Присъединяване на владението на праводателя. Преглед на практиката по чл. 290 от ГПК

I. Няколко уводни думи.

Съгласно разпоредбата на чл. 82 от ЗС владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. Това правило, колкото и да е кратко, е било обект на изследване в практиката на ВКС. В следващото изложение е направен преглед на практиката, като са изложени изводите, до които е достигнал ВКС (т. III от изложението), като преди това са дадени някои основни положения с теоретичен характер (т. II от изложението), които имат отношение към правната норма, съответно –към правилното разбиране на посочената разпоредба.

II. Общи положения в разпоредбата на чл. 82 от ЗС.

Въпреки че законодателят не го е предвидил изрично, в посоченото правило могат да бъдат разграничени няколко основни положения:

1. Продължаване на владението от универсален правоприемник.

Универсалната сукцесия може да произтича от различни юридически факти, респ. фактически състави. За целите на изложението е достатъчно да се споменат: универсалната наследствена сукцесия, формите на преобразуване на юридическите лица (вливане, сливане или разделяне[1]). В този случай можем да говорим по-скоро за продължаване на владението, а не за неговото присъединяване.

Това уточнение е важно, тъй като разпоредбата на чл. 82 от ЗС не е аналогична на чл. 309 от ЗИСС (отм.), според което владението се продължава по право в лицето на общия наследник. Въпреки това, възприемането на това схващане почива на идеята, че владението е фактическо отношение, което не се прехвърля по същия начин като едно субективно материално право. Ето защо, като си дадем сметка, че наследникът се явява продължител на личността на наследодателя, то логически следва, че и фактическите отношения продължават да съществуват[2].

Характерното при продължаването на владението е, че праводателят и правоприемникът имат еднакво по вида си владение – добросъвестно или недобросъвестно. За това дали владението е добросъвестно или недобросъвестно се преценяват общите предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от ЗС. Като моментът, към който се преценява добросъвестността или недобросъвестността, е моментът на придобиване на владението. Настъпването на последващо узнаване на факти, които принципно биха довели до добросъвестност на владелеца, е без значение. Ето защо правоприемникът ще е добросъвестен владелец, макар в момента, в който придобива наследството, респ. владението на наследодателя да знае, че вещта не е била негова или на неговия праводател. Но важи и обратното – ако праводателят е бил недобросъвестен владелец, то такова е владението и на правоприемника, независимо от неговата субективна добросъвестност.

За да си обясним този извод, следва да се засегнат двете обособили се становища в правната теория за продължаването на владението при универсално правоприемство.

1.1.1. Становището на проф. П. Венедиков и Фр. Ричи[3].

Авторите застъпват тезата, че преминаването на владението става по право. Нещо повече, проф. Венедиков отбелязва: „ … наследникът продължава владението на наследодателя, дори когато не знае, че той е владял някоя вещ и дори ако не знае, че е умрял“[4]. На тази основа авторите изрично подчертават необходимостта, при сингуларното правоприемство да бъдат извършени някакви допълнителни действия, които да манифестират осъществяването владението частния правоприемник[5], тук Фр. Ричи изрично отбелязва, че не се касае за продължаване на фактическото отношение, а за установяване на ново такова[6]. Следователно, при сингуларната сукцесия трябва да са налице corpus и animus, за да установи правоприемникът владение върху вещта. Това само по себе си, както отбелязва Фр. Ричи[7], води до установяване на самостоятелно владение.

1.1.2. Становището на проф. В. Таджер[8].

Наследството се придобива с приемането му – арг. от чл. 48 ЗН. Като е необходимо изрично волеизявление или конклудентни (разпоредителни – к.м.) действия, поради което и с приемането на наследството като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, владението се придобива от наследника – с оглед на ретроактивното действие на приемането на наследството от датата на откриването му. По арг. чл. 48 изр. 2 от ЗН следва, че и владението се придобива от момента на откриване на приетото от наследника наследство. Или казано с други думи, продължаването на владението настъпва с приемането на наследството[9], за което се изисква или изрично волеизявление, или извършването на конклудентни разпоредителни действия с вещи и права, които са част от наследствената маса. Проф. Таджер изтъква и два допълнителни аргумента – един телеологичен и един формален:

– телеологичният се основава на неяснотата за правното и фактическото положение, която се съществува в периода между откриването на наследството и неговото приемане;

– формалният е почерпен от разпоредбата на чл. 58 от ЗН, съгласно която до приемането на наследството лицето, което има право да наследява, може да управлява наследствените имущества и да упражнява владелчески искове за запазването им.

1.1.3. Междинен извод.

