Режимът на лихвата при застраховката „Гражданска отговорност“ по Кодекса за застраховането

режим-лихва-застраховка-гражданска-отговорност

1. Въведение.

В следващите редове е направен кратък преглед на режима на вземанията за мораторна лихва по искове срещу застрахователя. Целта на очерка е да се сравни разрешението на действащия Кодекс за застраховането[1] с правните положения, които бяха залегнали в Кодекса за застраховането (отм.). Въпросите, които поставя правната уредба в двата кодекса, са от значение и към настоящия момент, доколкото съгласно §22 ПЗР на КЗ за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на КЗ (01.01.2016 г.), се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането (отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015 г.), освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ. Следователно за вземания, за които се прилага отмененият материалноправен режим, не би възникнал проблем, доколкото по приложението на отменената уредба е налице трайна и константна практика. Разрешенията на новия закон обаче е възможно да доведат до объркване както у страните по застрахователните правоотношения, така и у страните в съдебните производства. Това поражда необходимостта двата режима на вземанията за обезщетение за неизпълнение на парично задължение – т. нар. мораторна лихва, да бъдат разгледани и да се изведат техните общи моменти и разлики.

2. Режимът на мораторната лихва по Кодекса за застраховането – отменен.

В правилото на чл. 223, ал. 2 от КЗ (отм.) е предвидено, че застрахователят заплаща обезщетение, включително за пропуснати ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволено увреждане, и за лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. Застрахователят отговаря за лихвите за забава[2], присъдени в тежест на застрахования, считано от датата на съобщаването по чл. 224, ал. 1 от КЗ (отм.), където е предвидено, че застрахованият е длъжен в 7-дневен срок от узнаването да съобщава на застрахователя обстоятелствата, които биха могли да доведат до възникване на гражданска отговорност. В същия срок застрахованият е длъжен да уведоми застрахователя за предявените срещу него искове или за плащанията, които е извършил.

При систематическото тълкуване на чл. 223, ал. 2, във вр. ал. 1 от КЗ (отм.) следва, че лихвата за забава не е част от вземането за обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди, а е законна последица от неточното в темпорален аспект изпълнение. Тоест, те са част от обема на гражданската отговорност на застрахования, респ. от онова, за което неговия застраховател[3]. В този смисъл, дори между страните в правния спор да е постигната спогодба по отношение на обезщетението за вреди[4], ако лихвата за забава не е включена в нея, то не може да се приеме, че постигнатото от страните съгласие касае и тези вземания[5].

Началният момент, от който започва да тече лихвата за забавено плащане на дължимото от застрахователя обезщетение за вреди на увреденото трето лице по иска на деликвента срещу застрахователя, е датата на настъпване на деликта, от който момент вземането става изискуемо[6]. Това се обуславя от обстоятелството, че договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ покрива отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, като при настъпване на застрахователното събитие, застрахователят се задължава да заплати застрахователно обезщетение, ако на третото лице са причинени вреди от застрахования, чиято гражданска отговорност е застрахована при застрахователя. Застрахователното правоотношение възниква въз основа на договор, но застрахователното събитие е юридическият факт от категорията на юридическите събития, който поражда задължението на застрахователя да плати застрахователното обезщетение за непозволеното увреждане, като е налице идентичност на застрахователното събитие и непозволеното увреждане. Тоест, един и същ е юридическият факт, който поражда задължението на застрахования да заплати обезщетение за непозволеното увреждане и договорното задължение на застрахователя да заплати същото, като изпълни своето собствено задължение по договора за застраховка. Това е причината двете задължения да възникват в един и същи момент – от момента, в който застрахованият дължи обезщетение за вредите, причинени на увреденото от него лице, възниква и задължението на застрахователя да заплати застрахователното обезщетение. Тези две задължения имат едно и също съдържание, свързано със заплащането на определена парична сума, която да покрие причинените на третото увредено лице имуществени и/или неимуществени вреди[7]. Тоест, поради тъждествеността на двете задължения и законната лихва се дължи от застрахователя от момента на настъпване на вредите[8].

3. Режимът на мораторната лихва по Кодекса за застраховането.

