І. Няколко думи за привидните сделки.
Правната уредба на привидните сделки се съдържа на две места – в чл. 17 и чл. 26, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Първият текст урежда съотношението между привидната и един друг вид сделки – прикритите сделки. Освен това той урежда и действието на привидните сделки по отношение на трети добросъвестни лица (вж. чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД). Вторият текст прогласява нищожността на привидните сделки.
В теорията[1] се приема, че привидна (симулативна) сделка е тази, волеизявлението по която се нуждае от приемане и със съгласие на другата страна не се желае нейното правно действие. Както следва от самия термин, привидната сделка се извършва само за да се даде вид, но всъщност страната, която я извършва, не иска тя да породи правни последици. При привидните сделки е налице съзнателно несъответствие между желаното и изразеното.
В съдебната практика е изразено становище, че привидни са сделките, сключени при абсолютна симулация – когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си последици между тях, както и сделките, с които се прикрива друго съглашение, чиито правни последици са целените от страните по сделката (т.нар. относителна симулация). Явната сделка е привидна и поради това нищожна, а прикритата сделка валидно обвързва страните, ако са налице останалите предпоставки на закона. Ако страните имат воля да бъдат обвързани по различен начин, съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД прикритото съглашение ги обвързва, ако са изпълнени изискванията за неговата валидност. Исковете за обявяване на привидността по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и за разкриване на симулацията по чл. 17, ал. 1 ЗЗД имат различен предмет – единият нищожността на явната сделка, а другият – обвързващата сила на прикритото съглашение (в този смисъл са Решение № 475 от 14.07.2010 г. по гр. д. № 621/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, Решение от 09.05.2011 г. по гр.д. №1207/2010 г. ІV г.о.на ВКС, Решение от 10.11.2011 г. по гр.д. №111/2011 г. ІІІ г.о. на ВКС и Решение № 107 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 689/2011 г. ІV г.о. на ВКС)
Характеризиращо симулативната сделка в хипотезата на т.нар. „относителна симулация“, е съдържанието на волеизявлението, тъй като от една страна се изявява желание за сключване на сделка, затова волеизявлението по привидната сделка трябва да отговаря на всички изисквания на действителната сделка, от друга страна, обаче, с другата част на волеизявлението се заявява изрично, че не се иска правното действие на първата част на волеизявлението.
Когато привидната сделка е договор, характерно за нея е съгласието на двете страни за сключването му и за непораждане на целените с тях правни последици. Така например две страни сключват договор за продажба на недвижим имот, но не искат тя да прехвърли право на собственост, нито да се плати цената. Продажбата се сключва, за да се създаде една погрешна представа у третите лица, че продавачът вече не е собственик. При това положение третите лица – кредитори на продавача, не могат да насочват принудителното изпълнение върху вещта – това, в случая, е целта на привидната сделка.
ІІ. „Обратно писмо“ и „начало на писмено доказателство“
Практически възниква въпросът как трябва да се изрази тази част на волеизявлението, в която се заявява, че не се иска правното му действие, как да се установи от страните, че сделката е привидна. В теорията[2] се приема, че ако едната страна, например, иска да установи, че сделката е симулативна, тя не може да си служи със свидетелски показания, освен ако има писмен документ, който изхожда от другата страна или удостоверява нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно – чл. 165, ал. 2 ГПК. Тоест за да бъдат страните по привидната сделка напълно сигурни и спокойни, те трябва да имат писмен документ от другата страна. Този писмен документ може да се даде преди, едновременно или след съставянето на явното волеизявление. Например при нотариуса се сключва нотариална продажба и още същия ден купувачът дава документ на продавача, че сключената нотариална продажба е привидна, тя няма основание, по нея той не е броил посочената сума. В двата документа – нотариалния акт и обратния документ, се съдържат двете части на единното волеизявление, но едната половина от волеизявлението е явна, а другата е достъпна само на страните и затова може да се нарече тайна.