Въпреки, че двете основни тези изглеждат противоположни една на друга, следва да се отбележат някои моменти, които биха могли да ги примирят; ако ли не, поне да се открие ценното и при двете виждания:

А) схващането на проф. Венедиков и Фр. Ричи е обусловено от романската традиция[10]. В този смисъл не следва да се изтъква само разпоредбата на чл. 309 от ЗИСС (отм.), но трябва да се има предвид и разпоредбата на чл. 184 ЗН (отм.), съгласно който – „владеенето имуществата на умрелия преминава по право върху наследника и за това не се изисква въвеждане във владение“[11]. На основата на това, посочената разпоредба на ЗН (отм.) и правилото на чл. 205 от ЗН (отм.), според което „Правото за отричане от едно наследство се просрочва с двадесет годишна давност.“, се прави извод за действието ipso iure на наследствената сезина[12], съгласно установеното във френската правна традиция – арг. art. 724 от Code Civile, съгласно който текст: „Les héritiers désignés par la loi sont saisis de plein droit des biens, droits et actions du défunt. Les légataires et donataires universels sont saisis dans les conditions prévues au titre II du présent livre. A leur défaut, la succession est acquise à l’Etat, qui doit se faire envoyer en possession.“, което схващане е реминсценция на старофренското схващане „le mort saisit le vif“. Това виждане обаче важи само за наследниците по закон. Тук не могат да се отчетат art. 1006[13] и art. 1014[14] от Code Civile, от които новели се извежда разграничението между общите наследници по завещание, които имат сезина по право, поради което не е необходимо да искат предаване на наследственото имущество от законните наследници, освен в хипотезата, в която последните имат запазена част, докато за заветниците е необходимо искане на предаване на имуществото от законните наследници, въпреки че придобиват правото си веднага. Ergo, в романската традиция наследяването по закон и универсалното завещателно разпореждане настъпва по право, без да е нужно изрично волеизялвление.

Б) Съгласно разпоредбата на чл. 58 от ЗН до приемането на наследството лицето, което има право да наследява, може да управлява наследствените имущества и да упражнява владелчески искове за запазването им. Това, което обаче най-често се случва е, че на практика наследникът има и corpus, и animus върху вещите в наследствената маса. Те обаче не са достатъчни, за да се удовлетвори изискването на разпоредбата на чл. 49 от ЗН – тъй като предявяването на иск е действие на управление, нещо повече, чрез провеждането на владелчески иск не може да се засегне самото материално право, което е имал наследодателят. В този смисъл, на основата на чл. 58 от ЗН би могло да се поддържа и тезата, че владението преминава по право към наследниците, което обаче не води непременно до приемане на наследството, защото ако същото се приеме, наследственото правоприемство е настъпило, което изчерпва наследственото правоотношение. Следователно, би се обезсмислила разпоредбата на чл. 58 от ЗН, тъй като би било безпредметно да се говори за наследници, тъй като те вече са приели наследството – те биха били материално легитимирани като са придобили правото си, респ. фактическото отношение на основание наследственото правоприемство. В този смисъл се поставя и логичният въпрос, дали материалните предпоставки на исковете по чл. 75 от ЗС и чл. 76 от ЗС се променят само поради качеството на едно лице – наследник, и с оглед разпоредбата на чл. 58 от ЗН. Все в този смисъл изразът „управлява наследствените имущества“ освен чисто юридически аспект – действия на управление, има и фактически аспект – т.е. едно лице може да живее напр. в имота на своя наследодател, да се грижи за него, да плаща сметките, но все още да не е приело наследството. Тук идва да си зададем и въпроса, какво правим, ако лицето, призовано към наследяване, заведе владелчески иск, но например не отговори нищо в срока по чл. 51, ал. 1 от ЗН, с оглед чл. 51, ал. 2 от ЗН – прекратяваме делото или отхвърляме иска, или ако то докаже качеството си на владелец, бихме могли да го уважим?

В) Следва да се вземе предвид, че виждането на проф. Таджер е възприето в съдебната практика – т. 3 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по т.д. № 4/2012 г. ОСГК на ВКС.

2. Присъединяване на владението от частен правоприемник.

При частното правоприемство говорим за присъединяване на владението. То се осъществява се при прехвърляне на владяната вещ от досегашния владелец върху новия чрез юридически актове, водещи до сингуларна сукцесия – продажба, замяна, дарение, завет  и т.н. Необходимо е обаче и предаване на владението от досегашния владелец на новия владелец. Едностранното завземане на вещта от страна на приобретателя, без или против волята на прехвърлителя, изключва възможността той да присъедини предходно владение към това, което сам е установил. Доброволното предаване на владението може да бъде заместено от волеви акт на надлежен държавен орган или частно лице, на което държавата е възложила извършването на определени публични фунцкии – напр. частен съдебен изпълнител, по арг. от чл. 2, ал. 1 от ЗЧСИ.

Но владението на частния правоприемник не получава по необходимост качеството на предходното владение. Тоест, владението на праводателя може да е добросъвестно, а това на частния правоприемник – недобросъвестно, като тази релация е двупосочна – владението на праводателя може да е недобросъвестно, а владението на частния правоприемник – добросъвестно. Затова при частното правоприемство присъединяването може да обхване за една обща придобивна давност не само две или повече еднородни владения, а и две или повече разнородни владения, но в последната хипотеза това може да има значение само с оглед десетгодишната давност или при единната придобивна давност на движими вещи.

Тук е необходимо да се отбележи, че приложението на разпоредбата на чл.82 ЗС не е ex officio. Следователно, необходимо е приобретателят да се позове на присъединяването на владението на своя праводател. Това обстоятелство само по себе си води до това, че сингуларният сукецсор следва да въведе твърдения, респ. да представи доказателства за това:

– кой е праводателят;

– кога е владял имота, чрез какви действия е осъществявал фактическата власт.

