Уредбата на тежестта по действащото ни право е твърде лаконична – обща такава липсва, а доколкото я има, тя се извежда от уредбата на дарението и на завещанието. В един от текстовете модусът само се споменава (чл. 17, ал.1 ЗН). Прави впечатление, че останалите три текста в действащата понастоящем уредба, посветени на тежестта, касаят различни нейни аспекти – разпоредбата на чл. 18 ЗН дава основните параметри, в които се изразява правното действие на тежестта: възможност за принудителното й изпълнение, без обаче неизпълнението да влече прекратяване на сделката. Докато разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ЗЗД и тази на чл. 42, б. „в“ от ЗН уреждат специално основание за нищожност на договора за дарение (респ. – на завещанието), когато уговорената тежест е невъзможна.
В тази връзка считам, че на практика правилото на чл. 226, ал. 3 ЗЗД (както и това на чл. 42, б. „в“ от ЗН) ще намери приложение единствено при договора за дарение (респ.– при завещанието) предвид техния безвъзмезден характер. Предположението, което стои зад това законодателно разрешение, е, че след като поставя невъзможна тежест, най -вероятно дарителят (завещателят) не желае да облагодетелства дарения (наследника по завещание или заветника), т.е. не желае настъпване на действието на сделката (липсва воля).
Как обаче стои въпросът с възможността да се уговори тежест при: 1) други едностранни сделки, различни от завещанието или при 2) други безвъзмездни сделки, различни от договора за дарение, както и при 3) възмездни правни сделки?
Един възможен отговор е, че доколкото тежестта като модалитет е уредена само при завещанието и при дарението, то уговарянето на тежест при други правни сделки не би било допустимо. Подобен извод обаче формалноправно няма опора в закона и той би се оказал верен единствено относно възможността да се уговори тежест при едностранна сделка, различна от завещанието. Причината в последния случай е, че заради правилото на чл. 44 ЗЗД, според което едностранните волеизявления пораждат правни последици само в изрично уредени от закона случаи, следва да се отрече възможността тежест да бъде включена. За разлика от принципа за свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 ЗЗД, който важи само за договорите, едностранните сделки по нашето право са numerus clausus, т. е. такива не могат да се предвиждат по волята на изявяващия, а законодателството осигурява стриктен „каталог“ на едностранните сделки, от който страните могат само да избират, без възможност да създават нови. Поради спецификата на едностранните сделки, в тези случаи тежестта следва да бъде призната за допустима като уговорка само в случаите, когато възможността за извършването й е предвидена изрично в законовите правила, уреждащи съответния вид едностранна правна сделка. А, както бе констатирано, при други едностранни сделки, уредени в закона, такава не се предвижда.
Що се отнася до другите хипотези, в правната ни литература е изказвано виждането, че доколкото тежестта е уредена единствено при завещанието и е само спомената при дарението, тя е допустима като клауза единствено при правните сделки, при които е изрично предвидена от закона[1]. В по-новата ни литература е изразено и виждането, че уговорката за тежест е допустима и при възмездните договори[2]. Други автори[3], стигайки до извода, че модусът е едно задължение, което не следва да се идентифицира със задължението при един двустранен възмезден договор, при който задължението е поначало с еквивалентна стойност на насрещното задължение, приемат, че той може да има приложение само и единствено при безвъзмездните сделки[4]. Най-често при разглеждане на въпроса се сочи само, че тежестта се среща предимно при завещанието, и много по-рядко при дарението, без да разглеждат възможността за уговаряне на тежест при други видове сделки[5].
При липсата на изрична забрана за уговаряне на тежест при сделки, различни от завещанието и дарението, при наличието на правилото за договорна свобода по чл. 9 ЗЗД – от една страна, и изтъкнатите аргументи от чл. 44 ЗЗД отговорът на въпроса дали е допустимо включването (респ. – уговарянето) на клауза за тежест при сделки извън дарението и завещанието, не може да бъде еднозначен. Когато се касае за едностранни сделки, като че ли трябва, по аргумент от чл. 44 ЗЗД да се предпочете отрицателният отговор. Какво обаче ще бъде положението по други договори – възмездни и безвзмездни? Освен това стои и въпросът какъв би бил смисълът от подобна уговорка при двустранни сделки – договори и какво би отличавало клаузата за тежест от останалите задължения по договора.
Струва ми се, че от практическо гледище уговарянето на подобна тежест би имало смисъл, само ако страните целят да се породи задължение с ограничена юридическа санкция (lex imperfeсta) – по аргумент от чл. 18 ЗН, чието неизпълнение няма да може да обоснове правото да се развали дадения договор. За да може това да се случи, обаче е нужно било изрично от волята на страните, било недвусмислено от изразеното в договора да се стигне до извода, че конкретната уговорка е тежест, а не друго несъществено (съпътстващо) задължение. Този извод трябва да може да се направи по категоричен начин, в противен случай, ако по едностранен договор (напр. заем за послужване или потребление), в тежест на заемополучателя се уговори нещо допълнително, това би съставлявало същинско задължение и към него няма да намери приложение специалният режим на тежестта. (Така е най-вече, ако „тежестта“ е уговорена в полза на заемодателя, т. к. разликите с насрещно задължение ще бъдат минимални). Същевременно, ако се касае до задължение, уговорено в полза на заемателя, при тълкуване волята на страните по-лесно би се стигнало до извода, че се касае до тежест, т. к. от подобна уговорка би произтекло задължение в интерес на задълженото лице.
