І. Въведение
Тълкувателно дело № 1/2017 ОСГТК на ВКС е образувано с Разпореждане от 07.04.2017 г. на председателя на ВКС, като за тълкуване са поставени следните въпроси:
- Какъв е порокът на въззивното решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?
- Допустимо ли е исковото производство в хипотезата, при която посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска?
Предложеното по-долу изложение е фокусирано върху втория въпрос. Макар и на пръв поглед ясен, очевидно наличието на противоречива практика е довела до необходимостта от тълкуване. Струва ми се, че няма съмнение, че ОСГТК на ВКС ще даде тълкуване, което няма да отрече класическото виждане по въпроса, но въпреки това, няма пречка да бъдат припомнени някои акценти и основни положения в гражданския процес. Друг е въпросът дали действително трябва да се образуват тълкувателни дела, за да просто да се преодолее една формирала се ad hoc практика, която се ползва за аргументиране от страните, но само когато им е удобно. Разбира се, това поставя и деликатен въпрос пред касационната инстанция, дали чувството за справедливост, което е проявено в определена ситуация, но при постановяване на решение по реда на чл. 290 ГПК, респ. определение по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК не води след това множество други несправедливости – защото другият акт не подлежи на касационна проверка, защото страната не е задала конкретен въпрос или просто защото не е подала касационна (частна) жалба (може би респектирана от напоителното цитиране на въззивната инстанция). Всички тези въпроси имат не само правно естество, но и правно-философска страна. Тъй като обаче предмет на изложението не са тези въпроси, то настоящият екскурс цели да постави по-скоро въпросът, дали действително, вкл. и с оглед ресурсите на касационната инстанция е оправдано да се образуват тълкувателни решения и към тях да се добавят въпроси, просто защото някой е бил прозорлив да намери, че там някога, там някъде, някой се е произнесъл в противен смисъл – без да се отчита защо, по какво дело и т.н., което включва в себе си и въпросът трябва ли да се преосмисли чл. 292 ГПК. Последното е важно, защото то предоставя възможността за нарочно произнасяне в определен смисъл, като простичката цел е образуването на тълкувателно решения. Акцентът в последните години е обаче, дали те дават повече разрешения или поставят повече въпроси.
ІІ. Към въпроса по т. 2 от Тълкувателно дело № 1/2017 г. ОСГТК на ВКС.
Тълкувателното дело по втория от посочените въпроси е образувано, след като с Определение № 55/31.03.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 628/2017 г., II г.о. на ВКС (постановено по чл. 292 ГПК) е констатирано наличието на противоречива практика по въпроса, обективирана в Определение № 436/28.09.2010 г. по ч.гр.д. № 313/2010 г. на I г.о. на ВКС и Определение № 141/28.02.2013 г. по ч.гр.д. № 1348/2013 г. на IV г.о. на ВКС (постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК) и Решение № 58/22.04.2010г. по гр.д. № 124/2009г. по описа на ВКС, ІV г. о.; Решение № 221/22.02.2012г. по т.д. № 1161/2010г. по описа на ВКС, ІІ т. о.; Решение № 275/07.03.2014г. по гр.д. № 1996/2013г. по описа на ВКС, І г.о., Решение № 44/19.05.2014г. по гр.д. № 4428/2013г. по описа на ВКС, І г. о. (постановени по реда на чл. 290 ГПК) и Определение № 576/12.10.2010г. по ч.гр.д. № 458/2010г. по описа на ВКС, ІV г. о.
Според първото становище „когато исковата молба е подадена срещу ответник, който не е жив, но по делото има данни за неговите наследници, или в резултат на извършени от съда процесуални действия се установи, че ответникът е починал още преди завеждане на делото и бъдат издирени наследниците му, се касае за нередовна искова молба. Изложени са доводи, че след като се установи, че исковата молба е нередовна поради посочване в нея на неправосубектен ответник, съдът предприема необходимите процесуални действия за отстраняване на недостатъците и след като бъдат издирени наследниците му, които са действителните ответници по предявения иск, делото следва да продължи срещу тях при условията на чл. 227 ГПК, съответно на чл. 120 ГПК (отм.)“.