С въвеждането на подобни твърдения и представянето на доказателства от една страна се предоставя възможност ответната страна по правния спор да разгърне напълно правото си на защита, тъй като ще узнае релевантните факти, срещу които може да възразява или да провежда насрещно доказване. А от друга страна, съдът може да направи извод за приложимите правни норми, наличието на забрани за придобиване по давност или мораториуми, респ. дали е изтекла пет или десетгодишната давност.

III. Практика по чл. 82 от ЗС.

В тази част от изложението е синтезирана основната юриспруденция на ВКС по проблемите на продължаването и присъединяването на владението.

1. С определение № 96 от 19.02.2014 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следния правен въпрос: Може ли да бъде присъединено владение по  чл. 82 от ЗС в конкретната хипотеза, когато позоваващият се на придобивната давност е добросъвестен владелец, а неговият праводател е владелец по договор, който е относително недействителен на основание чл. 76 от ЗН спрямо ищеца по делото.

В Решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о., ГК се застъпва следното схващане: Съгласно  чл. 82 от Закона за собствеността владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. Тоест, присъединяването на владението е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци: общо правоприемство /при наследяване/ или частно правоприемство /когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота/. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, например решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр. д. № 2246 по описа на Второ г. о. на ВКС за 2008 г., постановено от ВКС, Първо г. о., решение № 699 от 02.11.2010 г. по гр. д. № 1572 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о. и др. постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Когато се присъединява еднородно владение /например когато и праводателят и правоприемникът са добросъвестни владелци или когато и праводателят и правоприемникът са недобросъвестни владелци/, необходимият срок за придобиване на имота по давност е този, предвиден в чл. 79 от ЗС за съответния вид владение: общо 10 г. недобросъвестно владение на праводателя и на правоприемника или общо 5 г. добросъвестно владение на праводателя и на правоприемника. Когато владението е разнородно /владението на праводателя е недобросъвестно, а на правоприемника е добросъвестно или обратно/, събирането на периодите на владение на праводателя и на правоприемника може да стане само чрез незачитане на добросъвестното владение като такова. Тоест, при присъединяване на разнородно владение необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение /10 г. съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС/, а не срокът, предвиден за придобиване по давност при добросъвестно владение /5 г. съгласно чл. 79, ал. 2 от ЗС/.

В хипотезата, при която позоваващият се на придобивната давност е добросъвестен владелец, а неговият праводател е владелец по договор, който е относително недействителен на основание чл. 76 от ЗН, спрямо лицето, позоваващо се на относителната недействителност, е налице разнородно владение на двамата владелци: владението на позоваващият се на придобивната давност е добросъвестно, а владението на неговия праводател-приобретател по относително недействителната сделка е недобросъвестно по аргумент за противното от чл. 70, ал. 1 от ЗС /тъй като макар и действителна между страните, тази сделка няма действие спрямо позовалия се на недействителността по чл. 76 от ЗН наследник и съответно спрямо него не е годна да прехвърли собственост/. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, например решение № 221 от 13.01.2014 г. по гр. д. № 2033 от 2013 г. на ВКС, Първо г. о. Поради това и в тази хипотеза е налице присъединяване на разнородно владение, поради което необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е 10-годишен, а не 5-годишен.

Горното е вярно само в случаите, в които сънаследникът се е позовал на относителната недействителност по чл. 76 от ЗН /съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана например в решение № 397 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 711 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о., съдът не може служебно да прилага тази недействителност/. Когато обаче сънаследникът не е направил искане за прогласяване на тази относителна недействителност /а напротив- иска делба с лицето, което е закупило наследствения имот от неговия сънаследник/, съдът следва да зачете сделката като действителна и да приеме, че по отношение на този наследник приобретателят по иначе относително недействителната сделка също е добросъвестен владелец. Поради това в този случай е допустимо придобиването на имота по кратката давност- след изтичане на 5 г. общо владение на имота от приобретателя по иначе относително недействителна сделка и от приобретателя по последващата сделка.“.

2. Касационното обжалване е обусловено от правния проблем: „допустимо ли е присъединяване на изтекла давност от продавача по един предварителен договор.“.

Постановено е Решение № 483 от 6.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 558/2011 г., I г. о., ГК, в което е прието, че: „купувачът по един предварителен договор, който получава и владението на имота, да може да присъедини владението, осъществяването от продавача по същия договор и така да достигне необходимия срок за придобиване на имота по давност е в противоречие с практиката на ВС, изразена в представените р. № 555/28.02.969. по гр. д. № 2052/68 г. на I г. о. и р. № 642/20.03.1068 г. по гр. д. № 198/68 г. на I г. о., както и въобще с постоянната практика по въпроса, според която се приема, че за купувача по един предварителен договор започва да тече нова давност и той не може да присъедини владението на своя продавач. Това е така, защото законът в  чл. 82 ЗС позволява присъединяване на владението на праводател, а продавачът по предварителния договор не е праводател, тъй като с договора не се прехвърлят вещни права, а само се поема обещание за такова прехвърляне в бъдеще. С оглед на изложеното следва да се приеме, че в частта, с която е прието придобиване на имота от страна на братята К. и Т. К. по давност и чрез присъединяване владението на техния чичо, изложените от въззивния съд мотиви са незаконосъобразни и не могат да обосноват наличието на права в полза на наследниците на К. К.

Независимо от изложеното обаче крайният извод на съда за запазване наследствения характер на имота е правилен и решението следва да се остави в сила.

