ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ ЗЕМЕДЕЛСКИ ЗЕМИ – НЯКОИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ

Някои въпроси на принудителното изпълнение върху земеделски имот, чийто собственик е оземлен по реда на чл. 20 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи.

Enforcement actions levied against agricultural land where the ownership right is acquired under art. 20 of the Law on Ownership and Use of Agricultural Land.

Резюме

Настоящата статия цели да направи критичен анализ на правната уредба по отношение принудителното изпълнение върху земеделски земи на собственици, оземлени по реда на чл. 20 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи.

С цел по-пълното и всеобхватно обследване на проблема, в статията се засягат въпросите на несеквестируемостта по чл. 444, т. 5 от ГПК, изследва се оземляването като придобивен способ, разглеждат се правните фигури на “земеделския стопанин” и на “земеделския производител”, анализират се действията по принудително изпълнение върху оземлени земеделски земи, посочва се и противоречива съдебна практика.

Стига се до извода, че легална дефиниция на понятието “земеделски стопанин” в ГПК липсва, което е една от причините за противоречивото тълкуване на разпоредбата на чл. 444, т. 5 от ГПК. Правят се предложения de lege ferenda за усъвършенстване на законодателството.

Summary

This article aims to make a critical analysis of the legal framework regarding enforcement actions levied against an agricultural land where the ownership right over it is acquired under Art. 20 of the Law on Ownership and use of agricultural land.

In order to make a profund and comprehensive investigation of the problem concerned, this article explores the Unseizability pursuant to art. 444 pt. 5 of the Civil Procedure Code, the allocation of agricultural land as a vesting method of acquisition of ownership rights is also under discussion; the legal figures of „a Farmer“ and „a Agricultural producer“ are analyzed; the question of enforcement actions to be levied against a farmland is raised and debated.

In connection with the foregoing, controversial cases and legal practise have been identified, considered and addressed.

A conclusion has been reached that regarding the Civil Procedure Code a legal definition of „a farmer“ is missing, which is considered as one of the reasons for the discrepancy in the interpretation of Art. 444, para. 5 of the Civil Procedure Code. A suggestion has been made de lege ferenda concerning the necessity of improvement of the applicable law regulating the enforcement against an agricultural land.

І. Въведение

Интересът към проблематиката, изложена в настоящата статия, се породи при изготвяне на правен анализ на отказ, постановен от Частен съдебен изпълнител, да насочи принудително изпълнение върху 6.500 дка земеделски земи, представляващи имот от Държавен поземлен фонд, категория III, начин на трайно ползване – нива, собственост на длъжник, който не е регистриран като земеделски производител. Съдебният изпълнител обосновава отказа си да извърши опис и публична продан на описаната по-горе нива с това, че „имотът е придобит през март 2010г. от длъжника на основание Решение за оземляване на безимотни и малоимотни граждани по чл. 20 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи и чл. 21, ал. 6 от Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани, вписано в Агенция по вписванията, с което същият е оземлен. В цитираното Решение изрично е отбелязано, че оземленото лице няма право да отчуждава имота в срок от десет години”. Друг аргумент на съдебния изпълнител за постановяване на отказа е разпоредбата на чл. 444, т. 5 от ГПК”.

Горепосоченият отказ повдигна редица въпроси, касаещи приложимостта на чл. 444, т. 5 от ГПК в случаите, в които длъжникът /оземлено лице/ не е регистриран като земеделски производител, както и въпроси относно наличието/липса на връзка между забраната за разпореждане от страна на оземленото лице с оземления имот в законоустановерия 10 годишен срок и действията по принудително изпълнение, извършвани от съдебен изпълнител. Постави се въпросът дали е възможно да се извърши принудително изпълнение преди изтичане на 10 годишния срок по отношение оземлени земеделски земи.

ІІ. Несеквестируемост като институт на социална справедливост

Съгласно разпоредбата на чл. 133 от Законът за задълженията и договорите, цялото имущество на длъжника е секвестируемо. Секвестируемостта е възможност да се отнеме определено имуществено право от длъжника, то да се реализира на пазара, да се осребри и с получените средства да се удовлетвори притезанието на кредитора. Изключения от общата секвестируемост са допустими в две хипотези – при непрехвъляемост на имуществено право и при изрична законова забрана за секвестиране на определени права на длъжника, които по принцип са прехвърлими (чл.444 от ГПК). Съгласно чл. 444 от ГПК, изпълнението не може да бъде насочено върху определени вещи на длъжника, включително, но не само, върху земите на длъжника – земеделски стопанин: градини и лозя с площ общо до 5 дка или ниви или ливади с площ до 30 дка, и необходимите за воденето на стопанството машини и инвентар, както и торовете, средствата за растителна защита и семето за посев – за една година. (чл. 444, т. 5 от ГПК)

Нормата на чл. 444, т. 5 от ГПК има за цел да гарантира лицата, чието занятие е свързано със земеделското производство като основно средство за препитанието им, бранейки имуществото им, чрез което осъществяват такава дейност. Съдебната практика приема, че обективно наличието на тези обстоятелства към настоящия момент се установява чрез регистрационен режим на лицата, стопанисващи земеделска земя и/или осъществяващи производство на земеделска продукция, въведен от Закона за подпомагане на земеделските производители и издадената въз основа на чл. 7 от него Наредба № 3 от 29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър за земеделските производители. Физическите лица се регистрират като земеделски производители в областната дирекция „Земеделие“ по постоянния си адрес, вписват се в регистъра на земеделските производители и им се издава регистрационна карта. Анализираната съдебна практика приема, че с представянето на такава карта се доказва качеството “земеделски стопанин” по смисъла на чл.444, т.5 ГПК.

Тук следва да се обърне внимание на различната терминология, с която законодателят си служи. Разпоредбата на чл. 444, т. 5 от ГПК визира несеквестируемост на имущество на длъжник, който е ЗЕМЕДЕЛСКИ СТОПАНИН, т.е. законът не борави с понятието „земеделски производител”. Разпоредбите на ГПК обаче не съдържат легална дефиниция на понятието „земеделски стопанин”.

Легални определения на двете понятия се съдържат в Допълнителните разпоредби на Закона за подпомагане на земеделските производители – § 1 т. 1 определя понятието земеделски производител, а § 1, т. 23 определя понятието земеделски стопанин. Според това определение земеделски стопанин е физическо или юридическо лице, което извършва земеделска дейност и чието земеделско стопанство е разположено на територията на страната. В §1, т. 25 от Допълнителните разпоредби на същия закон е определено понятието „земеделска дейност„, като и в този смисъл не е необходимо извършването на тази дейност да е насочено към добиване на продукция с цел продажба. Характерно за земеделския производител е изискването последният да се регистрира по Наредба № 3 от 29.01.1999 г., да получи БУЛСТАТ номер, да произвежда продукция, предназначена за продажба. Регистрационният режим, въведен с Наредба № 3 от 29.01.1999г., не се прилага за “земеделския стопанин”.

Разлика се наблюдава и в данъчното третиране на двете правни фигури, реда за деклариране на доходите и субсидиите, получени при извършване на дейност като земеделски стопанин, респективно земеделски производител; във вида на Приложенията, които се подават при годишното деклариране на доходите; в предвидените данъчните привилегии и т.н. Очевидно е, че и данъчното законодателство ги третира като два отделни правни субекта.

Както вече се спомена по-горе, съдебната практика предимно приема, че вписването в регистъра по чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 3 от 29.01.1999г. на имоти, включени в стопанството на оземленото лице, чрез които той осъществява дейността си, обосновава извод за наличието на статута “земеделски стопанин” по смисъла на чл. 444, т. 5 ГПК, ползващ се от защитата, предвидена в него. Разбира се, в съдебната практика е застъпено и друго виждане, а именно, че целта на закона е да защити правата и на земеделския стопанин – физическо лице, който осигурява препитанието си с тази дейност не с цел печалба, а с цел задоволяване на нуждите си от храна и доходи за обичаен живот.

