ПРИЗНАВАНЕТО НА ОТКАЗ ОТ ЧУЖДО ГРАЖДАНСТВО КАТО УСЛОВИЕ ЗА УПРАЖНЯВАНЕ НА ПАСИВНО ИЗБИРАТЕЛНО ПРАВО В БЪЛГАРИЯ

Политическата криза в България през лятото на 2021г. придоби конституционни измерения с отправеното искане от група депутати до Конституционния съд относно двойното гражданство на Кирил Петков като министър на икономиката. Подобен проблем стои пред българското общество не за пръв път в условията на съвременната българска Конституция.[2] Първият такъв случай е с Жорж Ганчев като народен представител, а вторият с Петър Бояджиев като кандидат за министър председател. В момента, повече от 25 години по-късно пред Конституционния съд стои сходен казус. На 16 август 2021 г. е образувано дело[3] за установяване на противоконституционност на Указ № 129 от 10.05.2021 г. на президента на Република България[4] в частта, с която за служебен министър на икономиката е назначен Кирил Петков, поради наличие на двойно гражданство към момента на назначаването – българско и канадско. Видно от множество публикации в медии според самия Кирил Петков, той е изпълнил изискването на Конституцията, като с декларация се е отказал от своето канадско гражданство преди назначаването му за министър.[5] Подобни са и част от твърденията на Жорж Ганчев, които обаче Конституционният съд не възприема през 1995г., а изисква наличието на изричен документ от компетентния съобразно националното законодателство чужд орган, че гражданството на лицето е прекратено към конкретна дата.

В чл. 65 ал. 1 от българската Конституция се съдържа изискването за народен представител да може да бъде избиран български гражданин, който няма друго гражданство. Това условие е предвидено и за избор на президент, вице-президент, министър-председател и министър.[6] По този начин българската Конституция предвижда, че членовете на висшите политически органи в България е необходимо да бъдат български граждани, които нямат друго гражданство.[7] В този смисъл, за да бъде избрано[8] за депутат, министър, министър-председател, вице-президент или президент едно лице български гражданин (което отговаря и на другите условия за съответния избор) трябва да се освободи от свое друго гражданство, ако има такова. Според Конституционния съд това е абсолютно условие и неговата липса прави лицето неизбираемо.[9] По дело[10] относно избираемостта на Жорж Ганчев за народен представител, Конституционният съд приема, че загубването на чуждо гражданство не може да настъпи автоматично, а е необходимо наличието на акт на компетентния орган на чуждата държава при спазване на процедура съобразно националното право на чуждата държава. В конкретния случай през 1995г. главният прокурор на Република България е поискал от Конституционния съд установяване на неизбираемост и прекратяване на пълномощията на народния представител Жорж Ганчев, тъй като към момента на избора е имал двойно гражданство – българско и американско[11]. Позицията на Жорж Ганчев е, че с декларация той се е отказал от американско гражданство, като същевременно се позовава и на други основания, че е загубил американското си гражданство.[12] Конституционният съд обаче приема формален подход и заключава, че тъй като гражданството има публичноправен характер със значими правни последици, то субективната преценка на лицето е правно ирелевантна, а значение за освобождаване от гражданство може да има само спазването на националната процедура по освобождаване от гражданство, която процедура следва да завърши със съответен акт на компетентен чуждестранен орган.[13] По делото Конституционният съд приема за установено, че не са налице посочените условия и съответно, че Жорж Ганчев е бил неизбираем към момента на избора, и съответно прекратява пълномощията му на народен представител. В този случай сериозно внимание заслужава особеното мнение на конституционния съдия Тодор Тодоров, който счита че решението на Конституционния съд е “постановено при непълнота на доказателствата и необоснованост на правните изводи“, като убедителен аргумент е че България като суверенна държава има правото да счита дадено лице само за свой гражданин и не следва това право на България да се поставя в подчинено положение на чужда държава и на евентуален акт на административен орган на чуждата държава.[14]

