Проблеми на пренаемното отношение – сублизинг и преарендуване

I. Сублизингът по чл. 346 ТЗ

Съгласно чл. 346 ТЗ лизингополучателят може да предостави ползването на вещта другиму със съгласието на лизингодателя. Сублизингът е вид пренаемно отношение. Разпоредбите на чл. 234 ЗЗД намират приложение при него на основание чл. 347, ал. 2 ТЗ. Това налага да се изясни каква е правната последица при съгласието на лизингодателя, съответно при неговата липса, и дали следва да се различава от последицата при пренаемането.

Същност

По аналогия с казаното при пренаемането сублизингът не е нов вид договорна връзка^{^[1]}, а хипотеза на договор за лизинг, при която обектът на лизинга е получен за ползване по друг договор за лизинг. Следователно и при сублизинга е налице предоставяне на временното ползване на вещ срещу възнаграждение, като сублизингополучателят може да придобие вещта, ако реши – чл. 342 ТЗ. Но лизингът в хипотеза на сублизинг може да е само оперативен. Това е така, защото по хипотеза финансовият лизинг изисква придобиването на обекта на лизинга съгласно спецификациите на лизингополучателя, и нейното предоставяне за ползване. А сублизингът предполага получаване на вещ на лизинг и нейното последващо предоставяне на сублизинг. Доколкото лизингът не е транслативна сделка, сублизингодателят не може да е собственик на вещта, което би и обезсмислило института, уреден в чл. 346 ТЗ^{^[2]}. Това разбира се не означава, че договорът за лизинг, по който е предоставен обекта на сублизинга, не може да е финансов.

Основните причини за поява на лизинга произтичат на първо място от научния прогрес. Обектите, използвани от търговците в тяхната дейност, подлежат на бързо морално износване. Търговецът няма интерес да ги притежава лично.Следователно от икономическа гледна точка лизингодателят няма интерес от остатъчната стойност на обекта на лизинга след изтичане на срока договора за лизинг, защото става въпрос за морално износен обект^{^[3]}.Доколкото сублизингът е хипотеза на оперативен лизинг, казаното следва да намери приложение. (Суб)лизингополучателят има интерес от съхраняването на договорната връзка, породена от договора за (суб)лизинг. Лизингодателят се интересува от реализирането на печалба и по-скоро не се стреми към обратно получаване на обекта на лизинга.

Договорът за лизинг е самостоятелен вид договор, представляващ абсолютна търговска сделка. Близостта му с договора за наем е основание за препращане. Особеност, важима с пълна сила и в хипотезата на сублизинг, е потестативното право на придобиване^{^[4]} на вещта от лизингополучателя.

Проблемът за съгласието на лизингодателя

Въпросът за последиците от сублизинга стои, доколкото макар препращането към уредбата на наема, редакцията на чл. 346 ТЗ се различава от тази на чл. 234 ЗЗД. Нарушението на чл. 346 ТЗ може да се разглежда като правопораждащ факт за различни алтернативно предложени правни последици. Възможното обяснение може да бъде:

А) Нищожност на сублизинга. Възможните основания за нищожност, които могат да се релевират, са две – липса на съгласие и противоречие със закона. При това положение лизингодателят ще може да се позове на нищожност на договора, сключен при условията на сублизинг. Това разбиране следва да се отхвърли. На първо място липсата на съгласие представлява основание за обявяване на нищожност в случаите, в които страната по сделката въобще не е изявила воля за нейното сключване. Напротив, лизингодателят не е страна по сублизинга. На второ място уредбата на чл. 346 ТЗ е в интерес на страните. Не може да се приеме, че нормата е императивна, а само противоречието с императивни норми обуславя нищожността. Освен това нищожността е твърде тежка правна последица. Нейното приложение в хипотезата е лишено от практикчески смисъл – лизингодателят дори да обяви договора за нищожен ще може да иска вещта от сублизингополучателя само на вещно основание и не ще може да приложи нормата на чл. 34 ЗЗД, защото не е страна по сублизинга. Лекомисленото лишаване на сделките от предвидените в закона правни последици пък е сериозна спънка за търговския оборот.

Б) Унищожаемост на сублизинга. Унищожаемостта е правната последица от нарушаване на изискването за предоставяне на съгласие. Договорът поражда действие, докато не бъде унищожен. Аргумент в полза на теорията е фактът, че липсващото съгласие на наемодателя може да бъде дадено впоследствие^{^[5]}, поради което се приема, че лизингодателят по този начин санира сделката на основание чл. 35 ЗЗД. Съгласието на лизингодателя може да бъде дадено впоследствие^{^[6]}. Теорията не може да бъде споделена. По същество тя въвежда ново специално основание за унищожаемост на договора за лизинг, а не такава е целта на разпоредбата. Унищожаемостта представлява правна последица, която е уредена и в обществен интерес, изразяваща “нетърпимостта” от страна на правния ред към определени порочни актове. Не може да се приеме, че договорът при условията на сублизинг, сключен без съгласието на лизингодателя, нарушава обществения интерес, защото нормата е уредена в интерес на страните и нейното нарушаване води единствено до накърняване на частния интерес. На следващо място в търговското право действа принципът “in favorem validitatis”. Доколкото последицата от унищожаването на договора е идентична на прогласяването на неговата нищожност следва да се имат предвид и изводите, до които достигнах в предходната точка. Решителният аргумент против теорията е фактът, че унищожаемостта е последица от порок във волеизявлението^{^[7]}. Липсата на съгласие на лизингодателя не е порок във волята на лизингополучателя. То е просто допълнителен юридически факт, външен на волевите и познавателните процеси, протичащи в съзнанието на субекта. Освен това лизингодателят не е страна и не участва в сключването на сделката. Неговата воля е ирелевантна за пораждането на валидна сделка, а има значение за вътрешните отношения с лизингополучателя. Последващото съгласие на лизингодателя разкрива сходство с потвърждаването на унищожаемата сделка, но то не е достатъчно, за да обоснове теорията за унищожаемостта. “Потвърждаването” не може да се извърши чрез конклудентни действия на основание чл. 35, ал. 2 ЗЗД, защото лизингодателят няма задължение за изпълнение, породено от сублизинга. Практически съгласието на лизинготеля не би отговаряло на изискванията на чл. 35, ал. 1 ЗЗД. Тезата не може да обясни мълчаливото непротивопоставяне на сублизинга. Поради всичко изложено теорията следва да се отхвърли.

В) Относителна недействителност на сублизинга. Лизингодателят е кредитор на лизингополучателя за получаване на вещта. Следователно предоставянето на вещта на сублизинг е относително недействително спрямо него. Подобно виждане не може да се сподели. Контрааргументите са от концептуално естество – черпени от самата същност на относителната недействителност^{^[8]}. В най-общ план тя се състои в недействителност на един увреждащ имущественото положение на кредитора акт, която се поражда само спрямо него^{^[9]}. Действително лизингодателят е кредитор на лизингополучателя за получаване на вещта. Но предоставянето на вещта при сублизинг не е разпореждане с вещта. Кредиторът има вещноправна претенция спрямо всеки държател на вещта. Относителната недействителност има смисъл в хипотезите, в които е необходимо да се осигури имущество, срещу което да бъде насочено принудителното изпълнение на едно парично притезание. А връщането на вещта ще се изпълни принудително по реда на чл. 521 ГПК срещу лицето, посочено в изпълнителния лист. Поради посоченото относителната недействителност е неприложима.

Следващата възможна последица от липсата на съгласие на лизингодателя е висящата недействителност. Съдебната практика по приложението на чл. 346 ТЗ възприема тази теория, поради което на нея ще обърна по-голямо внимание.

