Презумпцията по чл. 83 от ЗС в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК

I. Няколко уводни думи.

Съгласно разпоредбата на чл. 83 от ЗС който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Тази оборима презумпция е въведена от законодателя с оглед по-лесно доказване на владението, респ. правни последици, които законодателят прикрепва към този юридически факт. Въпреки наличието на тази презумпция, владението като юридически факт може да се доказва, съответно – да се опровергава (вкл. презумпцията), с всички доказателства и доказателствени средства, предвидени в ГПК.

По-долу в систематизиран вид са изложени по-важните произнасяния на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, които засягат разпоредбата на чл. 83 от ЗС.

II. Чл. 83 от ЗС и практиката на ВКС.
1. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован. За това задължение на съда в съдебната практика никога не е имало противоречие. Вторият въпрос е свързан с приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели, кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост.

С Решение № 3 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о., ГК е постановено разрешение в следния смисъл: „Владението е едновременно проявление на субективен и обективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху веща и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик – /ПП-6-74/. Субективният елемент на владението – намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. Презумпцията ползва владелеца, а не държателя, т.е. за да се приложи презумпцията, тези действия трябва да са доказани. Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага както в отношенията между владелеца и трети лица, които може да са и собственици, така и в отношения между съсобственици независимо на какво основание е възникнала съсобствеността /ТР № 1/2012 г. на ОСГК/. Възможно е предаване на владението от предишния собственик, или владелец /квазиправодаване/. То не е формален акт – може да стане с конклудентни действия, или да се изрази словестно. Когато владението е установено по този начин, или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС – приема се, че имота се владее от владелеца за себе си и без прекъсване.

В случай на съсобственост, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта, а ако я владее само един от тях, не винаги е ясно дали това владение се разпростира върху цялата вещ, или само върху идеалната част на този съсобственик, а за частите на другите съсобственици той упражнява само държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, в това тълкувателно решение е направено разграничение между двете хипотези – кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици. Разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно – ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици.

С ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че позоваването на придобивна давност е процесуално средство за защита на материално правните последици от изтичане на придобивната давност, че то не е елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост, че правото на собственост по давност се придобива автоматично при упражняване на владение с изтичане на законовия срок независимо дали се касае за владение на съсобственик, или за владение на имот от трето лице, което не е съсобственик.

С решение № 484/4.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г. I гр. о. по чл. 290 ГПК е прието, че в отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живее постоянно в съсобствения /сънаследствен/ имот, той е единствен за него и семейството му, подобрява го и го надстроява и това пряко се възприема от другите сънаследници, които не се противопоставят в период от 10 години – такива действия показват промяна на намерението за своене и придобиване по давност на владяния имот.

Настоящият състав възприема тази практика. Ако владението е предоставено от собственика или владелеца и лицето, на което е предадено извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя, или от предишния владелец, който не защити фактическото си състояние с просесорни искове и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, това сочи на промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай е предаването на фактическата власт изрично, или с конклудентни действия, а намерението за своене се разкрива от действията по пристрояване и надстрояване.“.

2. С Определение № 429 от 1.12.2014 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС и по чл. 83 ЗС, поради противоречие с практиката на ВКС – Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II г. о.

Въпросът е относим към въведеното от ищците евентуално придобивно основание – давностно владение, установено през 1994 г. въз основа на протокол от 7.03.1994 г. с представители на общинската фирма „С.“, която го стопанисвала към този момент и продължило повече от 16 години и при възражение на ответника в отговора на исковата молба, че макар началният момент на владението да е датата на Протокола за предаване на имота от „С.“ – 7.03.1994 г., то актът за общинска собственост е съставен на 25.11.1999 г. и следователно са изминали 5 години от предаването на владението, но същото не е добросъвестно и не е осъществен фактическият му състав.

В Решение № 45 от 16.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6533/2014 г., II г. о., ГК, е прието, че: „В. съд е приел за установено, че процесният имот е бил собственост на наследодателите на ищците М. и Т. В., от които е отчужден по уличнорегулационен план срещу заплатено парично обезщетение. С протокол от 7.03.1994 г. имотът е предаден на ищците от представители на общинската фирма „С.“, която го стопанисвала към този момент, а на 25.11.1999 г. е съставен акт за частна общинска собственост. Съдът е изложил съображения, че представения протокол, въпреки, че не е оспорен като документ, сам по себе си /при липса на други доказателства/ не може да обоснове извод, че владението на имота е предадено именно на посочената дата, а така също, че от този начален момент през 1994 г. ищците са упражнявали в продължение на предвидения в закона 10 годишен срок постоянно, явно и непрекъснато фактическа власт, като е счетено, че документите, установяващи плащане на местни данъци и такси не доказват реално упражнявана фактическа власт с намерение за своене и същото се отнася и до приложената скица-проект за изграждане на паркинг /доколкото липсват доказателства да са предприети действия по неговото изграждане/.

