ПРОТИВОРЕЧИЯ В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ОТНОСНО ПРАВОМОЩИЯТА НА РАЙОННИЯ СЪД КАТО ВЪЗЗИВНА ИНСТАНЦИЯ И АДМИНИСТРАТИВНИЯ СЪД КАТО КАСАЦИОННА ИНСТАНЦИЯ ПО АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛНИ ДЕЛА

Административнонаказателните дела, образувани по жалба или протест срещу издадено наказателно постановление, са родово подсъдни на районния съд, който, въпреки че съгласно чл. 76 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) разглежда делата като първа инстанция, в производството по чл. 63, ал. 1, изр. 1 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) действа като въззивна инстанция, предвид наличието на постановен правоохранителен акт (наказателно постановление), с което вече са решени въпросите относно авторството, виновността и отговорността на определено лице за осъществен състав на административно нарушение (в този смисъл е Определение № 4069 от 27.03.2009 г., постановено по адм. д. № 3771/2009 г. по описа на ВАС).

Районният съд, който в това производство разглежда делото като въззивна иснтанция, проверява изцяло правилността на постановения от наказващия орган санкционен акт, независимо от основанията, посочени от страните. Напълно възможно е съдът да отмени или измени атакуваното наказателно постановление на основания, непосочени от страните, дори когато по делото не се спори досежно авторството и виновността на наказаното лице, например ако констатира допуснати съществени нарушения на процесуалните правила или неправилно приложение на материалния закон, което не може сам да отстрани.

На следващо място, районният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 84 от ЗАНН вр. с чл. 316 от Наказателно – процесуалния кодекс (НПК), може да установява нови фактически положения в сравнение с възприетите от наказващия орган и дори с тези, твърдени от страните. Предвид това, че се явява последна инстанция по фактите, районният съд всякога е длъжен да положи всички необходими и възможни процесуални усилия да попълни преписката с доказателствения материал (за съжаление на практика не винаги се полагат такива усилия), който да му позволи да установи по несъмнен и категоричен начин всички факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване по смисъла на чл. 84 от ЗАНН вр. с чл. 102 от НПК.

Все пак, следва да се отбележи, че макар районният съд да разполага с компетентността по чл. 313 от НПК, той е в значителна степен ограничен в правомощията си в сравнение с въззивната инстанция в наказателното производство.

Касационното производство, като фаза от административнонаказателния процес, е продължение на извънсъдебната и съдебната фази на процеса и представлява редовно средство за защита срещу определени дефекти на съдебното решение, постановено от районния съд, в производството по чл. 63, ал. 1, изр. 1 от ЗАНН.

Касационната инстанция действа като контролно – отменителна по съществото на спора. Предмет на съдебния контрол тук е законосъобразното упражняване на правомощията на въззивната инстанция – районният съд, а не това на наказващия орган по санкциониране на нарушителя. Така например в Определение № 4525 от 06.04.2009 г., постановено по адм. д. № 4583/2009 г. по описа на Върховния административен съд, е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗАНН, наказателните постановления подлежат на обжалване пред районния съд, а решенията на районния съд – според чл. 63, ал. 1, изр. второ от същия закон, подлежат на касационно обжалване пред административния съд по реда на АПК. От тези изрични законови норми е видно, че с първоинстанционен контрол законодателят е упълномощил районния съд, а с касационен контрол – съответният административен съд. Всяко от производствата пред двете съдебни инстанции е самостоятелно и има различен предмет, обусловен от обхвата на осъществявания правораздавателен надзор, съответно: законосъобразността на наказателното постановление или правилността на съдебното решение като държавен правораздавателен акт. Произнасяйки се като касационна инстанция, административният съд по аргумент от чл. 218 от АПК, контролира правораздавателната дейност на решаващия съд.

