Анализът на решението с №1 от 30.03.2009 година по гр.д № 2237/ 2008 год. на ВКС, І Гражданско отделение, по необходимост повдига и един общ въпрос:
В случаите на иск по чл. 59 от ЗЗД, основан на ползване на вещ без основание, формира ли се сила на пресъдено нещо по отношение на принадлежността на правото на собственост между страните по делото; Или, даденото от съда в мотивите на съдебния акт разрешение по въпроса за титулярството на собствеността в спор между обеднелия и обгатилия се, съставлява ли и решение за това, коя от страните е собственик на вещта.
По този въпрос съдебната практика не е предложила аргументиран извод или извод въобще. Схематично се приема, че решението по облигационния иск по чл.59 от ЗЗД, с което се присъжда обезщетение за ползване на чужда вещ без основание, не формира СПН за това, коя от страните в процеса е собственик на вещта. Съдът нямал задължение да се произнася с отделен диспозитив по въпроса за собствеността.
Разгледани в този ракурс, мотивите на ВКС са във формално съзвучие с наложилата се практика, според която не може да има обективен идентитет и СПН между исковете с правно основание чл. 59 от ЗЗД и спор за вещни права. Прост, успокояващ и завършен извод. Всъщност този подход е формалистичен, поради което и несъдържателен, тъй като не държи сметка за съотношението и връзката между предмета на делото и правния спор, от една страна и принципното изискване силата на пресъдено нещо да обхване целия спорен предмет.
Според проф. Сталев ( “Сила на пресъдено нещо в гражданския процес”, стр.117, изд. “ Села”, 2006 год.), правният спор е противоречие в твърденията на лицата, заинтересувани от известно правоотношение, относно съществуването, принадлежността или съдържанието на това правоотношение, и предизвиканото от това противоречие несъвпадане на тяхното поведение. Или, исковият процес преднамира правния спор, а не го създава (проф. Сталев, стр.117, Цит. Съч).
В случая, под основание по см. на чл. 55 – 59 от ЗЗД се разбира съществуването или липсата на валидно правоотношение – акад. Л. Василев, Облигационно право с. 578. Основанието при кондиционните искове винаги е правна категория — така академик Чудомир Големинов “Гражданскоправни източници на задължения” с. 184, изд. Тилиа, София 1999 г. Или, решаващата дейност на съда в разглеждания случай, по необходимост е концентрирана върху група правоотношения, обхващащи предмета на делото, сред които въпросите за това – коя от страните е собственик на вещта, и съществува ли основание (правоотношение), обуславящо ползването на вещта. Това са и част от спорните въпроси, внесени за разглеждане с исковата молба, и решаването им е задължение по смисъла на чл. 2 от ГПК, защото без произнасяне по въпроса за правото на собственост при иск по чл. 59 от ЗЗД, ще се стигне до недопустимо несъвпадане на предмета на делото с предмета на решението. Решението, или по точно диспозитивът му, според действащия ГПК е разпореждане по съществото на спора, който се очертава с исковата молба и отговора й. Ако в последния като спорно обстоятелство е въведена принадлежността на правото на собственост, то, за да изчерпи правния спор, съдът следва да вземе и окончателно решение по правото на собственост. По тази причина принципно, и като изходни положения са правилни мотивите на Решение по т.д. 1977/2013 год., ІІ, т.о на ВКС: “Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба” , макар и разглежданият от ВКС случай да се отнася до друг процесуален проблем.
В новите решения на ВКС по чл. 290 от сега действащия ГПК също са изложени сходни съображения:
– Решение по гр.д 1685/ 2009 год. ІІІ г.о: ”…………. основателността на иска за неоснователно обогатяване зависи единствено от наличието на две предпоставки: ищецът да е собственик на имота и ответникът да го владее без основание”;
– Решение по т.д.№1025/2009 г. ІІ. т.о. “Уважаването на иск за заплащане на обезщетение за ползването на определена вещ по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД предпоставя кумулативното наличие на няколко предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; липса на правно основание за ползването на вещта; настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника.”
Следователно, по никакъв начин не може се сподели допускането, че с иска по чл. 59 от ЗЗД се внася само петитум да се установи размера на обедняването, респ.обогатяването, защото последните са следствие от решението по същината на спора относно принадлежността на собствеността и респективно – ползването й. Едва ли в решенията по чл. 290 от ГПК относно чл. 59 от ЗЗД, посоченото условие ищецът да е собственик е такова за надлежно упражняване на правото на иск и допустимост на процеса. Цитираните решения на ВКС акцентират върху основната цел на процеса, целият спорен предмет да се изчерпи с решението, като под предпоставки за уважаване на иска по чл. 59 от ЗЗД се разбират всички елементи на спора и огледалния му дължим диспозитив.
Отхвърлянето на иска по чл. 59 от ЗЗД поради неустановено право на собственост на ищеца, създава пречка за уважаването на нов иск, при последващо предявяване, особено в случаите, в които е разгледано възражение на ответника, касаещо принадлежността на правото на собственост. В последния случай нов иск, на същото основание (сред което и твърдяно право на собственост, произтичащо от вече разгледан фактически състав), но за друг исков период би бил дори недопустим. Обратното и общоприето виждане на съдилищата, че уважаването на иск по чл. 59 от ЗЗД при установените предпоставки, указани в решенията по чл. 290 от ГПК, сред които и право на собственост на ищеца, не създава СПН за принадлежността на ползваната без основание вещ, е най-малкото небалансирано и внася процесуална непропорционалност в правата на страните.
Хипотеза (общоприета), че при вече уважен иск по чл. 59 от ЗЗД, ищецът е длъжен във всеки следващ процес със същия ответник да доказва отново правото си на собственост, е не само неразумна, но и условие за постановяване на взаимноизключващи се решения, в зависимост от способностите на съда или на процесуалните представители на страните. Или, изискването всеки път ищецът по иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД да доказва вече признати от един съд, еднакви фактически състави и основания, от които произтича правото му на собственост, не посреща изискванията за сигурност, еднократност и изчерпателност на процеса. Обикновеният потребител на правосъдие – страна в процес, и разумните му очаквания не биха възприели две, три, или купчина от противоположни разрешения, поради различни правни квалификации на еднакви факти, с оправданието, че нямало сила на пресъдено нещо, тъй като последната се формирала само от диспозитива, но не и от произнасяне в мотивите по преюдициални, спорни и обуславящи го права и правоотношения. Този крайно формалистичен похват не може да убеждава, а наподобява древен легислационен процес, доминиран от процесуалната пластика, а не от съдържането на правния спор и стремежа същият да се реши изчерпателно.
Представеното различно третиране на по същество две еднакви хипотези се дължи на общоприетото изискване всяко преюдициално правоотношение да се внася за разглеждане с отделен иск. Обемът на това изискване се нуждае от преосмисляне. Според действащия ГПК чл. 236, диспозитивът трябва да съдържа това, което съдът постановява по съществото на спора, а в отменения ГПК диспозитивът ( чл. 189, ал.1 б. „г”) е „това, което постановява съдът”. Разликата е дълбока и съдържателна, предвид и на това, че съществото на спора в цялата му съвкупност се определя едва с отговора на исковата молба. В разгледаната хипотеза на иска по чл. 59 от ЗЗД, ответникът може да въведе едно единствено възражение, че той, а не ищецът е собственик на вещта, без да оспорва размера на иска и това, че вещта е в негово владение. Така съществото на спора ще се ограничи само до това – кой е собственик. В този случай правните изводи на съда, като задължителна част от мотивите към решението, следва да съвпаднат с това, което се постановява по същество на спора, който спор може да е концентриран и само в един въпрос – кой е собственик на вещта ( тъй като останалите- кой държи вещта, размер на обезщетението, не се оспорват). Така и без нарочен диспозитив за принадлежността на правото на собственост в иска по чл. 59 от ЗЗД, позициите на страните, формиращи сърцевината на правния спор, ще предопределят последицата на решението – непререшаемостта на въпроса за собствеността. Традиционното и всеобщо възприето положение, че до непререшаемост ще се достигне само чрез отделен инцидентен иск, не държи сметка, че спорните обстоятелства, въведени в обстоятелствената част, но невключени в петитума, не винаги са само преюдициални, а са предмет и на самия иск, и на отговора на исковата молба. Следването на общоприета удобна процесуална логика би довело до абсурдното изискване самият спорен предмет да се внася за разглеждане чрез първоначален и неограничен брой инцидентни искове, което внушава цивилизационен регрес посредством налагащите се алюзии за процеса като съвкупност от искови формули, а не като окончателен изчерпателен акт на правосъдие и мъдрост, внасящ увереност в съществуването на правата на страните.
Идеята за това, че силата на пресъдено нещо е не само диспозитив, а групиране и решаване на всички спорни обстоятелства в единен акт (диспозитиви и мотив) според преценената за приложима правна норма, се промъква прецедентно, но убедително дори в практика на ВКС. Отчетливо и обнадеждващо е разрешението в решение № 242 по гр.д 149/2012 год на ІІ г.о., с което е оставено в сила решение на въззивната инстанция, обезсилващо първоинстанционно решение по иск за признаване недействителността на извършения отказ от наследство. Съдът – ВКС и второинстанционният са отчели, че между същите страни е налице предхождащо съдебно решение, с което е отхвърлен предявеният от З. М. иск за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС – че силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС, постановено по предявен от наследник иск за собственост на наследствен имот, обхваща и въпроса за действителността на отказа от наследството на ищеца, тъй като този въпрос е част от фактическия състав, на който се основава предявеното субективно право (независимо от липсата на изричен диспозитив в предхождащото съдебно решение).
В заключение, се налага необходимостта от преоценка – законодателна или тълкувателна, за обхвата на силата на пресъдено нещо, и съдържанието на диспозитива и адаптирането му с изискването решението на съда да е по съществото на спора ( консолидиращ се от искова молба и отговор с възраженията към него).
Подобни статии
Екзекуция на възстановената собственост – част 1
ПРЕГЛЕД НА ЧАСТ ОТ СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА НА ВКС И ВАС, КАСАЕЩА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ
СЪЩЕСТВУВА ЛИ ЗАКОНОВ РЕГЛАМЕНТ, ПО СИЛАТА НА КОЙТО ОРГАНИТЕ НА МВР ДА ИЗПЪЛНЯТ ОТПРАВЕНО ДО ТЯХ ИСКАНЕ ОТ СТРАНА НА СЪДЕБЕН ИЗПЪЛНИТЕЛ ЗА ВРЕМЕННО СПИРАНЕ ОТ ДВИЖЕНИЕ НА МПС?
Може ли практиката на СЕС да представлява обстоятелство по чл. 239, ал.1 от АПК за отмяна на влезли в сила решения на ВАС?
ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ВНЕСЕНА ГАРАНЦИЯ В ОБЕЗПЕЧИТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО СЛЕД ОТМЯНА НА ДОПУСНАТОТО ОБЕЗПЕЧЕНИЕ ОТ ГОРНАТА ИНСТАНЦИЯ
