ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННА ЛИ Е РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ.280, АЛ.2 ГПК В ЧАСТТА Й, КОЯТО ПРЕДВИЖДА ДОПУСКАНЕ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ ПРИ ОЧЕВИДНА НЕПРАВИЛНОСТ НА ОБЖАЛВАНОТО ВЪЗЗИВНО РЕШЕНИЕ?

/По повод искането на състав на ВКС по чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията за обявяването й за противоконституционна/

С определение №172/24.04.2018 г. по ч. гр.д.№1371/2018 г. на ВКС, 3 г. о. тричленен състав на съда е спрял на основание чл.150, ал.2 от Конституцията производството по делото и е отправил искане до Конституционния съд на основание чл.149, т.2 от Конституцията да се произнесе за установяване на противоконституционността на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК в частта“…, както и при очевидна неправилност“ поради противоречие с чл.117, ал.1, чл.122, ал.1, чл.119, ал.1 и чл.8 от Конституцията.

Според вносителя на искането, основният аргумент за противоконституционност на оспорената част от разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК се изразява в това, че нововъведеният критерий за допускане на касационно обжалване не само не е легално дефиниран, но и неговото съдържание не може да бъде изяснено по тълкувателен път по начин, който да предвижда универсално правило при упражняване на дейността на ВКС по селекция на касационните жалби. По тази начин се създавали условия за субективизъм и дори за съдийски волунтаризъм при упражняване на тази преценка от касационната инстанция. Критерият, въведен с чл.280, ал.2, пр.3 ГПК бил бланкетен, в смисъл неясен и неизясним и със своята аморфност препятствал упражняването на правораздавателната функция на ВКС.

Действително понятието „очевидно неправилно решение“ не е легално определено, но това не означава, че чрез способите за тълкуване не може да се изясни неговия смисъл при това по начин, чрез който разпоредбата при прилагането й с така изясненото нейно съдържание може да бъде съвместима с Конституцията /конформно тълкуване/ и съответно да бъде запазена като действащо право, част от позитивноправния ред. Поради това, че неправилността на решението като порок, който представлява основание за касационно обжалване е както легално, така и теоретично дефиниран и това понятие е с ясно и недвусмислено съдържание, е необходимо да се изследва съдържанието на новосъздадената добавка към него с новата разпоредба в оспорената й част – „очевидно“ след което да се установи връзката й с дефинираното понятие за неправилно решение.

Изясняването на смисъла на израза „очевидно“ може да се постигне чрез отделните способи на граматическо тълкуване – семантично, синтактично и прагматично /контекстуално/. Семантичното тълкуване разкрива значението на думата – наречието „очевидно“ означава явно, видимо, забележимо. Синтактичното тълкуване показва мястото й като част на изречението – „очевидно“ е обстоятелствено пояснение, което уточнява обстоятелствата, при които протича действието, т.е. пояснява сказуемото, което изразява действието в изречението. Целият текст на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК е със следното съдържание:“ Независимо от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност“. Сказуемото се изразява с възвратния глагол „се допуска“ /възвратен, защото действието се възвръща обратно върху подлога – „въззивното решение“/, а обстоятелственото пояснение “очевидно, очевидна“, използвано за порока „неправилност“, подобно на пояснението „вероятно, вероятна“, използван за порока нищожност или недопустимост, представляват условия за протичане на действието в изречението на чл.280, ал.2 ГПК – въззивното решение се допуска до касационно обжалване при тяхното наличие, независимо от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. По аргумент на противното, без добавката „очевидно“, неправилното въззивно решение може да се допусне до касационно обжалване само при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.

Като резултат от използваните способи на граматическо тълкуване може да се направи извод, че очевидната /явна, видима, забележима/ неправилност на въззивното решение е условие то да се допусне до касационно обжалване, без касаторът да е задължен да формулира правен въпрос според изискванията на някоя от хипотезите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. За да се завърши тълкувателният процес е необходимо да се извърши контекстуално тълкуване, т.е. да се разгледа смисловата рамка, в която са употребени думата и израза, в която те са включени и трябва да бъдат изяснени чрез посоченото тълкуване. По този начин вербалният контекст трябва да се разбира като завършена част от изречението или откъс от речта, определяща смисъла на отделна дума или словосъчетание. Смисловата рамка на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК е: въззивното решение се допуска до касационно обжалване, независимо от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, при условие, че е очевидно неправилно.