Затова при неправилна преценка на въззивната инстанция относно съответствието на издаденото наказателно постановление с изискванията на процесуалния или материалния закон, административния съд разполага с широки правомощия по възстановяване на законността – да отмени решението на районния съд и да отмени, измени или потвърди наказателното постановление. По този начин касационната инстанция разполага с възможности да влияе, макар и опосредствено и върху санкционната дейност на администрацията.

Важно е да се отбележи, че касационната инстанция няма правомощия да установява нови фактически положения и проверява единствено правораздавателната дейност на районния съд. Забраната за фактически установявания, съдържаща се в чл. 220 от АПК, е същностен белег на касационното производство по ЗАНН. В това производство съдът е обвързан от фактическите положения, установени от районния съд. Това е инстанция по правото, а не по фактите, поради което и административният съд може и следва да се произнася по приложението на закона спрямо онези фактически положения, приети за установени от инстанцията по същество. Или казано по друг начин, касационната инстанция проверява приложението на закона от районния съд, а не дейността му по установяване на фактите, поради което се произнася по релевираните касационни основания единствено въз основа на съдържащите се в проверявания съдебен акт фактически положения. Изложеното рефлектира върху правомощията на административния съд, регламентирани в чл. 222 от АПК, а освен това и върху процеса на доказване пред същия (вж. чл. 219 от АПК).

На оспорване по реда на АПК, подлежат всички съдебни актове, постановявани от районните съдилища в производството по чл. 63, ал. 1, изр. 1 от ЗАНН, независимо от естеството на произнасянето от съда, от размера на наложените административни санкции и т.н. На оспорване подлежат и онези актове на районните съдилища, постановявани по съществото на спора, с които атакуваните пред тях наказателни постановления са били изменени, като наложените санкции на наказаното лице са били намалени по размер до или под необжалваемия минимум, съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗАНН или тези на специалните административни закони.

Изключително важно е да се отбележи, че макар актовете на районните съдилища, постановявани по реда на чл. 63, ал. 1, изр. 1 от ЗАНН, да подлежат на съдебен контрол по реда и условията, предвидени в АПК, по отношение на касационните основания процесуалният административен закон препраща към НПК – чл. 348, ал. 1 – 3:

1) неправилно приложение на материалния закон;

2) допуснато съществено нарушение на процесуалния закон;

3) явна несправедливост на наложеното наказание.

Правомощията на административния съд като касационна инстанция да се произнася по отнесения за решаване пред него правен спор са в значителна степен по-ограничени от тези на въззивната съдебна инстанция и в големия брой случаи упражняването им е поставено в зависимост от релевираните в сезиращия съда документ касационни основания. Въпреки това, може да се каже, че административния съд разполага с всички необходими правомощия, регламентирани в чл. 222 от АПК, за да извърши цялостна проверка за законосъобразност на санкционното производство. В обобщен вид правомощията на касационната инстанция се свеждат до следното:

– да отмени решението на районния съд и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд;
– да отмени решението на районния съд и да реши делото по същество;
– да остави в сила атакувания съдебен акт.

Настоящата статия няма за цел да разглежда подробно представените по-горе правомощия на административния съд. Ще се спра само на второто правомощие на касационната инстанция, в производството по чл. 63, ал. 1, изр. 2 от ЗАНН – да отмени решението на районния съд и да реши делото по същество. Приложението на това правомощие се предпоставя от незаконосъобразно упражняване правораздавателната компетентност на районния съд, действащ като въззивна съдебна инстанция, поради което и ако не са налице основанията на чл. 222, ал. 2 от АПК, административния съд разполага със следните правни възможности:

– да отмени решението на районния съд (изцяло или частично) и да отмени наказателното постановление (изцяло или частично);
– да отмени решението на районния съд (изцяло или частично) и да потвърди наказателното постановление;
– да отмени решението на районния съд (изцяло или частично) и да измени наказателното постановление;
– да отмени решението на районния съд и да прекрати административнонаказателното производство и
– да отмени решението на районния съд и да спре административнонаказателното производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1, изр. 1 от ЗАНН „районният съд в състав само от съдия разглежда делото по същество и се произнася с решение, с което може да потвърди, да измени или да отмени наказателното постановление“. За целите на настоящата статия ще разгледам по – подробно второто правомощие на съдилищата в производството по съдебен контрол върху законосъобразността и правилността на издаваните наказателни постановления. По – конкретно, интерес представлява хипотезата, при която събраната в хода на съдебното следствие доказателствена съвкупност обуславя различи правни изводи при идентична фактическа обстановка в сравнение с възприетите от наказващия орган. Такава хипотеза е налице тогава, когато отговорността на нарушителя е ангажирана за квалифициран състав на нарушение, а от доказателствената съвкупност, събрана в хода на съдебното следствие, не се установяват признаците на квалифициращото обстоятелство. Тук е моментът да се постави въпросът, който даде повод за написването на настоящата статия, а именно – в тези случаи може ли съдът да измени постановлението, като преквалифицира деянието от квалифициран в основен или привилегирован състав на същия вид нарушение?

За по-голяма яснота ще разгледам следния примерен казус.

На 02.04.2014 г. Иван е предявил претенция пред „Застрахователно дружество „Х“ АД за изплащане на обезщетение за претърпени вреди, настъпили на 31.03.2014 г., причинени при пътнотранспортно произшествие. Образувана била щета № 111111/02.04.2014 г. на основание застрахователна полица № 2222222/13.05.2013 г., за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. При предявяване на претенцията Иван представил доказателства за размера и основанието на претенцията. На същата дата бил извършен и оглед на увредения автомобил. На 07.04.2014 г. бил извършен повторен оглед на автомобила. С писмо от 10.04.2014 г. застрахователното дружество е уведомило Иван, че щетата е тотална по смисъла на чл. 193, ал. 4 от КЗ /отм./, поради което следва да бъдат представени доказателствата по чл. 193, ал. 3 от КЗ /отм./ Същите са били депозирани пред застрахователя на 22.04.2014 г., като от този момент за последния се породило задължение в 15-дневен срок да се произнесе по щетата по един от двата законоустановени в чл. 107, ал. 1 от КЗ /отм./ начина, но не по-късно от 07.05.2014 г. Застрахователят изплатил застрахователното обезщетение на 26.08.2014 г., т.е. извън 15-дневния срок. На 15.10.2014 г. бил съставен АУАН срещу застрахователното дружество, за нарушение на чл. 107, ал. 1 от КЗ /отм./, въз основа на който било издадено наказателно постановление. В процесното наказателно постановление нарушението било квалифицирано като „повторно“ по смисъла на § 1, т. 37 от ДР на КЗ /отм./, като в обстоятелствената част било отразено, че нарушението е извършено в едногодишен срок от влизането в сила на 02.09.2014 г. на НП 3333/21.10.2013 г., с което на застрахователното дружество е наложено административно наказание за същото по вид нарушение. По тази причина с НП е наложена имуществена санкция по квалифицирания състав на чл. 319, ал. 2 КЗ /отм./, която е индивидуализирана близо до установения минимум – в размер на 3000 лева. Да обаче АНО погрешно приел, че нарушението е извършено в едногодишен срок от влизането в сила на предходно НП, тоест наказаващият орган неправилно квалифицирал нарушението по чл. 319, ал. 2 КЗ /отм./ вместо по чл. 319, ал. 1 – основния състав.