Съгласно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК “договорът за сублизинг, при който към момента на сключването му е липсвало съгласие на първия лизингодател по смисъла начл. 346 ТЗ, е с висяща недействителност към този момент.” Даденото впоследствие съгласие с договора за лизинг трансформира нищожността в действителност^{^[10]}. Мотивите на съда са, че крайната цел на лизинговото правоотношение е прехвърлянето на правото на собственост над вещта от лизингодателя към лизингополучателя, което трансформира договора за наем в договор за продажба. Лизингодателят по договора за сублизинг, в качеството си на лизингополучател по договора за лизинг, ще бъде в състояние да прехвърли правото на собственост на лизингополучателя по сублизинга, само доколкото той е придобил правото да ползва съответните материални активи, включително и правото на собственост върху обекта, предоставени му от неговия лизингодател по договора за лизинг. Без съгласието на лизингодателя по първия договор за лизинг не може да настъпи и целения вещноправен ефект с договора за сублизинг. Преди даването на съгласието почл. 346 ТЗ е налице начална нищожност на договора за сублизинг. С даване на съгласието му сделката по договора за сублизинг става действителна. Тази трансформация настъпва автоматично и има действие от сключване на сделката за сублизинг.

Изложеното изисква кратък преглед на същността на висящата недействителност. Висящо недействителната сделка е изначално нищожна. Но тя се намира в състояние на неопределеност. Юридическото й действие зависи от потвърждаването^{^[11]}. Всички трети лица, както и страните по сделката могат да се позовават на недействителността^{^[12]}. Потвърждаването представлява призната и гарантирана от закона възможност на засегнатия по една унищожаема или висящо недействителна сделка да се съгласи правните последици да настъпят за него^{^[13]}. Типичен пример за висяща недействителност е чл. 42 ЗЗД.

Възприемането на разбирането за висяща недействителност на сублизинга при липса на съгласие е некоректно. На първо място липсва логическа връзка между аргументите на съда и възприетото теоретично становище. Целта може невинаги да е прехвърлянето на собствеността, поради което аргументацията е неприложима в хипотезите, в които сублизингополучателят преследва различна цел. В случаите, в които целта е прехвъляне на собствеността, това не означава трансформация на “наема в продажба”. Лизингът не е наем, нито пък се трансформира в продажба, а изкупуването представлява упражняване на право, което е съществен елемент от лизинговата връзка. Прехвърлянето на собствеността на сублизингополучателя не е обвързано от придобиването на право на ползване и право на собственост върху обекта на лизинга. С договора за лизинг правото на временно ползване е породено, а упражняването на изкупуването от лизингополучателя обезсмисля прилагането на сублизинга, доколкото целта е уредба на отношенията, докато обектът все още принадлежи на лизингодателя. Съгласието на лизингодателя няма отношение към вещноправния ефект – той няма да настъпи не заради липсата на съгласие, а поради факта, че лизингополучателят е несобственик, освен ако може да се приложи хипотеза за оригинерно придобиване.

На второ място възприемането на висящата недействителност при сублизинга противоречи на самата й същност като правен институт и на поставените пред нея цели. Висящата недействителност защитава имуществения интерес на едно лице, което би станало страна по една сделка, която не желае. Единственият ред, законът да предпази това лице, е да лиши от действие договора, с който неговият представител го обвързва, защото то няма воля за този договор (falsus procurator или excessus mandati). А за да бъде страна по един договор, лицето трябва да изяви воля да се обвърже с него, защото в основата на всеки договор е съгласието. А липсата на съгласие за един договор води до неговата нищожност. Напротив, лизингодателят не става страна по сублизинга. Той не е лично обвързан и затова не се нуждае от защитата, която му дава висящата недействителност. Тезата води до твърде засилено облагоприятстване на положението на лизингодателя. Единственият интерес, който се гарантира, е връщането на вещта, обект на лизинг. Но независимо дали сублизингът ще бъде нищожен или не, спрямо третото лице лизингодателят ще има само една вещна претенция, тъй като не е в правна връзка с него. Полезната практическа последица е невъзможността третото лице да придобие вещта дори на оригинерно основание поради нищожността на лизинга и невъзможността за упражняване на правото на изкупуване. Но лизингодателят няма икономически интерес от обратно получаване на вещта (вж. по-горе). Достатъчна икономически гаранция за него е защитата по пътя на договорната отговорност спрямо лизингополучателя.

На трето място, нищожността на сублизинга води до неоправдани последици в отношенията между страните по сублизинга. Налице е небалансирано отчитане на интересите, защото за да се защити лизингодателя, се обявява за нищожна правна връзка между други две лица. Тези две лица ще изгубят всички изгодни правни последици от договорната уредба на отношението си, защото договорът е нищожен – договорът не може да бъде развален, страните не могат да се позовават на неустойки, както и въобще по друг път да ангажират договорната си отговорност. Това е пречка за търговския оборот и нарушение на принципа in favorem validitatis.

На четвърто място, освен че се ликвидира една договорна правна връзка, се създава допълнително усложнение с оглед възникващите претенции между страните на кондикционно основание – всяка от страните дължи това, което е получила, което с оглед факта, че лизингът е договор с периодично изпълнение, води до излишно затруднение. Лизингодателят ще може да търси вещта си директно от сублизингополучателя на вещноправно основание или от лизингополучателя на договорно, след като последният е получил даденото поради несъществуващо основание. И двата варианта са тромави и комплицират осигуряването на бързина в търговския оборот.

На пето място в много случаи страните по договор за лизинг уговарят, че сублизинговането ще бъде основание за разваляне на договора. Тази уговорка е в пълна хармония с диспозитивния характер на уредбата. Но приемайки идеята за висящата недействителност, подобни уговорки също ще бъдат недействителни, защото недействителността се урежда от императивни правни норми.

На шесто място, тълкуването на разпоредбата на чл. 346 по предложения от ВКС начин е телеологически неправилно. Следва да се има предвид, че разпоредбата е реципирана от Конвенцията за международния финансов лизинг на Юнидроа, подписана в Отава на 28 май 1988 г. Целта на Конвенцията е уеднаквяването на режима на договора за лизинг, който понастоящем е неуреден в повечето правни системи, с оглед непреодолимите различия, съществуващи в правото на отделните държави. Едва ли създателите на Конвенцията са имали предвид висящата недействителност като последица от нарушението на чл. 14, ал. 2 КМФЛ^{^[14]}. Именно затова в правната литература отпреди създаването на уредбата на търговските сделки, тълкувайки конвенцията, се стига до извода, че сублизингът без съгласие на лизингодателя представлява нарушение на по-общото задължение да се пази и върне обекта на договора.

На седмо място възприемането на теорията води до по-засилена закрила на търговеца в сравнение със субекта на гражданското право, доколкото пренаемането при липса на съгласие не е висящо недействително спрямо наемодателя. Подобна последица противоречи концептуално на принципно по-строгата уредба спрямо търговците, оправдана с техния професионализъм.

Поради изложеното считам, че липсата на съгласие на лизингодателя в хипотезата на сублизинг не води до висяща недействителност. Правната последица от нарушението на разпоредбата на чл. 346 ТЗ е неизпълнение на договорно задължение^{^[15]} и непораждане на рефлексно действие на сублизинга спрямо лизинга. Аргумент в тази насока е изричното препращане към уредбата на пренаемането (чл. 347, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 234 ЗЗД). Лизингополучателят нарушава своето задължение за бездействие. Лизингодателят може да ангажира неговата договорна отговорност. Правната връзка между лизингополучателя и сублизингополучателя се съхранява. Претенциите между тях също ще се уредят по пътя на договорната отговорност. Постига се балансирано регулиране на интересите на страните. Следователно при наличие на съгласие правните последици ще бъдат идентични с тези при пренаемането – чл. 347, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 234, ал. 2 и 3 ЗЗД.

II. Преарендуване

Съгласно чл. 11 от Закона за арендата в земеделието преарендуването на част или целия обект на договора за аренда може да се осъществи, ако е уговорено в договора^{^[16]}. Преарендаторът не може да има повече права от арендатора, а последният не се освобождава от задълженията си към арендодателя. Определена категория субекти по чл. 11, ал. 3 от закона нямат право да преарендуват. Забраната се отнася и до определена категория недвижими вещи. Съдебната практика поставя няколко съществени въпроса: 1) за липсата на съгласие за преарендуване и характера на нормата на чл. 11, ал. 1 ЗАЗ, 2) за приложимостта на правилата на ЗЗД за пренаемането спрямо преарендуването.

Договорът за аренда е съглашение, с което арендодателят предоставя на арендатора временно ползване на определен обект срещу арендно плащане. Последното може да е в продукти. Добивът става собственост на арендатора.