Този извод се налага от обстоятелството, че ответниците не са установили 10 годишен период на владение от страна на техния наследодател Т. К. или от самите тях, през който да е отблъснато владението на наследодателя на ищците и да е изразено намерение за придобиване на целия имот по давност.

В тази насока са възможни няколко хипотези на владение, но нито една от тях не доказва, че ответниците са станали собственици на целия имот.“.

3. Допуснато е касационно обжалване по следния проблем: „за вида и характера на действията, с които следва да бъде демонстрирано намерението за своене от страна на съсобственик.“.

В Решение № 110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 870/2011 г., II г. о., ГК е прието, че: „В посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 669/1958 г. на III ГО на ВС по гр. д. № 92/1958 г. е прието, че правото на собственост не се погасява по давност и може да се изгуби само ако някой друг го придобие или ако собственикът се откаже от него, като действията, чрез които се манифестира намерение, че се владее за себе си трябва да са от такъв характер, че да се противопоставят на правото на собственост на останалите наследници.

Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС, след преценка на застъпеното становище в цитираното решение на ВС и в решението, постановено от Софийски градски съд по поставения въпрос на основание чл. 290, т. 1 ГПК, приема за правилно становището, изразено в решение № 669/1958 г. на III ГО на ВС по гр. д. № 92/1958 г. Съображенията за това са следните:

Не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене в хипотеза, при която имотът е съсобствен. За да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ-отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. Обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31 ЗС не изразява намерение за своене, в какъвто смисъл са и постановените от други тричленни състави на ВКС по реда на чл. 290 ГПК решения: решение № 566/21.06.2010 г. по гр. д. № 1053/2009 г. на I ГО на ВКС; решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на I ГО на ВКС; решение № 532/06.07.2010 г. по гр. д. № 1459/2009 г. на I ГО на ВКС; решение № 381/25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на I ГО на ВКС.

В решение № 635/25.10.2010 г. на I ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр. д. № 1405/2009 г. по отношение на действията, с които следва да бъде демонстрирано намерение за своене спрямо съсобственик е прието, че тези действия следва да бъдат конкретни действия по отричане правата на останалите съсобственици /сънаследници/ върху имота, които действия да са станали достояние на този съсобственик /сънаследник/, като извършването на ремонти в имота не са такива действия, защото всеки съсобственик съгласно чл. 31 ЗС е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато сам е поел целите разноски за съсобствената вещ, може да иска от останалите съсобственици да му заплатят такава част от тези разноски, която съответствува на техния дал от съсобствеността, като фактът, че разноските за даден имот са поети само от един от съсобствениците сам по себе си не означава, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици. Това становище напълно се споделя от настоящия съдебен състав-действията, с които се демонстрира намерение за своене спрямо съсобственик следва по категоричен начин да отричат правата на останалите съсобственици, да сочат на намерение са своене на целия имот /вкл. на идеалните части на другия съсобственик/ и да са достигнали до неговото знание, т. е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот.“.

4. Касационното обжалване е допуснато, поради наличие на противоречива практика по материалноправен въпрос, свързан с: „приложението на придобивната давност при наличието на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ и по процесуалноправния въпрос относно служебното приложение на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС и присъединяване на владението по  чл. 82 от ЗС, без направено изрично искане от ползващата се от давността и присъединяването на страна.“.

В Решение № 840 от 15.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1355/2009 г., I г. о., ГК е постановено следното разрешение: „В обжалваното въззивно решение е прието, че касаторката К. Д. се легитимира като собственик по силата на решение № 503 от 13.05.1998 г. на ПК „В. „, с което е призната собствеността на наследниците на Д. Д. Д. в съществуващи реални граници върху нива с площ от 6.690 дка, м. „У. алан“, имот № 1333 по КП от 1956 г. Установено е от приетата тройна съдебно-техническа експертиза, че имот № 1333 по КП от 1956 г. е идентичен с имот № 3692 по плана на старите имотни граници на м. „Т.“, както и че процесния имот попада изцяло в границите на имота по реституционно решение. Процесният имот попада в урбанизирана територия и е включен в околовръстния полигон на СО „Т.“ с решение № 322-4/2000 г. на ОС – Варна. От приета във въззивния съд съдебно-техническа експертиза се установява, че УПИ X. -1973,1974, кв. 127 съответства изцяло на новообразуван имот № 4232, както и че този имот е идентичен с имоти № 1973 и 1974 по помощния план. Касаторката П. Д. Е. удостоверява собствеността си върху процесния имот с нотариален акт № 135, том I, дело № 74 от 2003 г. и нотариален акт № 43, том X., дело № 4077/1996 г. Въззивния съд приема, че поради забраната на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, Денка С. е недобросъвестен владелец и това не позволява на П. Д. Е. да присъедини нейното владение. Към 16.04.2003 г., когато е била обективирана сделката между Д. С. и П. Д. Е. давностния срок не е бил изтекъл, а същият е бил прекъснат с предявяването на ревандикационния иск. А. А. Й. също не е могъл да придобие по давност имота към 1993 г., поради разпоредбата на материалния закон. През 1995 г. същия прехвърля своя имот на Т. В. А., който заедно със съпругата си Н. А. и Денка С. разделят процесния имот. През 1996 г. Т. В. А. заедно със съпругата си Н. А. продават на П. Д. Е. своя имот. По отношение на този имот П. Е., както и Т. А. са добросъвестни владелци. Давностния срок започва да тече от 21.11.1997 г. и изтича на 21.12002 г., когато П. Д. Е. е станала собственик на имот с пл. № 1974, с площ от 500 кв. м.