Втората теза по въпросът е, че „правоприемството в процеса по реда на член 227 ГПК,съответно чл. 120 ГПК/отм/,настъпва само при висящо производство,т.е. когато и двете страни са притежавали процесуална правоспособност“. Тоест, че предявеният иск е недопустим, поради липсва на надлежна процесуална предпоставка, съответно липса на надлежно възникнало процесуално правоотношение.
Отговорът на поставения процесуален въпрос е предпоставен от разглеждане на по-общия въпрос за надлежното упражняване на правото на иск. С оглед направените по-долу изводи трябва да се приеме, че правилно е второто становище.
1. Надлежно упражняване на правото на иск
Правото на иск (в процесуален смисъл) е публично преобразуващо (потестативно) субективно право, което предоставя възможност на едно лице да поиска от съда да разреши конкретен правен спор със сила на пресъдено нещо.
Като всяко право, независимо от това дали е процесуално или материално, за да се породи предвиденият правен ефект, то трябва да бъде надлежно упражнено. Тоест, трябва да са били налице предвидените от законодателя предпоставки за упражняването му.
За разлика от материалните закони, където обикновено са предвидени сравнително концентрирано материалните предпоставки на фактическия състав (юридическите факти), обуславящи възникването на съответното субективно материално право, то при правото на иск като процесуално преобразуващо право, законодателят не е концентрирал в една или няколко последователни разпоредби предпоставките за надлежното упражняване на правото на иск, а същите се извеждат от доктрината и практиката чрез тълкуване и прилагане на разпоредбите в ГПК, които са в отделни части и глави от ГПК.
Надлежното упражняване на правото на иск е обусловено от наличието на абсолютните задължителни материални предпоставки и липсата на отрицателни процесуални предпоставки (т. нар. процесуални пречки)[1]:
– Абсолютните задължителни процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск са: подведомственост на спора; надлежна процесуална легитимация; наличието на процесуална правоспособност; наличието на процесуална дееспособсност; родова подсъдност на спора; местна подсъдност по чл. 109 ГПК; правен интерес; редовна искова молба, съобразно чл. 127-128 ГПК[2].
– Процесуалните пречки за надлежното упражняване на правото на иск са: наличието на lis pendans (чл. 126 ГПК); наличието на сила на пресъдено нещо; липсата на арбитражно споразумение за решаване на арбитрируем спор; ненадлежно учредена представителна власт[3].
Наличието на посочените процесуални предпоставки води до надлежно сезиране на съда, поради което съобразно чл. 2 ГПК последният дължи разглеждане и разрешаване на подадена молба/иск за защита и съдействие на лични и имуществени права.
Трябва да се прави разлика между ненадлежно упражнено право на иск и фактически предявения иск. Съдът дължи служебна проверка за наличието на положителните процесуални предпоставки и липсата на отрицателните предпоставки. Пропускът при тази проверка води до опорочаване на процесуалните действия, поради което последните трябва да бъдат обезсилени.
2. Гражданският процес като система от правоотношения
В правната доктрина един от начините да се представи гражданският процес е като система от правоотношения[4]. Тази система от правоотношения се развива от гледна точка на динамичен фактически състав, в който всеки юридически факт погасява възникнало от предходен юридически факт процесуално правоотношение, като същевременно и поражда ново процесуално правоотношение, което е логично следствие от предходно осъществилото се процесуално правоотношение, ако процесуалният юридически факт е положителен и развитието му е правомерно, респ. ако последният е отрицателен и развитието му е незаконосъобразно, той препятства развитието на гражданския процес като система от правоотношения – временно или постоянно. Тази система от процесуални правоотношения се развива между съда и страните, като съобразно чл. 101, ал. 1 ГПК съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия.
Правопораждащият юридически факт за гражданския процес като система от правоотношения е подаването на иск пред съда, тоест упражняването на правото на иск. За да бъде обаче този юридически факт годен да породи начало на системата от правоотношения, той трябва да се е осъществил при наличието на процесуалните предпоставки, които обуславят надлежното упражняване на правото на иск. Тоест, за да бъдат налице съответните процесуални последици, е необходимо да се породи надлежно процесуално правоотношение като следствие от наличието на годен правопораждащ юридически факт (фактически състав) – в случая наличието на абсолютните задължителни процесуални предпоставки и липсата на процесуалните пречки, което в крайна сметка води и до задължението на съда към предприемането на действия, насочени към разрешаване на правния спор, с който е сезиран.
