Прихващане в изпълнителното производство

В практиката по изпълнителните дела се поставя особено остро проблема дали съдебен изпълнител има компетентност да извърши или зачете извършена от длъжника компенсация. Въпросът има огромно практическо значение за страните в изпълнителното производство. За взискателя е от особена важност, тъй като положителният отговор ще е равнозначен на наличие на възможност за погасяване на вземането, за което е образувал изпълнителното дело без той да е получил в патримониума си парична сума, за която разполага с влязло в сила съдебно решение.За длъжника е равностойно на правен способ, чрез който той може да предотврати осребряването на имуществените си обекти. За съдебния изпълнител е от значение от гледна точка дали той има право или задължение да не извършва за в бъдеще изпълнителни действия относно прихванатата сума и да прекрати или приключи изпълнителния процес, съответно дали може да бъде ангажирана дисциплинарната му и деликтна отговорност при липса на компетентност да се произнася относно настъпването на правопогасяващите последици на прихващането.

В професионалната общност на съдебните изпълнители се обособиха три становища по поставения въпрос: част от органите на принудително изпълнение приемат, че имат право да извършат прихващане. Втората група считат, че след като пред тях длъжник направи компенсационно волеизявление и представи доказателства за вземането си – изпълнителен лист или договор за прихващане – те имат право да направят преценка на тези писмени документи и да зачетат погасителния ефект на прихващането. Третата част от изпълнителните органи са на позицията, че е извън техните правомощия да осъществяват компенсация или да констатират настъпването на последиците на прихващането като погасяващ юридически факт. Различните виждания доведоха до множество правни спорове между взискателите и длъжниците. Чрез разширителното тълкуване на компетенциите на съдебните изпълнители, изпълнителният процес излезе извън рамките на основната си цел – при наличие на безспорно вземане, облечено със сила на присъдено нещо и за което е издаден изпълнителен титул, той да бъде заместител на доброволното изпълнение и иззе правораздавателните функции на съда. Така, след като страните в исковото производство са водили дела в продължение на години, вместо да получат правна сигурност и стабилитет в правоотношенията си, биват въвличани в нови спорове. За решаването им в изпълнителния процес липсват гаранциите на исковия процес за преценка на основателността на претенциите чрез предвидените в него способи за събиране и оценка на доказателствата, реализирани при спазване на строго регламентирана процедура, за състоятелността на фактическите и правните доводи на спорещите страни и оценка на правилността при прилагането на материалния и процесуалния закон, осигурена в триинстанционното исково производство.

В съдебната практика се наблюдава същото противоречиво тълкуване на правомощията на изпълнителните органи, които са огледален образ на трите виждания, изразени в рамките на процесуалната дейност на органите на принудително изпълнение. Единствената разлика в становищата на съдилищата и на съдебните изпълнители е, че част от органите на изпълнението допускат, че за осъществяване на прихващане не е задължително да са налице два изпълнителни титула, издадени в полза на взискателя и на неговия длъжник, достатъчно е да е налице съгласие на страните в изпълнителното производство, материализирано в договор между тях, с който съдебните изпълнители трябва да се съобразят. Докато магистратите, които считат, че съдебните изпълнители имат функции относно прихващането като способ за погасяване на изпълняемото право са категорични, че единствено в хипотезата на изпълнителен лист, издаден в полза на длъжника, явяващ се едновременно и кредитор на своя взискател, следва да се признае право на органа по принудително изпълнение да се произнесе относно настъпването на погасителните последици на прихващането /така например Решение № 5470 от 29.06.2016г. по ч.гр.д. № 4137/2016г. на СГС, ГО, ІІ-Д състав/.

Настоящата статия цели да направи обзор на съдебната практика и анализ на законодателството и да намери правилен отговор относно въпроса за функциите на органите на съдебното изпълнение при извършено в хода на изпълнителното производство прихващане.