В съдебната практика се прави разграничение между т.нар. „обратно писмо“ и „начало на писмено доказателство“. В част от съдебната практика се приема, че обратното писмо (contre lettre), разкриващо съдържанието на един прикрит договор, съдържа волеизявлението на всички страни по прикрития договор и служи за пълно разкриване на симулацията, поради което свидетелските показания са недопустими. За „начало на писмено доказателство“ се приема документ, изходящ от една от страните по делото (противната страна) или пък удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е вероятна, в който случай, за да се постигне пълно доказване на симулацията, се допускат свидетелски показания. Така например в Решение № 464 от 16.06.2010 г., постановено по гр. д. № 1069 по описа за 2009 г. на ВКС, I г.о., се приема, че в чл. 134 ал. 2 ГПК /отм./ – сега чл. 165, ал. 2 ГПК, е предвидено изключение от общата забрана със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на писмен документ. Между страните по явната сделка обратният документ е признание, че сделката не изразява действителните правоотношения и че съществува друга прикрита сделка. Свидетелски показания са допустими тогава, когато страната, която твърди симулация на сделката, представи т. нар. начало на писмено доказателство. Докато в случаите на чл. 133 ал. 2 ГПК /отм./ – сега чл. 164, ал. 2 ГПК, е необходимо изрично съгласие на противната страна за допускане на свидетели, то при чл. 165, ал. 2 ГПК съгласието може да бъде не само изрично, но и мълчаливо, но във всеки случай е необходимо да съществува обратен документ. Обратният документ който разкрива съдържанието на един прикрит договор може да съдържа всички елементи от съдържанието на договора и тогава той служи за пълно разкриване по симулацията. Възможно е обаче документът да е едностранен и да разкрива само волеизявлението на една от страните. Тогава той ще служи само като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК и в този случай е допустимо доказването на действителните права и отношения между договарящите със свидетели. В това се състои разликата между обратния документ който установява напълно прикритото съглашение и обратния документ което прави само вероятно твърдението за симулация. В първия случай свидетелските показания са недопустими, а във втория – документът е предпоставка за допустимостта на гласните доказателства. В цитираното решение ВКС е приел, че като не е направил разграничение дали представената декларация разкрива напълно прикритото съглашение или е само начало на писмено доказателство, а оттук и дали свидетелските показания са допустими, или не, въззивният съд е постановил решение в противоречие с практиката на ВКС изразена в решения № 152 от 05.03.1985 г. по гр. д. № 820/84 г. на ВС І ГО и № 437 от 22.07.2004 г. по гр. д. 907/03 г. на ВКС I ГО. В случая обратният документ е съставен като двустранен договор, затова не може да се тълкува като начало на писмено доказателство и свидетелски показания за установяване на симулацията са недопустими.