Доколкото в чл. 444, т. 5 ГПК законодателят изрично използва термина “земеделски стопанин”, отчитайки обстоятелството, че институтът на несеквестируемостта е създаден от законодателя, за да се гарантира на длъжника, че принудата спрямо него ще бъде упражнена в такива граници, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално в бъдеще (Решение № 456 от 25.06.2010 г. на ВКС погр. д. № 1294/2009 г., IV Г.О.), авторът на настоящата статия възприема второто виждане, а именно, че разпоредбата на чл. 444, т. 5 ГПК следва да се прилага както по отношение на земеделските производители, които доказват това си качество чрез регистрационна карта, така и по отношение на земеделските стопани, спрямо които не се прилага регистрационен режим. Считаме, че противното тълкуване на разпоредбата е в противоречие със смисъла и целта на закона, който определя несеквестируемостта като институт на социалната справедливост. Подобно тълкуване би довело до неревноправно третиране на двата правни субекта и до защита на икономически по – силния, а именно земеделския производител.

ІІІ. Оземляването като придобивен способ

Земеделските земи могат да бъдат собственост на граждани, на държавата, на общините и на юридически лица. Законът за собствеността и ползването на земеделски земи изрично изброява лицата, които не могат да придобиват и да притежават право на собственост върху земеделски земи. Оземляването по реда на чл. 20 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи е специална процедура, уредена от специални норми, не само предвид специфичните качеството на оземленото лице /малоимотни или безимотни/ и законовите изисквания към него, но също така и с оглед вида на отдаваната земеделска земя – от държавния или общински поземлен фонд, нейното качество и предназначение – за производство на земеделска продукция.

Кандидатите за оземляване следва да подават в поземлената комисия документи – по образец и документи, удостоверяващи наличие на специално качество, необходима квалификация/ специалност, правото на предимство на заявителя и др.

Разпоредбата на чл. 26 от Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани и чл. 4 от Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделски земи въвежда определени задължения за вече оземлените граждани по отношение на оземлените земеделски земи. Видно от съдържанието на чл. 26 от Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани, задължението оземленото лице да се регистрира като земеделски производител е отменено (ДВ, бр. 115 от 2002 г.), т.е. оземленото лице може да извършва земеделска дейност, да обработва оземлената земеделска земята в съответствие със законовите изисквания и съобразно предназначението й като земеделски стопанин. Отмяната на чл. 26., т. 5 от Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани според авторът на настоящата статия може да се ползва в подкрепа на изразеното по-горе мнение, че закрилата по чл. 444, ал. 5 от ГПК следва да се прилага и по отношение на земеделските стопани, които не са регистрирани като земеделски производители.

IV. Някои въпроси на принудителното изпълнение върху земеделски имот, оземлен по реда на чл. 20 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи.

В чл. 20., ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи законодателят въвежда изрична забрана за разпореждане с оземлените имоти, а именно: “Оземлените лица не могат да прехвърлят земята в срок от десет години от придобиването й освен на държавата или общината”.

Тук следва да бъде направено ясно разграничение между действия на разпореждане, зависещи от волята на длъжника и действия по принудително изпълнение, предприети от съдебния изпълнител по молба на взискателя в производството по принудително изпълнение. Съгласно Тълкувателно решение № 91/1974г. по гр. д. № 63/1964г. на ОСГК на ВС разпореждането е такъв правен акт, с който носителят на едно вещно право внася някаква промяна в него, като го прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява. В правната теория, доктрина и константна съдебна практика е прието, че в обхвата на правомощието разпореждане, принадлежащо единствено на собственика на недвижимия имот – в случая, трябва да се отнесат само такива правоотношения по повод вещта, с които изцяло или отчасти се прекратява правото на собственост, но по волята на носителя на субективното право в посока извършване на разпоредително действие със същото – продажба, замяна, отказ от право на собственост, или когато се създава възможност за евентуално бъдещо прекратяване или обременяване – ипотека, залог, учредяване на вещни права. Изпълнителният процес е предназначен да даде защита и да наложи санкция по повод липса на доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия чрез принуда, упражнена спрямо длъжника по предписания от закона ред. Като сурогат на липсващото доброволно изпълнение, той се различава от последното именно по фактическия си състав. В този смисъл действията по принудително изпълнение не следва и не могат да бъдат отнесени към действията на разпореждане, обусловени от волята на носителя на правото на собственост.