В тези случаи някои съдебни състави приемат, че както въззивният съд, така и касационният не могат да извършат преквалификация на административното нарушение от квалифициран състав в основен. Така излиза, че при безспорно установено нарушение, застрахователното дружество не бива наказано, само защото наказващият орган при правилна квалификация на нарушението, погрешно е приложил санкционната норма за квалифицирания състав, вместо за основния. Пример в тази насока е Решение от 18.05.2016 г., постановено по НАХД № 20814/2015 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 12-ти състав, в което е прието следното: настоящата инстанция приема, че в случая АНО незаконосъобразно е наложил имуществената санкция, предвидена в ал. 2 на чл. 319 от КЗ, тъй като процесното нарушение не се явява повторно. За да приеме това съобрази, че съгласно §1, т.37 от ДР на КЗ „повторно” е нарушението извършено в едногодишен срок от влизане в сила на наказателното постановление, с което е наложено наказание за същия вид нарушение”. Деянието предмет на настоящото производство е извършено на 08.05.2016г., а НП №Р-10-622/21.10.2013г., посочено изрично в обжалваното постановление обуславящо повторност е влязло в сила на 02.09.2014г. При това положение следва да се направи единствения възможен извод, че нарушението е извършено преди влизане в сила на предходното НП. Ангажирането на отговорността на жалбоподателя предвид това със санкцията на квалифицирания състав на чл.319, ал.2 от КЗ /отм/, визираща наказание в случай на повторност се явява незаконосъобразно. Т.е. АНО неправилно е наложил имуществена санкция на ЮЛ по ал.2 вместо по ал.1, т.2 на чл.319 от КЗ /отм/. Това влече отмяна на НП като незаконосъобразно, доколкото съдът няма правомощие да преквалифицира деяние от една разпоредба в друга, а именно от ал.2 на чл.319 от КЗ /отм/ в чл.319, ал.1, т.2 от КЗ /отм./. Правомощията на съда са имплицитно посочени в разпоредбата на чл.63, ал.1 от ЗАНН- да потвърди, да измени или да отмени НП, но изменението касае само намаляване на размера на наложеното административно наказание, не и ангажиране на отговорността на соченото за нарушител лице по друга санкционна норма /т.е. без да променя правното основание преквалифицирайки от квалифициран в основен състав/. И това е така, тъй като съдът е обвързан от правната квалификация на деянието, дадена от АНО в обжалваното НП, съответно от визираната в същото санкционна норма. Касационната инстанция е оставила в сила решението на СРС, със следните мотиви: Неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател, че въззивният съд може да извърши преквалификация на административното нарушение. За разлика от наказателното производство, където е допустимо да се осъществи преквалифициране на престъплението от страна на съда, то в административнонаказателното производство преквалифициране на нарушението по друг текст е недопустимо (Решение № 7065 от 14.11.2016 г., постановено по КНАХД 6706/2016 г. по описа на АССГ).

Други състави са на противоположната позиция. Така например, в решение № 1852 от 17.03.2016 г., постановено по КНАХД 11772/2015 г. по описа на АССГ се приема следното: „В случая с АУАН е повдигнато фактическо обвинение за нарушение на чл. 107, ал. 1 КЗ по основния състав на чл. 319, ал. 1, т. 2 КЗ, който предвижда имуществена санкция от 1000 до 20 000 лв. за юридическо лице, а не по квалифицирания за повторност – чл. 319, ал. 2 КЗ, който предвижда имуществена санкция от 2000 до 40 000 лв. за юридическо лице. Поради това СРС е следвало да преквалифицира основанието за налагане на административното наказание от чл. 319, ал. 2 на чл. 319, ал. 1, т. 2 КЗ и да наложи имуществена санкция в размера, установен в същия, като го индивидуализира в неговия минимум-1000 лева, така, както е било индивидуализирано наказанието от АНО по приложената от него по-тежка квалификация.“