По сходен начин стоят нещата при двустранните възмездни договори, ако модусът е уговорен в полза на поставилото го лице и следва да се изпълни от насрещната страна. При тях възниква особена трудност за отграничаване на тежестта от същинското, типичното насрещно задължение, подчиняващо се на общия режим на неизпълнението. По-безпроблемно би могло да се определи като модус клауза, която възлага в полза на задълженото лице да извърши нещо в негов личен интерес, но отново с уговорката, че подобни случаи на практика рядко се срещат.
Така че, не следва да се изключва принципната възможността да се уговори, както по едностранен, така и по двустранен договор, тежест в полза на трето лице. В тези случай трудността ще бъде при разграничаване на тежестта от уговорка в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД. Подобен проблем възниква когато и самото съдържание на модуса възлага върху обремененото лице да обещае действията на трето лице или неговото задължаване. В последния случай тежестта ще се окаже клауза за обещаване действието на трето лице по смисъла на чл. 23 ЗЗД (задължение за porte-fort).
С оглед на изложеното, може да се приеме, че принципно е допустимо уговарянето на тежестта като модалитет и при сделки, различни от завещанието и дарението. Теоретично невъзможността за такава би могло да се обоснове само при едностранни сделки, различни от завещанието. Що се касае обаче за договорите, определящо за разграничаването на тежестта от типичното същинско облигационно насрещно задължение следва да бъде изрично посочената воля на страните по договора, че са уговорили тежест. При липсата на такава, че задължението се уговаря като тежест по договора, то следва да се подчинява на общите правила на облигационното право и правното му действие не трябва да се ограничава от разпоредбата на чл. 18, изр. второ ЗН.
- УСЛОВИЯ ЗА ВАЛИДНОСТ НА МОДУСА КАТО КЛАУЗА ОТ СЪДЪРЖАНИЕТО НА СДЕЛКАТА
За да бъде източник на валидно задължение, самата клауза за тежест следва да е валидна.
Действителността на модуса се определя от общите правила, предвидени в чл. 26 и сл. ЗЗД, като по отношение на тежестта се прилага и специалното правило на чл. 42, б. „в“ ЗН и чл. 226, ал.3 ЗЗД.
Сделката дарение или завещание, сключена при тежест, след приемане поражда незабавно правни последици – безвъзмездно придобиване на имущество. Както и останалите модалитети, тежестта също следва да е възможна и непротиворечаща на закона и добрите нрави. В противен случай, уговорката за тежест е нищожна. За да се определи дали модалитетите, вписани в завещанието, са невъзможни, следва да се тълкува волята на завещателя, като се изходи от целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността, а отделните клаузи да се тълкуват във връзка помежду си (чл. 20 във вр. с чл. 44 ЗЗД).
Според чл. 226, ал. 3 ЗЗД и чл. 42, б. “в” ЗН обаче не само клаузата за тежест, но въобще дарението и завещанието под невъзможна тежест, са недействителни. В правната ни литература се различава фактическата от правната невъзможност на тежестта[6]. Обосновава се, че щом неизпълнението на фактически възможна тежест не се отразява върху правните последици на завещанието, на още по – голямо основание и невъзможността на тежестта не води до недействителност на завещателното разпореждане, т. к тя е еднаква с несъществуващата тежест. Сочи се също, че за нищожност на завещанието при фактическа невъзможност на тежестта може да се говори само ако от предвиждането на самата тежест личи желанието на наследодателя да обезсмисли направените завещателни разпореждания. В този случай обаче завещанието ще е нищожно поради липса на воля, а не поради невъзможност на тежестта.
В чл. 226, ал.3 ЗЗД се предвижда, че дарението е нищожно, когато то или мотивът, единствено поради който е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни. Тук също се поставя питането дали невъзможността на тежестта прави цялото дарствено разпореждане нищожно или нищожен ще бъде само модусът? Приема се, че по-справедливо би било да се търси запазване на дарението в сила, щом по вина на самия дарител е определена невъзможна тежест[7]. Считам обаче, че употребата ва категорията вина, отнесена към поведението на самия дарител при определяне на тежестта, едва ли е приемлива.
Същевременно ми се струва, че когато самата тежест изразява мотива на дарителя и е видно, че този мотив е противен на закона и на морала, би следвало да се приеме, че дарението е нищожно в цялост. Подобно е положението и при завещанието, направено под невъзможна тежест, ако е видно, че тя е единственото съображение за извършване на завещанието. Такова завещание ще бъде нищожно като противно на закона, тъй като не представлява едностранен безвъзмезден акт и задължение от тежестта няма да възникне[8].
