Общите основания за нищожност на правните сделки са уредени изчерпателно в чл. 26 ал. 1 и ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тук е мястото да направим следното уточнение – законодателят е озаглавил целия раздел в) на глава 2 от ЗЗД „Недействителност на договорите“, а в чл. 26 от ЗЗД се говори за нищожност на договорите. Предвидените в същата разпоредба основания обаче се прилагат по отношение на всички видове сделки, не само по отношение на договорите, доколкото съгласно чл. 44 от ЗЗД „правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения“. Все пак, за целите на настоящата статия ние ще се спрем върху недействителността на договорите като вид правни сделки.
Съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗД нищожни са привидните договори, които са една от формите на недействителност на договорите. Привидността, известна още като симулация в българското право, може да бъде абсолютна и относителна. Абсолютна симулация е налице, когато страните са сключили една сделка, която всъщност не са желали и не са имало воля да сключват, както и не са желали нейните правни последици. В тези случаи сключеният между страните привиден договор ще бъде нищожен на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Относителна симулация е налице, когато има съчетание между привидна и прикрита сделка. Например, страните сключват формално договор за покупко-продажба, но всъщност желаните последици са тези на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка. В тази хипотеза договорът за покупко-продажба се явява привидната сделка, която е нищожна на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, а договорът за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка ще бъде прикритата сделка, която е действителната.
Правните последици от разкриването на симулацията, както и противопоставимостта на правата на трети лица са уредени в чл. 17 от ЗЗД.
Чл. 17 ал. 1 от ЗЗД съдържа правилото, че „ако страните прикрият сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за неговата действителност“.
Доколкото обаче, до разкриването на симулацията, третите добросъвестни лица, включително кредитори на приобретателя по привидното съглашение, не са известени за наличието на прикрита сделка, се поставя въпросът защитени ли са и как правата на трети добросъвестни лица и кредиторите на приобретателя по привидната сделка.
Един от основните принципи в правото е, че никой не може да черпи права от нищожна сделка, доколкото законът приравнява нищожната сделка на липса на сделка, на правно нищо. Следвайки този принцип би следвало третите добросъвестни лица, както и кредиторите на приобретателя по привидната сделка да не могат да черпят права, доколкото тази сделка е нищожна.
От този принцип единствено и само при симулацията законодателят е направил изключения и те са уредени съответно в чл. 17, ал. 2 от ЗЗД (за третите добросъвестни лица) и чл. 17, ал. 3 от ЗЗД (за кредиторите на приобретателя по привидната сделка). Изключенията са предвидени, доколкото целта е била да се санкционира поведението на страните, които чрез сключваните от тях симулативни сделки всъщност внасят несигурност в правния мир.
Съгласно чл. 17, ал. 2 от ЗЗД „правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността“.
Колкото и ясна и безпротиворечива да изглежда на пръв прочит цитираната разпоредба, съдебната практика по прилагането й не е еднозначна и до момента същата не е уеднаквена.
Нека разгледаме предпоставките за прилагането й.
На първо място, прилагането й цели да очертае кръга от лица, попадащи в предмета й – това са всички трети добросъвестни лица. В практиката и в теорията сякаш няма спор по въпроса кои трети лица са добросъвестни, а именно тези, които не са знаели за наличието на симулация.
На второ място, законодателят постановява, че правата, които третите добросъвестни лица са придобили от приобретателя по привидното (нищожното) съглашение се запазват. Особеност има при сделките с недвижими имоти, поради изискването за вписването им в съответния имотен регистър, чрез което се дава публичност на сключването им. При тях противопоставимостта настъпва само, ако те са били вписани преди исковата молба за разкриване на симулацията.
Големият въпрос, който се поставя тук и който не е намерил еднозначно решение нито в правната теория, нито в практиката на Върховния касационен съд, е какви права визира разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД?
Едната част от авторите и съдебните решения приема, че разпоредбата има предвид само и единствено вещните права – право на собственост и ограничени вещни права върху вещи.
Втората част от авторите и съдебните решения приема, че разпоредбата урежда противопоставимост и на други видове права на третите добросъвестни лица (не само придобитите вече вещни права), доколкото законът изрично не ограничава действието й само до вещните права.