Считаме обаче, че извършването на действия по принудително изпълнение върху оземлените земеделски земи преди изтичането на 10 годишния срок по чл. 20., ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи, би създало възможност за заобикаляне на законовата забрана за прехвърляне на земята. Оземленото лице може да се възползва от подобна възможност и по пътя на принудителното изпълнение да постигне осребряване на оземлената земеделска земя преди изтичане на законоустановения срок, в който законът му забранява да извършва разпоредителни действия с нея.

В допълнение, правото на собственост, което оземлените лица придобиват, е ограничено не само от разпоредбата на чл. 20, ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи, забраняваща разпоредителни действия (освен в полза на държавата или общината), но и от други разпоредби, чиято цел също е да гарантират защитата на държавния и общински интерес и нужди в посочения срок. В § 4. от Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани е предвидена възможност земите на оземлените преди изтичането на 10-годишния срок да се отчуждят за държавни и обществени нужди. Законът предвижда и правната възможност да се инициира процедура за отмяна на оземляването (т.нар. „отземляване”), когато оземлените лица не изпълняват задълженията си по чл. 4 от Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделски земи и по чл. 26 Закона за собствеността и ползването на земеделски земи.

Предвид гореизложеното, считам, че не следва да се предприемат изпълнителни действия срещу оземлени земеделски земи преди изтичането на 10 годишния срок. Противното би довело да заобикаляне на забраната, постановена в чл. 20, ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи. Извършването на публична продан по общия ред би довело до противоречие със смисъла и целта на специалния закон. Евентуално принудително изпълнение преди изтичане на 10 годишния срок ще лиши Държавата и Общината от правото да отчуждават оземлените земеделски земи за държавни и обществени нужди (§ 4. от Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани), както и от възможността да осъществяват контрол и надзор върху начина на ползване на земята с оглед специфичното й предназначение и да налагат санкция при неизпълнение от страна на оземлените лица на законоустановените им задължения – т.н. отземляване. (чл. 30. Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани).

Авторът на настоящата статия намира за необходимо изричното законово регламентиране на допустимостта/недопустимостта на принудителното изпълнение върху оземлените земи преди изтичане на 10 годишния срок по чл. 20, ал. 4 от ЗСПЗЗ.

В § 14. (3) от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи и § 6в. от Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделски земи, например, изрично е регламентирана забраната за насочване на принудително изпълнение върху недвижимото и движимото имущество на прекратените трудовокооперативни земеделски стопанства, което е необходимо за тяхната дейност, освен за събиране на държавни вземания.

Предвид гореизложеното и с оглед императивната разпоредба на чл. 23, ал. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи, предвиждаща учредяването на законна ипотека върху имота – до изплащане на дължимите за оземляване суми, считаме, че решението, възприето от законодателя в § 14. (3) от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи и § 6в. от Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделски земи по отношение недвижимото и движимото имущество на прекратените трудовокооперативни земеделски стопанства, би могло да се възприеме и по отношение на оземлените земеделски земи преди изтичане на законоустановения срок по чл. 20, ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи. Подобно решение би съответствало на смисъла и целта на закона и на държавни и обществени нужди.

В заключение, необходимо е до си въведе както легална дефиниция на понятието “земеделски стопанин” по смисъла на чл. 444, ал. 5 ГПК, така и законодателни решения на редица неуредени въпроси, свързани с принудителното изпълнение върху оземлена земеделска земя.

Автор: Христина Георгиева

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

Използвана литература:

Закон за собствеността и ползването на земеделски земи;
Правилник за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделски земи;
Наредба за оземляване на безимотни и малоимотни граждани;
Закон за подпомагане на земеделските производители;
Наредба № 3 от 29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър за земеделските производители;
Разяснение № 20-21-69 от 18.04.2013 г. на НАП относно данъчно третиране на получени субсидии от физическо лице, регистрирано като земеделски производител
Разяснение Изх. № 96-00-294 от 10.08.2010 г. на НАП относно Изменения в Данъчното Облагане и Социалното Осигуряване на Земеделските Производители от 01.01.2010 год.;