Сега, макар и допуснато за разглеждане, е интересно дали делото относно гражданството на Кирил Петков ще бъде разгледано по същество с оглед противоречивата практика на Конституционния съд в такъв тип случаи. В момента Кирил Петков не е вече министър на икономиката и стои въпросът дали направеното искане ще бъде отклонено поради липса на интерес. Така например Конституционният съд приема за допустимо искане и обявява за противоконституционен чл. 98 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България в редакция от 2005г.,[15] макар че към момента на решението (21 август 2007г.) същата разпоредба е отменена.[16] Според особеното мнение на конституционния съдия Лазар Груев нормата не може да бъде прилагана.[17] Същевременно обаче в сходна ситуация след като допуска разглеждането на дело №2/2015г. за установяване на противоконституционност на параграф 8, ал. 1 от преходните разпоредби към Закона за приватизация и следприватизационен контрол,[18] Конституционният съд след отмяна на параграфа отклонява искането за обявяване на противоконституционност и прекратява производството по конституционното дело. Тъй като Кирил Петков не е вече министър, искането за установяване на противоконституционност на указа на президента в частта, с която е назначен за служебен министър на икономиката, може да бъде отклонено. Указът в тази му част не подлежи на прилагане в бъдеще[19] и поради това няма легитимен интерес от установяване на противоконституционност.[20] Конкретното дело обаче е значимо в политически аспект и е трудно да се предвиди дали Конституционният съд ще отклони искането. Дори и да се произнесе обаче, решението на Конституционния съд би имало значение предимно в политически и морален план.

Ако бъде разгледано по същество делото, е интересен въпросът дали Конституционният съд вече е преодолял първоначалните си колебания и дали ще промени формалния подход при установяване на наличието или липсата на чуждо гражданство. Основания за такова разбиране е позицията на Конституционния съд, че при обществена необходимост може да преразгледа свои предишни становища.[21] В случая обаче допълнителна сложност представлява въпросът дали признаването на отказ от чуждо гражданство може да се включи в широкото разбиране за наличие или липса на чуждо гражданство или това би било попълване на празнини в Конституцията. Тук обуславящ въпрос е компетентен ли е Конституционният съд, тълкувайки Конституцията,[22] да попълва празнини в нея. По този въпрос няма единно мнение в българската конституционна теория.[23] В сравнителен план Федералният конституционен съд на Федерална Република Германия приема правомощия на съдилищата относно „творческо правораздаване“ при развитие на правото.[24] Същевременно Европейският съд по правата на човека аргументира разбирането за динамично тълкуване на Конвенцията. Още през 1978г. по делото Тайрър (Tyrer)[25] Съдът приема, че Конвенцията „[…] е жив инструмент, който […] трябва да бъде тълкуван в светлината на съвременните условия.“[26] Принципно всеки Конституционен съд е изправен пред проблема за суверенитета на държавите и възможните колизии на международните норми с нормите от вътрешния правен ред на държавите. В конституционната теория се приема, че „[…] тълкуването на правните норми е динамичен процес, който се обуславя и от многообразието на постоянно изменящите се обществени отношения.„[27] Тоест когато тълкуваме конституционните норми, то следва да ги тълкуваме с оглед развитието на обществото и възприетите ценности. В този смисъл е и становището на българския Конституционен съд, че: „Ефективността на юридическите уредби и дейности зависи от съответствието им с нуждите на социалния живот и когато общественият интерес изисква – ще се извърши промяна […].“[28]

С практиката си Конституционният съд приема, че има правомощия да попълва празнини в Конституцията, макар и да използва аргументация във връзка с тълкуването на Конституцията.[29] В този смисъл не е невъзможно Конституционният съд да аргументира тезата, че за валиден отказ от чуждо гражданство следва да се приеме момента на официална декларация за отказ от чуждото гражданство. В случая такава декларация може да се приеме за валидна, ако е направена както пред чужд компетентен орган съобразно националното право на чуждата държава, така и пред български орган, като обаче и в двата случая българската държава следва да уведоми по официален дипломатически път чуждата държава, че ще счита лицето само за български гражданин от датата на декларацията.