Посоченият извод на въззивния съд е направен в нарушение на процесуалните правила и в противоречие с практиката на ВКС по приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС и по чл. 83 ЗС, според която когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си, т. е. има качеството на владелец. В случая ответната Столична община е признала, че владението е предадено на ищците от общинската фирма „С.“ с протокола от 7.03.1994 г. и при липса на доказателства фактическата власт да е отнета от тях, следва на основание чл. 83 ЗС, че същите владеят имота и понастоящем. Обстоятелството, че на 25.11.1999 г. е съставен акт за частна общинска собственост е без правно значение, тъй като снабдяването на собственика с акт за правата му не отстранява фактическата власт на владелеца, нито води до прекъсване на придобивната давност съгласно чл. 116 ЗЗД, към който препраща чл. 84 ЗС.

Независимо от допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС, крайния извод на апелативния съд, че ищците не са придобили собствеността на процесния имот чрез десетгодишно давностно владение е правилен. Д. срок за имотите частна държавна и общинска собственост е започнал да тече от 01.06.1996 г., когато влиза в сила изменението на чл. 86 ЗС /ДВ бр. 33/1996 г./, според което давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. Следователно за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 1.06.1996 г. Десетгодишния срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането на течението на давностния срок е продължено до 31.12.2017 г. Следователно към момента на предявяване на иска и към настоящия момент не е изтекъл срока по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване по давност на имот частна общинска собственост, поради което ищците не се легитимират като собственици на процесния имот, съответно въззивното решение, с което е отхвърлен предявения установителен иск за собственост следва да бъде оставено в сила.“.

3. Касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: „явно и несъмнително ли е владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителните собственици и допустимо ли е присъединяване на владение, което не е явно и открито.“.

ВКС е приел следното в Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК: „Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Разпоредбата не посочва характеристиките на упражнявана фактическа власт, подобно на разпоредбата на чл. 302 ЗИСС (отм.), но както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че владението трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително. Тези признаци се приемат като логическо следствие от основните два признака- упражняване на фактическа власт и намерение за своене на вещта / така решение № 304 от 4.V. 1995 г. по гр. д. № 75/95 г., I г. о, решение № 649/1993 г. по гр. д. № 477/1992 г. на ВС, I г. о./. Без да се установи, че тези признаци са налице, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като владение. Владението не е обикновено фактическо господство върху вещта, чрез него се упражнява съдържанието на вещното право на собственост – правомощието на собственика да си служи с вещта. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. Както е прието в решение 6/2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, Iг. о. не е необходимо непрекъснато фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. За разлика от собственика, който не е длъжен да упражнява правомощията си, владелецът трябва да осъществява владението непрекъснато, ако бъде прекъснато за повече от шест месеца, последиците му се изгубват и то трябва да започне отново – чл. 81 ЗС. В чл. 83 ЗС е установена оборимата презумпция, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка. За да е налице владение в различни времена обаче, е необходимо фактическата власт да е постоянна, не е достатъчно владелецът да извършва еднократни въздействия върху вещта – инцидентно посещаване на имота или извършване на отделни епизодични действия през значително отдалечени във времето периоди. Само при владение с постоянен характер, владелецът може на основание чл. 82 ЗС да присъедини към своето владение и владението на праводателя си и след изтичане на предвидения в чл. 79 ЗС срок, да придобие собствеността по давност.“.

4. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса: „за основанията за прекъсване на придобивната давност.“.

Постановено е Решение № 10 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 334/2012 г., I г. о., ГК, в което е постановено, че: „В решение № 26 от 10.02.2009 г. по гр. д. № 5911/07 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че с прекратяването на производството по иск за собственост всички процесуални действия се обезсилват с обратна сила, като отпадат и всички правни последици от предявяването на иска, каквито са спирането и прекъсването на давността. Поради това в случаите, когато производството по иска за собственост, предявен от собственика против владелеца, е било прекратено, давността не се смята за прекъсната.

Настоящият състав намира тази практика за правилна. Основанията за прекъсване на давността, изчерпателно уредени в чл. 116 ЗЗД, са приложими по отношение на придобивната давност по силата на чл. 83 ЗС, който изрично препраща към тях. Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск или възражение или със започване на помирително производство. Прекъсването на давността в тези случаи е условно – изрично в закона е посочено, че ако искът или възражението или искането за започване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната. Същото разрешение се налага и в случаите, когато делото бъде прекратено, тъй като вследствие прекратяването се заличават с обратна сила извършените по него процесуални действия и отпадат правните последици от предявяването на иска. Без значение е дали делото е прекратено служебно от съда /нередовна искова молба, недопустимост на предявения иск/ или по волята на ищеца /отказ или оттегляне на иска/.