В решение № 37/10.02.2009 г. по гр. д. № 502/2008 г. на II г. о. на ВКС и решение № 164 от 18.02.2009 г. по гр. д. № 131/2008 г. на I г. о. на ВКС, се разглеждат въпросите относно приложението на придобивната давност, когато възражението е направено за първи път с касационната жалба. В посочените решения се приема, че такова възражение е недопустимо и не може да се преценява в касационното производство, доколкото в инстанциите по същество на спора, касаторът не се е позовал на това първично оргинерно основание за придобиване на собствеността, нито пък са събирани и обсъждани доказателства по приложението на чл. 79 от ЗС. При земеделските имоти давността започва да тече от 22.11.1997 год – деня на влизане в сила на разпоредбата на реституционния закон.

В решение № 649/01.07.1993 г. по гр. д. № 477/1992 г. на I г. о. на ВКС, решение № 109 от 29.03.1999 г. по гр. д. № 1129/1999 г. на II г. о. на ВКС е решение № 1527 от 04.10.1995 г. по гр. д. № 729/94 г. на IV г. о. се посочва, че добросъвестния собственик, придобил имота на правно основание от несобственик, става такъв, ако упражнява фактическата власт върху него постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно в продължение на давностния срок, предвиден от закона. Прието, че съдът не следи служебно за давността.“.

5. С определение № 152/15.02.2011 г. по гр. д. № 1051/2010 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от И. М. А. и З. Е. Х. искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), че са собственици на по % ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], както и в частта, с която първоинстанционното решение и допълнено с решение от 30.10.2009 г., е оставено в сила.

В Решение № 184 от 3.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1051/2010 г., II г. о., ГК, е прието, че: „Когато общият наследодател е владял имота, но приживе не се е позовал на давността, то наследниците му придобиват по пътя на наследствената трансмисия само фактическата власт върху имота и биха могли да придобият собствеността, присъединявайки към своето владение владението на наследодателя и позовавайки се на давността. Само онези наследници, които са заявили, че присъединяват своето владение към владението на наследодателя и се позовават на изтеклата давност, придобиват правото на собственост върху имота. В тази хипотеза не намира приложение правилото, че сънаследникът упражнява фактическата власт върху имота, владеейки припадащите му се по наследство части и упражнявайки държане по отношение на частите, припадащи се на останалите наследници, тъй като по наследство е придобито не право на собственост, а само едно фактическо състояние, даващо правото владението на наследодателя да бъде присъединено, т.е. продължено и то само от онези наследници, които установяват реално фактическо владение върху целия имот.“.

6. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос: „за началния момент, от който започва да тече давностният срок за парично вземане в специфичната хипотеза на евентуално съединяване на иск за ревандикация на движими вещи с иск за присъждане на равностойността на вещите, ако те не са налице.“.

Постановено е Решение № 22 от 9.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2009 г., I г. о., ГК, „Възможността за реализиране на правото на собственост чрез предаване на вещта на собственика й може да бъде осуетена от погиването на вещта. В тези случаи е допустимо съгласно чл. 521, ал. 2 ГПК, ако вещта, присъдена с влязло в сила решение по иск за ревандикация, не се намира у длъжника или е развалена, или се намери само част от вещта, от него да се събере равностойността й. Ако тази равностойност не е посочена в изпълнителния лист, тя се определя от съда, който е издал този лист, след изслушване на страните, а при нужда и след разпит на свидетели и вещи лица. В този случай не би могло да се възрази, че вземането е погасено по давност, защото то е възникнало в момента, в който със средствата на изпълнителния процес е установена липсата на вещта.

Освен във фазата на изпълнителното производство, съединяването на посочените видове защита е допустимо и във фазата на исковото производство, когато ищецът по иск за собственост на движими вещи предявява в условията на обективно съединяване иск за заплащане на тяхната равностойност, ако вещите не са налице. Такова съединяване на искове е допустимо. Възможността да се търси равностойността е обусловена от положителното установяване на обстоятелството, че вещта не е налице, с което се отрича и един от елементите, предпоставящи уважаването на иска за ревандикация. След като вземането е обусловено от посоченото условие, то става изискуемо с настъпването на условието, а именно в момента, в който решението за отхвърляне на иска за предаване владението на вещта на собственика й влезе в сила. От тогава за кредитора започва да тече петгодишният давностен срок, в който той следва да предяви съдебно вземането си за заплащане паричната равностойност на вещта.“

7. Допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса дали в разрешенията, дадени с т. 2 на ППВС № 8/1980 г., се включва и хипотезата на придобивна давност, изтекла по време на брака, когато владението е установено преди брака само от единия съпруг, при условията на  чл. 82 от ЗС – чрез присъединяване на владението на неговите родители.