В една част от мотивите на решенията на съдилищата се приема, че съдебният изпълнител има право да извърши прихващане с две насрещни вземания, установени със сила на присъдено нещо, за които взискателят и длъжникът са се снабдили с изпълнителни титули. В някои от правните съображения към тези съдебни актове се приема, че е налице не просто право, а и задължение на съдебния изпълнител да се произнесе по заявеното чрез него от страна на длъжника до взискателя изявление за прихващане, като аргументи в тази насока се извличат от разпоредбата на чл. 461 от ГПК, съгласно която взискателят, на който е възложена вещта, може да прихване от дължимата срещу стойността й сума такава част от вземането си, каквато му се пада по съразмерност, като от начина, по който съдебният изпълнител следва да прецени заявено от взискателя по изпълнителното дело волеизявление за прихващане, се обосновава механизма, по който той ще следва да цени заявеното от длъжника по делото компенсационно изявление. В този смисъл са Решение № 585 от 13.12.2012г. по в.гр.д. № 993/12 на ОС- Пазарджик, Решение от 10.04.2013г. по гр. д № 152/13г. на Ямболски окръжен съд,Решение от 17.12.2014г. по гр. д. № 2458/14г. на ОС – Варна, Решение от 12.06.2014г. по ч.гр.д. № 1263/14г. на ОС – Варна/.

В друга част от съдебните актове се излагат мотиви, че съдебните изпълнители имат право да зачитат извършеното прихващане, а техните постановления или протоколи, с които се произнасят относно компенсацията са актове с констативно значение. В цитирания по-долу акт на ВКС, ТК, І т.о. се приема, че при наличие на конекситет и при извършена от съдебния изпълнител преценка, че компенсационните изявления са породили погасителен ефект, органът на публично изпълнение е длъжен да констатира правопогасяващото възражение и да прекрати производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно тази съдебна практика, органите на изпълнението имат правомощието да извършват проверка на представените от страната, осъществяваща прихващане документи и да преценяват дали е налице валидна компенсация. В този смисъл са Определение по ч.гр. д. № 492/10г. на Апелативен съд Пловдив, Определение № 606 от 2007.2015г. по т.д. № 1725/14г. на ВКС, ТК, І т.о.

Съществува в съдебната практика и трето виждане, съгласно което съдебните изпълнители нямат правомощие нито да извършват, нито да констатират извършена компенсация. Според тази практика, всички възражения за погасяване на изпълняемото право, произтичащи от юридически факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, могат да бъдат зачетени от органа на принудително изпълнение единствено, ако длъжникът е провел успешно отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК. Съгласно тази съдебна практика, правопогасяващи възражения, като прихващане, давност, опрощаване, сливане, новация, делегация, плащане могат да бъдат релевирани само пред гражданския съд, тъй като съдебният изпълнител няма правораздавателни правомощия и не може, в случай на материалноправен спор между страните в изпълнителното производство да събира доказателства и да извършва преценка дали действително са настъпили факти с погасителен ефект. Тази практика застъпва и становището, че няма процесуалноправно основание съдебните изпълнители да извършват компенсация, тъй като тя не представлява изпълнителен способ, регламентиран изрично в Гражданския процесуален кодекс. В този смисъл са Решение 526 от 14.09.2012г. по в.гр.д. № 956/ 2012г. на Окръжен съд Велико Търново, Решение № 276 от 12.07.2013г. по в.гр. д. № 460/13г. на ОС – Хасково, Решение от 17.09.2013г. по в.гр.д. № 605/13 на Окръжен съд – Кюстендил, Решение № 21.01.2014г. по ч.гр.д. № 16455/13г. на СГС, І б въззивен състав, Определение № 69 от 12.02.2015г. по т.д. № 1689/14г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № ІІІ-169 от 23.02.2015г. по в.гр. д. № 300/2015г. на Окръжен съд – Бургас, Решение № І -1024 от 29.10.2015г. по в. гр. д. № 1739/15г. на ОС – Бургас.