В Решение № 544 от 06.01.2011 г., постановено по гр. д. № 1053 по описа за 2010 г. на ВКС, II г.о. се приема, че свидетелските показания са допустими тогава, когато една от страните по сделката се домогва да докаже привидността на отразеното в акта, обективиращ сделката, съгласие, относно нейния характер, вид и последици, като тази допустимост законът, в разпоредбата на чл. 165, ал. 2 ГПК, обвързва от наличието на писмени доказателства, изходящи от другата страна по сделката, които правят вероятно твърдението за привидност. В цитираното решение ВКС е приел, че тогава, когато писменото доказателство съдържа волеизявлението на всички страни по прикритата сделка, то това писмено доказателство /обратно писмо/, служи за пълно разкриване както на симулативната сделка, така и на действителните правоотношения между страните. Когато обаче обратното писмо съдържа волеизявлението само на една от страните по прикритата сделка, то това писмено доказателство представлява начало на писмено доказателство, по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК и в този случай доказването на действителните правоотношения между страните е допустимо чрез свидетелски показания, като доказателствено средство. В тази връзка, предвид противоречието по възприетото от въззивния съд относно допустимостта на свидетелските показания за разкриване симулативност на сделка със свидетелски показания при наличие на начало на писмено доказателство и представените съдебни решения, съставът на ВКС е приел за правилна съдебната практика, отразена в решения №437/22.07.2004 г. по гр.д.№907/2003 г. на І г.о. на ВКС, решение №27/10.03.2005 г. по гр.д.№1147/2003 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение №646/14.03.1963 г. по гр.д.№ 364/1963 г. на І г.о. на ВС. В тези решения е възприето становището, че при наличието на начало на писмено доказателство, отразяващо волеизявлението на една от страните по сделката относно нейния симулативен характер, свидетелските показания, като доказателствено средство за разкриване на действителните правоотношения между страните са допустими. Горното становище е споделено от състава въз основа на безспорно установеното в теорията и съдебната практика процесуално положение на необходими другари на всички страни по сделката, чиято симулативност се установява в процеса, при предявен иск /в това число и инцидентен установителен/. В тази връзка, писменото доказателство, служещо като начало на писмено доказателство обвързва страните по отношение на доказването и допустимостта на свидетелските показания като доказателствено средство и по отношение на всички страни по сделката, доколкото при необходимото другарство изводът за действителността на сделката следва да е еднакъв по отношение на всички страни и на цялата сделка.
В други съдебни решения се застъпва по – различно становище. В Решение № 484 от 11.06.2010 г., постановено по гр. д. № 375/2010 г., IV г.о. на ВКС е разгледан следния казус: с нотариален акт от 1986 г. на нотариус при Варненски районен съд Станка Д. П. е прехвърлила на сина си В. Г. П. собствената си ½ ид.ч. от недвижим имот. Станка П. е починала на 17.07.2008 г. и е оставила за законни наследници ищцата М. Г. В. и ответника В. Г. П. В декларация от 06.09.1991 г. В. П. е удостоверил саморъчно, че половината от процесното жилище по право е на майка му Станка П., така както е закупено по нотариален акт от 1983 г. Декларацията съдържала и обяснение, че прехвърлянето на половината апартамент е станало, за да се заобиколи законодателната забрана за притежаване на друг имот и че в мислите и желанията на декларатора апартаментът винаги е бил собственост на майка му. При това съдържание на документа въззивният съд е направил извод, че декларацията от 06.09.1991 г. представлява обратно писмо, разкриващо пълно симулацията. Този извод на въззивния съд е приет за правилен от ВКС. Писменото изявление на В. П. не оставя място за съмнение, че действителна воля на страните по сделката от 1986 г. е била правните последици от нея да не настъпят. Волеизявленията за дарение на имота са привидни – нито дарителят, нито дареният са имали за цел преминаването на собствеността, а са желали единствено да създадат привидност, че такова преминаване има. В това решение ВКС приема още, че процесуалният закон забранява опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ да става със свидетелски показания (чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, чл. 133 ал. 1, б.”Е” от отменения ГПК), т.е. твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ. Отклонение от този принцип е въведено с правилото на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК (съответстващо изцяло на чл. 134, ал. 2, изр. 1 от отменения ГПК), което допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство. Касае се за документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен доводът за наличие на привидност, т.е. документ, който не разкрива сам по себе си симулацията (не съдържа признание за нея), но от текстът му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. Правилото на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК обаче няма за цел да постанови невъзможност симулацията да се разкрива пълно чрез едностранно съставен документ. Неговата цел е друга – да каже кога забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК е преодоляна и против съгласието на страната, срещу която се води процеса за установяване на привидността. В този смисъл съдебният състав по горецитираното дело е приел, че когато ответникът по иск за разкриване на симулация е издал едностранно писмено изявление, в което привидността е ясно и категорично призната, то този документ съставлява обратно писмо. С него симулацията се разкрива пълно и ако документът е истински, той е достатъчно доказателство за уважаване на иска. Според този съдебен състав, за да се третира изявлението като обратно писмо не е необходимо то да е съставено писмено от всички страни по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност. Начало на писмено доказателство е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна. В съдържанието е разликата между началото на писменото доказателство и обратното писмо, а не в това, кой е издател на документа. Следователно едностранно съставеният документ от страната по сделката, на която привидността се противопоставя, е обратно писмо и пълно доказателство за симулативността на волеизявленията, щом разкрива по несъмнен начин волята й правните последици от сделката да бъдат само афиширани, без да настъпят. На противоположното становище е Решение № 437 от 22.07.2004 г. на ВКС по гр.д. № 907/ 2003 г., в което е прието, че обратно писмо има само тогава, когато документът за привидността е подписан и от двете страни по симулативната сделка, а ако е едностранно подписан, може да има значение само като начало на писмено доказателство.