Европейският съд по правата на човека е разглеждал дело с България относно непризнаване на отказ от гражданство. По делото Ринер (Riener)[30] г-жа Янка Ринер – родена като българска гражданка, получава австрийско гражданство по натурализация, като България отхвърля молби през 1989г., 1994г. и 1995г. на г-жа Ринер за отказ от българското й гражданство. Австрийското право принципно допуска натурализация, само ако кандидатстващият няма друго гражданство. Изключение се допуска обаче, ако лицето е показало, че това е било невъзможно по националното право на другата държава.[31] В този смисъл Австрия е избрала да не признава чуждо гражданство за целите на своята процедура по натурализация, когато е невъзможен отказа от чуждо гражданство.

В исторически аспект идеята за гражданство, националност или поданство може да се проследи до древността. Един от първите основополагащи трудове в тази област е на Аристотел, според който основният елемент при определянето на гражданството са политическите права – участие в управлението.[32] В миналото националността или поданството са разбирани предимно като връзка на лоялност между поданика и монарха.[33] Еманация на това разбиране е непризнаването на американското гражданство по натурализация от Британската империя и принудителната мобилизация на американски моряци да служат в британския флот.[34] В този смисъл освобождаването от едно гражданство и придобиването на друго не винаги се е възприемало, като това започва широко да се признава чак през ХІХ век. В България Търновската конституция[35] макар и да използва термина поданство има модерна за времето си уредба, която предвижда дори възможност за отказване от българско поданство след изпълнение на военния дълг и другите задължения към държавата. Концепцията за гражданство е относително нова в исторически план – от Френската революция, когато се изоставя идеята за поданството и се въвежда понятието гражданин (като активен участник – субект).[36] След Втората световна война Всеобщата декларация за правата на човека[37] предвижда възможността за отказ от гражданство като основно човешко право. В научни статии също има опити за обосноваване на такова право.[38] Съвременната българска Конституция от 1991г. предвижда същото право. Когато се разглежда гражданството като право трябва да се има предвид, че са налични три типа права – право на самото лице на гражданство, право на неговата държава да приема или да не приема лицето за свой гражданин, и съответно права на чуждите държави да признават или да не признават дадено лице за гражданин на друга държава. В случая са важни не само основните права на лицето на гражданство и промяна на гражданство, но и международния ред и отношенията на суверенни държави съгласно международното право. Гражданството се възприема като един от основните държавоформиращи елементи[39] и като такова засяга държавния суверенитет и международния правов ред. Съществено за изясняване на международното право е решението по Делото Нотебом[40] на Международния съд в Хага. Делото е относно спор между Лихтенщайн и Гватемала относно г-н Нотебом и негово имущество в Гватемала. Искът на Лихтенщайн срещу Гватемала се основава на твърдения, че Гватемала е нарушила международното право с определени свои действия срещу г-н Нотебом, гражданин на Лихтенщайн по натурализация, и срещу негово имущество. Според Съда основният въпрос по делото е дали лихтенщайнското гражданство на г-н Нотебом, придобито по натурализация, следва да бъде признато от останалите държави и в частност от Гватемала. Установени факти по случая са, че през 1939г. г-н Нотебом, германски гражданин по рождение, с местожителство в Гватемала от 1905г., получава гражданство на Лихтенщайн по натурализация, като му е издаден паспорт и удостоверение за това. В действителност обаче центърът на неговия жизнен интерес (бизнес, семейство, дом) остава в Гватемала, а връзките му с Лихтенщайн са слаби. Целта на г-н Нотебом е да придобие гражданство на Лихтенщайн като неутрална държава през Втората световна война. Въпреки че Гватемала издава виза на г-н Нотебом като гражданин на Лихтенщайн и го вписва като гражданин на Лихтенщайн в свой регистър на чужденците, то Международният съд потвърждава правото на Гватемала да не признава г-н Нотебом за гражданин на Лихтенщайн, тъй като основните връзки и жизнени интереси на г-н Нотебом не са с Лихтенщайн. За да достигне до този извод Съдът прави преглед на международното право и установява, че всяка суверенна държава сама определя с националното си право правилата за даване на гражданство, но е въпрос на международното право дали дадено гражданство ще бъде признато от друга държава, и когато се установява това следва да се преценят действителните връзки между лицето и дадената държава (местожителство, център на интереси, семейни връзки, и др.).

Куриозното в българския случай (Жорж Ганчев) е, че българската държава изглежда, че доброволно се отказва от права (суверенитет)[41] и признава правата и суверенитета на чужда държава, когато дори няма данни чуждата държава да търси такъв ефект, като същевременно българската държава отрича правата на лице, което иска да бъде изключително неин гражданин и да участва в политическия й живот. В този аспект изглежда в интерес на българската държава, българския народ и лицата, искащи да участват активно в политическия живот, да се възприеме позиция, при която България да уведомява чуждата държава, че с оглед направена декларация от лице, България ще признава лицето само за български гражданин, считано от определена дата. Това по никакъв начин не би било нарушение на нормите на международното право, като се изхожда от връзките на лицето с България, а би било добра дипломатическа практика, и същевременно рискът от негативна реакция на чуждата държава би бил относително малък. Не съществуват легитимни причини това да се счете за противоречащо на международното право увреждане на интересите на чуждата държава, тъй като чуждата държава съобразно своето национално право ще може да реши въпроса с гражданството на лицето, но в отношенията с България, ще е известена, че България не признава лицето за чужд гражданин от определена дата с оглед осъществяване на негови политически права в България. Още повече, че това е желанието на самото лице, а ограничението за неизбираемост е предвидено едностранно от България съобразно националното й законодателство и не засяга по никакъв начин суверенитета на друга държава.

В случая с Кирил Петков е публично известно,[42] че всички негови съществени връзки са с България: неговият бизнес е в България, неговото семейство е в България, неговото местожителство е в България, той извършва благотворителна дейност в България, участва активно в политическия живот на България и др., докато с Канада има предимно формална връзка. В този смисъл евентуално признаване на отказа на Кирил Петков от канадско гражданство от момента на направена от него декларация и считането му само за български гражданин от тази дата с оглед упражняване на политически права в България, би било израз на суверенитета на България и не би било в нарушение на нормите на международното право. Тъй като не съществуват норми на международното право, съобразно които България да има задължение да признава канадското гражданство на Кирил Петков до момента, до който Канада не потвърди това съобразно националното си право, и съответно да му отказва определени политически права, то друг подход, при който позицията на България е поставена в зависимост от позицията на чужда държава (Канада), би означавал доброволен отказ от суверенитет на България. Същевременно няма данни Канада да е против евентуално такова признаване от страна на България на отказа на Кирил Петков от канадско гражданство, като евентуално самоограничаване на България би имало само вътрешнополитически измерения. Тук следва да се разграничава признаването на отказа на Кирил Петков от канадско гражданство и правото на Канада да продължи да счита Кирил Петков за канадски гражданин съобразно националното си законодателство до приключване на процедурата по отказ съобразно канадското право. В този смисъл е възможно в определен момент Кирил Петков да е считан само за български гражданин от България, а същевременно други държави и в частност Канада, да го считат и за канадски гражданин. Ако изходим от заключенията на Международния съд в Хага по Делото Нотебом, то в случая съобразно международното право България има право спрямо Канада и спрямо другите държави да признава Кирил Петков само за български гражданин, а евентуалното искане на Канада или друга държава спрямо България да признае на Кирил Петков канадско гражданство, не би произвело действие спрямо България, тъй като всички действителни връзки на Кирил Петков са с България. Такъв подход не би представлявал някаква нова българска политика, защото съгласно Закона за българското гражданство[43] български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство (освен когато по закон е предвидено друго). Такъв подход не противоречи на международното право и е еманация на суверенитета на България.

В заключение следва да отбележим в сравнителен план, че през ХХ век съдът се утвърждава като основен популяризатор на идеята за разширяващата се закрила на човешките права и свободи, като често разширява и съдържанието на самите права и свободи. В този смисъл не би било неочаквано развитие по темата за признаване на отказа от чуждо гражданство като право и в българския Конституционен съд. Същевременно обаче не бива съдилищата с конституционни правомощия да се натоварват с прекалени очаквания за развитие на правото.[44] Такива сложни и противоречиви политически теми следва да се разглеждат като прерогатив на законодателната власт и не трябва често да се търсят радикални правни промени по пътя на конституционното съдопроизводство. Затова преценката за необходимост от такова решение следва да бъде направена само след задълбочена дискусия и то на базата на предварителен обстоен анализ и оценка на предполагаемите ефекти.

[1] адвокат при САК, България, и Щат Ню Йорк, САЩ, доктор по конституционно право

[2] Конституция на Република България (обн. ДВ, бр.56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991 г., мн. изм. и доп.)

[3] Дело № 18/2021г. на КС – допуснато.

[4] Обн., ДВ, бр.39/2021 г.

[5] Виж например, Кирил Петков твърди, че е направил всичко необходимо за отказа от канадско гражданство, публикувано онлайн на https://dariknews.bg/novini/bylgariia/kiril-petkov-tvyrdi-che-e-napravil-vsichko-neobhodimo-za-otkaza-ot-kanadsko-grazhdanstvo-2280619, проверено на 30.09.2021г. в 17:10ч. и Кирил Петков: въпросът с гражданството ми е решен, публикувано онлайн на https://www.dnes.bg/obshtestvo/2021/08/25/kiril-petkov-vyprosyt-s-grajdanstvoto-mi-e-reshen.501620, проверено на 30.09.2021г. в 17:30ч.

[6] Сходно изискване има и за заемане на длъжност съдия, следовател и прокурор. Съгласно чл. 162 от Закона за Съдебната власт за съдия, прокурор и следовател може да се назначи лице, което има само българско гражданство. (Обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г.)

[7] Тази статия няма за цел обсъждане на причините или смисъла за съществуването на това изискване.

[8] Относно представителното управление в България виж подробно Киров, Пл. Конституиране на представителното управление в България. София: Сиела, 2015, и Близнашки, Г. Парламентарно право. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2015

[9] Виж Решение № 2 на КС от 1995г., обн. ДВ бр. 39/1995г.

[10] Пак там.

[11] Гражданство на САЩ.

[12] Представени са аргументи, че Жорж Ганчев е загубил американското си гражданство както съгласно националното право на САЩ, така и съгласно Договора за натурализация между България и Съединените Щати (Ратифициран с Указ № 1655 на Цар Борис III от 30.03.1924 г. – ДВ, бр. 3 от 1924 г., обн., ДВ, бр. 3 от 1924 г., в сила от 5.04.1924 г. Договорът е денонсиран и е прекратен от 17.04.2003г. Виж писмо от Министерство на правосъдието с изх. №97-00-518/2009г., публикувано онлайн http://www.bulgaria-embassy.org/wp-content/uploads/2017/04/Treaty_BG_USA-Citizenship.pdf, проверено на 30.09.2021г. в 15:30ч.)

[13] В своето решение (Решение № 2 на КС от 1995г., обн. ДВ бр. 39/1995г.) Конституционният съд приема: „Поради публичноправния характер на института за гражданството, свързан със значими правни последици, без правно значение е субективната преценка на Жорж Ганчев Ганчев по въпроса за придобиване и загубване на американското гражданство. Не е достатъчно да са налице материалноправните предпоставки за освобождаване от американско гражданство. Необходимо е да е осъществена предвидената със закон процедура, която завършва с издаване на съответен държавен акт.“

[14] Пак там. Виж Особено мнение на конституционния съдия Тодор Тодоров, според който „международно признатото с договора право на българската държава да счита определено лице само за свой гражданин. Това право на българската държава има суверенен характер. То може да бъде ограничавано само с изричното й съгласие, изразено в самия договор. Изискването за спазване на националната процедура за изгубване на гражданството на другата договаряща държава е абсурдно. Това би означавало да се подчини международно признатото право на българската държава да счита определено лице само за свой гражданин при наличието на предвидените в договора условия на волята на една чужда администрация. Оказва се, че ако чуждата държава не издаде предполагаемия акт за освобождаване от гражданство (каквото задължение по договора тя няма), правото на българската държава не може да се осъществи, въпреки че са налице изрично посочените в договора условия. Подобно тълкуване обезсмисля целия договор и е в нарушение на чл. 31, ал. 1 от Виенската конвенция за правото на договорите.“

[15] ДВ, бр. 38 от 2005 г.

[16] Считано от 01.01.2008г.

[17] Особено мнение на конституционния съдия Лазар Груев, Решение на КС №7 от 2007 г., обн., ДВ, бр. 68 от 21.08.2007 г.

[18] Обн., ДВ, бр.72/2006 г., изм., ДВ, бр.65/2008 г., изм. и доп., ДВ, бр.18/2010 г., отм., ДВ, бр.34/12.5.2015 г.

[19] Относно указите на президента Конституционният съд приема, че при обявяването им за противоконституционни прилагането е ex tunc (назад във времето от самото издаване на акта) по отношение на преките последици. В случая това се отнася относно самото назначаване на Кирил Петков за министър (Решение на КС №3 от 2020 г., обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 г.). Относно другите последици Конституционният съд отчита, че следва да е водещ принципа на правната сигурност, като приема „В този случай решението на Конституционния съд не застрашава правната сигурност, защото има действие само по отношение на преките последици на обявения за противоконституционен ненормативен правен акт и не засяга останалите правни последици, настъпили след приемането му, които произтичат от други закони. Последните не са правни последици на обявения за противоконституционен ненормативен правен акт и поради това не се обхващат от действието назад във времето на решението за противоконституционност.“ Виж подробно относно проблеми при тълкуване на конституцията в Сталев, Ж. Проблеми на конституцията и на конституционното правосъдие. София: Сиела, 2002, и в Спасов, Б. Учение за Конституцията. София: Сиби, 1997.

[20] Възможни са различни мнения относно валидността на действията на Кирил Петков като министър, но с оглед правната сигурност, доверието в институциите и стабилността в държавата, следва да се приеме, че действията и актовете на министъра не следва да бъдат засегнати при евентуално обявяване на противоконституционност на указа за назначаването му за министър. В този смисъл следва да се разбира и Решение на КС №3 от 2020 г., обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 г.

[21] Виж Решение на КС № 4 от 2012 г., обн., ДВ, бр. 28 от 06.04.2012 г. В него се приема, че: „Конституционният съд обаче не е обвързан “завинаги” от своите правни разбирания. Развитието на правото е обективен процес, което позволява тълкуването на правните разпоредби да бъде “отворено” и към други виждания, както и да държи сметка за осъществените междувременно значими промени в обществения живот. Аргументите за стабилност на съдебната практика и за еднакво произнасяне по сходни случаи за в бъдеще нямат по-голяма тежест в сравнение със съображенията за развитие на правото, като всяко отклонение от досегашната практика трябва да бъде обосновано и оправдано. Поради това при установена обществена необходимост Конституционният съд може да формира нови разбирания и нови правни категории, които да са повлияни от еволютивното правно мислене и от оценката на променените обстоятелства, поради което тези съображения придобиват по-голяма тежест. Примери за такава мотивираната промяна на становища са налице в досегашната практика на Конституционния съд.“

[22] Виж Павлова, М. За тълкувателната дейност на Конституционния съд, Съвременно право, 2004, бр.4, с.35-47.