С Решение № 715 от 19.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 432/2009 г., I г. о., ГК е застъпен следния правен извод: „В т. 2 на ППВС № 8/1980 г. е прието, че когато придобивната давност е започнала да тече и е изтекла по време на брака, имотът се включва в съпружеската имуществена общност. Същото разрешение е дадено и за хипотезата, при която давностното владение е установено преди брака от единия съпруг, а придобивната давност е изтекла по време на брака, като е без значение основанието, на което единият от съпрузите е започнал да владее. Уточнено е, че когато съпругът завладява частите на другите наследници в сънаследствен недвижим имот, по давност се придобива и в съпружеската имуществена общност се включва само частта на останалите наследници, извън частта, която съпругът има по наследство.

При тези разрешения настоящият състав счита, че след като придобивната давност върху един недвижим имот е изтекла по време на брака, следва да се приложи разрешението на т. 2 на ППВС № 8/1980 г., независимо от това, че владението е придобито само от единия съпруг преди сключването на брака, чрез присъединяване на владението, което родителите на този съпруг са имали върху имота. По-различен е случаят, при който едно лице придобива от родителите си владението на имот при условията на  чл. 82 от ЗС, десетгодишната давност изтича преди то да сключи брак, а по време на брака само е издаден нотариалният акт по обстоятелствена проверка. В този случай другият съпруг с нищо не допринася за придобиването на собствеността върху имота, поради което следва да се приеме, че тази хипотеза не се включва в разрешението, дадено с т. 2 на ППВС № 8/1980 г.“.

8. Касационната жалба е селектирана на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса: „за наличието на предпоставките за придобиване по давност на право на собственост по реда на чл. 79 ЗС и по-специално необходимо ли е позоваване на изтеклата в полза на упражняващото фактическата власт върху имота лице давност и възможно ли е наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя придобивна давност, ако приживе наследодателят не е сторил това, както и по въпроса може ли да бъде отменен по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) нотариален акт, обективиращ прехвърлителна сделка.“.

В Решение № 477 от 8.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 909/2009 г., II г. о., ГК, в което е прието, че: „Изтичането на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок не води автоматично до придобиване право на собственост дори през този период упражняващото фактическата власт лице да е владяло имота явно, необезпокоявано и непрекъснато, тъй като правото на собственост не може да бъде придобито без да е изразена воля за това.

Ако едно лице е упражнявало фактическа власт върху недвижим имот явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години, но приживе не се е позовало на изтеклата придобивна давност, т.е. не е изразило волята да придобие правото на собственост по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС, то към момента на смъртта си това лице не притежава собствеността. Наследниците на това лице не биха могли да придобият следователно по наследство правото на собственост, а само правото да владеят вещта като фактическо състояние. За да бъде придобита собствеността е необходимо изрично позоваване на този придобивен способ от страна на наследниците на владелия наследодател, в който случай правото на собственост се придобива от момента, в който наследниците се позоват на изтеклата давност дори наследодателят да е упражнявал фактическата власт върху имота повече от 10 години, тъй като придобивната давност има действие ex nunc.

Само онези наследници, които са заявили, че присъединяват своето владение към владението на наследодателя и се позоват на изтеклата давност, придобиват правото на собственост върху имота. В подобна хипотеза не намира приложение правилото, че сънаследникът упражнява фактическата власт върху имота, владеейки припадащите му се по наследство части и упражнявайки държане по отношение на частите, припадащи се на останалите сънаследници, тъй като по наследство е придобито не право на собственост, а само едно фактическо състояние, даващо правото владението на наследодателя да бъде присъединено, т.е. продължено и то само от онези наследници, които установят реално фактическа власт върху целия имот. Само ако бъде установено, че упражняващият фактическата власт сънаследник владее за всички наследници на общия наследодател, правото на собственост ще бъде придобито общо от всички тях в съсобственост.

При предявяване на иск за установяване принадлежността на правото на собственост ищецът заявява свои собствени права върху вещта, респ. отрича правата на ответника. Ако ответникът основава правата си на придобивно основание, за чието осъществяване е съставен нотариален акт по реда на чл. 483 ГПК (отм.), респ. чл. 587 ГПК, с предявяването на иска се оспорва и извършената от нотариуса констатация, което обуславя необходимостта при уважаване на иска, т.е. при признаване, че тази констатация не отговаря на действителното правно положение, нотариалният акт да бъде отменен. Ако обаче ответникът основава правата си на договор, имащ за предмет прехвърляне на вещно право, обективиран в нотариален акт като форма за неговата действителност, заявявайки собствените си права върху вещта, предмет на разпореждането, ищецът отрича вещнопрехвърлителното действие на договора, но не и валидността на волеизявленията на сключилите го лица, с оглед на което признаването на неговите права по съдебен ред не би могло да има за последица отмяната на нотариалния акт.“.

9. Правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване касае приложението на придобивната давност и конкретно може ли купувачът по предварителен договор да присъедини владението на продавача по него. По този въпрос, въззивният съд е дал положителен отговор.. Практиката на ВКС, представена от Р № 555/28.02.1969 г. по гр. д. № 2052/1968 на I гр. о. и Р № 642/20.03.1968 по гр. д. № 198/1968 г. на 1 гр. о. приема че за продавача по предварителен договор започва да тече нова давност.