ІІІ. Вместо заключение
Обратното писмо (пълен обратен документ) е разпоредителен документ, съставен нарочно за разкриване на симулацията, който съдържа писмени изявления на страните по сделката относно действителните им отношения чрез отразяване съдържанието на прикритата сделка. Без значение е кога е съставен – преди, след или заедно с явния договор. За разлика от него, непълният обратен документ (начало на писмено доказателство) е случаен документ, който сам по себе си не разкрива симулативния характер на явната сделка, но съдържа изявления на страната относно факти и обстоятелства, които правят наличието на симулация вероятно. Тези същностни различия в съдържанието на двата документа обуславят и различното им доказателствено значение – докато обратното писмо доказва директно симулативността на атакуваната сделка, без да са необходими други доказателства, наличието на непълен обратен документ по делото е само предпоставка за преодоляване на установената в чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК недопустимост на свидетелските показания. Според изричната разпоредба на чл. 165, ал. 2 ГПК, когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, свидетелски показания са допустими, ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за симулация. Под другата страна по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК се има предвид лицето, което лично или чрез представител е участвало в сделката.
Считам, че следва да бъде споделена практиката, съгласно която, когато ответникът по иск за разкриване на симулация е издал едностранно писмено изявление, в което привидността е ясно и категорично призната, то този документ съставлява обратно писмо. С него симулацията се разкрива пълно и ако документът е истински, той е достатъчно доказателство за уважаване на иска. В тази връзка, за да се третира изявлението като обратно писмо не е необходимо то да е съставено писмено от всички страни по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност. Начало на писмено доказателство е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна. В съдържанието е разликата между началото на писменото доказателство и обратното писмо, а не в това, кой е издател на документа. Следователно едностранно съставеният документ от страната по сделката, на която привидността се противопоставя, е обратно писмо и пълно доказателство за симулативността на волеизявленията, щом разкрива по несъмнен начин волята й правните последици от сделката да бъдат само афиширани, без да настъпят.
Автор: Кристиян Трендафилов
[1] Таджер, В., Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ, Второ издание. С., 2001, цит. съч., с. 509 и сл.
[2] Така Таджер, В., Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял втори. Второ издание. С., 2001, с. 515
Подобни статии
ПРЕГЛЕД НА ДВЕ ПРОТИВОРЕЧИВИ РЕШЕНИЯ НА ВКС. НЯКОИ БЕЛЕЖКИ ОТНОСНО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 3/2016 г. НА ОСГК НА ВКС
ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС ПО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛ.229, АЛ.1 Т.5 ОТ ГПК
За съотношението между чл. 9, ал.3 от Закона за хазарта и чл. 327, ал.1 от НК с оглед на приетото в ТР № 3 от 22. 12. 2015г. по тълк. дело № 3/ 2015 на ОСНК на ВКС
Становище по т.д. № 5/01.10.2014 ОСГТК ВКС (съдържание на пълномощното)
ПРЕГЛЕД НА ЧАСТ ОТ СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА НА ВКС И ВАС, КАСАЕЩА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ
