Проблематичната правна уредба на погасителната давност в застраховането у нас

1. ПРОБЛЕМЪТ

За разлика от другите видове търговски договори, уредени в Търговския закон, застрахователният договор се ползва със специална регламентация на давностния срок относно вземанията по договора. Чл. 197 КЗ, подобно на отменените уредби в ЗЗД и в ТЗ, определя както продължителността на давностния срок, така и началния момент, от който той започва да тече. По силата на правилото, че специалният законов текст дерогира общия,  правата на застрахователя и застрахования се погасяват не в общата петгодишна давност по чл. 111 от Закона за задълженията и договорите, а в специалния тригодишен срок. Това правило важи както за доброволното, така и за задължителното застраховане, но само за имущественото, тъй като за личното застраховане, т.е. при застраховки “живот” и “злополука”, както и при застраховките “гражданска отговорност” е предвиден 5 годишен давностен срок. С тригодишна давност се погасяват както правото на застрахования да иска плащане на застрахователното обезщетение или сума, така и правото на застрахователя да иска плащане на застрахователните премии.
Началният момент, от който започва да тече погасителната давност, е датата на настъпване на застрахователното събитие.
Идеята за съществуване на специален давностен срок в застраховането беше реализирана в Закона за задълженията и договорите, запази се в Търговския закон – чл. 392 и се възпроизведе в Кодекса за застраховането (КЗ). Потвърди се тригодишният срок и началото на давността, като се предвиди изключение само по отношение на застраховането срещу гражданска отговорност, а с КЗ – и за личното застраховане. При тях срокът е петгодишен.
Чл. 197 КЗ е разпоредба, която влиза в противоречия с основни принципи на погасителната давност, нелогична и абсурдна е при определени хипотези и засяга неблагоприятно интересите на застрахованите лица.
Основният проблем на правната уредба на погасителната давност при застрахователните отношения е фиксираният в закона начален момент, от който тя започва да тече – настъпването на застрахователното събитие. На тази плоскост се сблъскват две правила – общото правило на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, че давността може да започне да тече само ако вземането е станало изискуемо, т.е. ако неговият носител може да иска от длъжника изпълнението на насрещното задължение и специалното правило на чл.197 КЗ. Оказва се, че тези два момента изобщо не съвпадат, т.е. че вземанията на застрахователя и застрахования един спрямо друг изобщо не стават изискуеми в момента на настъпване на застрахователното събитие, а в съвсем различни моменти. По начало фактическият състав на погасителната давност включва два елемента – обективен и субективен. Обективният е настъпването на събитието, а субективният е неговото узнаване. Законодателят в чл. 197 КЗ обаче игнорира субективния елемент.
В тази връзка следва да се отбележи, че другият проблем на правната уредба на давността в застраховането е че законът не свързва нейното начало с узнаването от застрахования за събитието и по този начин влиза в противоречие с елементарно правно и логическо правило – не може да се погаси по давност право, за което носителят му не е узнал (имам предвид правото на застрахования при настъпване на застрахователното събитие да предяви исковата си претенция). По начало при настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен да уведоми застрахователя. Но това задължение той може да изпълни (при това в определен от закона срок – чл. 206, ал. 1 КЗ ) от УЗНАВАНЕТО му. Падежът на задължението на застрахователя е обусловен от изпълнението на задължението на застрахования да го уведоми, да представи нужните доказателства за събитието и размера на вредите и от изтичането на 15 дневен срок – чл. 208, ал. 1 КЗ. Следователно, получава се противоречие в самата застрахователноправна уредба – от една страна застрахованият е длъжен да уведоми застрахователя от узнаването за събитието, а от друга страна той е длъжен да предяви исковата си претенция срещу застрахователя, независимо дали е узнал за нея или не в определен срок от настъпване на застрахователното събитие.

2. ПОГРЕШНИЯТ ЗАКОНОДАТЕЛЕН ПОДХОД

В следващите редове  ще се спра подробно на отделните вземания и ще се опитам да докажа изтъкнатото тук твърдение. В рамките на тази точка, обаче, бих искала да посоча, че фиксирането на началото на погасителната давност към момента на настъпване на застрахователното събитие е погрешен подход на законодателя, който води до редица разрешения, противоречащи на основните принципи на правния институт на погасителната давност.
Интересно е да се отбележи, че този подход се среща единствено в областта на застраховането – по отношение на другите видове вземания законът не посочва по императивен начин началото, от което започва да тече давността. Освен това повечето чуждестранни законодателства се въздържат да регламентират началото на погасителната давност при застрахователните отношения, както ще видим по-нататък. В първоначалната уредба на давността в отменения български Търговски закон от 1898 г. законодателят също не се е бил осмелил да закове по нормативен път началния момент, от който давността започва да тече. Впрочем, той е използвал един много по-разумен подход, като в чл. 500 изрично е посочил, че давността при застрахователните отношения започва да тече “от момента, в който е могло да се иска удовлетворението на правата, произтичащи от договора за застраховане”. Нещо повече, в един по-съвременен и действащ закон – Кодекса на търговското корабоплаване законодателят се е отказал да определя сам началото на погасителната давност в морското застраховане, а много мъдро е посочил, че срокът започва да тече от деня, в който е ВЪЗНИКНАЛО ПРАВОТО НА ИСК.
Нека обаче илюстрираме погрешността на сега действащата правна уредба с анализиране на отделните вземания.
Давностният срок на вземането за застрахователни премии
Според действащото у нас право всички вземания от застрахователния договор се погасяват в тригодишен срок. Това означава, че и вземането на застрахователя се погасява в този срок.  Ако приложим установеното в чл. 197 КЗ правило, че давността започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие[1], ще стигнем до следното противоречие. От една страна, според основния принцип на погасителната давност, същата не може да започне да тече, ако вземането не е станало изискуемо, а от друга страна, според специалната правна уредба, давността по отношение на вземането на застрахователя за застрахователни премии не може да започне да тече преди настъпване на застрахователното събитие. Правото на застрахователни премии, обаче, във всички случаи и при всички видове застраховки става изискуемо преди да настъпи застрахователното събитие, а именно в деня, определен в закона или договора, в който застрахованият е длъжен да плати цената на застраховката. Това най-често е моментът на сключване на договора и затова законът обуславя по начало действието на застрахователния договор от плащането на първата застрахователна премия. Безспорно е, следователно, че застрахованият е длъжен да престира преди настъпването на събитието, тъй като неговото задължение е корелативно на задължението на застрахователя да носи риска преди неговото реализиране. Освен това, ако се приеме, че давността започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие, то би трябвало да стигнем до аналогичния извод, че давност изобщо не тече и че застрахователят би могъл да иска изпълнението на това задължение в неограничен срок, ако изобщо не настъпи застрахователното събитие, каквито са преобладаващите в практиката случаи. С други думи, това означава, че вземането на застрахователя не се погасява по давност, ако не настъпи застрахователното събитие, което обаче би поставило застрахователя в едно привилегировано положение като кредитор, а и би противоречало на самия чл. 197 КЗ.
Поради изложените съображения смятам, че посочената разпоредба подлежи на корективно тълкуване и в съответствие с чл. 114, ал. 1 ЗЗД би трябвало да приемем, че вземането на застрахователя за застрахователни премии се погасява в тригодишен срок, който започва да тече от момента,  в който застрахованият е бил длъжен да престира премиите. Ако плащането се дължи на последователни части, за всяка  отделна част следва да тече отделна погасителна давност от момента, в който тя е станала изискуема. За да няма обаче съмнения в тълкуването на разпоредбата, беше желателно това положение да се прецизира в чл. 197 КЗ, което за съжаление не стана.
Как е уреден този въпрос в другите държави и в практиката на Европейския съюз?
Според Принципите на Европейското застрахователно договорно право (Принципите)[2] законът следва да уреди отделно погасителната давност за вземания от застрахователни вноски от тези за застрахователни обезщетения или суми. Такава уредба е предложена и в Глава VII, наименована „давност”. Според чл. 7:101 от Принципите искът за плащане на застрахователна премия се погасява в едногодишен срок от падежа на застрахователната премия.
Същият подход се използва и в националните законодателства. Специална давност за вземанията за застрахователни премии е предвидена във Франция – 2 години; в Швейцария – 2 години, в Австрия, Белгия, Люксембург и Полша – 3 години, в Гърция – 4 години за имущественото застраховане и 3 години – за неимущественото застраховане.
Погасителна давност при застраховката “гражданска отговорност”
Макар по принцип специалната погасителна давност да се отнася до всички видове застраховки, тя не би била приложима при застраховката “гражданска отговорност”. Особеното при нея е, че давността за вземането на застрахованото лице не би могла да започне да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие, тъй като съгласно чл.229 КЗ неговото вземане става изискуемо в деня, в който е обезщетило напълно или частично увреденото от него трето лице. И теоретически, и практически, в момента на настъпване на застрахователното събитие  застрахованият  не би могъл да претендира заплащането на застрахователното обезщетение, защото неговото право изобщо не е възникнало. Но след като липсва вземане, не би могло да тече и давност по отношение на него. В този случай давността е без предмет. Правото на застрахования се намира в момента на настъпване на застрахователното събитие под отлагателно условие и то става изискуемо, само ако и доколкото се е осъществило това отлагателно условие, а именно, удовлетворяването от него на третото увредено лице[3].
Вместо да разреши и отстрани отдавна съществувалия проблем за началния момент на давността на правото на застрахования при застраховката “гражданска отговорност”, Търговският закон се задоволи с удължаването на срока на давността – от три на пет години, а Кодексът на застраховането го потвърди. Правилното решение обаче би било, да се предвиди, че давността на вземането на застрахования започва да тече от момента, в който застрахованият е обезщетил увреденото  от него трето лице. Законодателят  счете за нужно само да удължи срока и по този начин да го уеднакви с общия давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който важи и за вземането на увредения срещу застрахования делинквент, породено от  непозволеното увреждане.
С предложеното от Търговския закон правило, възпроизведено и в КЗ, обаче проблемът не се решава, защото то също не е съобразено с чл. 114, ал. 1 ЗЗД, т.е. с основното положение на погасителната давност, че тя не може да тече, ако няма вземане и то не е изискуемо. Освен това, в чисто практически аспект застрахованият  и при действието на удължения давностен срок е поставен в застрашено положение и го грози опасността да не получи застрахователното обезщетение. Защото е мислимо пострадалият при непозволено уреждане да предяви деликтния си иск срещу застрахования в последната година на давността, а дори и един ден преди нейното изтичане и докато трае процесът /а това продължава по начало две години/, отдавна да са минали пет години от настъпването на застрахователното събитие и застрахованият да не може да реализира правото си поради обективни причини, а не поради своето бездействие.
Разрешението на проблема, което се предлага  тук, беше намерило нормативен израз в отменените Наредба № 6 за доброволно застраховане на имущества и отговорности – чл. 34, ал. 3 и в Наредба № 5 за задължителното застраховане на имущества – чл. 72, ал. 3, но те загубиха действието още по времето на социализма.
Друг спорен въпрос при застраховката “гражданска отговорност” беше въпросът за давността на вземането на третото увредено лице срещу застрахователя.
Макар в по-старата съдебна практика[4] и литература[5] да се поддържаше становището, че прякото право се погасява в специалната тригодишна давност, Търговският закон въведе нормативно 5-годишния срок за това право. Той се възприе и от чл. 197 КЗ. Този срок обаче важи само за главницата, но не и за лихвите, за които давностният срок е 3 години и тече от момента на непозволеното увреждане.
Смятам, че изравняването на давността на прякото право с общата давност, която важи и за вземането на третото увредено лице срещу застрахования делинквент и произтича от деликтното правоотношение между тях, отговаря в най-голяма степен на същността на прякото право и разрешенията, възприети в повечето чуждестранни закони[6].
Това е така, защото прякото право на третото лице срещу застрахователя всъщност не е право, което е уговорено в застрахователния договор, а произтича от закона и се намира в тясна връзка и зависимост от деликтното право на увредения, породено от непозволеното увреждане. Те възникват в един и същи момент, от един и същи юридически факт и имат идентично съдържание – обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, причинени на лицето или неговите вещи. Редно би било, следователно, те да се погасяват в един и същи давностен срок и това да бъде общият петгодишен срок, защото в случай на по-кратка погасителна давност биха могли неоснователно да се накърнят интересите на третите увредени лица.
   Критика на правната уредба на давността при ЗГО
Макар да изравни срока на погасителната давност на прекия иск на пострадалия с общата погасителна давност на деликтните искове, чл. 197 КЗ продължава да страда от слабости и това се дължи на изричното посочване на деня на настъпване на застрахователното събитие като начало на погасителната давност. Посоченото правило влиза в противоречие с чл. 114, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите, съгласно който, за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от момента на откриването на дееца.
При сравнителноправното проучване на разпоредбите относно погасителната давност в законодателствата на развитите европейски държави като Германия, Англия, Дания, може да се констатира, че никъде не е фиксиран нормативно началният момент на давността при застраховката “гражданска отговорност”. В другите държави действа общият принцип на гражданското и търговското право – принципът, че давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Не е изискуемо обаче прякото право на третото увредено лице срещу застрахователя, ако не е открит деецът, защото не е известно, дали той изобщо е застрахован и при кой застраховател. Затова, както при деликта, така и при застраховката, давността не би могла да започне да тече. На това основание и във връзка с чл. 114, ал. 1 и 3 ЗЗД смятам, че чл. 197 КЗ подлежи на корективно тълкуване в частта му, посветена на погасителната давност при застраховката “гражданска отговорност”.
Освен гореизтъкнатото, Кодексът за застраховането, подобно на Търговският закон и на отменените разпоредби в  Закона за задълженията и договорите, не е точен при определяне на настъпването на застрахователното събитие като начален момент на давността при застраховката “гражданска отговорност” и в още една насока.
Възможно е да има влошаване на здравето на увреденото лице, което поради обективни причини се проявява обикновено след изтичане на известен период от време след злополуката. Означава ли обаче това, че и по отношение на нововъзникналото право на обезщетение на нововъзникналите вреди отново давността ще започне да тече от първоначалния момент на увреждането – момента на застрахователното събитие?! По- старата съдебна практика, позовавайки се на аналогичния чл. 337 ЗЗД /сега отменен, но идентичен с чл. 197 КЗ спрямо началния момент на давността/, отговаря на този въпрос положително, следвайки буквата на закона[7]. Такова разрешение отново не отговаря на същността на погасителната давност и на изискването прякото право на увреденото лице да следва деликтното. Защото според чл. 51, ал. 3  ЗЗД за пострадалия възниква ново право на обезщетение на допълнително породените от непозволеното увреждане вреди и по отношение на това право започва да тече от този момент нова петгодишна давност, докато, ако прилагаме буквалния текст на чл. 197 КЗ,  пострадалият ще бъде поставен пред опасността да му се направи възражение за изтекла давност.
Съвременната съдебна практика на ВКС по поставения въпрос е противоречива. От една страна в някои решения тя прие правилното решение на проблема. Погасителната давност на иска за обезщетение на вреди, произтекли от влошаване на здравословното състояние на увредения (така наречения ексцес), включително и по прекия иск срещу застрахователя,  започва да тече от момента на проявяването на новите вреди – р. 1387/2000 –ВКС[8], р. САС по гр.д. 1877/2002, ГК, II с-в. Така тя се противопостави на по-старата съдебна практика – р. 890/1988 по гр.д. 870/88, IV г.о.- Апис; р. 3913/1981 по гр.д. 3127/81, I г.о.; р. 4478/1983 по гр.д. 3224/83, I г.о., в които се възприе обратното разрешение.  За съжаление в някои по-нови решения, приети от ВКС по чл. 290 ГПК, съдът се върна към старата и отречена съдебна практика. В  решение №53 от 2012 година Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение прие, че “Съгласно константната практика на ВКС, правата по договора за застраховка „гражданска отговорност” се погасяват с петгодишна давност от деня на настъпване на застрахователното събитие, независимо от качеството на правните субекти. В този смисъл е т.14 от ППВС № 7/1977 г. /което не е загубило сила/ както и р. № 144/26.01.2010 г. по т.д.№ 532/2008 г. на ВКС, ТК-ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК. В цитираното решение е прието, че началният момент, от който започва да тече давностния срок по прекия иск по чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ предявен от увредения срещу застрахователя на делинквента по застраховка „гражданска отговорност” започва да тече от датата на застрахователното събитие. За разлика от общата разпоредба на чл.114 ЗЗД, при застраховките законодателят не свързва началото на давностния срок с изискуемостта на вземането, а със застрахователното събитие. В тази връзка специалната нормативна уредба за давността при застраховките, предвидена в чл.392 /отм./ ТЗ, изключва приложението на общите разпоредби на ЗЗД. Ето защо, за погасителната давност на исковете срещу застрахователя, какъвто е и прекия иск на увредения по чл.407 ал.1 /отм./, намира приложение специалната норма на чл.392 /отм./ ТЗ. Макар произтичаща от един и същи юридически факт отговорността на застрахователя е ограничена в рамките на застрахователния договор и течението на давността не се свързва с изискуемостта на вземането, а с настъпване на застрахователното събитие, за разлика от отговорността на делинквента към увредения, която е извъндоговорна и поради това той отговаря за всички преки и непосредствени вреди, дори и за тези, които са непредвидими – чл.51 ал.1 ЗЗД. Затова увреждащият отговаря неограничено и за вредите, които не са били предвидени, но са настъпили впоследствие в резултат на влошаване състоянието на пострадалия от деликта. За да бъдат обезщетени новонастъпилите вреди от застрахователя, обаче предвид изричната разпоредба на закона тяхното проявяване трябва да е настъпило в срока на специалната застрахователна погасителна давност. По изложените съображения настоящият съдебен състав споделя становището изразено в цитираните решения: по гр.д.№ 3127/81 г. на ВС-І г.о.; по гр.д.№ 3224/83 г. на ВС-І г.о.; по гр.д.№ 870/88 г. на ВС-ІV г.о. и др., в които е прието, че началото на давностния срок за прекия иск на пострадалото лице срещу застрахователя по гражданска отговорност за обезщетение за вреди от ПТП, включително и при ексцес, е момента на настъпване на застрахователното събитие. В този смисъл е и отговорът на поставения материалноправен въпрос. Специалният давностен срок се прилага за всички права произтичащи от застрахователното правоотношение, както и за правата, които трети лица имат към застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” по силата на закона.
Следва да получи подкрепа обаче становището на ВКС в определение 227/2010 по т.д. 1054/2009, Второ т.о., според което погасителната давност по иска за обезщетение на вреди от влошаване на здравословното състояние на увредения, вкл. по прекия иск срещу застрахователя, започва да тече от момента на проявяване на вредите.
Считам, че е налице противоречива съдебна практика, която трябва да се разреши или по законодателен път – с изменение или допълнение на чл. 197 КЗ, или чрез тълкувателно решение по въпроса за началото на давността на прекия иск в случаите на ексцес по чл. 51, ал. 3 ЗЗД. При сегашните разсъждения на ВКС се стига до омаловажаване на едно важно право на увреденото лице – правото на обезщетение при ексцес и една от основните постановки на ЗГО – застрахователната отговорност е функционално обусловена от отговорността на застрахования. След като застрахованият отговаря по чл. 51, ал. 3 ЗЗД и погасителната давност започва да тече от момента на влошаване на здравословното му състояние, то и застрахователят отговаря за тази увеличена вреда и давността и за него следва да тече от деня на настъпване на ексцеса. Това разрешение е в синхрон и с чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която е основната правна норма, определяща началото на погасителната давност – давността не може да започне на тече преди да е възникнало самото право, а в деня на застрахователното събитие правото на екцес не е възникнало, защото не се е намалила работоспособността, свързана с непозволеното увреждане.
Правилно е становището на ВКС, в което той смята, че при застраховка ”гражданска отговорност”  вземането на пострадалото трето лице срещу застрахователя се погасява в срок, който започва да тече от застрахователното събитие, а не от влизане в сила на присъдата срещу виновното застраховано и граждански отговорно лице – р. 207/2000[9]. Висящият наказателен процес сам по себе си не прекъсва и не спира давността срещу застрахователя, ако през неговото времетраене не е предявен граждански иск за вземането – р. ВтАС по т.д. 92/2007, ГК.
Привличането на застрахователя във висящ деликтен процес по иск на третото увредено лице срещу застрахователя в рамките на застраховка “гражданска отговорност” не променя началната дата на давността, нито обуславя нова дата на давността – тя започва да тече от застрахователното събитие, а не от привличането – р.626/1987 – ВКС по гр.д. 446/87, IV г.о.
Но при  увеличаването на иска, направено след изтичане на давността, не може да се направи възражение за изтекла давност, защото това не е предявяване на нов иск, а само изменение на иска – р. СГС по гр.д. 135/2004, ВК, II – В – Апис; р. САС по гр.д. 1024/2007, ТК, I ви с-в- Апис.
Давност при суброгацията
Проблемът при суброгацията (встъпване в правата на удовлетворения застрахован) е дали специалната застрахователна давност се прилага спрямо нея.
В съдебната практика[10] и в теорията преобладава становището, че специалната уредба е неприложима към регресния и суброгационния иск както при определяне на неговата продължителност, така и на началния момент, от който започва да тече давността. Това се отнася за суброгационния иск на застрахователя срещу трето лице, което отговаря за причинените на застрахования вреди – чл. 213 КЗ, а така също и за регресния иск на застрахователя срещу застрахования при застраховката „гражданска отговорност” в случаите, когато застрахованият умишлено е причинил увреждането – чл. 227 КЗ.
Съображенията за изключване на регресния и суброгационния искове от приложното поле на чл. 197 КЗ са следните:
Специалната тригодишна давност важи само за вземания, съставляващи съдържанието на законосъобразно развито застрахователно отношение. Регресното и суброгационното право обаче не произтичат от застрахователния договор, а представляват специфична санкционна последица, която възниква при наличие на виновно и противоправно деяние, визирано в съответната правна норма. Освен това суброгационният иск се предявява срещу трето лице, което не участва в застрахователното отношение. То не е част от застрахователния договор, а е законово право, т.е. право, чието основание е законът.
При условие, че законът не е предвидил специална давност за регресния и суброгационния иск  в застраховането и при неприложимост на чл. 197 КЗ, би трябвало да се приеме, че те се погасяват в общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, освен ако за суброгационния иск е предвиден друг по-кратък срок в закона.
Пак според съдебната практика началният момент на давността относно регресния иск на застрахователя срещу застрахования по чл. 227 КЗ е моментът, в който застрахователят е платил застрахователното обезщетение на третото увредено лице, а не моментът на настъпване на застрахователното събитие ППВС 7/77 – т. 14.
Достатъчно е застрахователят само частично да е удовлетворил оправомощеното лице, тъй като  чл. 227 КЗ предвижда обратен иск за това, което е платено, независимо дали е пълният размер на застрахователното обезщетение или е част от него. Ако застрахователят е платил допълнително обезщетение, давността на произтичащия от това нов регресен иск започва да тече от новия момент на допълнителното плащане.
Що се отнася обаче до суброгационния иск по чл. 213 КЗ, нещата изглеждат различно. Правото на застрахователя срещу третото лице не е застрахователно право, не е и регресно право. Застрахователят не разполага със свое собствено право срещу третото лице, а встъпва в правата на застрахования. Правото му не произтича от застрахователния договор, а от суброгацията в деликтното право на застрахования. Затова то не би следвало да се погасява в специалната тригодишна давност, а в срока, който законът установява за погасяването на правото на застрахования срещу третото лице и това е 5-годишният срок при непозволеното увреждане или специалният  едногодишен срок, установен в КТК в отношенията между страните по превозния договор[11] в областта на морското застраховане. Тъй като обаче давността на деликтното право е започнала да тече от момента на откриването на дееца – чл. 114, ал. 3 ЗЗД, тя е започнала да тече както спрямо застрахованото  пострадало лице, така и спрямо встъпилия в неговите права застраховател. С други думи, както продължителността на давностния срок, така и неговият начален момент се определят от нормите на непозволеното увреждане. Третото лице – делинквент може да направи възражение за изтекла давност както на застрахования, така и на неговия застраховател, който е встъпил в правата му след неговото удовлетворяване[12].Това е така, защото той не е потвърдил суброгацията – тя настъпва независимо от неговото знание и съгласие. В този смисъл следва да се корегира неправилната практика на ВКС, която предвижда нов 5-годишен срок за погасяване на правото на застрахователя срещу третото лице, респ. неговия застраховател в р.  178/2009 г. по т.д. 192/2009 г., ТК, II о., в което е прието, че основанието на “регресното суброгационно право” на застрахователя е плащането на застрахователното обезщетение на застрахования въз основа на закона, което обуславя прилагането на чл. 110 ЗЗД – петгодишен срок, който обаче тече от деня на плащането. Следва отново да се подчертае, че самият кодекс не използва съзнателно думата “регрес на застрахователя”, а говори за встъпване. При встъпването правото на удовлетворения застрахован преминава по силата на закона върху застрахователя. То преминава такова, каквото се е намирало към момента на плащането на застрахователното обезщетение – с всичките свои пороци и привилегии. Кодексът не споменава за собствено, самостоятелно право на застрахователя и затова това право няма и собствена “погасителна давност”.
В подкрепа на изложеното е и концепцията за суброгацията, залегнала в Принципите на европейското застрахователно договорно право. Според чл. 10:101, ал. 1 застрахователят има право да упражнява правата от суброгацията срещу третото лице, което е отговорно за причинените на застрахования вреди до размера, до който е обезщетило застрахования. Според алинея втора на същия член застрахователят може да упражнява правото си на суброгация до размера, до който застрахованият има  право срещу третото лице. Застрахователят не може обаче да суброгира срещу член на семейството на застрахования и срещу лице, което се намира в еквивалентно социално отношение със застрахования или работник на застрахования, освен ако се докаже че е действал умишлено.
Следователно, суброгационното право има двойно ограничение – първо, размера на платеното от застрахователя обезщетение и второ, размера на дължимото от третото лице обезщетение.
Суброгацията се среща във всички европейски правни системи, но правната й уредба е различна. В повечето страни застрахователят автоматично суброгира в правата и исковете на застрахования срещу третото лице (cession legis). Изключения правят Испания, Велокобритания, Ирландия, в които суброгацията не възниква автоматично, а е право на застрахователя, който може да го упражни.
В някои държави суброгиралият се упражнява правата на застрахования от свое име, а в други – от името на кредитора и може да предяви иска от името на застрахования[13]. У нас е възприето първото разрешение. Независимо обаче към кое разрешение се е ориентирал законодателят, той упражнява право, което е преминало по силата на закона върху него. И както при договорната цесия, така и при законната цесия суброгиралият се (застрахователят) не може да има повече права, по-големи по размер права и да се ползва от по-продължителна давност, отколкото цедента (застрахования). Понеже старият кредитор (застрахованият) се замества с нов (застрахователя), на цедираното право може да бъдат противопоставени известни възражения[14]. Едно от тях е възражението за изтекла давност.

3. СРАВНИТЕЛНОПРАВЕН ПРЕГЛЕД

Както вече посочих, според Принципите и според повечето национални законодателства правната уредба на погасителната давност в застраховането е диференцирана в зависимост от вида на вземането. Един е срокът по отношение на вземането за застрахователни премии, друг – за вземането за застрахователно обезщетение или сума.
Съгласно чл. 7:102 от Принципите исковете за застрахователно обезщетение или сума в случай на настъпване на застрахователното събитие  се погасяват в 3 годишен срок от деня, в който застрахователят е взел или е трябвало да вземе окончателно решение по иска. Във всеки случай обаче искът се погасява най-късно 10 години след настъпване на застрахователното събитие при имущественото застраховане и 30 години при животозастраховането. Според Принципите следователно погасителната давност започва да тече от деня, с който длъжникът МОЖЕ да иска изпълнение от застрахователя – чл. 14:203, пар. 1. Ако окончателното решение на застрахователя е отказ, от този момент започва да тече и давностният срок. Ако по изключение застрахованият не знае за обстоятелствата около застрахователното събитие, той няма да може да съобщи на застрахователя и последният няма да бъде в състояние да вземе своето окончателно решение в съответствие с чл. 6:103 от Принципите. В такъв случай влиза в сила абсолютната погасителна давност по чл. 7:102 – 10 години за имущественото застраховане и 30 години – за животозастраховането от настъпването на застрахователното събитие, независимо дали застрахованият е узнал за него или не.
В Австрия давностният срок за застрахователното плащане започва да тече от отказа на застрахователя да плати. Ако няма такъв отказ, се прилага общото правило за давността.
В Белгия, Германия, Франция, Холандия, Португалия, Швеция, Дания и Люксембург погасителната давност започва да тече от узнаването за застрахователното събитие, като в някои държави давност може да тече и преди узнаването, но застрахованият може да я парира, като докаже, че не е знаел за събитието, или се предвижда и допълнителен максимален давностен срок от настъпване на застрахователното събитие[15]. Но дори малкото държави, които определят като начало на давността настъпването на застрахователното събитие, посочват дълъг давностен срок.
По-конретно картината на давността в другите държави е следната:
Дания – 6 месеца от отказа на застрахователя.
Австрия – една година от отказа на застрахователя (Общият давностен срок е 3 години).
Финландия – 3 години от получаване на решението на застрахователя.
Франция – 2 години от настъпване на застрахователното събитие, но впоследствие застрахованият може да игнорира действието на погасителната давност, ако не е узнал за него.
Белгия – 3 години от застрахователното събитие, но застрахованият може да игнорира действието на ПД, ако не е узнал за събитието.
Люксембург – 3 години от събитието, но застрахованият може да докаже, че не е узнал за него.
Дания – 2 години от узнаването за събитието.
Швеция – 3 години от узнаването, но не повече от 10 години от най-ранния момент, в който искът е могъл да бъде предявен.
Германия – 3 години от узнаването, но не повече от 10 години от настъпване на застрахователното събитие.
ИЗВОДЪТ, който може да се направи въз основа на изложените данни и разсъждения е, че не трябва лоши законови разпоредби да разрушават основни правно-логични  конструкции, които са стожерите на правната сигурност и на правовата държава. Не бива да се фетишизират сентенциите dura lex s’et lex   и lex specialis derogat legi generali и на тяхна база да се оправдава прилагането на специални норми, които са несъвместими с основите на правото, които са абсурдни и нарушават правата на физическите и юридическите лица, пък било то и в сферата на застраховането.

автор: Проф. Д-р Поля Голева

[1] В теорията това се приема от Василев, Л. Облигационно право. Отделните видове облигационни отношения. С. Наука и изкуство, 1954,  с.205.
[2] Principles of European Insurance Contract Law, Sellier, Munich, 2009 p. 224.
[3] Въпросът обаче е спорен. Според р. 144-1982-I- ВС – непубл. и според някои автори – Балабанов,Б., Йосифов,Б. Застраховането в България,.С., 1992, с. 124-126; Поцков, К. Бележки върху едно решение на ВДА на застрахователна тематика. –  Соц. право, 1979, N 5, с. 91-93, давността е тригодишна и започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие. Балабанов обаче признава несправедливите резултати, до които води прилагането на отменения, но аналогичен на сега действащия чл. 337 ЗЗД в дадения случай .– вж. Давността по задължителната застраховка “гражданска отговорност”. – Соц. право, 1982, № 3, с. 31-39.
[4] Р. 69-1981-ОСГК, р. 509-1982-ВС – непубл., р. 1961-1982-I-непубл.
[5] Василев. Л. Цит. съч., с. 205 и сл.; Поцков, К. Прекият иск на пострадалите трети лица срещу ДЗИ по застраховката “гражданска отговорност” и някои правни проблеми. –  Соц. право, 1975, № 6, стр. 29-30; Балабанов, Б. Цит. съч., с. 37.
[6] Специфична уредба на давността на  прекия иск на пострадалия при застраховката “гражданска отговорност” се съдържа в белгийското право – чл. 10, ал. 1 от Loi relative a l’assurance obligatoire de la responsabilite civile en matiere des vehicules automoteurs. Les Codes Larcier, t. 2, 1975, Bruxelle, p. 667-671; в немското право; в швейцарското право – вж. Guhl, Th. Das schweizerische Obligationenrecht. Zuerich, 1956, S. 849. В полза на това становище вж. Stalev,Z. Durchsetzung von Schadenersatzanspruechen. Karlsruhe, 1976, S. 413; Proelss,E. Kraftfahrzeughaftpflichtschaeden. –  NJW, 1965, Nr. 38, S. 1738.
[7] Р. 4478-1983-I –ВС – публ. в Сб. Съдебна практика на ВС на РБ. ГК. С.,  1983, стр. 94.
8 Вж. Търговско право № 6/2000, с. 104-106 и сб. Съдебна практика на ВКС. ГК. 2000, с. 341.
[9] Вж. Търговско право № 5/2000, с. 85.
[10] Вж. ППВС 7/1977 – т. 14.
[11] Повече по този въпрос – вж. Голева, П. Суброгация, регрес и давност при
застрахователните отношения. ТП, 1, 2003, с. 5-20.
[12] Вж. Голева. Цит. съч., с. 5-20.
[13] Вж. Principles…, p. 257.
[14] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, С. Сиби, 2010, с. 500 и сл.
[15] Вж. Principles…, p. 227.

Подобни статии

Застраховката „гражданска отговорност”, погасителната давност и деликтното обезщетение при ексцес НОВАТА ПРАВНА УРЕДБА НА ДОГОВОРА ЗА ЛЕЧЕНИЕ В ГЕРМАНИЯ Правна уредба на някои банкови сделки в Рим и в ЕС Схема със специална цел за алтернативно прехвърляне на застрахователен риск според новия Кодекс за застраховането ПРАВНА УРЕДБА НА ДЕПОЗИТА И ПЛАТЕЖНАТА СМЕТКА В РИМ И В ПРАВОТО НА ЕС