3. Процесуалната правоспособност като процесуална предпоставка и правоприемството в процеса
Правоспособността е призната и гарантирана възможност едно лице да бъде носител на права и задължения – независимо дали се касае за субективни материални права и задължения или за процесуални такива[5].
В правилото на чл. 27, ал. 1 ГПК е предвидено общото положение, че процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право[6], като в ал. 2 е регламентирано, че процесуално правоспособни са и държавните учреждения, чиито ръководители са разпоредители с бюджет. Когато ръководителят на държавното учреждение не е разпоредител с бюджет, съдопроизводствените действия се извършват от и срещу висшестоящото учреждение, чийто ръководител е разпоредител с бюджет[7].
Съобразно материалното право трябва да се направят отграничения по отношение на физически лица и по отношение на юридическите лица.
Принципна обаче е позицията, че надлежно възникналото процесуално правоотношение не може да поддържа правосубектността на страна (физическо или юридическо лице), освен в хипотезата, че е предвидено изрично правило в този смисъл, респ. от правната уредба може да се направи извод в тази насока.
3.1. Правоспособност на физическите лица
В нормата на чл. 1 ЗЛС е предвидено, че всяко лице от момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения. Тоест, физическите лица са правоспособни от момента на раждането си, ако са родени живи[8] и жизнеспособни (арг. чл. 2 ЗН). В тази насока, следва да се изясни, че правилото Nasciturus pro iam nato habetur quotiens of commodis eius agitur, което е предвидено в чл. 2, ал. 1, б „а“ ЗН, намира приложение единствено за целите на наследственото право[9]. В този смисъл, възможността заченатият, но нероден, да наследи е предпоставена от възникването му като правен субект – т. е. последният да бъде роден жив и жизнеспособен. С други думи, правилото на чл. 2, ал. 1, б. „а“ ЗН не фингира правосубектност, а единствено временно ограничава развитието на наследственото правоприемство с оглед преценка дали част от наследствената маса не следва да бъде придобита от новородения, съответно при спор последният да бъде надлежна страна в него[10].
Изяснената дотук правоспособност на физическите лица се прекратява с тяхната физическа или обявена смърт, след който момент последните не могат да бъдат носители на материални и процесуални права и задължения.
3.2. Правоспособност на юридическите лица
При юридическите лица моментът на възникване на юридическото лице е и моментът, в който възниква неговата правосубектност. Това е свързано със съответната система, която е възприета за възникване на юридическите лица. В българското право най-широко е разпространена контролно-нормативната система[11], поради което и правосубектността на юридическите лица възниква от момента на вписването в съответен регистър, което вписване има конститутивно действие – арг. чл. 67 ТЗ; чл. 6, ал. 1 ЗЮЛНЦ; чл. 4 ЗКооп.; чл. 8, ал. 1 ЗЖСК и др[12].
Правосубекността на юридическото лице се загубва (т. нар. в доктрината „юридическа смърт“) след като по силата на определен юридически факт юридическото лице бъде прекратено без да е налице правоприемство (респ. ликвидация, или след приключването й), съответно при някои хипотези на преобразуване и/или е заличено – вж. напр. чл. 262 ТЗ, чл. 262а ТЗ, чл. 273, ал.1 ТЗ; чл. 735, ал. 3 ТЗ; чл. 16 ЗЮЛНЦ; чл. 47 ЗКооп. и др[13].
