на спорните въпроси при изпълнението на задължение за предаване на дете /чл. 528 ГПК/.