В така очертания вербален контекст трябва да се изясни смисъла на словосъчетанието “очевидна неправилност“ на решението. Контекстуалното тълкуване трябва да обхване именно това словосъчетание, тъй като неправилното решение без добавката – наречието „очевидно“, е дефинирано в чл.281, т.3 и чл.293, ал.2 ГПК, а наличието на този порок може да бъде основание за допускане на касационно обжалване само при предпоставките на чл.280, ал.1, а не независимо от тях по чл.280, ал.2 ГПК. Според цитираните текстове от ГПК неправилно е въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост. Същевременно синонимите на „очевидно“ – явно, видимо, забележимо означават, че „очевидно неправилно“ ще бъде решението при квалифицирана форма на тези пороци, обуславящи неговата неправилност. Тази очевидна неправилност се отнася като вид към родовото понятие за неправилност, така както съответно и разпоредбата на чл.280, ал.2 е специална по отношение на общите условия за достъп до касационно обжалване, формулирани в чл.280, ал.1 ГПК. Това са нарушенията на императивна мотериалноправна норма, нарушаване на основни съдопроизводствени правила, които имат свръхповелителен характер – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, решаване на делото от съдебен състав, въпреки съществуването на предпоставките за отвод на негов член, липса на мотиви на обжалвания съдебен акт, както и наличие на явна необоснованост на обжалвания съдебен акт.

Нарушението на императивна материалноправна норма при постановяване на въззивното решение е квалифицирано/по-тежко/ нарушение на материалния закон от хипотезата, когато е нарушена материална норма, която не е императивна. Когато нормата е императивна, тя е установена в публичен интерес и за нейното нарушение съдът следи служебно, за разлика от хипотезата на нарушено диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Съгласно т.10 от ТР№1/2001 г на ОСГК, установената задължителна практика с която е преутвърдена при действието на действащия ГПК с т.1 на ТР№1/2009 г. на ОСГТК, ВКС може служебно да приложи императивна материалноправна норма, ако нейното нарушаване не е въведено като касационно основание. При действащата уредба на касационното производство, той би следвало да прави това още при допускане на касационното обжалване, без да е необходимо касаторът да формулира друг правен въпрос като направо посочи в жалбата си като основание за достъп до касация нарушението на императивна материалноправна норма. Аналогично е положението и с другите две основания, предвидени в чл.280, ал.2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, при които се касае също до достъп до касация без формулиране на правен въпрос, тъй като последното се спестява поради служебния характер на произнасянето от ВКС по наличието на тези пороци. Този резултат се получава поради това, че в трите хипотези на чл.280, ал.2 ГПК на практика е налице непосредствено позоваване на основанията по чл.281 ГПК, приложими към разглеждане на касационната жалба по същество, което до промяната в уредбата на касационното обжалване с приемане на оспорената разпоредба не беше възможно поради допускането му само по реда на чл.280, ал.1 ГПК.

Основни съдопроизводствените правила, чието нарушаване обуславя „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение са тези:1/ които обезпечават правото на страните на участие в производството за да организират защитата си по делото като гарантират равенството им в процеса, вкл. като осигуряват достъп до справедлив и безпристрастен съд и 2/ изискват мотивиране на съдебния акт, защото при липса на мотиви или при тяхната неяснота не може да се провери правилността на решението, респ. не може да се разбере смисъла и съдържанието им. Значимостта на тези съдопроизводствени правила е толкова голяма, че тяхното спазване е гарантирано на конституционно ниво – чл.121, ал.1 и ал.4 от Конституцията. На законово равнище – ГПК това са съдопроизводствените правила, които визират основанията за отмяна по чл.303, ал.1, т.5 и т.6, гарантиращи правото на участие на страната в процеса и чл.22 ГПК, отнасящ се до основанията за отвод на съдия по делото, както и чл.236, ал.2 ГПК, който предвижда задължението на съда за излагане на мотиви към решението.

Явно необосновано ще бъде решението, когато изводите на въззивния съд по фактите са в грубо несъответствие с данните на сетивното възприятие, логическите правила и положения на науката, т.е. те експлицитно противоречат на перцепцията, или са алогични или антинаучни. И в тази хипотеза има квалифицирано нарушаване на правила, макар и такива не от юридически характер, тъй като при тяхното прилагане от съда фактите се субсумират за да се направят фактически констатации, а не правни изводи. Спазването на посочените правила обезпечава истинността на тези констатации, а установяването на истината по спора според чл.121, ал.2 от Конституцията е конституционно легитимната цел на производството по делата.

Така изтълкувана с изяснения в горното изложение смисъл, разпоредбата на чл.280, ал2 ГПК в оспорената й част относно допускането на касационно обжалване при очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, е съвместима с Конституцията. Преди всичко с това свое съдържание, тя не влиза в противоречие с основополагащия принцип на правовата държавата – чл.4, ал.1, а така също и с този на юридическото равенство на гражданите- чл.6, ал.2 от Конституцията. Реализацията на принципа на правовата държава предполага правна сигурност и предвидимост на правното регулиране, съответно на правораздаването като дейност по разрешаване на правни спорове, възложена от Конституцията на съдебната власт. Посочените характеристики на правовата държава с изясненото по тълкувателен път съдържание на оспорената разпоредба на чл.280, ал.1 ГПК се осъществяват в уредбата на касационното производство като фаза на правораздаването по граждански и търговски спорове. Това тълкуване гарантира и равенството на гражданите пред закона, тъй като обезпечава еднаквото третиране от ВКС като висша правораздавателна инстанция на аналогичните казуси при касационното обжалване, тъй като осигурява достъпа до него по еднакъв за всеки касатор критерий.

Нововъведеният критерий съответства и на чл.119, ал.1 от Конституцията, защото е основание за допускане на производството пред ВКС при яснота и недвусмисленост на неговото съдържание в резултат на извършеното тълкуване на оспорената разпоредба. Този критерий изключва субективизма в изпълнение на правосъдната функция и поради това не влиза в противоречие с основното правомощие на съдебната власт според чл.117 от Конституцията да дава защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Прилагането на оспорената разпоредба от ВКС не влиза в противоречие и с принципа за разделение на властите, визиран от чл.8 от Конституцията, тъй като съдебната власт не изземва компетентността на законодателната власт, която е легитимен носител на законодателната функция, като правораздава въз основа на оспорената разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК. Щом като съдържанието на разпоредбата чрез тълкуване бе изяснено, е извлечено универсално правило, в случая процесуална норма, която не се създава от правоприлагащия орган – ВКС, а е резултат на законодателния процес на парламента и съответно не е осъществено противоконституционно нарушение на принципа на разделение на властите.

Според чл.124 от Конституцията ВКС осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво приложение на закона от всички съдилища, вкл. и от самия него. Това негово правомощие се осъществява чрез правосъдната и неправосъдната му функции – първата чрез правоприлагането му по конкретни дела в касационното производство, а втората- чрез абстрактното, нормативно тълкуване с издаване на тълкувателни решения, задължителни за всички съдилища. В този контекст предложеното тълкуване на оспорената разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК е съвместимо с тази конституционно установена функция на ВКС да унифицира правоприлагането от общите съдилища.

В заключение, трябва да се констатира, че новосъздадената разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК не само не ограничава, а разширява правото на съдебна защита и то пред висшата съдебна инстанция – касационната, което е в унисон с чл.122, ал.1 от Конституцията. Това е положително развитие на уредбата на касационното производство, от една страна, защото се отнася до въззивни решения, които са постановени в грубо нарушение на законността и съществува голяма не само лична, но и обществена заинтересованост от тяхното коригиране от ВКС , а от друга, защото се облекчава достъпа до касационно обжалване извън предпоставките за селекция на касационните жалби по чл.280, ал.1 ГПК.

Автор: Благовест Пунев – бивш конституционен съдия