С Решение № 699 от 2.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1572/2009 г., I г. о., ГК, е постановено решение в следния смисъл: „Настоящия състав споделя разрешението, дадено с цитираната практика. Правоприемството предполага преминаване на субективни права от патримониума на едно лице към друго. За да е налице правоприемство, както универсално, така и частно е необходимо акта на предаване на права да е действителен. С предварителния договор не се прехвърлят права а се поема задължението за възмездно прехвърляне, поради което този договор не транслира вещни права. Затова той не е основание за присъединяване на владението по  чл. 82 от ЗС. С предварителния договор може да се предаде владение, но то е фактическо състояние, ако не е трансформирано в право на собственост, или е едно от правомощията на правото на собственост, поради което също не е основание за присъединяване на владението. Затова от сключване на предварителния договор започва да тече нова давност за купувача. Като е приел противното, въззивният съд е нарушил правилото на  чл. 82 от ЗС.“.

10. ВКС е приел, че подадената касационна жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, което е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 604 от 3.07.2009 г.

За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ за установяване, че процесните земеделски земи са били собственост към момента на образуване на ТКЗС през 1957 г. на общия на страните наследодател Д, въззивният съд е приел, че искът е недоказан, тъй като не се установила идентичност между претендираните земеделски земи и земите, описани в декларациите както на общия наследодател, така и на неговите синове А. и К. Приел е за недоказано, че общият на страните наследодател Д. е владял тези земи в продължение на повече от 20 години, както е изисквал чл. 34 от Закона за давността (отм.). На следващо място е приел, че общият наследодател е извършил приживна делба между синовете си през 1940 г., от когато неговите синове са започнали да владеят имотите за себе си. Синовете му А. и К. придобили имотите по давност, тъй като ги владели необезпокоявано от приживната делба през 1940 г. до внасянето им в ТКЗС през 1957 г. и тъй като съгласно чл. 309, ал. 2 от ЗИСС (отм.) са присъединили владението на предишния владелец на имота /общия наследодател Д/, установено от него през 1936 г.”

В решение Решение № 538 от 14.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 930/2009 г., I г. о., ГК е прието, че: „Когато част от наследниците на общия наследодател претендират да са получили собствеността от него, с това те признават правото му на собственост върху имотите и в тяхна тежест е да докажат своето придобивно основание. Това е така, тъй като в този случай признанието на правото на собственост на общия наследодател върху процесните земеделски земи се съдържа в самото становище на ответниците, които признават, че са ги придобили именно от него. Може да се присъединява владението само на чужд имот /чужд както на преходния владелец, така и на настоящия владелец/. Владелецът не може да присъединява времето на владението на собственика на имота, тъй като присъединяването на владението по  чл. 82 от ЗС цели да се зачете владението на праводателя на сегашния владелец, който също е бил само владелец на имота, и поради това зачитане сегашният владелец да се признае за собственик на имота по давностно владение. Владелецът не може да присъедини владението на собственика на имота, тъй като владението на собственика е елемент от правото му на собственост върху имота и не е от значение за срока на придобивната давност, който може да тече само в полза на лице, което не е собственик.“.

11. С определение № 1306*09 от 20.11.2009 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 75 от 7.05.2009 г., постановено по гр. д. № 101/2009 г. на Търговищки окръжен съд, с което е отменено решение № 44/20.02.2009 г., постановено по гр. д. № 577/2008 г. на Търговищки РС в частта, с която е установено по отношение на Е. Р. Г., че А. И. К. е собственик на над 1/6 ид. ч. от апартамент № 24 със застроена площ 88,95 кв. м. в гр. Т., ул. „. № 3, вх. Б, ведно с прилежащото му избено помещение № 2 от 9,71 кв. м. и 150/10000 ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж и в частта му, с която на осн. чл. 537, ал. 2 от ГПК е отменен н. а. № 188, т. VII/2006 г. за разликата над 1/6 ид. ч. до 1/2 от предмета му и вместо това е отхвърлен установителния иск за собственост по чл. 124 от ГПК за разликата над 1/6 ид. ч.

В Решение № 528 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2009 г., I г. о., ГК, е прието, че: „Исковата защита на правото на собственост предполага посочване на основанието, на което се твърди, че то е придобито, защото това очертава предмета на спора и на доказване и е израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Само в рамките на посоченото придобивно основание може да се произнесе съдът, защото това е предмет на иска и само по него се създава сила на присъдено нещо с диспозитива на решението. Ищецът може да посочи в исковата молба при условията на евентуалност и друго основание на претенцията си, респ. и друг придобивен способ за правото на собственост по петиторен иск, или по-късно да предяви иск на друго придобивно основание и във втория случай няма да е налице отвод за присъдено нещо, защото силата на присъдено нещо обхваща само страните, предмета на спора и предявеното основание на търсената защита. При предадено въз основа на изрична уговорка по предварителен договор владение не е необходимо да се доказва, че владелецът е отблъсквал собствениците на имота – достатъчно е да се установи само продължителността на владението, както по отношение на обективния елемент – упражняването на фактическа власт, така и по отношение на намерението за придобиване по давност.“.

12. С Решение № 958/15.12.2009 г. по гр.д. № 2246/2008 г., ВКС, І г.о. – по приложението на чл.82 ЗС е прието, че: „за да е допустимо присъединяване на владението, следва да е налице правоприемство между предишния и настоящия владелец на имота. Това правоприемство може да е универсално /например при наследяване/ или частно /например в случаите на продажба, дарение на имота или други деривативни способи за придобиване на собствеността/. Във втория случай, за да може частният правоприемник да присъедини владението на праводателя си, самото правоприемство следва да е действително /тоест, договорът за прехвърляне на имота следва да е действителен, включително и да е сключен в предвидената в закона форма за действителност на договора/. При неформална приживна делба на наследствени недвижими имоти, не е налице частно правоприемство, тъй като делбата е нищожна поради неспазване на предвидената в закона форма за действителност на делба на недвижими имоти. В този случай между наследникът, в чийто дял е попаднал един имот при тази неформална делба и общият наследодател на съделителите, е налице универсално правоприемство, при което наследникът придобива от наследодателя си владението само на придобитата от него по наследство идеална част от имота. Останалата идеална част от този имот, дори и фактически да се държи само от един от наследниците, е във владение на останалите наследници на общия наследодател до момента, в който наследникът, който упражнява фактическа власт върху имота, не отблъсне владението на останалите наследници. От момента на неформалната делба на имотите на общия наследодател, всеки от наследниците започва да упражнява фактическа власт върху имота, който му се е паднал при делбата, с намерение да свои този имот, тоест установява владение върху целия имот. Наследникът, който упражнява фактическа власт върху имот, който е попаднал в негов дял при приживна неформална делба на имотите на общия наследодател, може да присъедини към своето владение владението на общия наследодател не върху целия имот, а върху онази идеална част от него, която съответства на наследствения дял на този наследник от наследството на общия на страните наследодател. Съответно, този наследник може да придобие по давност при условията на чл.82 от ЗС /чрез присъединяване на владението на праводателя си/ само онази част от наследствения имот, която съответства на наследствения му дял. За останалата идеална част от имота наследникът е осъществявал владение само в периода след приживната делба и не може да присъедини към своето владение срока на владение на общия си наследодател.“.

IV. Заключение.

Въпреки краткостта на уредбата на продължаването и присъединяването на владението, последната поставя множество въпроси. От гледна точка на правната доктрина би било добре да се направи едно пълно изследване, което да изведе проблемните моменти. Тук безспорно правната теория е длъжник на съдебната практика, тъй като изведените принципни положения в решенията на ВКС на практика определят приложението на правилото на чл. 82 от ЗС, като трудно би могла да се поддържа тезата, че ВКС е извел принципните положения, стъпвайки на правната теория. Това води със себе си и проблема с казуистичното приложение на правилото за поведение – което от своя страна отваря пътя за множество мислими хипотези, в които върховната съдебна инстанция най-вероятно ще трябва отново да се произнася.

Автор: Васил Александров, юрист

---

---

---

[1] В изложението няма да се засягат различните възможности, които се разглеждат в правната теория – напр. разделяне чрез придобиване; разделяне чрез учредяване, или преобразуване чрез преустройство и т.н. – вж. за повече Таджер, В., О., Герджиков, Г., Стефанов, К., Касабова, Т., Бузева, Капиталови търговски дружества, С., 2011, ИК „Труд и право“, с. 234 и сл.

[2] Така Венедиков, П., Ново вещно право, С., 1999, ИК „Проф. Петко Венедиков“, 33-34 и цитираната там практика в бел. под линия № 1; Ричи, Фр., Владението (От теоритично-практическото му ръководство по гражданско право), Стара Загора, 1925, Печ. „Светлина“, с. 41. Така Таджер, В., Владението, С., 2001, Софи – Р, 59 – 60, който автор изрично извежда тезата, че наследството е съвкупност от права, задължения и фактически отношения. В този смисъл това виждане по-рано, макар и по отношение на владението и квазивладението, е застъпено и от Венедиков, П., Система на българското наследствено право, С., 1939, Печ. „Книпеграф“, с. 2.

[3] Цит. съчинения.

[4] Венедиков, П., цит. съч., с. 34

[5] В случая само се очертава тезата на посочените автори, без да се навлиза в дискусията, оформила се между проф. Вл. Петров и д-р Ст. Ставру по отношение завета на владение.

[6] Ричи, Фр., цит. съч., с. 41

[7] Пак там.

[8] Таджер, В., цит. съч., с. 60

[9] Към тази теза клони и виждането на Боянов, Г., Вещно право, С., 2009, ИК „Авалон“, 57-58.

[10] В римското право наследниците, които са heredes domestici (т.е. подвластни на наследодателя), придобиват наследството по право в момента на откриването му, докато тези, които не са подвластни на наследодателя, трябва да изразят воля, за да приемат наследството.

[11] В този смисъл Венедиков, П., Система …, с. 2.

[12] За споровете в старата италианска доктрина вж. бел под линия при Венедиков, П., Система …, 227-228.

[13] Lorsqu’au décès du testateur il n’y aura pas d’héritiers auxquels une quotité de ses biens soit réservée par la loi, le légataire universel sera saisi de plein droit par la mort du testateur, sans être tenu de demander la délivrance.

[14] Tout legs pur et simple donnera au légataire, du jour du décès du testateur, un droit à la chose léguée, droit transmissible à ses héritiers ou ayants cause. Néanmoins le légataire particulier ne pourra se mettre en possession de la chose léguée, ni en prétendre les fruits ou intérêts, qu’à compter du jour de sa demande en délivrance, formée suivant l’ordre établi par l’article 1011, ou du jour auquel cette délivrance lui aurait été volontairement consentie.