С оглед на изложеното, в нарушение на материалния закон, въззивният съд е приел, че с предявяване на иска за собственост, по който е било образувано гр. д. № 2720/07 г. по описа на Пловдивския районен съд, е прекъсната започналата да тече в полза на касаторите придобивна давност. След като производството по това дело е било прекратено, т. е. същото не е приключило с решение за уважаване на иска, придобивната давност не се счита за прекъсната съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД.

В нарушение на материалния закон е и изводът на въззивният съд, че придобивната давност е била прекъсната с подаването от една от ищците на молба до [община] за попълване на кадастралната основа с възстановения по реда на ЗСПЗЗ имот. Това действие не може да се подведе под нито една от хипотезите на чл. 116 ЗЗД. Инициирането на административна процедура по нанасяне на възстановения имот в кадастралния план не е равнозначно на предявяване на иск, нито представлява предприемане на действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, тъй като тази процедура не е свързана с разрешаване на спорове за собственост, нито е насочена към принудително отнемане на имота от владелеца и предаването му на собственика. В тази връзка неправилно е преценено и доказателственото значение на намиращия се в кориците на приложеното към настоящото адм. д. № 16719/07 г. по описа на Административен съд- [населено място] протокол № 318 от 31.08.2006 г. за въвод във владение. Като съставен на основание чл. 30, ал. 2 ППЗСПЗЗ същият отразява само, че е извършено трасиране на място на границите на възстановения имот, но не доказва, че е била преустановена фактическата власт на досегашния владелец чрез отнемане на имота и предаването му на собствениците. Такива твърдения не са били наведени и от ищците.

Като е приел, че ответниците не са придобили по давност процесния имот поради това, че придобивната давност е била прекъсната и към момента на предявяване на иска обективно не е изтекъл необходимият за това срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, въззивният съд не е изложил съображения относно границите на имота, който е владян от ответниците и по- конкретно, дали този имот включва и възстановената на ищците част от УПИ.. – „Т.“. Този въпрос е от съществено значение за изхода на спора предвид данните по делото, че отреждането на терени за нуждите на З. „Н. В.“, от който черпят права ответниците, е извършено на два пъти – първоначално е отреден терен с площ 21300 кв. м, който е усвоен – върху него попадат производствените и административните сгради на предприятието, а впоследствие е отреден и терен за разширение на завода, който е включен в границите на УПИ.. и заема южната му част, и върху който попада възстановеният на ищците. Това налага въззивното решение да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да изследва осъществяването на всички елементи от фактическия състав на придобивната давност.“.

5. Касационната жалба е селектирана на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса: „кога веднъж установено владение е прекъснато, с какви действия и на кои лица както и по въпроса за вида действия, които владелецът следва да извършва, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот.“.

С Решение № 330 от 28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1519/2010 г., II г. о., ГК, е прието, че: „Съгласно чл. 83 ЗС който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Веднъж установена фактическа власт върху недвижим имот се предполага, че продължава да бъде упражнявана от владелеца непрекъснато до момента, в който по несъмнен начин не бъде доказано, че е осъществено прекъсване на владението, а оттам и прекъсване на започналата да тече в полза на владелеца придобивна давност. Давността може да се счита прекъсната само ако трето лице е осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са довели до отстраняването на владелеца от имота за повече от 6 месеца. В този смисъл разпоредбата на чл. 81 ЗС изрично предвижда, че давността се прекъсва с изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца.

Давността се прекъсва и чрез предявяване на иск за защита на правото на собственика върху имота. Ако обаче в имота са извършени еднократни действия, които не са станали известни на владелеца и посредством които фактическата му власт не е била отблъсната, нито е бил отстранен от имота за повече от шест месеца, не може да се приеме, че придобивната давност е била прекъсната.

След като едно лице веднъж е установило фактическа власт върху един имот, предполага се до доказване на противното, че упражнява тази фактическа власт трайно и непрекъснато до момента, в който не се установи осъществяване от трето лице на такова действие, което явно и категорично препятствува възможността владелецът да упражнява занапред фактическата власт върху имота или да бъде осъществено такова действие, което има за последица отстраняване на владелеца от имота.“.

III. Извод.

Познаването на практиката по отношение презумпцията по чл. 83 от ЗС е от значение както за точното приложение на материалния закон, така и с оглед очертаването на някои проблеми, които като че ли са избягвани или не са засегнати от доктрината до сега. В този смисъл, следва да си зададем логичният въпрос доколко има смисъл от писането, респ. развиването на едни и същи стари тези и проблеми, а не съобразяването на новите предизвикателства, които често са оставени на разума на съответния решаващ състав.

Автор: Васил Александров, юрист