Във връзка с второто становище интерес представлява въпросът дали в разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД попадат потестативните права (например правото по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, чл. 33, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС) и др.) и то по-конкретно при сделките с недвижими имоти, защото именно там възникват по-често подобни казуси. Потестативните права са тези, чрез упражняването на които, едно лице предизвиква промяна в правната сфера на трето лице. Те се упражняват чрез конститутивен иск. Нека разгледаме следния пример: лицето А и лицето Б са съсобственици на недвижим имот. А продава на третото лице В (което не е съсобственик) своята идеална част от имота, без да я е предложил най-напред на съсобственика си Б за изкупуване при същите условия и по този начин нарушава разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗС. Съсобственикът Б предявява конститутивен иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС за изкупуване на идеалната част, продадена от А на В. Лицата А и В се домогват и установяват относителна симулация помежду си, при което продажбата на идеална част се явява нищожна, а съдът прогласява за действителна сделка например гледане и издръжка между тях. Решението по разкриване на симулацията (постановено след вписване на иска за разкрива на симулацията, който пък от своя страна следва по време иска по чл. 33, ал. 2 от ЗС) влиза в сила и се вписва в съответния имотен регистър преди вписване на решението за изкупуване на съсобствената част по чл. 33, ал. 2 от ЗС. Ще бъдат ли защитени правата на лицето Б в този случай при действието на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД или не?
Съдебната практика дава различни отговори на така поставения въпрос.
В една част от съдебните решения се приема, че лицето упражнило потестативното право по чл. 33, ал. 2 от ЗС не може да се ползва от защитата по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, тъй като разпоредбата има предвид единствено вещните права, придобити от трети лица преди датата на вписване на исковата молба за разкриване на нищожността поради симулация. Обяснението е просто, към датата на вписване на конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 от ЗС ищецът не е придобил никакви права. Тези права той би придобил в един по-късен момент, а именно след влизане в сила на съдебното решение, с което се уважава искът по чл. 33, ал. 2 от ЗС и плащане на цената за изкупуване на идеалните части от спорния имот. Следователно, ако влязлото в сила решение, с което се разкрива симулация и се обявява нищожност на привидната сделка по продажба на идеални части от имот в горния пример бъде вписано преди влязлото в сила решение по чл. 33, ал. 2 от ЗС, то ищецът по конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 от ЗС не би могъл да се ползва от защитата на добросъвестното трето лице по смисъла на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД и правата му не могат да се противопоставят на страните по нищожната (симулирана сделка)[1].
В друга част от съдебните решения и в правната теория[2] се приема, че лицето, упражняващо потестативни права, в частност това по чл. 33, ал. 2 от ЗС следва да се ползва от защитата по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. От една страна, те се позовават на това, че в чл. 17, ал. 2 от ЗЗД не се съдържа ограничение по отношение на вида права, които се ползват от защитата. Още повече, че в описания случай, макар и да се упражнява потестативно право, то е насочено именно към придобиване на вещни права върху недвижим имот. Ето защо, се приема, че и лицата, упражнили потестативни права чрез предявяване на конститутивен иск с предмет недвижим имот и вписването му преди вписване на исковата молба за разкриване на симулацията също се ползват от защитата на третите лица по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД[3].
В някои по-стари решения Върховния съд дори отива още по-далеч[4]. В тези решения Върховният съд приема, че от защитата по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД се ползват дори лицата, придобили облигационни права. Накратко, казусът е бил следният. Лицето А сключва привиден договор за продажба на недвижим имот с лицето Б. След това лицето Б сключва предварителен договор за продажба на имота с лицето В, което е трето добросъвестно лице. След сключване на предварителния договор лицето А предявява иск за разкриване на симулативната продажба между него и лицето Б и иск за установяване на собствеността му по отношение на Б и В. Исковете на ищеца А срещу Б и В са били вписани в имотния регистър преди въобще предявяване и вписване на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на предварителния договор за продажба за окончателен. Независимо от това, ВС постановява, че третото лице В е било добросъвестно при сключване на предварителния договор, въз основа на който е придобило облигационното право да придобие един имот или съответно да предяви иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, поради което и тези негови права са противопоставими на привидния приобретател и на действителния собственик. Струва ми се, че от гледна точка на справедливостта решението на ВС е правилно, въпреки, че казусът е много специфичен и с него се засяга принципът за приоритета на вписване на исковата молба. Все пак, целта на правото е да гарантира сигурността в гражданския оборот, основавайки се на справедливостта.
