Наказателно – процесуалният кодекс /НПК/ урежда въпросите за отговорността за разноски в наказателното производство в разпоредбите на чл. 187 – чл. 190 НПК.
Съдът се произнася по разноските с присъдата /арг. от чл. 301, т. 12 НПК/ или с определение по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, ако е пропуснал да се произнесе с нея. Разпоредбата на чл. 187 НПК предвижда, че разноските по дела от общ характер се поемат от бюджета на съответното учреждение или от частния тъжител по дела, образувани по тъжба на пострадалия. Подсъдимият не е задължен да заплаща предварително разноски във връзка с направените от него доказателствени искания, не само по дела от общ характер, но и по такива от частен характер /чл. 187, ал. 3 НПК/, като едва с присъдата, ако бъде признат за виновен, се осъжда да ги заплати в полза на държавата или на частния тъжител на основание чл. 189, ал. 3 НПК. Подсъдимият, който е признат за виновен, на основание чл. 189, ал. 3 НПК следва да заплати адвокатско възнаграждение на служебния защитник в полза на Националното бюро за правна помощ във всички случаи на задължителна защита /Тълкувателно решение № 4/2010 г. от 19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 4/2009 г. по описа на ВКС, ОСНК/. Признатият за виновен подсъдим дължи заплащане и на направените от частния обвинител и от гражданския ищец разноски, ако те са поискали това на основание чл. 189, ал. 3 НПК.
В разпоредбата на чл. 190 НПК е дадено нормативно разрешение на въпроса в чия тежест остават разноските по дела от общ и от частен характер, в случаите на прекратяване на наказателното производство или оправдаване на подсъдимия. Същата норма предвижда, че при делата от общ характер тези разноски остават в тежест на държавата, а по делата от частен характер – на частния тъжител.
В НПК не е предвидено при оправдаване на подсъдимия по наказателни дела от общ характер да му бъдат заплатени направените от него разноски от страна на държавата, на частния обвинител или гражданския ищец. В тази връзка в практиката се поставя въпросът дали в този случай е приложима разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, съгласно която ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. На този въпрос следва да се отговори отрицателно. Не би могло да се приеме, че е налице законодателен пропуск, който да бъде запълнен с разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, каквито доводи се изтъкват често в практиката. При наказателните дела от общ характер, пострадалият не е инициатор на наказателното производство, какъвто е тъжителят по дела от частен характер и гражданският ищец в гражданския процес. Законът му дава възможност да участва във вече образуваното наказателно производство, в съдебната фаза на което има право да предяви своята гражданскоправна претенция за вреди и то само на основание чл. 45 ЗЗД. За разлика от гражданския процес, в наказателното производство гражданският ищец не заплаща такси, не внася предварително депозити за изготвяне на експертизи или за събиране на други доказателства, ползва се от събраните по делото доказателства в резултат на усилията на държавното обвинение. Всичко това е предвидено за улеснение на пострадалия и е резултат от изпълнението на задължението на държавата да създаде пряк път за защита на увредените му интереси в резултат на престъплението, като се цели и процесуална и материална икономия чрез провеждане на едно производство. От друга страна, пострадалият, конституирал се като граждански ищец, е ограничен да съобразява своята процесуална активност с разпоредбите на НПК, свързани с вида и средствата за доказване на своята претенция. Той не може да изменя основанието на иска си, доколкото то е предопределено от фактическото обвинение, както и да прави искания, несъвместими с естеството на наказателния процес. Следователно, макар и улеснен в някои отношения, пострадалият е ограничен да се съобразява с особеностите на наказателното производство и не може да използва всички процесуални възможности да доказва претенцията си по начина и със средствата, които предоставя ГПК. Всичко това е отчетено от законодателя, който не е предвидил задължение за гражданския ищец да заплаща разноски на подсъдимия в случай на отхвърляне на предявения граждански иск или неуважаването му в пълен размер, така както е предвидено в чл. 78, ал. 3 ГПК. Тази разпоредба е неприложима и поради това, че в наказателния процес, подсъдимият макар и да се защитава срещу предявения от пострадалия граждански иск, няма качеството на ответник по смисъла на ГПК, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 89 НПК, граждански ответници в съдебното производство са лицата, срещу които е предявен граждански иск, с изключение на подсъдимия. След като не е ответник, подсъдимият не може да се позовава на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, която в случая е неприложима. От друга страна, правното основание за възникване на наказателната и на гражданската отговорност е деянието, в извършването на което е обвинен подсъдимият. Гражданският иск в наказателния процес има изключително и само акцесорен характер. Правната помощ се осъществява чрез защита срещу повдигнатото спрямо подсъдимия обвинение, а защитата срещу предявения иск е допълнителна, поради което оценката й не може да бъде отделена и отграничена. При такава невъзможност законодателят е предвидил в наказателния процес направените разноски от подсъдимия по делата от общ характер да не се възстановяват. Подобни претенции могат да бъдат реализирани в отделно производство по реда на специален закон, какъвто е Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /в този смисъл е Решение № 38 от 03.02.2017 г., постановено по н.д. № 39/2017 г., по описа на ВКС, І н.о./.
Когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител /арг. чл. 190, ал. 1 НПК/. По отношение на размера на дължимото в този случай адвокатско възнаграждение често възниква въпросът дали е приложима разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК в наказателното производство? Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Отговорът на поставения въпрос е отрицателен, тъй като в разпоредбите на чл. 187 – 190 НПК се съдържа изрична регламентация на разноските в наказателното производство, като не е предвидена възможност за тяхното намаляване или за прилагане по аналогия на разпоредби на ГПК /в този смисъл е и Решение № 38 от 03.02.2017 г., постановено по н.д. № 39/2017 г., по описа на ВКС, І н.о. /. В практиката на ВКС, обаче, се срещат и решения, според които разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК се прилага в наказателното производство по аналогия. Така например, в Решение № 163 от 13.04.2010 г., постановено по н.д. № 14/2010 г. по описа на ВКС, I Н.О., е прието следното: Не е налице в НПК законов текст като чл. 78, ал. 5 от ГПК, даващ възможност за присъждане на по-нисък размер от претендираните (съответно доказаните) от страната разноски в частта им за заплатеното адвокатско възнаграждение, при прекомерност с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Въпреки че НПК не съдържа разпоредба за “прекомерност” на адвокатското възнаграждение като част от присъжданите на съответната страна разноски по наказателното дело, те не следва да се използват като средство за възпиране и ограничаване правото на защита на противната страна, като евентуална бъдеща злепоставяща я икономическа последица от постигнатия резултат по делото. Както Конституцията, така и НПК гарантират правото на всеки гражданин на адвокатска защита и тъй като ползването на такава е свързано и с материални възможности, при договорно избран защитник или повереник (доколкото не се е възползвала от Закона за правна помощ), страната има право на възстановяване на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение. То обаче следва да е договорено в справедлив размер, като “губещата” насрещна страна, която следва да ги възстанови, също не следва да бъде злепоставяна. Затова ВКС в настоящия си състав намира, че текстът на чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да се приложи “по аналогия”, доколкото възражението на защитата на жалбоподателя за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение на повереника на тъжителите не касае наказателната отговорност на подсъдимия (където аналогията по принцип е недопустима или крайно ограничена). Тъжбата е подадена от петима бивши работници към фирмата на подс. Г., за деяние, осъществено при една и съща фактическа обстановка, но с вредоносен резултат за повече пострадали (в случая, за петимата тъжители) и при забраната на чл.26, ал.5 от НК и липсата на квалифициращо обстоятелство при отправяне на закана към повече от едно лице, осъщественото от подсъдимия може да бъде прието за едно деяние, с което в “еднородна идеална съвкупност” се причиняват съставомерни последици за повече лица. За установяването му са ангажирани едни и същи доказателства и доказателствени средства. Делото в първата инстанция е протекло, като съдебно следствие и произнасяне по съществото на спора, фактически в три съдебни заседания, на две инстанции и е поставено за проверка от ВКС. Според чл.13, ал.1, т.2 от Наредба № 1/2004 г., минималното адвокатско възнаграждение за една инстанция съобразно обвинението е 300 лв. Същото не се отличава с правна и фактическа сложност, въпреки възникналите спорове по правната квалификация и по фактите и затова ВКС намира, че за адвокатско възнаграждение на повереника адв. М. е справедливо да се присъди тройният дължим се размер от 900 лв, плюс 100 лв за продължителността на процеса, увеличено с още 500 лв заради петимата тъжители или общо 1500 лв, т.е. по 300 лв за всеки един от тях, което е и 5 пъти повече от минимално предвидения хонорар за това обвинение. До този размер следва да бъде намалено присъденото като разноски за всеки един от тях във въззивното решение.
Тезата за приложимост по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК в наказателното производство не може да бъде споделена. Това е така, тъй като в НПК не е предвидена такава възможност, а регламентацията на отговорността за разноските в наказателното производство е ясна и изчерпателна. Друг е въпросът, доколко е справедливо по наказателните дела при прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение да няма възможност същото да бъде намалявано съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. Този въпрос, обаче, следва да бъде решен единствено чрез законодателния процес.
Автор: Кристиян Трендафилов
Подобни статии
ОТ КОЙ МОМЕНТ ЗАПОЧВА ДА ТЕЧЕ СРОКЪТ ЗА ОБЖАЛВАНЕ НА РАЗПОРЕЖДАНЕТО ПО ЧЛ. 254, АЛ. 1 ОТ АПК? ПРЕГЛЕД НА ПРОТИВОРЕЧИВАТА ПРАКТИКА НА ВАС
В какъв срок се погасява по давност вземането за възнаграждение на управителя на търговско дружество, произтичащо от сключен договор за възлагане на управлението? Преглед на противоречивата практика на ВКС
ПРЕГЛЕД НА ЧАСТ ОТ СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА НА ВКС И ВАС, КАСАЕЩА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ
Необходимо ли е наследникът да демонстрира спрямо останалите завладяването на имота в хипотеза, когато фактическата власт е предадена от наследодателя на един от наследниците му и до момента на смъртта на наследодателя не е изтекъл 10 годишният давностен срок? Преглед на противоречивата практика на ВКС.
ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС ПО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛ.229, АЛ.1 Т.5 ОТ ГПК
