РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ ПРИ ПРЕДЯВЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ПО ЧЛ. 422 ОТ ГПК ЗА ВЗЕМАНЕ ПО ЗАПИС НА ЗАПОВЕД – ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС СЛЕД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4/2013 Г.

Записът на заповед е едно от често използваните правни средства за обезпечение на парични задължения. Ето защо и въпросът за това, как се разпределя доказателствената тежест, когато предмет на претенцията е вземане произтичащо от запис на заповед, винаги е имал важно значение в практиката. Между съдилищата съществува разминаване по него, както по време на действието на ГПК (отм.), така и след приемането на сега действащия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), където записът на заповед е регламентиран като един от документите, въз основа на които кредиторът, сравнително бързо и по опростен ред, може да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника.

Съществуващите противоречия създадоха необходимостта Върховният касационен съд да се произнесе със задължителен за съдилищата акт по поставения проблем, което той направи в т. 17 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. И след приемането на тълкувателното решение обаче, въпросът за тежестта на доказване при вземане основано на запис на заповед, продължава да е актуален и да поставя предизвикателства към съдилищата. В рамките на следващите редове ще бъде направен кратък преглед на развитието му в решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. от ГПК след приемането на посоченото тълкувателно решение.

Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС

С Тълкувателно решение № 4/2013 г. пред ВКС беше поставен въпросът: „Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед.“

След като посочва, че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, ВКС приема, че „в производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.“ Този извод съдът обосновава с правната природа на записа на заповед, като ценна книга, която материализира права и е доказателство за вземането и в същото време, като едностранна абстрактна правна сделка, чието основание е извън съдържанието на документа.

Според ВКС, едва при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и самото каузално правоотношение, като съгласно правилото на чл. 154 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест, „всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.“

Практиката на ВКС по чл. 290 и сл. от ГПК след приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 г.

В съответствие с изводите в т. 17 на тълкувателното решение, след приемането му в производства по реда на чл. 290 и сл. от ГПК, са постановени редица задължителни за долустоящите съдилища решения на ВКС.[1]

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за дължимост на сума по заповед за незабавно изпълнение, издадена по реда на чл. 417, т. 9 от ГПК, въз основа на запис на заповед, въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума по съображения, че записът на заповед съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 от ТЗ. За недоказано е прието основното възражение на ответника за безпаричност на записа на заповед. В тази връзка съдът посочва, че не подлежи на изследване съществуването на вътрешно правоотношение между издателя и поемателя по записа на заповед, но доколкото такова може и е въведено от самия ищец с представянето на договор за заем, сключен между страните, в случая е безспорно установено наличието на каузално правоотношение и връзката на същото с процесния менителничен ефект.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по въпроса: „При извършване на преценка за основателността на иска по чл. 422 от ГПК следва ли да бъде съобразено направеното от ищеца в първото съдебно заседание по делото твърдение за наличие на каузално отношение като причина за издаване на записа на заповед и съответно да бъде взето предвид представеното в подкрепа на това твърдение писмено доказателство.“

В постановеното Решение № 191 от 14.01.2015 г. по т. д. № 3046/2013 г., Т. К., ІІ Т. О., ВКС отговаря положително на този въпрос и като се позовава на възприетото в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. относно предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, излага следните съображения: „Твърдението за наличие на каузално правоотношение може да бъде въведено от всяка от страните в процеса не само в исковата молба, респ. в отговора на същата, но и до края на първото съдебно заседание по делото при изясняване на спора от фактическа страна. Този извод следва от нормата на чл. 143, ал. 2 от ГПК, изрично предвиждаща възможността ищецът да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на исковата молба. Цитираната разпоредба цели да гарантира пълно изясняване на делото от фактическа страна и прилагане на един от основните принципи на гражданския процес – за установяване на истината, прокламиран в чл. 10 ГПК.“

Според ВКС, „Посочването на каузално правоотношение като причина за издаването на записа на заповед, с оглед заявеното в отговора на исковата молба възражение на ответника за недължимост на сумата по ценната книга, представлява именно поясняване на исковата молба по смисъла на чл. 143, ал. 2ГПК и поради това е допустимо да бъде извършено в рамките на първото заседание по делото. Допустимо съответно е и представянето на доказателства, установяващи наличието на каузална сделка.“

Значението на цитираното решение не се ограничава само до развитието на съдебната практика по въпроса за разпределението на доказателствената тежест при вземане основано на запис на заповед. Прави впечатление, че с него ВКС насочва съдилищата към съобразяване и по-активно прилагане на разпоредбите от ГПК, които имат значение за изясняването на спора от фактическа страна (чл. 143-145 от ГПК). За съжаление, водени от идеята за ранната процесуална преклузия, съдилищата много често пренебрегват смисъла на тези разпоредби и значението, което имат за процеса.

Въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 422 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване на съществуването на вземане по заповед за незабавно изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед. Мотивите на съда са, че след като ищецът-кредитор е въвел с исковата молба твърдения за връзка на издадения запис на заповед с каузално правоотношение по договор за заем с ответника-длъжник и издател, не е достатъчно да се докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, но ищецът (като кредитор) трябва да докаже фактите, от които вземането произтича, пораждането на задължението по твърдяното каузално правоотношение и неговия размер, което не е сторено в процеса.

ВКС е допуснал касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради наличие на противоречие с Тълкувателно решение № 4/2013 г., по въпроса: „При твърдяна от ищеца – поемател функция на записа на заповед по обезпечаване вземането му към ответника – издател по договор за заем, сключен помежду им, следва ли ищецът – кредитор да докаже пълно и главно предоставянето на сумата по заема, независимо от предмета на защитата на ответника?“

При отговорът си, в Решение № 248 от 23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г., Т. К., І Т. О., Върховният съд изхожда от възприетото в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. и като се позовава на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК приема, че: „Ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. 3а посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника.“

ВКС отменя въззивното решение и уважава предявения иск, като посочва, че „недоказването от ищеца на сключено с ответника каузално правоотношение по договор за заем, посочен като причина за издаване на менителничния ефект, не съставлява основание за отхвърляне на иска при констатирана редовност на записа на заповед и независимо от предмета на защитата на ответника.“

От гледна точка на въпроса за разпределението на доказателствената тежест, интерес представлява и Решение № 38 от 07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.

На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касационно обжалване е допуснато за произнасяне по въпроса „за разпределението на доказателствената тежест при предявен от поемателя установителен иск по реда чл. 422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и направено от издателя възражение за обезпечено със записа на заповед заемно правоотношение, за което се твърди, че е погасено, поради връщане на заетата сума.“

Преди да даде отговор на конкретния въпрос, в мотивите към решението ВКС прави извод, че: „Недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване /несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на ответника, ищецът не дължи доказване на възникване /съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника.“

Като се основава на реалния характер на договора за заем за потребление, чието сключване налага освен постигане на съгласие между страните и предаване на паричната сума или на други заместими вещи, предмет на договора, ВКС посочва, че „при договор за заем на стойност над 5 000 лева, на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, е недопустимо да се установява със свидетелски показания сключването му и следователно и на който и да е от двата посочени елемента от фактическия състав на договора (съгласие и предаване на заетата сума или вещ), освен при изрично съгласие на насрещната страна.“

Въз основа на изложените съображения, Върховният съд изследва проблема за разпределянето на доказателствената тежест в три хипотези на относителни възражения на ответника във връзка с договор за заем (преддоговорно отношение за сключване на договор за заем; обещание за заем; връщане на сумата по сключен договор за заем), които ще бъдат разгледани последователно:

Възражение за наличие на обещание за заем

Според ВКС, при направено от издателя възражение, че записът на заповед е издаден във връзка с постигнато съгласие за сключване на договор за заем, по който сумата не е предадена, се твърди наличие на т.нар. обещание за заем по чл. 241 от ЗЗД. Съдът приема, че „В тази хипотеза ответникът не дължи сумата по записа на заповед, ако докаже постигане на съгласие за сключване на заема и връзка между обещанието за заем и издаването на ценната книга в полза на поемателя – ищец, установяването на която може да стане включително и с гласни доказателства, поради липсата на законова забрана за това. Издателят на менителничния ефект не носи тежестта на доказване на твърдяното от него непредаване на заемната сума, тъй като фактът е отрицателен по характер. Ако във връзка със защитата на ответника поемателят въведе в рамките на преклузивните срокове твърдение, че заемната сума е предадена (т.е., че фактическият състав на сключване на договора за заем е завършен), той следва да докаже това обстоятелство, съобразно правилото на чл. 154 ГПК. При липса на такова твърдение от страна на ремитента или преклудирането му, доказателствата за предаване на заемната сума са неотносими за спора.“

Възражение за наличие на преддоговорно отношение по бъдещ договор за заем

ВКС приема, че подобно е разрешението относно разпределението на доказателствената тежест и при възражение на длъжника, че записа на заповед обезпечава задължение по бъдещ договор за заем (липса на постигнато съгласие за сключване на договора) и наличие единствено на преддоговорно отношение. В решението се посочва, че: „В този случай издателят следва да докаже преддоговорното отношение за заем, както и че именно по повод на него е издадена ценната книга, като за тези обстоятелства са допустими свидетелски показания. Установяването от ответника на посочените факти води до неоснователност на претенцията по прекия менителничен иск (осъдителен или установителен, поради което в тежест на поемателя-ищец е да докаже юридическия факт на сключване на договора за заем, предмет на преддоговорните отношения, при условие, че е въвел такова твърдение в предвидените за това в ГПК преклузивни срокове във връзка със защитната теза на издателя на ефекта.“

Възражение за връщане на сумата по сключен договор за заем

В последната хипотеза, която разглежда, ВКС дава отговор на конкретния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: „При релативно възражение на ответника за връщане на получената от заемополучателя сума, защитата му срещу иска по чл. 538, ал. 1 ТЗ, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ще е успешна, ако установи всички ползващи го положителни факти, на които основава възражението си: сключване на договора за заем (съгласие и предаване на сумата), връщане на заемната сума и обезпечителна функция на записа на заповед спрямо заема (главница и/или лихва). Настъпването на твърдяния от ответника правопогасяващ факт на връщане на заемната сума е обусловен от осъществяване на юридическите факти, от които се поражда заемното правоотношение между страните, тъй като може да се изпълни само дълг, който е възникнал. Ето защо, след като самото релативно възражение обхваща твърдение за възникнало право по каузалната връзка, което в последствие е погасено, доказването на възражението на издателя включва и установяване сключване на договора за заем, на който се позовава. Възприемането на противното становище би означавало да не се отчита очертания обхват на твърдяните от ответника факти, от които извежда изгодни за себе си последици, и на практика да се възложи на ищеца доказването на факти, на които се основава възражението на ответника, а от там и негативните последици от недоказването му, което противоречи, както на разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, така и на разрешенията, дадени в посоченото по-горе тълкувателно решение.“

В заключение, ВКС посочва, че в разгледаните три хипотези на относителни възражения във връзка с договор за заем, записът за заповед може да е издаден за обезпечение на чужд дълг по договор, по който заемополучател не е издателят на менителничния ефект, а трето лице, което ще е от значение за допустимостта на гласните доказателства при установяване сключване на договор за заем над 5000 лева.

Въпреки, че с Решение № 38 от 07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014 г., Т. К., І Т. О. ВКС излиза извън обхвата на конкретния правен въпрос поставен пред него, като разглежда още две хипотези на релативни възражения на ответника във връзка с договор за заем, значението на изложените в него правни разрешения относно разпределението на доказателствената тежест, разглеждани във връзка с възприетото в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. не може да бъде отречено. Като се основава на правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, с разгледаното решение ВКС прави извод, че фактите, съставляващи съдържание на релативното възражение на ответника, подлежат на доказване от него. По този начин Върховният съд цели да прекрати прокрадващата се в практиката на долустоящите съдилища тенденция, да възлагат във всички случаи върху ищеца тежестта да докаже съществуването на каузалното правоотношение.

С решението на окръжния съд е потвърдено изцяло решението на районния съд, с което е отхвърлен предявения иск за установяване съществуването на вземането за сумата, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на запис на заповед.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 290, ал. 1, т. 1 от ГПК по правния въпрос: „Следва ли съдът в производството по установителен иск по реда на чл. 422 ГПК да се произнесе по наличието на каузално правоотношение и неговата действителност при направено общо оспорване от страна на ответника?“

С Решение № 69 от 09.05.2016 г. по т. д. № 1185/2015 г., II Т. О., Т.К., ВКС отменя въззивното решение и уважава предявения иск, като дава следния отговор на поставения въпрос: „Когато ответникът-длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, ищецът-кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването на съществуването на каузалното правоотношение между него и издателя по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед.“ Според ВКС, общото възражение на ответника за липса на кауза за издаването на записа на заповед, изключва спор между страните относно самото каузално правоотношение, а съобразно мотивите към в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 г., съдът обсъжда в мотивите на решението си каузалното правоотношение, когато страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с дадената ценна книга при посочени различни от страните каузални правоотношения, по повод или връзка, с които е издаден записа за заповед.

Изводите на ВКС по отношение на възражението на ответника за безпаричност на записа на заповед, се затвърждават и извън производството по чл. 415 във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК.

С въззивното решение е отменено решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част и е отхвърлен като неоснователен иск по чл. 534 от ТЗ за неоснователно обогатяване, произтичащо от погасяване на права по запис на заповед.

Касационно обжалване е допуснато по следният значим за спора правен въпрос: „В случай, че в хипотезата на иск по чл. 534 ТЗ ответникът твърди, че между него и ищеца не съществува правоотношение, което да е причина за издаването на записа на заповед, т.е., че последният е „безпаричен“, подлежи ли на изследване съществуването на каузално правоотношение между издател и поемател, или самият запис на заповед, щом е редовен, е основание и доказателство за съществуване на вземането, както и следва ли издателят в такава хипотеза да конкретизира обстоятелствата, при които е издал записа на заповед и да докаже същите, или доказването е в тежест на поемателя?“.

В Решение № 45 от 31.03.2016 г. по т. д. № 1029/2015 г., Т. К., ІІ Т. О., ВКС разглежда особеностите на специалния иск по чл. 534, ал. 1 от ТЗ, при който за разлика от исковете за неоснователно обогатяване по чл. 55-59 от ЗЗД, не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, както и имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия. При менителничният иск по чл. 534, ал. 1 от ТЗ вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването на издателя – че не е изплатил сумата за погасяване на задължението поради пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазване на преките менителнични права от ползващото се лице. Въз основа на тези специфики на специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване, в отговор на поставения въпрос ВКС приема, че „и в хипотезата на иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ при възражение на ответника за „безпаричност“ на записа на заповед, съществуването на каузално правоотношение между издател и поемател не подлежи на изследване, тъй като издадения редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуването на вземането“, след което отменя въззивното решение.

Изложеното относно възражението за „безпаричност“ на записа на заповед е възприето от ВКС в мотивите на редица решения по установителни искове по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК:

В мотивите на Решение № 213 от 22.12.2014 г. по т. д. № 2700/2013 Г., Т. К., ІІ Т. О. и на Решение № 26 от 15.04.2015 г. по т. д. № 2205/2013 г., Т. К., ІІ Т. О., ВКС посочва, че възражението на ответника за безпаричност на записа на заповед, съставлява по същността си общо оспорване на вземането, поради което с оглед указанията в Тълкувателно решение № 4/2013 г., не създава задължение за ищеца да сочи и доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането. Според ВКС, като абстрактна правна сделка, редовният от външна страна запис на заповед доказва вземането на поемателя за отразената в съдържанието му парична сума, което вземане е предмет на установяване с иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Според мотивите на Решение № 12 от 30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г., Т. К., І Т. О.на ВКС: „Наведеното от ответника общо оспорване на поетото задължение за плащане с доводи за безпаричност на ценната книга, не могат да имат за последица вменяване в доказателствена тежест на ищеца да посочи причината поради която издателят едностранно и безусловно се е задължил да престира сумата, т.е. да установява възникване на конкретно каузално правоотношение, връзката на записа с него, и съществуването на задължение по обезпечената сделка. Дори в хипотеза, в която кредиторът е посочил обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, той доказва вземането си основано на менителничния ефект, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защитата на ответника. При безспорния по делото факт за наличие на редовен от външна страна менителничен документ, въз основа на който е предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск, той е основателен, защото страната е доказала съществуването на вземането си, произтичащо от този документ.“

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по процесуалноправния въпрос относно „приложението на чл. 175 и чл. 221, ал. 2 от ГПК, а именно представлява ли доказателство и как следва да се преценява, направеното от третото лице помагач признание на каузално правоотношение, свързано с издаден от него, в качеството му на представител на главна страна по делото (ищеца или ответника), документ, наименован „запис на заповед“, който е нищожен поради опорочаване на формата.“

За да даде отговор на поставения въпрос, в Решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г., Г. К., ІV Г. О., ВКС припомня задължителна съдебна практика, според която „при нередовност на менителничния ефект документът „запис на заповед“, би могъл да има доказателствено значение за съществуването на каузално отношение или на разписка за изпълнение, ако недействителността произтича от чл. 535, т. 2 от ТЗ; да не се ползва с доказателствена сила за конкретно изявление на страната, посочена за издател чл. 535, т. 7 от ТЗ; или да материализира единствено изявление за плащане при наличието на друг порок на съдържанието. В хипотеза на нередовен запис на заповед, в който не е посочено основанието и е поето безусловно обещание за плащане, установяването на тези обстоятелства следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характер на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.“[2]

Предвид ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК за доказване със свидетелски показания на договори над 5 000 лв., което би могло да отпадне при наличието на непълен обратен документ за съществуване на договор за заем и като изхожда от реалния характер на договора за заем за потребление, решаващият състав посочва, че записът на заповед не би могъл да се разглежда и като „начало на писмено доказателствено средство“, тъй като от съдържанието му не може да се направи извод за вероятна основателност на твърдението, че между страните съществуват заемни правоотношения. В тази връзка Върховният съд припомня и практиката, според която: „.Когато формата на записа на заповед е опорочена, той е нищожен като едностранна сделка и не поражда задължение, но като подписан документ, той удостоверява изявление на лицето, което го е подписало. Изявлението, с което се признава съществуването на дълга (обещанието за плащане) е извънсъдебно признание, което съдът преценява с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно чл. 175 от ГПК.“[3]

Въз основа на изложените съображения, в отговор на процеуалноправния въпрос, ВКС посочва, че в хипотезата на нередовен запис на заповед, в който не е посочено основанието и е поето безусловно обещание за плащане, установяването на тези обстоятелства следва да се осъществи с други доказателства, извън представения документ, каквото може да бъде и направено от третото лице помагач, признание на каузално правоотношение, свързано с издаден от него, в качеството му на представител на главна страна по делото (ищеца или ответника), документ, наименован „запис на заповед“, който е нищожен (нередовен) поради опорочаване на формата.

Според ВКС, този извод е в съответствие с цитираната задължителна практика и следва от систематичното тълкуване и място в закона на процесуалните разпоредби на чл. 175 и чл. 221, ал. 2 от ГПК, съгласно които обаче, преценката относно достоверността на такова признание особено, когато то е в противоречие с твърденията и процесуалните действия на подпомаганата главна страна по делото, следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, като се изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите установени обстоятелства; като се вземе предвид и се изхожда не само от интереса на третото лице-помагач, дали това негово признание на факти е изгодно или неизгодно за самия него, а и с оглед интересите на всяка от главните страни, и как направеното от третото лице признание се отразява на отношенията му с тях.

Заключение

В разгледаната при подготовката на настоящия преглед съдебна практика прави впечатление, че долустоящите съдебни инстанции често пренебрегват извода, направен в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 г., че предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК е вземането, основано на редовен от външна страна менителничен ефект. При разпределението на доказателствената тежест те се основават единствено на правилото на чл. 154 от ГПК, според което всяка от страните доказва фактите, на които основава своите искания и възражения. В резултат на това, в редица решения се приема, че при релативно възражение на ответника, кредиторът – поемател следва да докаже наличие на каузално правоотношение между страните, за обезпечение на което е издаден менителничния ефект, каквото доказване той не дължал само, ако длъжникът – издател на записа на заповед не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга.

Ето защо, в практиката си постановена по реда на чл. 290 и сл. от ГПК след приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 г., Върховният касационен съд конкретизира общите постановки на тълкувателното решение за разпределението на доказателствената тежест, които са интерпретирани неправилно от по-долните съдебни инстанции. Върховният съд последователно затвърждава възприетото в т. 17 на тълкувателното решение и в поредица от решения категорично посочва, че като абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед доказва вземането на поемателя за отразената в съдържанието му парична сума, което вземане е предмет на установяване с иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК. В същото време, със задължителната си съдебна практика, ВКС създава насоки за долустоящите съдилища по въпроса за разпределението на доказателствената тежест, като въз основа на правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК указва, че фактите, съставляващи съдържание на релативното възражение на ответника, подлежат на доказване от него. Така и след приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 г., с решенията постановени по реда на чл. 290 и сл. от ГПК, ВКС осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, като способства за преодоляването на неправилната и противоречива съдебна практика.

Автор: Борислава Първанова, адвокат от Софийска адвокатска колегия

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Решение № 213 от 22.12.2014 г. по т. д. № 2700/2013 г., Т. К., ІІ Т. О.; Решение № 12 от 30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г., Т. К., І Т. О.; Решение № 17 от 16.02.2015 г. по т. д. № 116/2014 г., Т. К., ІІ Т. О.; Решение № 179 от 04.03.2015 г. по т. д. № 3747/2013 г., Т. К., ІІ Т. О.; Решение № 12 от 01.04.2015 г. по т. д. № 3547/2013 г., Т. К., ІІ Т. О.; Решение № 38 от 07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014 г., Т. К., І Т. О.; Решение № 26 от 15.04.2015 г. по т. д. № 2205/2013 г., Т. К., ІІ Т. О.; Решение № 24 от 20.05.2015 г. по т. д. № 2328/2013 г., Т. К., І Т. О.; Решение № 94 от 22.06.2015 г. по т. д. № 829/2014 г., Т. К., І Т. О.; Решение № 88 от 08.07.2015 г. по т. д. № 1205/2014 г., Т. К., І Т. О.; Решение № 66 от 28.07.2015 г. по т. д. № 378/2014 г., Т. К., ІІ Т. О.; Решение № 122 от 06.10.2015 г. по т. д. № 1941/2014 г., Т. К., І Т. О.; Решение № 162 от 18.12.2015 г. по т. д. № 2514/2014 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС

[2] Решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС

[3] Решение № 527 от 15.03.2012 г. по т. д. № 943/2010 г., Т. К., ІV Г. О. на ВКС