Присъждането на разноски в гражданския процес е подробно уреден в разпоредбата на чл. 78 ГПК. Под направени разноски следва да бъде разбирано както адвокатско възнаграждение, така и всички останали заплатени суми – като например държавни такси и депозити за вещи лица.
Съдът присъжда направени разноски въз основа на нормативно закрепени правила, като изрично се уповава на доказателства, че разходите са били реално извършени от страната.
Неотдавна Върховният касационен съд даде своето ясно становище по въпроса за присъждането на адвокатски разноски с Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело №6/2012 г. на ОСГТК. Цитираното решение дава много изчерпателно тълкуване по проблема, като в него се посочва, че „Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка”. Независимо от това, обаче, в практиката продължават да съществуват доста дискусионни моменти, някои от които стават част от публичния дебат.
С настоящата статия ще обърна специално внимание на един особено спорен въпрос относно признаването на разноски, а именно – присъждането на юрисконсултско възнаграждение в полза на юридическите лица и едноличните търговци.
В чл. 78, ал. 8 от ГПК изрично е уредено, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждание, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Юрисконсулът е лице, което оказва правна помощ и защита на субекти, с които е в служебно или трудово правоотношение. Изхождайки от посочените разпоредби и най-вече от факта, че юрисконсултът работи по служебно или трудово правоотношение, би било логично да се заключи, че не се дължи отделно юрисконсултско възнаграждение за извършено процесуално представителство, извън предвиденото в трудовия му договор, съразмерно на положените часове работа по конкретното дело. Защото трудовото възнаграждение на юрисконсулта е обичайно месечна заплата за цялостната му дейност по длъжностна характеристика и в никакъв случай не представлява разход само по конкретното дело. Присъдените адвокатски възнаграждения в случаите, когато юридическо лице или едноличен търговец е представляван от юрисконсулт, не само че кореспондират с реално извършен от страната разход, но и надвишават заплатата на юрисконсулт – при това многократно.
Поради това залегналите в Тълкувателно решение №6/2013 г. на ОСГТК правни съждения относно изискването да се присъждат само действително направени разходи в практиката търпят съществено отклонение. Всички съдилища присъждат възнаграждение за юрисконсулт в размер на минималните адвокатски възнаграждения по Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет. В разпоредбата на чл. 78 от ГПК, обаче, не е предвидена възможност по изключение да се присъждат и ненаправени реално разходи. И след като в ал. 1 на същия член възнаграждението за защита от юрисконсулт е приравнено на адвокатско възнаграждение, а за адвокатското възнаграждение има категорично законово изискване то да е действително направен разход за страната, същото следва да важи и за т. нар. юрисконсултско възнаграждение.
Сегашната практика, която се отклонява от този принцип и поставя в привилегировано положение процесуалните представители-юрисконсулти, с основание предизвиква обществена реакция. И това е така, защото когато едно лице (ищец или ответник) желае да бъдат адекватно защитени неговите права и законни интереси по конкретен правен спор, пред същия стои възможността да наеме адвокат. В този случай искането за присъждане на разноски за процесуалното представителство не само че трябва да бъде своевременно направено, но и задължително трябва да се представят доказателства за извършеното плащане. Далеч по-различно стои въпросът, когато бъде поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждание при спечелен спор от страна на държавата, на държавните органи, общините, юридическо лице или едноличен търговец. В този случай на същите не само ще бъдат присъдени разноски, които реално не са били направени, но и не е необходимо да бъдат представяни доказателства за извършено плащане (вероятно защото такива няма как да бъдат представени).
Именно тук следва да бъде поставен въпросът – не представлява ли това неоснователно обогатяване и за чия сметка се облагодетелстват тези юридически лица, които във всеки спор задължително използват дадената им възможност да поискат да им бъдат присъдени разноски за юрисконсулт, без реално да са направили такива? И правилно ли е възприет принципът при положителен изход от спора на тези юридически лица и еднолични търговци да бъдат присъждани възнаграждения на базата на Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения? Отделен е въпросът, че тези присъдени суми не се получават от самия юрисконсулт, осъществил процесуалното представителство по конкретното дело, а отиват в патримониума на юридическото лице.
За пълнота на изложението ще посоча, че неоснователното обогатяване като правен институт представлява нарушаване на принципа на справедливостта, който изисква всяко едно разместване в имуществената сфера на правните субекти да е правно оправдано. Характерно за разпоредбата на чл. 55 от ЗЗД е, че поначало липсва основанието, което може да оправдае разместването в имуществените сфери на даващия и получаващия („Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне“).
Този дискусионен за гражданското съдопроизводство момент се разпростира и в административния процес, където поради липсата на изрична норма в Административнопроцесуалния кодекс относно присъждането на юрисконсултско възнаграждение, се прилагат субсидиарно нормите на ГПК, съгласно чл. 144 АПК. С оглед на разпоредбата за субсидиарност, по административни дела също се присъждат адвокатски възнаграждения на юрисконсулти, без реално те да са били изплатени или впоследствие да се изплащат на юрисконсулта. Тези присъдени суми в действителност отиват в полза на административния орган и нерядко се използват като средство за демотивиране на гражданите да се жалят от действия, бездействия или актове на тези органи.
Същият проблем съществува и в изпълнителния процес. Голям процент от длъжниците разбират, че дължат определена сума едва след като срещу тях вече е образувано изпълнително производство. В това производство обичайно сумите, които се претендират от дружества-монополисти или други търговски дружества като „възстановяване на разходи”, многократно надхвърлят дължимото от субекта. На практика въпросните дружества отново се обогатяват неоснователно, тъй като си „възстановяват разходи”, които реално не са направили.
Наред с всичко останало, тази практика е и дискриминационна поради различно третирана на лицата, ангажирали адвокатски услуги, и тези, ползващи юрисконсулт. Както вече посочих по-горе, на първите се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение само ако са реално направени и доказани, докато на вторите такива се присъжда не само без да са доказани, но и без да са направени.
В заключение мога да отбележа, че за да бъде преодоляна тази порочна, противоречаща на закона и дискриминационна практика, следва да бъдат направени някои основни промени. Например:
- за да бъде присъдено възнаграждение, когато страните в съдебния спор са били защитавани от юрисконсулт, следва да бъдат представяни безспорни доказателства, обосноваващи наличие на реално осъществено плащане (тъй като, съгласно ТР №6/2013 г. на ВКС, се присъждат само реално направени разноски по делата). Трябва да бъдат представени и доказателства за наличие на трудово или служебно правоотношение, по което лицата изпълняват длъжността юрисконсулт;
- същите следва да предоставят и декларация–справка, от която да е видно колко часа е работено по съответното дело и на база на каква щатна заплата е изчислено претендираното възнаграждение.
В противен случай – ако не бъдат изпълнени тези изисквания, не би следвало да бъдат присъждани юрисконсултски възнаграждения извън онова, което е предвидено по трудовото или служебно правоотношение.
Автор: Лилия Петрова
Подобни статии
Технологични и юридически грешки, допускани при имплементирането на Общия регламент за защита на личните данни (GDPR)
ИЗКЛЮЧЕНИЯ ОТ ПРАВИЛОТО ЗА ОТКРИВАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВО ПО СТАБИЛИЗАЦИЯ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТЪРГОВЦИ
Кои лица имат право да поискат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък?
Отмяната на влезли в сила съдебни решения като способ за придобиване на вещни права върху недвижими имоти и действие на отмяната спрямо правата на страните и на трети лица
ЮРИСКОНСУЛТСКОТО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ И ИЗМЕНЕНИЕТО В ПРАВНАТА УРЕДБА