Второто становище следва да бъде подкрепено. Трайна и безспорна е съдебната доктрина по отношение на тълкуването на понятието „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението“. То ще е налице винаги, когато чрез самото изменение на нарушителя се вменяват в отговорност нови факти, които не са му били известни до този момент, като включени в обхвата на неговото обвинение, и по които той поради тази причина не се е защитил. Принципно фактите, включени в обвинението и обуславящи същото, се съдържат в АУАН, с който административнонаказателното обвинение е повдигнато. Когато в хода на досъдебното производство /след съставяне на АУАН и преди издаване на НП/ или на съдебното следствие се установят обстоятелства, които имат значение за определяне на фактическия състав на нарушението и те не са посочени в АУАН, то очевидно по тях жалбоподателят не се е защитил, защото те не са му били предявени по съответния предвиден законов ред. Именно тогава за АНО или съда възниква въпросът да извърши преценка дали не се касае до „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението“. Ако е налице такава, както е в случая, то нито АНО по арг. от чл. 53, ал. 2 ЗАНН, нито съдът има процесуална възможност да премине към новото обвинение, което счита, че е налице, щом като за обосноваване на същото се включват нови факти, за които няма повдигнато обвинение. /Решение № 311 от 29.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 333/2009 г., III н. о., НК; Решение 195/19.05.1997 г. по н. д. № 656/1996 г., I н. о.; Решение № 3/17.01.2001 г. на ВКС по н. д. № 682/2000 г., II н. о.; Решение № 566/12.09.2007 г. на ВКС по н. д. № 237/2007 г., I н. о. и др./.

Според мен, така допуснатият порок в НП не е налагала отмяната му, а неговото изменение, по следните съображения: След като съдът е сезиран с определени факти и обстоятелства, правнозначими за повдигнатото административнонаказателно обвинение срещу извършителя на административно нарушение и същите са правилно установени в хода на административнонаказателното разследване, като делото е изяснено от фактическа страна, решаващият съд следва да се занимае с извършеното фактическо нарушение, за което е повдигнато административнонаказателно обвинение с АУАН и да се произнесе по надлежния ред за ангажиране на административнонаказателната отговорност на санкционираното лице. За да бъде отменено наказателното постановление се изисква не само санкционираното лице да не е извършило нарушение според квалификацията на основанието за ангажиране на административно-наказателната му отговорност в НП, а и според фактите на обвинението. Няма процесуална пречка съдът да постанови съдебен акт по извършеното нарушение, когато са налага приложение на закон за по-леко, същото или еднакво наказуемо нарушение и да измени НП, като преквалифицира извършеното нарушение-чл. 63, ал. 1 от ЗАНН. Правомощието на въззивната инстанция да измени НП не обхваща единствено възможността да намали /по жалба на извършителя на нарушението/ или да увеличи /по съответен протест на прокурора/ размера на наказанието. След като в чл. 63, ал. 1 от ЗАНН е употребен израза „измени“, без конкретизация на проявлението на изменението, то наред с възможността да се намали или увеличи размера на наказанието следва да се признае и възможността за преквалификация на извършеното като проявна форма на това правомощие /чл. 354, ал. 1, т. 3, във вр с чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК/. Обратното на това означава съдът да премира нарушителя като го освободи изцяло от административнонаказателна отговорност при доказаност на извършено административно нарушение от фактическа страна, което противоречи на целите на административното наказание-чл. 12 от ЗАНН. Аргумент в подкрепа на възможността за преквалификация е и Тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г. на ВАС по тълк. д. № 7/2010 г., ОСК; Тълкувателно решение №2 по н.дело № 2/2002 Г., ОСНК на ВКС: „Независимо от това дали по време на разследването обвинението е било изменяно или не, по аргумент за противното от чл. 236, ал. 1, т. 1 НПК прокурорът може сам да вземе решение да внесе обвинителен акт в съда за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, когато липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Това процесуално действие е форма на изменение на обвинението, която по принцип не води до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия по акта. На предварителното производство обвиненото лице се е защитавало срещу предявените му по реда на чл. 209 НПК идентични факти и внесеното в съда обвинение не обуславя по-тежка наказателна отговорност. То само прецизира правната квалификация на установената фактическа обстановка. В същата ситуация съдът може да постанови осъдителна присъда, без да е необходимо прокурорът да изменя обвинението /аргумент от чл. 285 НПК/.

Автор: Кристиян Трендафилов