За разликата от оформилата се върху разпоредбите на отменения КЗ константна съдебна практика, в действащия КЗ се възприема различен подход. Съгласно разпоредбите на чл. 429, ал. 2, т. 1 и т. 2 и ал. 3 от КЗ в застрахователното обезщетение се включват пропуснати ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволено увреждане, и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на ал. 3, където е предвидено, че лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорност)[9]. В този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице – която от двете дати е най-ранна[10].

Това ново разрешение би могло да търпи известни критики. При прочита на мотивите към законопроекта на Кодекса за застраховането[11], четем следното „С цел повишаване защитата на ползвателите на застрахователни услуги… гаранция за навременно изпълнение на задължението на застрахователя… стимулиране на доброволното плащане и намаляване натовареността на съдебната система в резултат на ненужно заведени застрахователни претенции по съдебен ред… В интерес на правна сигурност по отношение защитата на интересите на третите увредени лица…С проекта на кодекс се предлага доразвиване и усъвършенстване на уредбата на застрахователния договор, като се запазват основната структура на правните норми и институти, както и принципите, на които той се основава съгласно предходната уредба в Търговския закон и в Кодекса за застраховането от 2005 г. Целта на предлаганите промени е повишаване защитата на интересите… и съобразяване със съвременните тенденции и практики…Предвид, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите има за цел да защити интересите на третите увредени лица“. Критиката тук е главно към законодателя, че с подобен режим на мораторната лихва не се пази ничий друг интерес, освен на застрахователните фондове, т.е. на застрахователите. Съмнението се засилва още повече, тъй като в мотивите към законопроекта в частта, свързана със застраховката „Гражданска отговорност“, е акцентирано върху различните нови моменти – напр. по отношение на обхвата на застрахователното покритие, съгласно чл. 493 от КЗ, но очевидно липсва акцент върху режима на лихвата.

Разбира се, възможно е изложеното съмнение да е съвсем неоснователно. Като тук очевидно прозира логиката, стояща в основата на режима на застрахователните претенции – арг. чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. чл. 380 от КЗ, т.е. заложената концепция за едно предварително производство пред застрахователя, което тангира с рекламационните такива и се явява процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск. На този етап не можем да кажем кое от двете предположения ще надделее, а само застрахователната практика ще покаже

4. Заключение.

Горното изложение има за цел единствено да обърне внимание върху една разлика между отменения и действащия КЗ. На пръв поглед тя е незначителна, но би могла да доведе до неправилни съдебни решения, поради противоречие с материалния закон, поради инерцията от сравняване на действалия до сега кодекс и новия такъв[12]. Факт е, че налице са множество сходства, но също така са налице и различия в някои детайли, което само по себе си обуславя различното приложение на закона. Тук е уместно да се спомене, че сред многото юристи, които се занимават със застрахователно право, остава нотка на съмнение в някои разрешения – дали същите не са продиктувани от интересите на застрахователите. Съгласен съм, че застрахователите не могат да плащат за всяка несполука на контрахентите си, но е налице и противният аргумент – че често последните отказват неоснователно всякакво плащане или предлагат минимално такова. В този смисъл, необходим е един икономически анализ на правната уредба и дали в последния случай не се касае за поведение, продиктувано от икономически съображения.

Автор : Васил Александров, юрист

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Обн., ДВ, бр. 102, от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г., доп., ДВ бр. 62 от 9.08.2016 г., в сила от 9.08.2016 г.

[2] Тук е уместно да се направи една терминологична забележка както към КЗ (отм.), така и към действащия КЗ. В текста и на двата закона се употребява изразът „лихва за забава“, докато в общия облигационен закон – ЗЗД, в чл. 86, ал. 1 се употребява изразът „при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва“. От една страна подобен законодателен подход не съответства на правило на чл. 37, ал. 1 от Указ № 883/24.04.74 г. за прилагане на ЗНА, според който думи или изрази с утвърдено правно значение се използуват в един и същ смисъл във всички нормативни актове. От друга страна се повдига и един щекотлив въпрос – по отношение прихващането на изпълнението. В част от практиката на ВКС обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е наречено мораторна лихва – така Решение № 4 от 8.08.2014 г. на ВКС по т. д. № 1748/2013 г., I т. о., ТК; Решение № 51 от 7.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 623/2008 г., II т. о., ТК, но според друга част от практиката, вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, а е обезщетение, базата за определяне на размера на което е размерът на законната лихва и поради това се погасява след изпълнение на задължението за главницата – Решение № 48 от 25.01.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1065/99 г.; Решение № 111 от 27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 296/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 334 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1096/2010 г., IV г. о., ГК. Без да коментирам дали подобно разграничение е правилно и подходящо, доколкото това не е предмет на настоящото изложение, ще се огранича до това да спомена, че очевидно основната разграничителна линия в аргументите на ВКС е на основата на граматическото и систематическото тълкуване на закона. В този смисъл обаче това само по себе си поставя въпроса дали логиката е същата, след като КЗ ползва изрично термина „лихва за забава“, което е идентично с мораторна лихва (лат. mora – забава).

