art17

Някои критики към Тълкувателно решение № 4/ 2013г. относно противоречиво решавани въпроси на заповедното производство по ГПК

Предмет на настоящия коментар е Тълкувателно решение № 4/ 2013г. на Общото събрание на гражданската и търговски колегии на Върховния касационен съд („Тълкувателното решение”).
С последното беше внесена яснота по множество въпроси на заповедното производство, отдавна чакащи своя отговор и решавани от съдилищата твърде противоречиво от самото въвеждане на това ново производство в гражданския ни процес с приемането на действащия Граждански-процесуален кодекс, влязъл в сила на 1-ви март 2008г.
В Тълкувателното решение са разгледани осемнадесет спорни в практиката проблема, възникнали при прилагането на разпоредбите на заповедното производство.
Централният и първи въпрос от тях се отнася до това, дали при констатиране на нередовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съдебният състав е длъжен да даде указания за отстраняването й.
Общото събрание на гражданските и търговски колегии приема, че разглеждащият съдебен състав следва да даде указания за нередовности на заявителя единствено в случай, че същият не е заплатил изцяло или отчасти дължимата държавна такса или пък не е използвал правилния образец на заявлението. Последното представлява специален случай на нередовност и същата подлежи на корекция след получаване от съда на писмено указание съгласно изричната разпоредба чл. 425, ал. 2 от ГПК, поради което не заслужава особен коментар.
С формалния мотив, че разпоредбите на чл. 410 и чл. 411 от ГПК не препращат изрично към чл. 129, ал. 2 от ГПК, допълнен с аргумента, че заповедното производство е строго формално и цели бърза защита, Тълкувателното решение отхвърля всякаква друга възможност, съдебният състав да може да дава указания на заявителя при наличие на друга нередовност, напр. неточна идентификация на длъжника в заявлението, неприлагане на пълномощно, когато заявлението е подадено чрез пълномощник и т.н.
За съжаление, и двата аргумента, подкрепени от Общото събрание на частноправните колегии, не издържат на критика след внимателен и задълбочен анализ.
Без дори да го указва изрично, Тълкувателното решение излага тезата, че тъй като липсва формално препращане към чл. 129, ал.2 от ГПК, то същият е неприложим и поради това заявление страдащо от нередовностите на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК, не подлежи на поправка от заявителя и последният трябва да подаде ново заявление.
В същото време обаче, Тълкувателното решение е източник на двоен логически стандарт, тъй като на практика приема, че ако заявителят не е приложил към заявлението си документ за платена държавна такса, представляващо всъщност нередовност по чл. 128, т. 2 от ГПК, то пътят към прилагане на чл. 129, ал. 2 от ГПК е отворен и нередовността би следвало да бъде съответно отстранена. Обратно обаче, Тълкувателното решение отрича прилагането на същата разпоредба, в случай че заявителят е не е приложил пълномощно към заявлението си (нередовност съгласно чл. 128, т. 1 от ГПК).
От гледна точка на независимия наблюдател тенденциозно циничен изглежда аргументът на върховните ни съдии, че ако заявителят не заплати държавна такса, то същият не би следвало да се ползва от съдебна защита. Впрочем, тълкуването на чл. 73, ал. 3 от ГПК, третиращ заплащането на дължимата държавна такса, който е цитиран и в Тълкувателното решение, не води до неизменния извод, че таксата не би могла да бъде платена и преди издаването на заповедта за изпълнение.
Напротив, справедливостта налага точно обратния извод. Именно заявител, който е надлежно заплатил и приложил дължимата от него държавна такса, но е забравил,например, да приложи пълномощно към заявлението, би следвало да получи исканата от него съдебна защита като му бъде указан допълнителен срок да отстрани дефекта, а не заявител, който не заплаща държавна такса с очакването съдът да я определи вместо него.
Смущаващ изглежда и вторият аргумент в Тълкувателното решение за бързина и ефективност на заповедното производство, които изключвали възможността за даване на допълнителен срок за отстраняване на нередовности.
Това становище не държи сметка на мотивите на законодателния екип, изработил текстовете на действащия ГПК, нито пък отчита по някакъв начин чуждестранния първообраз на института на заповедното производство, от които българският модел възприет.
Основната цел, с която заповедното производство беше въведено в нашето законодателство, бе да се избегнат излишни искови производства за вземания, които не са оспорвани от длъжника или същият не се интересува от правната си защит. По този начин се цели постигането на съществена икономия на съдебния ресурс, както и на този на кредитора, който заплаща само половината от размера на държавната такса, която би платил при завеждането на искова молба.
От друга страна, в България бе възприета в груб мащаб и австрийската идея, съгласно която заповедното производство не представлява единствено бърз и ефикасен начин кредиторът да се сдобие с изпълнително основание, а при наличие на достатъчно активен правен спор между страните, същото се превръща в своеворода подготвителна фаза на исковия процес.
С оглед на това и след надлежно възражение, направено в срок, заявителят трябва да доплати оставащата половина от дължимата такса и да започне исков процес. В Австрия дори издаването на заповед за изпълнение е задължително при наличието на вече образувани искови производства, при които цената на иска не надвишава 75 000 евро. В тези случаи, копие от заповедта за изпълнение се връчва на длъжника с копието от исковата молба. По този начин спорът или завършва с влизане сила на заповедта, или пък продължава директно в исковата си фаза.
С оглед на горните бележки, не може да се приеме, че заповедното производство представлява някакво светкавично производство, което е съвсем отделено от исковото и следователно не е подчинено и на общите негови правила – включително и тези гарантиращи възможността за коригиране на процесуалните действия на страните.
Вместо да цели постигането на по-голяма процесуална икономия чрез изясняване на някои от основните проблеми, касаещи прилагането на разпоредбите от заповедното производство, с приемането на т. 1 от Тълкувателното решение Общото събрание на частноправните колегии на ВКС, постига обратния ефект. Отказвайки възможността за отстраняване на нередовности,Тълкувателното решение създава единствено страх у кредиторите, които желаят да използват този удобен инструмент за събиране на вземания, че при допускането на пропуск при попълването и подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ще загубят платената от тях държавна такса.


star