Тази трета практика на съдилищата следва да бъде споделена като правилна и съответна на процесуалния закон. Съдебният изпълнител, като орган на принудително изпълнение, на когото държавата е делегирала публична функция да извършва принудително събиране на частни притезания /чл. 2 от ЗЧСИ, чл. 264, ал. 2 ЗСВ/ може да упражнява този прерогатив единствено и само чрез изпълнителните способи, предвидени в ГПК. Законът не му е предоставил компетентност да извършва или да констатира осъществяването на прихващане, поради което съдебното разбиране за наличие на такова правомощие не намира опора в законодателството. В рамките на изпълнителния процес, органът по принудително изпълнение може да предприема само изрично посочените в ГПК способи за удовлетворяване на парични вземания, като осребрява различните имуществени права на длъжника чрез начините, регламентирани в ГПК с императивни норми – 1. Изпълнение върху движима вещ /чл. 465 – чл. 482/, 2. Изпълнение върху недвижим имот /чл. 483-чл. 520/, 3. Изпълнение върху вземания на длъжника /чл. 507 – чл. 514/, 4. Изпълнение върху ценни книжа /чл. 515 и 516/ и 5. Изпълнение върху дял на длъжника от търговско дружество. Материалноправното прихващане по чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД не фигурира като изпълнителен способ в ГПК. По тълкувателен път също не може да се обоснове такава компетентност на съдебните изпълнители, която по същество е правораздавателна. В практиката и теорията е възприет основния принцип на българския граждански процес, че процесуалноправните норми имат императивен характер и е недопустимо същите да биват тълкувани разширително или да се прилагат по аналогия.

Аргумент в подкрепа на разбирането, че изпълнителните органи нямат правомощието да извършват или да зачитат осъществено от страните прихващане се извлича от систематичното тълкуване на процесуалните норми, уреждащи възможността да бъде осъществено по съдебен път прихващане. Те са регламентирани в част втора, озаглавена „Общ исков процес” и са неприложими към изпълнителните производства, към които се прилагат само общите правила на процесуалния кодекс по чл. 1 до чл. 102 от ГПК.

В исковият граждански процес страните по делото могат да осъществят прихващане между вземанията на ищеца и ответника. Ищецът би могъл да направи извънсъдебно изявление за компенсация и при наличие на спор за нейното валидно извършване, да предяви отрицателен установителен иск за недължимост на своето вземане поради настъпване на погасителния ефект на упражненото от него компенсационно право. Пред него е открита и възможността да заяви материалното си право на компенсация за пръв път с исковата си молба, което да съчетае с процесуалното действие на предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК. Ответникът от своя страна може да внесе нов предмет в производството, образувано срещу него, като предяви насрещен иск или като релевира възражение за прихващане, като в този смисъл са разпоредбите на чл. 133 във вр. чл. 298, ал. 4 и чл. 211, ал. 1 от ГПК. Независимо кой от трите процесуални способа ще бъде избран /отрицателен установителен иск, насрещен иск или възражение/, съдебното решение при всички случаи ще има сила на пресъдено нещо както по отношение на притезанието на ищеца, така и по отношение на вземането на ответника спрямо ищеца – в този мисъл са текстовете на чл. 298, ал. 1 и ал. 4 от ГПК. Винаги когато пред съда е направено възражение за прихващане, предявен е установителен или насрещен иск, с вземането по които може да се реализира прихващане, страните разполагат с процесуалната възможност да ангажират всички допустими от закона доказателства, посредством които да установят основателността и размера на своята претенция, а другата страна в процеса има правото да опровергае твърденията и претенциите, представяйки по делото от своя страна доказателства. При всички положения съдът в рамките на триинстанционно производство ще разгледа и обсъди доводите и възраженията и на двете страни, както и всички събрани по делото доказателства във връзка с тях, преди да се произнесе по претенциите на страните по делото, които упражняват правото си на защита в един равнопоставен и състезателен процес, гарантиращ установяването на обективната истина.

Различно е положението на страните в изпълнителното производство относно възможността да доказват основателността на вземанията си. Възможно е да бъде извършено или зачетено от съдебен изпълнител прихващане, въпреки че е налице правен спор между страните относно това дали са налице предпоставките за осъществяване на прихващането – има ли идентитет между активния и пасивния субект по компенсацията и съответно насрещност на вземанията /проблем, който много често се поставя при цесии и при различни други частни или универсални правоприемства, например погрешно идентифициран правоприемник на прекратен търговец/, притежава ли субекта материална или процесуална легитимация за извършване на компенсация /напр. подписване на договор за прихващане от лице, за което се твърди, че не е управител на юридическо лице поради незавършване на фактическия състав за вписването му в търговския регистър, оспорване на автентичността на подписа на страна по договора за компенсация/, съществува ли или не активното или пасивното вземане /в хипотезата на изтекла погасителна давност/ и изпълнени ли са останалите условия за наличие на компенсационно право и надлежното му упражняване. В практиката са налице различни спорове, безкрайно многообразни по своето естество, спорено е дори дали е валиден изпълнителния лист, издаден в държава членка на Европейския съюз и налице ли са или предпоставките на Регламент 805/2004г. за въвеждане на европейско изпълнително основание за безспорни вземания /така ч.гр.д. № 872/2010г. на ОС – Варна/.