Междинен извод
Следователно, без да е налице абсолютната задължителна процесуална предпоставка – процесуална правоспособност, не може да възникне надлежно качеството страна по гражданско дело, поради липсата на годен правен субект (съобразно материалното право), който да е носител на права и задължения, респективно това се отразява на допустимостта на гражданския процес, за която съдът следи служебно. Когато правоспособността по материалното право не е налице, поради смъртта на физическото лице, настъпила преди предявяването на иска, към този момент отпада и процесуалната му правоспособност. Ето защо то не може вече да бъде субект на процесуални правоотношения като страна. В такъв случай не намира приложение разпоредбата на чл. 227 от ГПК за приемство в процеса, тъй като предпоставка за това е смъртта на физическо лице, по отношение на което вече е било валидно възникнало качеството на страна по гражданско дело, тъй като не може да се породи процесуално правоотношение със страна, която към момента на предявяване на иска не съществува като правен субект. Това е причината, поради която независимо от вида сукцесия – сингуларна или универсална, правоприемниците не могат да придобият процесуалното качество страна (главна или допълнителна, типична или нетипична) по делото на основание чл. 227 ГПК. Аргумент за противното не може да се черпи и от правилото на чл. 228 ГПК за замяна на страна, чиято приложимост е също в зависимост от надлежно възникнало процесуално правоотношение, каквото липсва при предявяване на иска срещу лице, което към този момент вече е починало. С оглед на това дали наследниците на лицето са изразили желание да придобият процесуалното качество страна (ответник) по делото, или не, е ирелеватно. Съгласието на страните по делото и на лицето, което заменя някоя от тях, е елемент от фактическия състав на доброволното процесуално правоприемство, съобразно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 ГПК – хипотеза, която е дефинитивно изключена, когато се касае за конституиране като страна по делото на правоприемниците на починал преди предявяване на иска ответник, поради липсата на надлежно възникнало процесуално правоотношение. Без правно значение е знанието или незнанието на ищеца за това, че посоченият от него ответник вече е починал. В обективното право липсва основание да се приеме, че посоченият ответник е имал качеството на надлежна страна при предявяването на иска, за да се приложи разпоредбата на чл. 227 ГПК. Нещо повече, защитата на материалните права е в интерес на ищеца, поради което именно той трябва да бъде активен, за да може да защити нарушените си материални права.
По отношение на юридическите лица изложеното дотук разбиране намира аналогично приложение. Тоест, когато юридическото лице е заличено от търговския регистър, регистъра в съответния Окръжен съд и т. н., то губи своята правосубектност и не би могло да бъде надлежна страна в процеса. Предвидените в закона хипотези – напр. чл. 273, ал. 2 ТЗ; чл. 744 и сл. ТЗ и др. касаят само тесни хипотези, в които материалният закон не предвижда възстановяване правосубектността на дружеството, а единствено действия и лица, които следва да ги извършат за окончателното завършване на съответното производство. Тоест, доколкото липсва изрично правило в закона, че правосубекността се възстановява, респ. липсва и подобна фикция, то и с оглед застъпеното в правната доктрина е най-резонно да се възприеме схващането, че в случая се касае изключителни правни норми, които не възстановява правосубектността на юридическото лице. Следователно, в едно същинско исково производство заличеното дружество не би могло да бъде надлежна страна и ако то е единствен ищец или ответник, процесът би бил недопустим и производството по делото би подлежало на прекратяване.
III. Заключение
С оглед изложеното следва да се приеме, че по въпроса трябва да бъде прието следното тълкуване:
Исковото производство в хипотезата, при която посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо, тъй като при предявяването на иска липсва абсолютна задължителна процесуална предпоставка, която обуславя надлежното упражняване на правото на иск. Липсата на процесуална правоспособност, която се определя в зависимост от правосубектността по материалното право, се явява абсолютна процесуална пречка за приложението на чл. 227 ГПК, тъй като правоприемството в процесуалното правоотношение е възможно, но само когато последното е надлежно възникнало.
Автор: Васил Александров
[1] Вж. Сталев, Ж., О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова Българско гражданскопроцесуално право. С.: Сиела, 2012, 172-182.
[2] Пак там, 176-182.
[3] Пак там, 176-182.
[4] Пак там, 42-47.
[5] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С: 2002, Софи-Р, 235-236; Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Дял II. С: 2001, Софи-Р, с. 30; Василев, Л. Гражданско право. Обща част. Нова редакция на Чудомир Големинов, Варна, 1993 г., с. 98 ; Тасев, С., М., Марков Гражданско право. Обща част. Шесто издание (помагало) С.: 2010, Сиби, 87-88.