На трето място, от значение е до кой момент следва да са придобити правата от третите лица, за да се ползват от защитата по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. Вече бе даден отговор на този въпрос на много места в изложението по-горе, а именно – преди датата на вписване на исковата молба за обявяване на симулацията при недвижимите имоти. Що се отнася до движимите вещи, вече видяхме, че върху предадените във владение на възмездно основание на трето добросъвестно лице движими вещи същото придобива собственост (т.нар. още мигновена давност) на основание чл. 78 от ЗС и може да противопостави правата си на привидния собственик и на действителния такъв.
С оглед на всичко гореизложено, по-разумна ми се струва позицията, застъпена в решенията, в които ВКС (ВС) приема, че при преценката на противопоставимостта на права по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД следва да се имат предвид всякакви придобити права от третото добросъвестно лице, а не само вещните такива преди датата на вписване на иска за разкриване на симулацията.
Преди да продължим нататък следва да кажем още няколко думи и за противопоставимостта на правата, придобити от трети добросъвестни лица върху движими вещи. При движимите вещи защитата по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД се допълва и от правилото на чл. 78 от ЗС. При движимите вещи разграничителният момент е предаването на владението върху тях[5]. Отделна е преценката за добросъвестността на третото лице. Когато владението върху движимата вещ е било предадено на възмездно основание от привидния собственик на третото добросъвестно лице, последното става собственик на основание чл. 78 от ЗС и вещта не може да бъде виндицирана от действителния й собственик при никакви обстоятелства, освен ако е била загубена или открадната.
Ако владението върху движимата вещ не е било предадено от привидния собственик на третото лице, то последното ще се ползва единствено от защитата по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, при която от значение е моментът на придобиване на правата, за установяването на който ще се ползват всякакви допустими от закона доказателствени средства.
Разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ЗЗД е аналогична на тази на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, но защитата, която тя предоставя е на кредиторите на привидния собственик, като и тук важи всичко изложено по-горе. Разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ЗЗД гласи: „това правило се прилага и спрямо кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, които са наложили запор или възбрана върху предмета, до който то се отнася“. Разбира се, когато става въпрос за недвижими имоти, възбраната следва да е била наложена от кредитора преди вписване на исковата молба за разкриване на симулацията. Що се отнася до движимите вещи, то налагнето на запор от кредитор върху движима вещ, намираща се във владение на привидния собственик би следвало да е противопоставим на правата на действителния собственик. Когато обаче, кредитор предяви потестативно право, каквото е упражняването на Павловия иск по чл. 135 от ЗЗД, то защитата на правата му следва да се преценява по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, а не по чл. 17, ал. 3 от ЗЗД.
В заключение би следвало да се отбележи, че колкото и да е ясна на пръв поглед, разпоредбата на чл. 17, ал.2 от ЗЗД е пораждала и поражда противоречиви и разнопосочни тълкувания и разрешения както в правната теория, така и в съдебната практика. Върховният касационен съд е в правомощията си и следва да се произнесе с тълкувателно решение по темата, за да се гарантира еднаквото прилагане на нормата от съдилищата и да се създаде едно гарантирано правно очакване с оглед на преценката на всеки един конкретен казус.
Автор: Калин Добрев
[1] Такова е разрешението в Решение 111 от 23.03.2012г. по гр.д. 718/2011г. по описа на ВКС, II-ро ГО
[2] Цончев, Кр. – Симулацията в гражданското право, стр. 288, Софи-Р, 2001г.
[3] Определение 238 от 27.03.2017г. по гр. дело 177/2017г. на ВКС, III ГО
[4] Решение 2609 от 1965г. на ВС, I ГО
[5] Цончев, Кр. – цит.съч., стр. 279
Подобни статии
За симбиозата между правата по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 135, ал. 1 ЗЗД
СРАВНИТЕЛНОПРАВЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ ДОКТРИНАТА ЗА „ПРОБИВАНЕ НА КОРПОРАТИВНИЯ ВОАЛ” И ДРУГИ КОНЦЕПЦИИ ЗА АНГАЖИРАНЕ НА ОТГОВОРНОСТ НА ТРЕТИ ЛИЦА ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ТЪРГОВСКИ ДРУЖЕСТВА*
Отмяната на влезли в сила съдебни решения като способ за придобиване на вещни права върху недвижими имоти и действие на отмяната спрямо правата на страните и на трети лица
Кауза при менителничните сделки?
Проблемите свързани с придобивната давност и упражняването на правата на длъжника по чл. 134 ЗЗД, в светлината на Тълкувателно решение № 4/ 2012 г., ОСГК на ВКС