Договорът е ненаименуван. Поради разкриване на сходство в съществените елементи с тези на договора за наем, правилата за последния следва да намерят приложение спрямо арендата, което означава и сходство между правните последици на преарендуването и пренаемането.

Арендата в земеделието обаче е наименуван договор. По отношение на него възникват поставените по-горе въпроси. За липсата на съгласие на арендодателя са приложими разгледаните в част II от статията възможности и тяхното отричане. Съдебната практика по чл. 11, ал. 1 ЗАЗ обаче целенасочено се обединява около идеята за нищожност на преарендуването^{^[17]}. Тезата не може да бъде възприета. Нормата, установена в чл. 11, ал. 1 ЗАЗ, не е императивна. Тя брани частния интерес на арендодателя. Следователно преарендуването ще е действително. Арендаторът няма да е изпълнил задължението си за бездействие, поради което ще отговаря на договорно основание^{^[18]}. Няма да бъде породено рефлексно действие.

На второ място се поставя въпросът за приложението на института на прекия иск при преарендуването и изобщо за правните последици при съгласие на арендодателя. Или въпросът предпоставя търсенето на съдържанието на рефлексното действие.

Преди всичко рефлексното действие се изразява в невъзможност преарендаторът да има повече права от арендатора, който обаче остава страна по договора. Последното е безспорно, защото е уредено в ЗАЗ, и е излишно законодателно разточителство, доколкото това положение следва от принципната разпоредба на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. В първата си част разпоредбата е също излишна, доколкото тази рефлексна последица е уредена в чл. 234, ал. 2 ЗЗД. Следва обаче да се обърне внимание, че тук законодателят създава обвързаност между арендното и преарендното отношение – чл. 30, ал. 2 ЗАЗ^{^[19]}.

На второ място безспорна е противопоставимостта на преарендното отношение на арендатора, за което също препращам към казаното при пренаемането.

Приложимостта на прекия иск при прерандуването е спорна. Според едното становище, той не се прилага, защото не е изрично предвиден в ЗАЗ. Освен това изрично е уредено, че отношението се запазва между същите страни^{^[20]}. Според другото становище липсата на изрична забрана за прилагането на чл. 234, ал. 3 ЗЗД е основание за неговото прилагане^{^[21]}.

Втората теза следва да бъде подкрепена. Това, че договорът за аренда продължава да действа между същите страни, не е аргумент срещу прилагането на прекия иск. Това принципно положение е налице и при пренаемането и сублизинга, но при тях прекият иск намира приложение. ЗАЗ е специален закон спрямо ЗЗД. ЗЗД се прилага доколкото са налице неуредени хипотези – пар. 1 ДР ЗАЗ. Специалният закон дерогира приложението на общия. Въпросът е дали непосочването на прекия иск като рефлексна последица при преарандуването представлява дерогиране на приложението на този иск. Нормите представляват изрични волеизявления на законодателния орган. Следователно ако законодателят е желаел да ограничи приложението на прекия иск е щял да го направи изрично. Напротив, не само че не го е направил, но е препратил към гражданското законодателство. Следователно арендаторът притежава възможността предвидена в чл. 234, ал 3 ЗЗД^{^[22]}.

Автор: Николай Павлевчев – дипломант, СУ “Св. Климент Охридски“

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

^{^[1]}Обратно Герджиков, О. Търговски сделки. Трето преработено и допълнено издание. С.: ИК”Труд и право”, 2008, с. 125. Рачев, Ф., Л. Караиванов, П. Попов, И. Иванов, С. Лучников, Б. Неделева, Зл. Сукарева, Б. Ланджев, Л. Велинов. Търговско право. С.: УИ “Стопанство”, 2005, с. 99. Златарев, Е., В. Христов. Търговско право. С.: Сиела, 2003, с. 265.

^{^[2]}Обратно Димитров, М. Сублизинг. Търговско и конкурентно право, 7/2012, с. 31. Авторът изхожда от виждането, че сублизингът се квалифицира като оперативен или финансов в зависимост от характера на оригинерния договор за лизинг. Ако бъде възприета тезата, че сублизингът е просто хипотеза на договор за лизинг, това разбиране не би могло да се сподели.

^{^[3]}Пиперкова, Л. Франчайзинг, лизинг, факторинг. Правни аспекти. С.: “Делова седмица” АД, Годишно приложение`95, 1995, с. 50-53.

^{^[4]}Окачествяването на изкупуването като потестативно право е едно от възможните обяснения на същността на това право, споделено в Решение № 170 от 23.07.2012 г. на ВКС по т. д. 806/2010 г, постановено по реда чл. 290 ГПК. Другите възможни обяснения на изкупуването са едностранна задълженост на лизингодателя за прехвърляне на собствеността или опционно право на лизингополучателя за придобиването й.

^{^[5]}Така и Димитров, М. Цит. съч., с. 29.

^{^[6]}Така и Димитров, М. Цит. съч., с. 29.

^{^[7]}Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 512.

^{^[8]}Трудно е да се изведат общи правила за относителната недействителност заради различието на фактическите състави – така Йосифова, Т. За противопоставимостта на договора и отговорността по чл. 21, ал. 2 ЗЗД. Юридически свят 1/2014,С: Сиби, с. 59.

^{^[9]}Съществуват множество обяснения на института – според едно от тях сделката е действителна, но не поражда действие за определени в закона лица – Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял II. С.:Наука и изкуство, 1973, с. 244. Допълнено е, че това е така заради неблагоприятното засягане на имуществените интереси на тези лица – Павлова, М. Цит. съч., с. 522. Според друго виждане относителната недействителност представлява непротивопоставимост – Tасев, С., М. Марков. Гражданско право. Обща част. Помагало. С.: Сиби, 2010, с. 212. Приема се, че непротивопоставимостта е по отношение на определен вредоносен ефект на определена категория лица – Стефанов, С. Преферентните искове за попълване на масата на несъстоятелността (чл. 645, ал. 3 и 4, чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3 и чл. 647, т.4-6 от Търговския закон). С.:Сиби, 2011, с. 345. Теорията за съвпадение между противопоставимост и относителна недействителност се оспорва от Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: Сиби, 2013 г., с. 39.

^{^[10]}Решение 88 от 20.07.2012 г. на ВИС по т.д. 682/2011, I т.о., ТК, докладчик съдията Любка Илиева.

^{^[11]}Решение 245 от 29.03.1999 г. на ВКС по гр. д. 643/98, II г.о., Решение 76 от 17.02.2009 г. на ВКС по гр. д. 5825/2007, III г.о., ГК.

^{^[12]}Таджер, В. Цит. съч., с. Така и Джеров, Ал. Гражданско право – обща част. С.: ИК “Труд и право”, 2012, с. 550, Василев, Л. Гражданско право – обща част. В, 1993, с. 363, Таков, Кр. Доброволно представителство, С.: Сиби, 2008, с. 322.

^{^[13]}Йосифова, Т. Мнимо представителство. С.: Сиби, 2008, с. 110.

^{^[14]}Пиперкова, Л. Цит. съч.

^{^[15]}Вж. и Найденов, Б. Лизингът. Финансов и правен аспект. С.: Сиела, 2005, с. 33.

^{^[16]}Вж. Орсов, Зл. Страни и сключване на договор за аренда. Търговско право 5-6/1997 г., с. 52.

^{^[17]}Решение № 251 от 24.06.2013 на ОС – Стара Загора по в. т. д. 1049/2013, Решение № 165 от 23.03.2015 на РС – Казанлък по гр. д. 2150/2014 г. и др.

^{^[18]}Така и Стефанов, Г. За правната същност на договорите за аренда. Правна мисъл 1/1992.

^{^[19]}Което само потвърждава тезата, че при пренаемането невъзможността пренаемателят да има повече права от наемателя не означава обввързаност на двете правоотношения, каквато може да се създаде само по силата на изрична правна норма.

^{^[20]}Решение от 22.11.2010 г. на РС – Елхово по гр. д. 280/2010 г.

^{^[21]}Решение от 23.03.2010 г. на РС – Добрич по гр. д. 1119/2009 г.

^{^[22]}Така и Митев, К. Наем и аренда по ЗАЗ. В: Правна мисъл 2/2002 г., с. 45.