В индивидуалното изпълнителното производство, развиващо се по правилата на ГПК, не е предвидена възможност длъжникът, срещу когото е образувано изпълнителното дело да извърши прихващане и на това основание да се намали дългът по делото и евентуално да се стигне до прекратяване или приключване на последното. В изпълнителното производство е невъзможно позоваването на каквито и да било правопогасяващи възражения, освен ако изрично законодателят не е предоставил такава възможност при извършването на конкретно действие /както например е сторено с чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК/. Практиката на част от съдебните изпълнители да прекратяват производството пред тях по реда на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК е незаконосъобразна, независимо че съществува изолирана съдебна практика, която счита, че прекратяването на това основание вследствие на компенсация не противоречи на процесуалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, прекратяване на изпълнителното дело е възможно въз основа на възражение, предявено от длъжника за извършено от него престиране на паричното му задължение преди образуване на изпълнителното производство, като изпълнението следва да бъде удостоверено с разписка от взискателя, квитанция от пощенската станция или писмо от банка. Нормата визира реалното изпълнение на вземането по изпълнителния лист, а не погасяването му чрез някой от институтите на облигационното право /включително прихващането/, заместващи реалното изпълнение и същата, като създадена в обществен интерес и процесуална норма е императивна и неподлежаща на разширително тълкуване.

Налага се правния извод, че след като липсва изричен процесуален ред за извършване на компенсация, задълженото лице не разполага с възможност пред съдебния изпълнител да се позовава на подобен способ за погасяване на дълга му.

Допускането на възможност за прихващане в изпълнителното дело значително би затруднило производството по индивидуално принудително изпълнение, като в същото време ще доведе до съществена промяна в правомощията на съдебния изпълнител, с каквито той понастоящем не разполага. Съдебните изпълнители, които извършват или зачитат осъществена компенсация превишават правомощията си по закон и се произнасят, независимо от несъгласието на взискателя и от извършваното от него оспорване, с което се минира доверието в съдебното изпълнение. Често недобросъвестни длъжници използват института на прихващането за шиканиране на процеса, като е възможно интересите на взискателите да бъдат увредени със значителни по размер суми.

В случаите, в които съдебните изпълнители считат, че разполагат с компетентност да разрешават материалноправния спор между страните относно извършена компенсация, последните не могат да обжалват по реда на чл. 435 ГПК постановленията на съдебния изпълнител, с които той извършва или зачита извършено прихващане. На съдебен контрол подлежи само отказът на съдебния изпълнител да извърши последващо на компенсацията изпълнение, постановлението за прекратяване на изпълнителното производство и извършеното разпределение. Особено остро се поставя проблемът относно защитата на взискатели, чиито права са нарушени, в случаите в които съдебният изпълнител, в хипотезата на извършена или констатирана от него компенсация, не прекратява изпълнителното дело, а го приключва като свършено поради погасяване на дълга, тъй като този акт не подлежи на обжалване по реда на чл. 435, ал. 1 от ГПК. В подобни хипотези за страните по изпълнителното дело остава открит пътят за защита по чл. 441 от ГПК, който е последващ и поради това бавен и скъп способ за възстановяване на накърнените им права. Следва да се има предвид, че съгласно установената правна традиция и наложеното в доктрината разбиране, при процесуална незаконосъобразност на действията на съдебните изпълнители, защитата на страните в процеса трябва да се осъществява чрез жалба, а с иск да се бранят единствено техни накърнени материални права. Проф. Ж. Сталев в една от ранните си разработки /”Искова защита на длъжника срещу принудителното изпълнение”, Годишник на ЮФ на СУ 1947/48г./ посочва неадекватността на исковата защита при недопустимо или незаконосъобразно изпълнение. Той сочи, че какъвто и да е искът, той няма да предотврати незаконното принудително изпълнение, а само би способствал да се отстранят впоследствие противоправните резултати след уважаване на иска за вреди.