[3] Решение № 57 от 18.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 800/2009 г., II т. о., ТК.

[4] Към настоящия момент е висящ тълкувателен въпрос по Тълкувателно дело № 1/2016 г., ОСГТК на ВКС, а именно: „Относно правото на пострадалия да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя обещетение по задължителна застраховка по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда“. Според мен, за да се отговори последователно на въпроса, ВКС следва да отчете застъпеното в т.1 от Тълкувателно решение от 23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г., ОСТК на ВКС. Предвид следва да се вземе, че споразумението, за което става въпрос в тълкувателния въпрос, има характера на извънсъдебна спогодба (арг. чл. 365 от ЗЗД), която е един от именуваните договори, а както е известно, облигационните отношения имат действие in personam (т. нар. относително действие) – арг. чл. 21 от ЗЗД. Тезата, че с подобен иск би могла да се обезсмисли застраховката за делинквента, има по-скоро теоретичен характер, доколкото ищецът не само ще бъде възпрян от относително високите разноски, които ще трябва да стори, а освен това ще носи тежестта да докаже твърдените в повече вреди.

[5] Така Решение № 32 от 31.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 485/2014 г., II т. о., ТК; Решение № 204 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 220/2010 г., IV г. о., ГК (в което са изложени аргументи в идентичен смисъл, като е разграничено вземането по подобни споразумения по пера, съответно какво последните обхващат).

[6] По отношение на делинквента не би могло да има никакво съмнение за момента, от който започва да тече мораторната лихва, с оглед изричната разпоредба на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД.

[7] Решение № 118 от 8.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2414/2008 г., III г. о., ГК.

[8] Решение № 100 от 13.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 92/2009 г., I т. о., ТК, в което е прието, че: „Отговорността на застрахователя за вреди по застраховка „Гражданска отговорност“ има договорен характер спрямо насрещната страна по застрахователния договор – застрахованият, но в хипотезата на чл. 407, ал. 1 от ТЗ отговорността на застрахователя към третите увредени от застрахования лица е тъждествена по обем и съдържание с отговорността на прекия причинител по чл. 45 от ЗЗД. Поради това застрахователят дължи на увредения това, което би му дължал деликвентът по правилата на деликтната отговорност. В хипотезата на чл. 407, ал. 1 от ТЗ законната лихва се дължи от застрахователя от момента на настъпване на вредите.“.

[9] В разпоредбата на чл. 346 от КЗ е прието, че застрахователна сума (лимит на отговорност) е договорената между страните или определената с нормативен акт и посочена в застрахователния договор парична сума, представляваща горна граница на отговорността на застрахователя към застрахования, третото ползващо се лице или към третото увредено лице.

[10] В обратен смисъл Решение № 25 от 25.04.2016 г. на РС – Свиленград по гр. д. № 374/2015 г., където макар и да не се говори за лихвата, са инвокирани разсъждения за функционалната обусловеност и разпоредбите на КЗ и КЗ (отм.) са посочени аналогично. Тези инерция от отменения режим, съответно формиралата се трайна съдебна практика по него, неимоверно първоначално ще доведе до постановяването на неправилни решения, поради нарушение на материалния закон.

[11] Мотивите могат да бъда проследени на следния ел. адрес: http://parliament.bg/bills/43/502-01-75.pdf .

[12] Подобна нагласа за буквално сравняване се наблюдава в Решение № от 25.04.2016 г. по гр. д. № 374/2015 Г. на РС – Свиленград; Решение № 296 от 02.03.2016 Г. по гр. д. № 4200/2015 г. на РС – Русе. Макар и двете решения да са постановени по отменения КЗ, то в мотивите се забелязват препращания между страната и новата уредба.