[6] Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, Кр. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, Ст. Кюркчиев Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: Труд и право, 2012, с. 64; Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том I. Първа част, С.: 1948, с. 145.
[7] Става въпрос за изрично предвидено в закона изключение. Принципът е, че неперсонифицираните образувания не са процесуално правоспособни, освен ако това не е предвидено в изрична правна норма на гражданския закон. Последното уточнение е важно, тъй като с оглед принципа за автономия на данъчното право са налице норми, които фингират правосубектност – вж. напр. чл. 9, ал. 2 ДОПК, което правило обаче е само за данъчни цели (това е изрично уточнено и в самата разпоредба на ДОПК). В хипотезата напр. на гражданско дружество, последното не може да бъде страна в гражданския процес – страна в процеса са съдружниците, а не самото гражданско дружество. Разбира се, тук са налице и изключения – напр. при етажната собственост, която по настоящия режим може да бъде организирана под формата на сдружение или да бъде в режим на общо събрание, в който случай, последната е неперсонифицирана, но може да е надлежна страна в процеса.
[8] Павлова, М. цит. съч., с. 236, където се акцентира, че е необходимо единствено лицето да е родено живо – към тази теза клонят – Василев, Л., цит. съч., 103 (като включва аргумент за отделния режим на АГС, т.е. че ако лицето е родено живо, макар и нежизнеспособно, то ще трябва да бъде съставен отделен акт за раждане и смърт, както и възможността да се придобият известни права – напр. по договор в полза на трето лице), Тасев, С., М., Марков, цит. съч., с. 89, като аргументът им е, че с оглед чл. 2, ал. 2 ЗН, едва ли би могло да се докаже, че лицето не е било жизнеспособно (намирам, че този аргумент за неправилен, тъй като обратното доказване в случая е експертен въпрос, като за установяване на това обстоятелство се изискват специалните знания и умения, за което се допуска СМЕ); обратно Таджер, В., цит. съч., 32-33, където изрично като предпоставка за възникване на правоспособността е прието, че освен живо, лицето трябва да е жизнеспособно, в която насока се изтъква и аргумент от чл. 2, ал. 2 ЗН (презумпцията, че роденият жив е жизнеспособен); към тази теза клони и Рачев, Ф. Гражданско право. С образци на писмени защити. С.: 2003, Унив. изд. „Стопанство“, с. 209, като тезата е подкрепена с логически аргумент; така и Дернбург, Х. Пандекти. Обща част. Част I., С.: 1926, Държ. печатница, 116-117 и с. 118 и сл., който стъпва на римскоправното разбиране, но не провежда докрай тезата си, като се задоволява с представяне на дискусията между романистите. Струва ми се, че очевидният спор в доктрината е пропуснал един прагматичен аргумент – как и колко време живее нежизнеспособният, за да упражни правата си, като тук трябва да се спомене, че ако лицето не може да наследи, то на практика не би била налице промяна в реда на наследяване. Практически не мога да си представя и ситуацията, в която родителят на нежизнеспобосния издирва промитента или стипуланта, за да им заяви, че лицето, станало правен субект, ще се ползва от уговорката. Очевидната логика е, когато се касае за наследими права, те да бъдат наследени през патримониума на роденото живо, но нежизнеспобосно лице. Все пак, тук се поражда и въпросът дали наследственият закон не се наслагва върху правилото на чл. 1 ЗЛС, доколкото презумпционната предпоставка на чл. 2, ал. 2 ЗН е лицето да родено живо, поради което и законодателят, отчитайки обикновено случващото се, е регламентирал, че това лице е и жизнеспобосно, като по този начин не само отразява житейската логика в явленията, но и обръща доказателствената тежест при твърдения за противното. Тук няма да навлизаме в дискусията за това какви трябва да бъдат, какви са и пр. критериите, за да бъде едно лице жизнеспоспобно, което е предмет на по-подробно изследване в Недев, Д. Детето на Шрьодингер: новите (стари) критерии за жизнеспособност – https://www.challengingthelaw.com/biopravo/novite-stari-kriterii-za-jiznesposobnost/. Трябва да