Следва да се постави и въпроса за правните последици на актовете на органите по изпълнението, с които след извършено или зачетено прихващане, те прекратяват или приключват изпълнителното дело. Константната съдебна практика и правната теория приемат, че единствените актове, издавани от съдебния изпълнител, които притежават сила на присъдено нещо са влезлите в сила постановления за разпределение на постъпили суми и за възлагане на имот. Поради това считам, че независимо от прекратяването или приключването на изпълнителното производство от един съдебен изпълнител, кредиторът може да образува въз основа на изпълнителния си лист изпълнително дело при друг изпълнителен орган и да продължи принудителното изпълнение за прихванатата сума, тъй като няма влязъл в сила акт на съдебен изпълнител, с чиито обективни предели правоимащото лице да е обвързано.

Тази правна възможност е открита пред взискателя, дори когато е налице произнасяне на контролно-отменителната съдебна инстанция по реда на чл. 435 от ГПК, тъй като в тези производства не се решава със сила на присъдено нещо въпроса за материалната законосъобразност на изпълнението. Решенията в това производство имат сила на присъдено нещо единствено относно потестативното право на жалбоподателя да отмени процесуално незаконосъобразните действия на съдебните изпълнители, без да имат такава сила и установително действие извън това конститутивно право /така решение № 640 от 04.10.2010 г. по гр. д. № 920/2009т на ІV ГО, на ВКС и в решение № 139 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г. на ІV г.о на ВКС и решение № 184 от 21.09.2011г. по гр. д. . № 1124/2010 г., Г К, ІІІ ГО на ВКС/.

Длъжникът по изпълнително дело, който се явява едновременно взискател по друго дело срещу своя кредитор по първото изпълнително производство, може да се защити, като посочи по реда на чл. 426, ал. 2 от ГПК като начин за изпълнение събиране на вземането, което кредиторът му има срещу него. А в случай на извършена компенсация, само по исковия ред, предвиден по чл. 439 ГПК може да се твърди настъпването на правопогасяващите й последици. Като защита срещу извършване на изпълнителни действия по осребряване на имуществените му права, длъжникът може да поиска от съда да постанови обезпечителна мярка спиране на изпълнението.

Различните съдебни виждания относно притежаването или не на компетентност на съдебните изпълнители да зачетат и/или извършат компенсация водят до правна несигурност и създават липса на предвидимост сред правните субекти относно начина на упражняване на правата им в рамките на изпълнителния процес. Съдебните изпълнители също не работят в една предвидима правна среда относно приложението на нормите на чл. 103 и сл. от ЗЗД, като с оглед на противоречивата съдебна практика и предвид възможността да бъде реализирана отговорността им по реда на чл. 441 във връзка с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и чл. 45 от ЗЗД, често прибягват към постановяване на откази за извършване на изпълнителни действия при наличие на възражение за извършено прихващане.

Необходимо е да се осигури защитата на страните в изпълнението и да се създаде правна сигурност чрез постановяване на тълкувателно решение от ВКС по реда на чл. 125 от ЗСВ във вр. с чл.114, ал.1, т.3 от ЗСВ за преодоляване на разнопосочната съдебна практика относно компетентността на органите на принудително изпълнение да констатират или да извършват прихващане и на това основание да постановяват отказ да се извърши изпълнително действие или прекратяване на принудителното изпълнение, респ. да отчитат прихванатите суми в извършеното разпределение. Чрез уеднаквяване на съдебната практика, страните в изпълнителния процес ще получат ефективна и превантивна защита, което е от особена обществена значимост, тъй като принудителното изпълнение представлява важна държавна функция, характеризираща се със силна намеса в правата на гражданите и всяко неправомерно изпълнително действие може съществено да наруши имуществените им права.

Автор: Десислава Филипова, адвокат