Предявяване и приемане на вземания в производството по несъстоятелност – процесуални проблеми
Производството по несъстоятелност е съдебно производство за универсално принудително изпълнение, служещо за удовлетворяване на всички кредитори на един неплатежоспособен търговец.1 Подобно на съдебното исково производството, несъстоятелността може да се разглежда и като способ за защита на права – тези на кредиторите с приети вземания, в чийто интерес законът е предвидил и възможните начини на удовлетворение – чрез оздравяване, спогодба по чл. 740 от ТЗ или осребряване, с които приключва и самият процес по несъстоятелност. Независимо, че в материята на несъстоятелността се вплитат и материално правни норми, търговската несъстоятелност е преди всичко процесуален институт, процес, в който принципите, регулиращи съдебното исково и изпълнително производство, следва да намират съответно приложение, не само по силата на чл. 621 от ТЗ, но и поради липсата на адекватни, ясни и систематизирани процесуални разрешения и правила в специалните процесуални норми и институти на част ІV от Търговския закон. Това, от своя страна, е причина за спорни, а често и неправилни разрешения в практиката, предполагащи трудности при пълноценното достигане на една от основните цели на производството по несъстоятелност – да се даде защита на кредиторите чрез справедливото им удовлетворяване.
Задължително условие, без което е немислим ходът, развитието, а и приключването на производството по несъстоятелност, е предявяването и приемането на вземанията на кредиторите, уредени в част ІV, глава 43 от ТЗ. Тази фаза включва съвкупност от множество правоотношения с процесуален характер, развиващи се (подобно на тези в исковия процес) като динамични фактически състави и правоотношения2. Именно в този етап, в който се определят размерът на задълженията, а и последователността на удовлетворението им, възникват множество спорни въпроси с процесуален характер, разрешавани нееднакво, поради липса на позитивно правна уредба, част от които са следните:
- Представлява ли предявяването на вземане по чл. 685 от ТЗ подаване на искова молба, и какви са приликите на двата процесуални института, как се съотнасят помежду си; Има ли сила на присъдено нещо (res iudicata) и в кои случаи, определението по чл. 692, ал.1 и ал. 4 и ал. 5 от ТЗ, с което съдът одобрява списъка на приетите и неприетите вземания.
В теорията виждането, че предявяването на вземането на кредитор в производството по несъстоятелност има значението на предявена искова молба, е единодушно. 3 Изискванията, които законът поставя от съдържателна страна към молбата по чл. 685 от ТЗ и към исковата молба по чл. 127, ал.1 от ГПК, са идентични. Законът въздига основанието и петитума на иска в необходими негови съставни части, защото те съдържат в себе си индивидуализиращите белези на спорното гражданско право. 4 Подобно е и определеното от закона съдържание на молбата по чл. 685 от ТЗ. И двете молби – и исковата, и тази за предявяване на вземане, са адресирани до съд, следва да съдържат основанието на заявената претенция и размера, с единствената разлика, че предметът на претенцията по чл. 685 от ТЗ се свежда само до парично оценими притезателни права – вземания. ТЗ не поставя ограничение за източника на вземанията, подлежащи на приемане от съда, и на удовлетворение от имуществото на неплатежоспособния длъжник, те могат да произтичат от търговски и граждански сделки, от извъндоговорни основания (неоснователно обогатяване и непозволено увреждане, гестия и др.). Споровете за вещни права върху индивидуално определени вещи, или свързани с упражняването на преобразуващи права, са изключени от реда, уреден в глава 43 от ТЗ. Идентични са и последиците от подаване на исковата молба и молбата по чл. 685 от ТЗ: и двете прекъсват давността, и пораждат правото за лихви, дължими след покана, дефинирани в теорията като правозапазващи и правоувеличаващи материално правни последици. Изводът е, че всички молби по чл. 685 от ТЗ дават началото на множество единични процеси, обединени в едно общо производство – това по установяване на размера, основанието и привилегията на вземанията на всички кредитори. Предметите на тези единични процеси се определят от молбата за предявяване на вземане, с която се индивидуализира и неудовлетвореното право.
Единодушното теоретично мнение за процесуалния характер и същност на молбата за предявяване на вземания не се споделя от практиката. В решение № 15 по т. д № 535/2009 І т.о ВКС, по чл. 290 от ГПК ( публикувано в бюлетин на ВКС, кн. 4 /2010 год.) се посочва, че: „предявяването на вземанията пред синдика, което ги индивидуализира по основание, размер и вид, не играе роля на искова молба” . Това виждане не може да бъде споделено. Дефинитивното отричане на идентитета на молбата на по чл. 685 от ТЗ с исковата молба, се дължи на неточния и непълен прочит на закона, довели до подменяне на съдържанието му. Разрешението по реда на чл.290 от ГПК от ВКС, че адресат на молбата за приемане на вземания е синдикът, а не съдът по несъстоятелността, представлява чисто редакционно изменение на написаното и обнародваното като текст на законовата норма, в контекста на конкретно дело. Съдържанието на закона е друго. Заявлението на кредиторите по чл. 685 от ТЗ се адресира до съда, а не до синдика, както е приел ВКС ( „кредиторите предявяват вземанията си пред съда по несъстоятелността”), е точното съдържание на текста на чл. 685, ал.1 от ТЗ. Именно с акт на съда – определение, приключва първият етап на приемането на вземанията, който при липса на установителни искове по чл. 694 от ТЗ е окончателен. Вероятно това, че законът, смущаващо за ВКС, е възложил и решаваща дейност на синдика – да приеме или не определено вземане, с което подготвя и съдебния акт по чл. 692, ал.4 от ТЗ, е мотивирало инстанцията по правото – ВКС – да изключи каквито и да е сходства между института на исковата молба и на предявяването на вземане. Виждането на ВКС би имало собствена обосновка и сила, ако според нашия закон, основанието не е конститутивен елемент на претенцията по чл. 685 от ТЗ, което би изключило каквито е да е решаващи функции на синдика и съда по несъстоятелността. При установяване съществуването или несъществуването на заявеното вземане се преценява неговото основание – фактическите твърдения, които трябва да бъдат приети или отречени от синдика и съдебно потвърдени с определение по чл. 692, ал.4 от ТЗ, в случаите на подадени възражения. Ако се приеме тезата на ВКС, то и дейността на синдика и съда по несъстоятелността в производствата, уредени в глава 43 от ТЗ, не могат да имат решаващ характер, обвързващ страните, а по- скоро регистрационен, деловоден, какъвто едва ли е смисълът на закона, а и целта му, вземанията да се установяват само по исков ред – този чл. 694 от ТЗ. Не би било възможно да се включи едно вземане в списъка на неприетите или приети вземания, ако не бъде преценено неговото основание, като именно преценката на основанието определя и съдържанието на дейността на съответния орган – синдик и съд- като дейност правораздаваща, израз на акт на правно познание за съществуването на определени правоотношения между длъжника и неговите кредитори.
Процесуалната характеристиката на дейността на съда и на неговите актове в етапа на приемане на вземания, са другият възможен критерий, от който могат да се направят изводи за същността на молбата чл. 685 от ТЗ. Проблемите, свързани със същността и силата на акта, с който завършва първата фаза на установяване на вземанията – определението по чл. 692 , ал.4 от ТЗ, провокират и въпроса:
Имат ли сила на пресъдено нещо определенията на съда по несъстоятелността по чл. 692, ал.1 и ал.4 от ТЗ?
На този въпрос в цитираното решение по т. д. № 535/2009 г. на І т.о., ВКС е дал отрицателен отговор, без да изложи мотиви за окончателния си извод. Постановките във въпросното решение не могат да бъдат споделени напълно. ВКС не е направил разграничение и анализ на всички случаи, уредени в самия ТЗ, и по-конкретно – на последиците при: постановено при уважаване на направените възражения определение по чл. 692, ал.4 от ТЗ, без последващо предявяване на иск по чл. 694 от ТЗ; и определение за приемане и неприемане на вземания по чл. 692, ал.1 от ТЗ, когато за съответните вземания не са подадени възражения. При тези възможни, а и най-често срещани хипотези, когато въпросът за съществуването на едно вземане е разрешен единствено с определението по чл. 692 , ал.1 или по ал.4 от ТЗ, проблемите за силата и значението на този акт не могат да бъдат решени еднозначно, а и без обосновка.
Категоричността, с която ВКС e заключил, че одобреният от съда списък на приетите вземания не формира сила на пресъдено нещо по този въпрос, освен на неправилен в случая тълкувателен подход – историческо тълкуване, вероятно се дължи на безусловното възприемане на определението само като акт по хода на делото. Неправилно е при тълкуване на даден институт да се изхожда от белези, които са само формални, а не съдържателни. В закона липсва презумпция, по силата на която законодателното означение на даден акт, по необходимост да предписва и неговото съдържание, смисъл и действие. Както правилно е отбелязал проф. П Абрашев 5, ако съдът погрешно нарече едно определение решение и обратно, с това не върши нарушение, което отнема на решението силата на съдебен акт. Следователно, единствено правилният подход, който би дал смислово обосновано разрешение на въпроса, е съпоставката на предмета и целите на съдебното решение с тези на определението по чл. 692 , ал.1 и ал.4 от ТЗ. Съгласно чл. 252 от ГПК, определение е онова съдебно постановление, с което не се решава спор по същество. По аргумент от обратното, то и всеки акт, с който се решава въпрос по същество, би следвало да има силата на съдебно решение. Решението, освен окончателен акт на съдебното исково производство е такъв, с който съдът взема становище по материално- правния спор, по спорното гражданско право. 6 Определенията не решават материално- правни въпроси, а процесуални такива, които подготвят решението, т.е. – те не са насочени към установяване, защита или преобразуване на материалноправни правоотношения и права. В случая, определението по чл. 692, ал.1 е ал.4 от ТЗ се доближава до съдебните решения, тъй като предназначението, функцията, а и предметът на тези определения нямат процедурен характер, а такъв по същество. С акта по чл. 692, ал.4 от ТЗ съдът се произнася по искането по чл. 685 от ТЗ, а именно – има ли кредиторът вземане или не, обезпечено ли е то, или не. Освен властнически акт, съдебните решения са и отговор на питане 6, акт на съдебно познание за съществуването на определено материално –право, именно такъв акт е и определението по чл. 692 , ал.4 от ТЗ. Това, че определението за приемане или неприемане на вземане не е акт предшестващ, подготвящ другия по същество, се установява и от систематичното тълкуване на чл. 690, ал.1 от ТЗ вр. чл. 692, ал.4 от ТЗ. Силата на пресъдено нещо предпоставя правен спор относно правоотношение, в което съдът не е страна7 . С възражението по чл. 690 от ТЗ пред съда се повдига именно такъв правен спор, който не е свързан с хода на делото, а с твърдението за съществуване или несъществуване на вземане. За да се произнесе, съдът извършва преценка на доводите във възражението и на доказателствата, приложени към молбата, т.е цели да установи безспорност в едно чуждо на съда правоотношение като задължи спорещите длъжник, кредитор и трето лице – синдик, да съобразят поведението си с установеното от съда. Като постановява акт – определение по чл. 692, ал.4 от ТЗ, съдът не взема становище относно свое процесуално право, респ. задължение, държи определение не по хода на самия процес, а се произнася относно спорно материално право, т.е актът съдържа белезите на съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо.
Това, че освен като израз на служебната функция да движи делото, съдът, съгласно закона, по изключение може да постановява и определяния, с които се решава по същество спорът, е положение, застъпвано в теорията8 и в практиката9– т. 6 ТР 1/2001 на ОСГК. Следва да се направи и уточнението, че изброяването на определенията, разрешаващи материално правен спор, направено в т. 6. на ТР 1/2001 на ОСГК на ВКС, не е изчерпателно, доколкото предмет на даденото с решението тълкуване е ограничен, и се свежда до това, да се посочат не всички определения, с които се решава спорът по същество, а само тези, които подлежат на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че и към момента на постановяване на ТР № 1/2001 г., а и по настоящем, съгласно редакцията на чл. 692, ал.4 от ТЗ, определението за одобряване на списъците не подлежи на обжалване.
Неуместно ВКС в цитираното решение по чл.290 от ГПК, е основал обосновката си на историческо тълкуване. В позитивната действаща уредба съществуват норми, относими и със значение за отговора на поставения въпрос – тези на чл. 637, ал.2 от ТЗ и чл. 693 вр. чл. 692, ал.3 от ТЗ. Систематичното тълкуване на чл. 637, ал.2 във връзка с чл. 693 вр. чл. 692 от ТЗ вр. чл. 297 от и чл. 299 от ГПК обосновава други изводи. Съгласно чл.637, ал.2 от ТЗ, спряното съдебно исково производство между длъжника и негов кредитор /образувано преди обявителното решение за откриване на производството по несъстоятелност/ се прекратява, ако вземането на кредитора бъде включено в одобрения от съда списък на приетите вземания, т. е ако вземането е прието по смисъла на чл. 693 от ТЗ. Какъв би бил разумът на това законодателно решение, ако определението по чл. 692, ал.1 и ал.4 от ТЗ от ТЗ не се ползва със сила на пресъдено нещо? Импулсивността би дала един от възможните отговори – процесуална икономия. Тази по-скоро потребност, отколкото принцип – процесуалната икономия, не би могла да служи като тълкувателен инструмент за същността на акта, с който се приключва един етап от приемане на вземанията. Прекратяването на съдебното исково производство, висящо при условията на 637, ал.2 от ТЗ поради наличие на определение чл. 692, ал.1 и ал.4 от ТЗ, с което се одобрява включването на вземането на кредитора в списъка на приетите вземания, е поради обстоятелството, че последният получава защита на правата си със същия интензитет и сила, както с влязло в сила решение по спора. В случая законодателят е приел, че определението по чл. 692, ал.1 и ал.4 от ТЗ се явява отрицателна процесуална предпоставка за хода на висящия исков процес по чл. 637, ал.2 от ТЗ. Последващо съдебно решение по такъв процес, въпреки наличието на прието вземане при условията на чл. 693 от ТЗ, би било недопустимо, доколкото е налице акт на съда – определение, с което по същество вече е решен спорът за съществуването на вземането, предмет на процеса по чл. 637, ал.2 от ТЗ.
Изводът е че, определенията по чл. 692, ал.1 и ал.4 от ТЗ, при непредяване на установителен иск по чл. 694 от ТЗ се ползват със сила на пресъдено нещо от формална и съдържателна страна. Тези опредения не могат да бъда изменяни и оттегляни от същия или друг съд, задължителени са за страните, а и за всички останали държавни и общински органи. С това определение се установява правоотношение, свързано със съществуването и несъществуването на определено вземане и/или неговата привилегия, като съдът задължава спорещите да се съобразяват със съдебно установеното. Силата и значението на определенията по чл. 692, ал.1 и ал.4 от ТЗ предопределят и обуславят пълна идентичност на молбата по чл. 685 от ТЗ с исковата молба, в съдържателните им части и по отношение на процесуалните им последици. Противното би предоставило възможност в други процеси съдилищата да установяват нещо различно от това, което по реда на чл. 692 и сл. от ТЗ съдът по несъстоятелността е установил, в случаите, в които приетото или неприетото вземане има преюдициален характер (напр. при иск на кредитора срещу солидарен длъжник, поръчител в процес, иницииран извън производството по несъстоятелност). Тезата на ВКС, изразена в решение по т.д.№ 535/2009 год. на І ГО би създала абсурден процедурен хаос и в случаите, в които касационната инстанция години след откриване на производството по несъстоятелност (каквито са повечето хипотези,) поради формални съображения (например: налице е неплатежоспособност, но вземането на ищеца не било напълно търговско, и т.н ) отхвърли молбата по чл. 625 ТЗ, след като са минали и приключили всички производства по приемане на вземанията към длъжника. Тази възможна, а и често срещана хипотеза, би принудила кредитора да предявява и търси вземането си за втори път, по общия исков ред, тъй като определението по чл. 692, ал.1 или ал.4 от ТЗ не е сред изпълнителните основания по чл. 404, т.1 от ГПК, а длъжникът би бил в правото си да оспорва задължението си, именно защото определението на съда по несъстоятелността няма сила на пресъдено нещо, а самото производство е прекратено, поради отхвърляне на иска по чл. 625 от ТЗ. Едва ли смисълът на закона е предявяването на вземане да е първата стъпка в континиума на един безкраен процесуален водевил. Неприемливите практически резултати, при възприемането на тезата, че определението чл. 692, ал. 5 от ТЗ е такова по хода на дело, може да се илюстрира допълнително със следните вероятни хипотези:
В етапа на разпределение всеки кредитор, чието обезпечение е отречено с определението по чл. 692, ал. 4 от ТЗ ( поради приложението на чл. 646, ал.2 т. 3 от ТЗ във фазата на одобряване на списъците, след подадено възражение) би могъл да предяви претенции да е първи в сметката за разпределение, именно защото определението по чл. 692, ал. 4 от ТЗ не се ползва със сила на пресъдено нещо. Това би наложило установяване на нищожността по общия исков ред10, което би блокирало разпределението с години, а оттук и обезсмислило цялото, почти приключило производство по несъстоятелност. Вероятно е и друго, още по- абсурдно, но възможно и очаквано развитие на предложената хипотеза. В своето Решение по т.д № 52/2001 г. на V г.о. ( незадължителна практика) ВКС е указал реда, по който трябва да се уставни нищожността по чл. 646, ал.2, т.3 – исков, с влязло в сила решение. И тъй като във фазата на разпределение такова все още няма, то и Апелативната инстанция при жалба по чл. 729, ал.3 от ТЗ от кредитор, с основание и в съгласие с критикуваната позиция на ВКС, би коригирала сметката за разпределение, и би предоставила преимущество на кредитор с недействително обезпечение, именно защото определението по чл. 692, ал. 4 от ТЗ на долната инстанция няма силата по чл. 297 от ГПК, а липсва съдебно решение по чл. 646,ал.2, т.3 от ТЗ, което въззивният съд (вкл. и синдика) да зачете, при изготвяне сметката.
Проблеми биха възникнали и при утвърден оздравителен план, в случаите, в които с определение по чл. 692 , ал.4 от ТЗ е отречено заложното или ипотечно право на определен кредитор. От формална страна, съответните актове, от които произтичат обезпечителните права, ще действат – вписан особен залог върху търговско предприятие, вписана ипотека. За „обезпечения” кредитор не би съществувала никаква пречка да реализира отреченото си обезпечено право върху най- значимите елементи на търговското предприятие на длъжника (включително недвижими имоти), и така не само да блокира целия оздравителен процес, но и безвъзвратно да отчужди имуществото му. При тази възможна хипотеза, нито кредиторите, нито длъжника ще имат ефективни и навременни правни средства, за да получат защита на правата си. От една страна, добросъвестността защитава третото лице, придобиващо от заложния кредитор (по ЗОЗ) или от съдия изпълнителя; от друга, на участващите в реализацията на обезпечението органи и лица ( съдия изпълнител, съдия по вписванията, нотариус, когато се отчуждава недвижим имот по реда на ЗОЗ, депозитар и др.), не може да се противопостави установеното в определението по чл. 692, ал. 4 от ТЗ, тъй като то няма задължителната сила по чл. 297 от ГПК.
Следователно, въпросът за силата и значението на определението за приемане на вземания в производството по несъстоятелност следва да бъде изрично уреден в законодателството, не само от редакционни и теоретични съображения, но и от практически такива, за да се избегнат неприемливи резултати, а и произвол. Изрично законодателно уреждане, приравняващо силата на определенията на по чл. 692, ал.4 от ТЗ (при неподаден иск по чл. 694 от ТЗ) с тези на съдебните решения, би било в синхрон с позитивните разрешения в европейските континентални законодателства, които са ясни и еднозначни. Съгласно чл.178, ал.3 на Закона за несъстоятелността на Германия /§ 178, (3), Insolvenzordnung / определението за приемане на вземане има силата и значението на влязло в сила решение по отношение на размера, основанието и привилегията му. Това, от своя страна, не е пречка кредиторът да иска установяване съществуване на вземането си по общия исков ред, извън производството по несъстоятелност, т.е освен яснота, категоричност, безспорност, процесуалният ред за приемане на вземания в немското законодателство предлага и необходимата гъвкавост, и ред, по който кредиторът да получи окончателен и мотивиран отговор за съществуване на вземането си.
- Друг въпрос, по който възниква спор в практиката и намира нееднакво разрешение, е:
Допустимо ли е предявяване на иск за установяване съществуването на неприето вземане на друго основание, а не на посоченото в молбата по чл. 685 от ТЗ, респективно, допустимо ли е изменение на основанието на положителен установителен иск по чл. 694 от ТЗ, и промяна на предмета на делото чрез въвеждане на ново основание на вземането?
Според преобладаващото мнение, предметът на делото е претендирано или отричано право, следващо от основанието и петитума на иска. С исковата молба ищецът въвежда свое твърдение за съществуване на твърдяно право, индивидуализиращо се с правопораждащия факт, съдържанието на твърдянато право и носителите на правоотношението, съставка на което е правото11. Тези белези, според господстващото виждане, очертават предмета на делото. Правилно проф. Стамболиев уточнява, че това общоприето в теорията и практиката определение не държи сметка за естеството на материалните правоотношения, тъй като последните съществуват като права и здължения12, а не само като твърдени права, като авторът посочва, че като предмет на делото следва се счита “моделът на материално правоотношение, индивидуализиращ се със съвкупността от факти, посочени като основание на иска, съдържанието на правотношението и неговите субекти”13. И от двете определения следва, че основанието на иска, а оттук – и предметът на делото се предопределят от фактическите твърдения на ищеца, като твърдените факти, заедно с искането, освен предмет на делото стават и предмет на самото съдебно решение 14. Друг общ безспорен белег, следващ от двете дефиниции е, че предметът на делото следва от волята на носителя на материалното право, който не е ограничен в посочването на фактически състави, от които произтича претенцията му.
Не е такъв случаят при исковите производства по чл. 694 от ТЗ. Предметът на делото на тези искове е определен от закона, и е следният – съществуването / несъществуването на прието или неприето вземане срещу неплатежоспособния длъжник15. Освен спорното материално право чрез неговото съдържане, законът е посочил и ищците по тези дела – кредитор с неприето вземане, длъжникът или кредитор, оспорващ прието вземане на друг кредитор. Оттук се налага и изводът, че ищецът, при положителен иск по чл. 694 от ТЗ, не разполага с възможности сам да определя предмета на делото, който е ограничен до установяване на отреченото му право, което в случая е заявеното вземане. Съгласно чл. 694 от ТЗ, предметът на положителния установителен иск е установяване на съществуване на неприето вземане, т.е. искането на ищеца е съдът със съдебното си решение да потвърди и установи отречено с определението по чл. 694 ал.4 от ТЗ парично вземане срещу неплатежоспособния длъжник. Смисловото и логическо тълкуване на чл. 694, ал.1 от ТЗ, а и систематично такова с чл. 685 от ТЗ налагат заключението, че предмет на иска по чл. 694, ал.1 от ТЗ е установяване на съществуването на предявеното от кредитора вземане, така, както е заявено с молбата по чл. 685 от ТЗ. Неприемането на вземането е последица от предявяването, и по никакъв начин не променя съдържанието на заявения с молбата по чл. 685 от ТЗ фактически състав, който е източникът, очертаващ рамките на правораздавателната дейност в хода на разглеждане на възраженията по чл. 690 от ТЗ. Доколкото подаването на молбата по чл. 685 от ТЗ има значението на искова такава, то се налага и изводът, че положителният установителен иск следва да се основава на същите правопораждащи факти, формиращи претенцията на кредитора във фазата на предявяване. Законът не допуска кредиторът с неприето вземане да основе исковата си молба по чл. 694 от ТЗ на друг фактически състав, различен от посочения в молбата по чл. 685 от ТЗ, тъй като е ограничил процесуалните възможности на ищеца, който може да иска установяване не на каквото и да е вземане, а това което е предявил, и съдът по несъстоятелността не е приел. Да се допусне противното означава да се заобиколи закона и да се предостави възможност ищците да заявяват вземания след изтичане на преклузивните срокове – едномесечен и тримесечен срок по чл. 685 и чл. 688 от ТЗ, чрез изменение на иска. Молбата по чл. 685 от ТЗ трябва да посочва основанието на вземането, тя трябва да обхване в пълнота фактите, от които произтича то, т.е тази молба е изявление за знание, твърдение на кредитора за съществуващото правно и фактическо положение. Това твърдение трябва да бъде преценено от синдика, а и да бъде дадена възможност на останалите кредитори да възразят. Ако едва с иска по чл. 694 от ТЗ ищецът- кредитор въведе фактическия състав ( нов такъв) на предявено вземане, то не само би се елиминирало изобщо участието на съда по несъстоятелността, синдика и кредиторите във фазата на приемане, но и би била заобиколена цялата процедура по чл. 685 вр. чл. 690 с чл. 692 от ТЗ.
Изводът е, че предметът на делото по чл. 694 от ТЗ (при положителен установителен иск) е този, заявен с молбата по чл. 685 от ТЗ, като ищецът не може при предявяване на иска, след постановяване на определението по чл. 692, ал. 4 от ТЗ, да се позове на нов фактически състав на неприетото си вземане и по този начин да формира предмет на делото (чрез въвеждане или изменение на основанието на вече предявеното вземане), различаващ се от основанието, посочено в молбата по чл. 685 от ТЗ.16
- Повдигат се и въпроси, касаещи правомощията на съда по несъстоятелността във фазата на приемане на вземанията.
Единият от тях е: може ли съдът да върне или остави без движение молба по чл. 685 от ТЗ ? Такива правомощия на съда по несъстоятелността не могат да бъдат отречени, в определени случаи. Молбата по чл. 685 от ТЗ е адресирана до съда, на когото е в правомощията да прави предварителна преценка за съответствието й с изискваният на чл. 685 от ТЗ, така, както ги е установил законодателят. Такава преценка е допустима и наложителна в случаите, в които с молба по чл. 685 от ТЗ се претендира реализация на непарични вземания и на потестативни права. Безспорно в този случай е необходимо съдът да направи предварителна преценка по допустимостта на молбата и да я върне на съответния кредитор, което би указало на последния реда за осъществяване на правата му.
Не може да се отрече и правото на съда да остави без движение молбата по чл. 685 от ТЗ , когато, например, не е посочено основанието на вземането или размера му. По този начин не само се осигурява протичане на процеса в съответствие със закона, но и се гарантират правата на кредиторите при формиране на решението им да упражнят правата си по чл. 690 от ТЗ, респ. чл. 694 от ТЗ.
Интерес предизвиква и въпросът, дали съдът може служебно да не приеме вземане, срещу което не е подадено възражение по чл. 690 от ТЗ? Подобно произнасяне по принцип би противоречало на диспозитивното начало. Мисля, че по изключение е допустимо съдът да интервенира служебно в два случая: когато вземането е основано на сделка, която противоречи на закона, или на добрите нрави. Изискванията сделките да не противоречат на закона и да са в съответствие с трайно установените и признати морални ценности, е от най-висш порядък, и са не е само съставка, а основа на действащия правен ред. Принципът на законност е общ за цялата правна система18, и е оправдано да намери приоритетно приложение пред този на диспозитивното начало. Подобно е разрешението в чл. 237, ал.3 от ГПК, недопускащ, въпреки признанието на иска, съдът да постанови решение, с което признава права, противоречащи на добрите нрави и закона. Недопустимо е чрез съдебни актове да се легитимират правни състояния, несъвместими с правния ред, поради което и служебната интервенция на съда би била правилна и уместна.
Обсъжданите въпроси не са най-значимите, но са основа за размисъл за необходимостта от спешна, и детайлна интервенция в материята на търговската несъстоятелност. Потенциалът на тези (а и други) неразрешени процесуални проблеми би могъл, а и ражда съдебен произвол. Все по-често на потребителите на правосъдие се предлагат взаимноизключващи се решения по идентични случаи, към които, вместо мотиви инстанциите по същество излагат схематични обосновки чрез използването на понятия като допустимост, интерес, относително действие, преклузии и др., които вместо процесуален инструментариум, стават универсален шаблон, налаган върху различни материалноправни отношения. За съжаление, у съдилищата понякога липсва кураж да дадат на неясните норми живот чрез изправителното им тълкуване. Вероятно една от причините е, че повече от 20 години от действието на ТЗ, ВКС и ВС не са приели нито едно тълкувателно решение в сферата на несъстоятелността, всъщност ТЗ е тълкуван само два пъти (тази тълкувателна безкритичност и аристократизъм биха респектирали всички континентални ревизионни инстанции). Не е по-различен подходът и след приемането на новия ГПК. Неправилно тълкувана ясна норма не е основание за допускане до касационно обжалване, именно поради перфектността на законодателния текст, според ВКС. По този начин не би могла да се формира никаква практика, още по-малко задължителна такава, която да внуши сигурност у страните, а и в инстанциите по същество. Очевидно е, че в интерес на правораздаването и сигурността непостоянният български законодател следва да предложи по- казуистична и по–подробна уредба, следвайки и имплантирайки добрите континентални примери.
1 Така, проф. Константин Кацаров Систематичен курс по търговско право, Българска книга и печат, 1990, стр. 744, с уточнението, че в определението на проф. Кацаров, като подлежащи на удовлетворение са посочени само кредиторите по търговски сделки. Такова, ограничение нито действащият сега, нито действащия до 1951 год. Търговски закон от 1897 год. правят.
2 За производството и гражданският процес като динамичен фактически състав и правоотношение проф. Живко Сталев, Българско гражданско процесуално право, изд. Сиела, 2006 год. стр. 34 – 46.
3 Така: проф. Кацаров, цитр. съч., стр 901 –902; Нели Маданска, Предявяване на вземанията и установителен иск практически аспекти, Дайджест „Пазар и право“, 2005 г., кн. 04;така във Френското право,http://evanflaschen.net/Insolvency%20Law%20in%20France, в което не се изисква изрично пълномощно от адвокат за предявяване на вземане, тъй като предявяването на вземане е приравнено на подаване на искова молба; така, Таджер, В. Несъстоятелност по Търговския закон. С., 1996, с.104
4 проф. Живко Сталев Сила на присъдено нещо в гражданския процес, изд. Сиела, § 13 Предмет на делото”
5 П. Абрашев, Гражданско съдопроизводство, лекции, Том ІІ, 1914, стр.433
6 проф. Българско гражданско процесуално право, изд. Сиела, , стр. 233;
7 проф. Живко Сталев Сила на присъдено нещо в гражданския процес, изд. Сиела, § 33 “Определенията на съда и силата на присъдено нещо” ,т.ІV
8. Така и проф. Живко Сталев Сила на присъдено нещо в гражданския процес, изд. Сиела, § 33 предмет на делото” , т.V, в която приема, че със сила на присъдено нещо се ползват определенията по чл.414, ал.2 от ГПК (отм.) и чл.70 от ГПК.
9 Съгласно ТР № 1/ 2001, т.6, като такива определения по отменения ГПК са посочени определението по чл. 291 ГПК относно тегленето на жребия в делбата; определението по чл. 414 ГПК за определяне равностойността на присъдената движима вещ. Такива са още: определението по чл. 192, ал. 4 ГПК – относно изменение на решението в частта му за разноските; и определението по чл. 248 ГПК за издаване дубликат от изгубен или унищожен изпълнителен лист;
10 Съгласно решение пот.д №52/2001 год. на ВКС, нищожността се установява само чрез исковете по чл. 646 от ТЗ. Тълкувайки това с разрешение със това дадено в решение по т.д № 535/2009 год. І т.о, то и възражението на обезпечен кредитор във фазата на разпределение би имало своята обосновка, именно в практиката на касационната инстанция.
11 проф. Живко Сталев, Българско гражданско процесуално право, изд. Сиела, 2006 год. стр. 225
12Огнян Стамболиев, Обективно съединяване на искове, Университетско издателство, 1999 год.стр.14
13 Огнян Стамболиев, цит. съч ср.22
14 Огнян Стамлоблиев,
15 Практика е окръжните съдилища, е не само да не изискват прилагане на молбата по чл. 685 от ТЗ в производствата почл. 694 от ТЗ, но и да не уважават искания в тази насока включително, когато вземането е било оспорено. Това води до злоупотреби чрез съединяване на алтернативни и евентуални искове в допълнение към това, което предявено с молбата по чл. 685 от ТЗ.
16 Няма пречка в молбата по чл. 685 от ТЗ да бъдат посочени, няколко основания, както и молбата да бъде допълвана в срока за предявяване; след изтичане срока за предявяване по чл. 685 от ТЗ, новото основание може да се зави само с отделна молба в срока по чл. 688 от ТЗ, като не съществува пречка при образувани по- късно две производства за едно и също вземане, на различни основания двете производства по чл. 694 от ТЗ да бъдат обединени по силата на чл. 213 от ГПК.
17 проф. Живко Сталев, Българско гражданско процесуално право, изд. Сиела, 2006 год. стр. 91