посочи, че принципно с оглед правната уредба авторът излага достатъчно съображения, които не се отнасят само към жизнеспобоността, но са и с оглед на това „…плодът, ако е под определеното минимално тегло (да е имал определено минимално тегло – б. м. В. А) и възраст, да преживее определен период от време, за да се счита родено и живяло”. Тоест, очевидно няма пречка да се спори и за обстоятелството дали едно лице е живо, за което обаче няма презумпция. В крайна сметка, трябва да се постави действително въпросът, дали теоретичниат аргумент от чл. 1 ЗЛС е достатъчен, за да се приеме, че жизнеспособността е без значение за възникването на правния субект. Само при прочита на гражданския закон това би било достатъчно, но с оглед отчитане на някои други фактори, вкл. кога медицински лицето е родено живо (което е логично, защото у нас медицински е и критерият кога е мъртво – с настъпване на мозъчната смърт, като необратимо състояние), то няма основание да не се отчете и дали лицето е жизнеспособно. В тази връзка трябва да се отчете, че още римските юристи аргументират нормалната житейска ситуация с медицински аргументи – вж. D. 1, 5. 12 (в случая Паул се позовава на мнение на Хипократ), като логиката е очевидно не само, че след седмия месец детето би се родило живо, но и способно да живее, иначе би се считало за abortus. Обратната теза обаче аргументира Недев., Д. цит. съч. – че живороденият не може да се счита за abortus, поради противоречие с императивни правила на закона, като с оглед този извод на автора е насочен към поддръжниците на първата спомената теза, че за да е налице субект, е достатъчно лицето да е живо родено. Принципно бих могъл да споделя част от критиката на този автор, но считам, че някои въпроси трябва да останат в полето на медицинската наука. Не мога да приема, че поради тълкуване в полза на живота, трябва да приемем, че юридически е налице правен субект, когато медицината и биологията са възприели обективните критерии, които отричат това обстоятелство. Законът не може да придаде правна стойност на обстоятелство, което не само обективната действителност, но и науката отричат (едното по силата очевидно на опитните правила, а другото – с оглед установите научни методи).
[9] Таджер, В., цит съч., 35-36, Ф. Рачев, цит. съч., с. 210.
[10] Широко възприета е тезата, че в случая става въпрос за фикция. Доколкото това не е предмет на настоящото изложение, ще се задоволя да спомена, че това общоприето виждане може да бъде оспорено или да се застъпи схващането, че се касае за фикция за време – т.е. такава, която спира времето в правото с оглед раждането на nasciturus-а. Същественото с оглед настоящото изложение е, че не се касае за фингирана правосубектност – вж. пак там.
[11] Павлова, М. цит. съч., с. 316; Тасев, С., М., Марков, цит. съч., с. 121.
[12] Герджиков, О., А. Калайджиев, К. Касабова, Т. Бузева, Ал. Кацарски Коментар на Търговския закон. Книга първа чл. 1-112. Второ основно преработено издание. С.: 2007, Софи-Р, с. 367; Павлова, М. цит. съч., с. 317; Рачев, Ф. цит. съч., с. 254; Златарева, М. Юридически лица с нестопанска цел. Второ преработено и допълнено издание. С.: 2013, Сиела, с. 151.; Тасев, С., М., Марков, цит. съч., с. 121.
[13] Антонова, А. Ликвидация на търговски дружества. С.: 2009, Сиела, с. 13, 291-292; Павлова, М. цит. съч., 325-327; Рачев, Ф. цит. съч., 258-261; Златарева, М., цит. съч., 248-255; Тасев, С., М., Марков, цит. съч., 124-125.
Подобни статии
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС, РАЗГЛЕДАНИ В ТР НА ВКС ОТ 10.07.2017 Г. ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 3 ПО ОПИСА ЗА 2015 Г. НА ВКС, ОСГТК
За приложението на Павловия иск спрямо поръчителя. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС
Бележки върху неимуществените вреди в светлината на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС
За връзката на преюдициалност между производството по Павловия иск и производствата с предмет вземането на длъжника. Бележки по тълкувателно дело №2/2017 на ОСГТК на ВКС
В очакване на Тълкувателно решение по Тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС
