Въпросът, на който бих искал да се спра, стои донякъде извън теорията и полезрението на съдебната практика, а още повече – на законодателя и има по-скоро икономически, отколкото правен аспект. Но считам и винаги съм твърдял това, че за да живее правото, същото следва да еволюира, а това става, когато правото бива съобразено с обществените отношения, а става ли въпрос за такива между търговци – с икономическата обоснованост на същите. И когато поставям въпроса за разпоредбата на чл.343 от ТЗ, по-скоро бих разделил темата на две – от една страна бих искал да се спра върху въпроса за характера на разпоредбата; върху това, дали същата е строго императивна или би могла да бъде предмет на общия принцип на чл. 9 ЗЗД, а от друга – на това, дали погиването, респективно повреждането на предоставената по лизинговото правоотношение вещ като хипотези изчерпват в своята семантика всички възможни ситуации, които могат да се случат след сключването на договор за финансов лизинг.
Въпросът за характера на нормата не е бил надлежно изследван в съдебната практика, вероятно поради това, че разпоредбата на чл. 343 от ТЗ изглежда ясна. Но причината, поради която би ми се искало да поразсъждавам върху темата е тази, че в редица случаи би било икономически неизгодно сключването на договор за финансов лизинг, при положение, че на практика каквото и да се случи с вещта, рискът остава за лизингополучателя. Така например, в най-честата хипотеза има сключен договор за финансов лизинг на лек автомобил. Лизингополучателят изпълнява задълженията си за заплащане на лизинговите вноски и се отнася към вещта с грижата на добър стопанин. Но в един момент вещта се поврежда, като поправянето й струва почти колкото половината вещ. И на практика се получава ситуация, при която ползвателят на вещта е заплатил 2-3 вноски, има да заплати още 56 вноски по договорения погасителен план и за да продължи да бъде изрядна страна по договора, следва еднократно да заплати сума в размер на 30 вноски, представляваща стойността на ремонта. Очевидно, тук икономическата изгода отсъства. От правна гледна точка, в хипотезата на повредена вещ, лизингополучателят не би могъл да се възползва от разпоредбата на чл. 89, ал.1 ЗЗД и да прекрати договора по право, а също така и повреждането на вещта не би могло да се тълкува като обстоятелство, което страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, за да се помисли върху вариант за искане за прекратяване на договора по реда на чл. 307 ТЗ. Считам, че по този начин, ако се приеме, че разпоредбата на чл. 343 е императивна и във всеки случай рискът би следвало да се носи от лизингополучателя, на практика се получава едно неоснователно обогатяване за лизингодателя – същият реално отдава вещта си под наем, като освен, че получава цена за ползването й, тежестите относно ремонта на вещта при повреда се понасят от трето лице. Така излиза по-изгодно при отпадане на гаранцията поради изтичане предвидения в нея срок, собственикът да сключи договор за лизинг вместо да я използва самостоятелно.
Но гореизложените по-скоро икономически аргументи не срещат разбиране в константната съдебна практика по въпроса. В Решение № 294 от 20.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 670/2009 г., IV г. о., ГК, се посочва, че при договора за финансов лизинг всички рискове от повреждането, погиването на вещта, щетите, причинени от вещта на трети лица и имущество, както и разноските по поддържане на вещта, предмет на договора, са за сметка на лизингополучателя. Твърди се, че тези особености при финансовия лизинг произтичат от кредитния му характер. Лизингодателят отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като осигурява възстановяване на инвестицията си чрез получаване на лизингови вноски. Като гаранция за вземането си лизингодателят запазва собствеността върху вещта, но дава право на лизингополучателя да я изкупи, и то на цена, надвишаваща на практика покупната й цена, тъй като отделните лизингови вноски не са само част от цената на стоката, но включват и други елементи.
Не бих могъл безусловно да се съглася с изложеното и застъпено в горецитираното решение, а и в теорията, разбиране, че лизингодателят отпускал кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена. И не мога да се съглася, защото все пак, както знаем, лизингът е разновидност на договора за наем, а ми е трудно да приема в качеството на наемател, че наемодателят ми, който е купил имота с цел да го отдава под наем едва ли не ми отпуска кредит в размер на покупната цена на имота. И видиш ли, ако стане земетресение или пожар в сградата или по някакъв друг начин от държавен орган бъда отстранен от имота не по моя вина, аз трябва да продължа да си плащам наема, нищо че не живея там, и освен това трябва да платя ремонта на жилището в случай на настъпване на пожар, природно бедствие или друго. Като опозиция на моята гледна точка би могло да бъде изтъкнато това, че лизингът е търговска сделка, че тук страните следва да полагат грижата на добрия търговец и ред неща, за които съм съгласен, но не считам, че от търговското качество на сделката би могло да се обоснове неоснователното обогатяване на лизингодателя в разгледаните по-горе хипотези.
И ако донякъде при повреждането и при погиването на лизинговата вещ, проблемът е по-скоро в абсолютния характер на правилото в чл.343 от ТЗ, то интересна е хипотезата, когато вследствие на злоумишлени действия на трети лица, лизинговата вещ бива открадната или противозаконно отнета. От буквалния прочит на закона, бихме стигнали до извода, че подобна хипотеза не е предвидена в анализираната от нас разпоредба, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 89, ал.1 ЗЗД, предвид на това ,че обективно лизингодателят не може да осигури ползването на вещта, като предмет на лизинговия договор. Обаче Варненският окръжен съд мисли по друг начин. В Решение № 430 от 29.04.2014 г. на ОС – Варна по в. т. д. № 180/2014 г., по което с Определение № 410 от 9.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2410/2014 г., II т. о., ТК не е допуснато касационно обжалване, се приема, че съгласно чл. 345, ал.1 ТЗ, след изтичане на срока на договора лизингополучателят има задължението да върне вещта на лизингодателя, като с оглед на фактическата установеност и договорната регламентация между страните, съдът приема, че “отговорност за увредата на вещта, включително при кражба и „тотална загуба“, носи лизингополучателя. Горният принцип за правилата за носене на риска при договор за финансов лизинг е изрично регламентиран и в чл. 343 ТЗ, поради което същият дължи изпълнение на договорното си задължение или обезщетение за неизпълнение. В конкретния случай, поради невъзможност за връщане на вещта се претендира обезщетение в размер на претърпяната вреда, която е пряка и непосредствена последица от увредата на лизинговата вещ, която увреда предвид естеството си следва да се приравни на пълна липса. Отговорността за последната следва да се понесе по правило от лизингополучателя по силата на закона и договора, тъй като вредата е можело обективно да бъде избегната само и единствено чрез действия на лизингополучателя, но не и чрез такива на лизингодателя. След като лизинговата вещ не е върната на лизингодателя и последният не получил заместваща облата по силата на сключения с трето лице застрахователен договор /доказателства в противния смисъл, както се посочи, не са ангажирани/, са налице основанията за присъждане на претендираното обезщетение.
Считам, че приравняването на кражбата, респективно противозаконното отнемане на МПС по смисъла на чл. 346, ал.1 НК на „погиване“ на вещта е неправилно, най-малкото защото погинала вещ няма как да възобнови съществуването си, докато открадната или присвоената вещ може да бъде намерена или върната. А щом е налице някое от гореизброените престъпни посегателства, в повечето случаи единственото сигурно е, че местонахождението на вещта е неустановено и с оглед на това е налице невъзможност за изпълнение на задължението на лизингодателя по осигуряване на безпрепятственото ползване на лизинговата вещ от лизингополучателя.
В горния ред на мисли ми се ще да се спра на още една хипотеза, в която считам, че е налице логично систематично тълкуване на правилото за поведение, въведено с разпоредбата на чл. 343 от ТЗ и на чл. 89, ал.1 ЗЗД. В Решение № 49 от 26.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 89/2016 г., II т. о., ТК, се посочва следното:
„При обективна невъзможност за изпълнение неблагоприятните последици се подчиняват на правилата за разпределение на риска. При двустранните договори рискът се носи от длъжника, тъй като неговата престация е станала невъзможна. В този случай и двете страни се освобождават от задълженията си. При договор за финансов лизинг при настъпване на обективна невъзможност лизингодателят да осигури ползване на автомобила от лизингополучателя до края на срока на договора, т. е. за периода след установяване, че поставеният от производителя идентификационен номер /VIN/ е подправен и след предаването на автомобила на органите на МВР във връзка с провежданото разследване на подправянето на номера на рамата, както и да изпълни задължението си да прехвърли собствеността върху автомобила на лизингополучателя, лизингодателят се освобождава от посочените задължения, но не следва да получи насрещната престация на лизингополучателя – кредитор по отношение на задълженията на лизингодателя. В случая приложение следва да намери правилото casum senit debitor.“
От една страна, считам, че правилно съдът достига до извода, че ситуация, при която лизинговата вещ бива задържаната от органите на МВР във връзка с разследване за наличие на подправен идентификационен номер на рамата на автомобила, следва да се счита, че е налице хипотеза по чл. 89, ал.1 ЗЗД за разваляне на договора по право. В същото време не считам за правилен изразеният в същото решение извод, че „при прекратен договор за финансов лизинг по право поради обективна невъзможност лизингодателят да изпълни задължението си да прехвърли собствеността върху лизинговата вещ, на връщане подлежи първоначалната вноска от лизинговото възнаграждение, тъй като тя покрива част от първоначалната стойност на вещта – част от покупната цена, а лизингополучателят не би могъл да придобие собствеността върху автомобила поради подправен идентификационен номер. Платените месечни лизингови вноски за ползване на лизинговата вещ за периода, през който е ползвана, не подлежат на връщане, защото лизингополучателят е получил насрещната престация“. За да се направи законосъобразен извод за това каква част от платените суми във връзка със сключен договор за лизинг следва да подлежат на връщане, следва да се вземе предвид, какъв процент от цялото плащане представляват месечните лизингови вноски, първоначалната вноска и договорената остатъчна стойност. Това е така, тъй като в закона не се прави разграничение между гореизброените видове плащания и остава необоснован изводът, че месечните лизингови вноски представляват чисто и просто цената за ползване на актива, а първоначалната вноска е относима единствено към опцията за придобиване на лизинговата вещ по смисъла на чл. 342, ал.3 от ТЗ. По редица лизингови договори е налице единствено уговорени лизингови вноски и остатъчна стойност, без да е уговорена първоначална вноска. С оглед на това, преценката следва да се извършва ad hoc за всеки конкретен случай.
В много ситуации, както в настоящия случай, е налице нужда от корективно тълкуване на някои законодателни разпоредби и от правозраздаване, което взема предвид на първо място житейската и икономическа логика на подлежащите на регулиране обществени отношения и прилага закона в съответствие с тях. В противен случай би се стигнало до редица ситуации, при които решения, изготвени въз основа на формално тълкуване и незадълбочаване в същността на проблемите, биха противоречали на целта на правораздаването като цяло.
Автор: Александър Натов
Подобни статии
ПРЕГЛЕД И РАЗСЪЖДЕНИЯ ПО ПРАКТИКАТА НА ВКС, КАСАЕЩА НЯКОИ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПРОТИВ КРЕДИТОРИТЕ
Разписката като невъзможен платежен документ в практиката на съдилищата, или „опуртюнити“ за дългова ваканция чрез вещо лице
НЯКОИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ИСКА ПО ЧЛ.37 ОТ ЗН
За разпростирането на ипотечното право върху поземлен имот върху сградите, построени в него
Решение № 287 от 25.08.2017г. по в.г.д № 1320/2017г. на Окръжен съд – Стара Загора и неправилното тълкуване и приложение на чл. 10, ал.3 ЗОЗ от съдебния състав.