Ако обаче от волята на завещателя може да се направи изводът, че има и други, решаващи за съставяне на завещанието мотиви и съображения (различни от натоварване на определеното лице с тежест), то ще бъде валидно като такова, съставено без модалитет, по аргумент от чл. 26, ал.4 ЗЗД. Това следва и от разпоредбата на чл. 42, б „в“ ЗН.
Както в по-старата практика на ВС (вж. напр. Р.116/1993, Ι г. о., ВС), така и в по-новата на ВКС (вкл. в решения при действието на новия ГПК, постановени по реда на чл. 290 ГПК) се приема, че тежест, вменяваща задължение за гледане на завещателя след съставяне на завещанието, влече нищожност на същото. (Вж. напр. Р. № 745/13.01.2011 г. по гр. дело № 79/2010 г., ІІІ г. о. на ВКС; Р. № 320/29.06.2010 г. по гр. дело № 5021/2008 г., І г. о. на ВКС и др.). Така напр. в Р.№ 597 от 15.06.2009 г. по гр. дело № 487/2008 г., I г. о. на ВКС, се приема, че завещание, с което на наследника по завещание се възлагат в тежест задължения за „доглеждане“ на завещателя, е нищожно по силата на чл. 42, ал.1, б. „в“ ЗН. Тази нищожност се обяснява с обстоятелството, че когато волята на завещателя е мотивирана единствено с това, да бъде вменено задължение да бъде гледан той или трето лице, изразена като условие или тежест, те са несъвместими с безвъзмездния характер на завещанието. Друг аргумент в случая е бил и невъзможността на тежестта – тя поражда задължение, когато произвежда действие и самото завещание – едва след откриване на наследството[9].
Тежест ще е обаче разпореждането към заветника „да продължава да се грижи за нас“, с което завещателят визира себе си и своята съпруга, защото гледането на съпругата е действие, което трябва да продължи и след смъртта на завещателя, или волята заветницата „да догледа“ сестрата на завещателката. В своята практика ВС също посочва, че тежестта може да се изпълнява едва след смъртта на завещателя, а гледането приживе не е изпълнение на тежест (Решение № 2283 от 09.07.1981 г. по гр. д. № 1742/1981 г., I г. о. на ВС).
Допълнително изискване към валидността на модуса може да се открие в случаите, когато тежестта съставлява завет в полза на трето лице. Когато тежестта, обременяваща наследник по завещание, е установена в полза на трето лице, тя би могла да се яви завет за облагодетелствания от нея, ако отговаря на изискванията за този вид сделки и изискванията за валидност на завета ще следва да се приложат към модуса.
Автор: проф. ИВАН РУСЧЕВ, д. ю. н.
[1] Тази теза е възприета от Павлова, М. Гражданско право – обща част. С., 2002, с. 504. За твърдението, че тежестта се среща предимно при завещанията и по-рядко при даренията вж. също Василев, Л. Гражданско право. Обща част. Варна, 2000, с. 281.
[2] Така изрично възможността тежест да се уговори и при възмездни сделки е обоснована от проф. Стефанов, Г. Гражданско право. Обща част. Юридически лица. Сделки. Представителство. Погасителна давност. С., 1995, с. 94. В същия смисъл проф. М. Марков изказва виждането, че уговарянето на тежест е възможно и по един двустранен възмезден договор – вж. Помагало по Гражданско право Modus studendi, Тасев С. и М. Марков, Сиби, С. 2004, с. 191.
[3] Бъров, Д. Учебник по гражданско право с увод в правото, Книгоиздателство на фонда „Научни цели“ при ВУССНИ, Свищов, 1948г., с. 269.
[4] На противното мнение Ганев В. Учебник по обща теория на правото, Ч. I. С. 1932, с. 169.
[5] Василев Л. цит. съч. цит.стр.
[6] Цанкова, Ц, цит. съч. с.132- 133.
[7] За обосноваване на тезата, че неизпълнението на тежестта при договора за дарение може да доведе до развалянето му, вж. Цончев, Кр. Договор за дарение. С., 2001, с. 117-119.
[8] Така Р. № 597 от 15.06.2009 г. по гр. д. № 487/2008 г., I г. о., ГК на ВКС, докладчик съдията Костадинка Арсова.
[9] Р. № 122 от 3.06.2013 г. по гр. д. № 902/2012 г., I г. о., ГК на ВКС, докладчик съдията Бонка Дечева.
Подобни статии
ИЗИСКВАНИЯ ЗА ВАЛИДНОСТ НА УСЛОВИЕТО В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО
ТЕЖЕСТТА В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО – ОТГРАНИЧЕНИЕ ОТ НЯКОИ СХОДНИ ФИГУРИ
ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА ВОДЕНЕТО НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО
УСЛОВИЕ И УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО. ВИДОВЕ УСЛОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ КЛАУЗА ЗА ТЕЖЕСТ. ПОНЯТИЕ И ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ТЕЖЕСТТА