[23] Виж подробно Симеонов, В. Конституционен законодател ли е Конституционният съд? (относно допустимостта на искането за задължително тълкуване по к. д. № 25 от 1995 г.), Научни трудове на Института за държавата и правото XII, 2015, с. 73-81.

[24] Виж Швабе, Ю. и др. Избрани решения на Федералния конституционен съд на Федерална Република Германия, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2019, с.823-826 (Решение 34, 269 по делото Сорая)

[25] Tyrer v. the United Kingdom, no. 5856/72, ECHR Series A, no. 26

[26] Ibidem.

[27] Баламезов Б. Конституционен съд. София: Софи-Р, 1999, с. 79.

[28] Решение на КС № 13 от 2010г., обн. ДВ. бр.102/2010г.

[29] Виж Решение на КС № 22 от 1995 г., обн. ДВ, бр.105/1995 г. Конституционният съд използва в мотивите на решението обосновка, че извършеното представлява тълкувателна, а не законодателна дейност: „Конституционният съд не законодателствува, а само тълкува съгласно чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията настъпилите правни последици от решението на съда при хипотезата, когато с него се обявява за противоконституционен закон, който изменя или отменя действащ, изхождайки от идеята за правовата държава и върховенството на Конституцията (преамбюла и чл. 4 и 5 от Конституцията)“.

[30] Делото Ринер (Riener v. Bulgaria, № 46343/99, ECHR 2006).

[31] Stiller, M. (2019). Pathways to Citizenship for Foreigners in Austria, публикувано онлайн https://publications.iom.int/es/system/files/pdf/national-report-2019-citizenship.pdf, проверено на 29.09.2021г. в 15:30ч.

[32] Аристотел, Политика, София: Издателство „Отворено общество“, 1995, с. 64-65 (1275b)

[33] Стойчев, Ст. Конституционно право, 5 доп. изд., София: Сиела, 2002, с.201

[34] Russell, F. F. (1970). Dual Nationality in Practice—Some Bizarre Results. The International Lawyer, 4(4), 756–764, публикувано онлайн http://www.jstor.org/stable/40704697, проверено на 30.09.2021г. в 13:30ч.

[35] Конституция на Българското Княжество (приета на 16.04.1879 г.; изм. на 15.05.1893 г. и 11.07.1911 г.; отменена с Конституция на НРБ, приета от ВНС на 04.12.1947 г., ДВ, бр. 284 от 06.12.1947 г.)

[36] Друмева, Ем. Конституционно право, четвърто допълнено и преработено издание. София: Сиела, 2013, с. 57

[37] Приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948 г. Издадена в сборник от международни документи, 1992 г.

[38] Price, S. (2019). The Right to Renounce Citizenship. Fordham International Law Journal, 42(5), p. 1547–1581

[39] Друмева, Ем. Цит. съч., с. 50-67.

[40] Nottebohm Case (second phase), Judgment of April 6th, 1955: I.C.J. Reports 1955, p. 4.

[41] Подробно относно суверенитета виж Моллов, Ст. Принципът на суверенитета, София: Сиби, 2012

[42] Широко отразени са в медиите неговите изяви, включително и участието на съпругата му в кулинарно шоу.

[43] Обн., ДВ, бр. 136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г.

[44] Относно развитието на конституционализма виж Близнашки, Г. Общо учение за конституцията. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2019, и Киров, Пл. Процедурни аспекти на конституционните промени: Конституционализмът и еволюцията на учредителната власт, Юридически свят, 2002, бр.2.

адв. д-р Цветомир Тодоров[1]