ПРЕДСРОЧНА ИЗИСКУЕМОСТ НА ВЗЕМАНЕТО ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ В ХИПОТЕЗАТА НА ПРЕДЯВЕН ИСК ПО ЧЛ. 422, АЛ. 1 ГПК

I. УВОД

В статията са представени основните изводи в Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 67/2012 г., I т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.[1] Те дават задължително тълкувание за съдилищата по решаване на въпроса:

„Изискуемо ли е, по смисъла и в хипотезата на иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции?”.

Основна задача в статията е да се представи в синтезиран вид извършения правен анализ в съдебния акт и да се внесат някои допълнения – с оглед други съдебни актове на ВКС и практиката на Съда на Европейския съюз. Целта е в заключение да се изведе правило, даващо основополагаща насока при преценката за основателност на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК с оглед (не)настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по договора за банков кредит.

II. ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА

Между страните по делото е безспорно установено, че е сключен валиден договор за банков кредит, обезпечен с ипотека. Кредитополучателите са получили сумата от 31 500 лв., която е трябвало да върнат на кредитодателя за срок от 300 месеца. Плащанията са били договорени като частични по смисъла на чл. 66 ЗЗД. Установено е, че кредитополучателите са престирали сумата от 463 лв. до дата 20.05.2008 г., но след тази дата не са изпълнявали задълженията си за период повече от шест месеца. Поради тази причина, на основание т. 20.2. от общите условия на договора, за кредитодателя се е породило потестативното право с едностранно волеизявление да направи вземането по договора за кредит предсрочно изискуемо и да пристъпи към принудително изпълнение – арг от чл. 60, ал. 2 ЗКИ.

Кредитодателят е упражнил правото си, като е подал до компетентния съд заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, основано на извлечение от счетоводните книги – чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК. Въз основа на подаденото заявление му е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на които е образувано изпълнително дело. Заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист са връчени на длъжниците (кредитополучатели) ведно с поканата за доброволно изпълнение по чл. 428, ал. 1 ГПК. След този момент длъжниците (кредитополучатели) са подали възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 414, ал. 1 ГПК. В законовия срок по чл. 415, ал. 1 ГПК взискателят (кредитодател) е предявил установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането.

III. ПРАВНИ ИЗВОДИ

Аргументите, основани на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС

Основата, на която стъпва анализът в съдебния акт, е основан на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС[2]. В нея е прието, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.

Въз основа на изложеното е прието, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.

Това тълкуване е в пълен синхрон с изложеното в Решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г., IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК,[3] в което се приема следното:

„Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й”.

2. Хипотези на упражняване на правото на кредитодателя

Въз основа на гореизложената правна конструкция, в Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 67/2012 г., I т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, са разгледани четири хипотези, в които е възможно кредитодателят да упражни правото си да направи цялото вземане по договора за банков кредит предсрочно изискуемо. Посочени са и правните последици за страните, като е отчетена спецификата на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Тези хипотези обхващат случаите, когато:

волеизявлението на кредитодателя е получено от длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение;
волеизявлението на кредитодателя се съдържа в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение;
волеизявлението е направено в исковата молба по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК;
волеизявлението е получено от длъжника след подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, включително в хода на исковото производство.

Нека разгледаме по-подробно изложеното в съдебния акт.

По първата хипотеза са възприети изложените по-горе аргументи, инкорпорирани в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС. Поради тази причина, когато кредитодателят не е упражнил правото си валидно и волеизявлението му не е достигнало до кредитополучателя, тогава заповедта за незабавно изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист нямат правно действие спрямо вземанията, за които не е настъпила изискуемост. В този случай, въпреки че заявлението очертава предмета на делото – така Определение № 487 от 30.06.2010 г. по ч. т. д. № 171/2010 г., II т. о. на ВКС[4], може да се направи извод, че то ще бъде безпредметно в частта, в която се претендира „осъждане” на кредитополучателя за неизискуемите вземания. Поради тази причина при предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, то същият трябва да бъде отхвърлен в частта му относно неизискуемото вземане.

С оглед гореизложеното обаче възниква въпросът как следва да процедира съдът, когато кредитодателят е положил всички възможни усилия волеизявлението му да достигне до знанието на кредитополучателя, но опитите му са останали безуспешни. Този въпрос не е анализиран в съдебния акт, тъй като не попада в обхвата на предмета на делото. Поради неговата голяма практическа стойност обаче, ще си позволя да изложа някои допълнения в тази насока – с оглед обогатяване на правните изводи в решението на ВКС.

Примери за проблематични ситуации в тази светлина са, когато кредитополучателите се укриват умишлено, сменят адреса си в страната или в чужбина без да декларират това обстоятелство в служба ГРАО и да уведомят кредитодателя и т. н. Мисля, че за решаване на този проблем може да бъде възприетото даденото тълкуване в практиката на Съда на Европейския съюз, което да се постави в хипотезата на упражняване на правото по чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Така, например, в Решение на СЕС по дело С-327/2010 г. от 17.11.2011 г. е прието, че по принцип волеизявлението трябва да е достигнало до длъжника. Според мен от значение за тази преценка е положената дължима грижа от кредитодателя, която съответства на обективния критерий по чл. 302 ТЗ. Ако поведението на кредитодателя съдържа достатъчно по своя обем действия, че са положени максимално усилия и са направени опити за уведомяване, макар и неуспешни, тогава заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение ще очертае предметния обхват на търсената защита в своята пълнота относно всички вземания по договора за банков кредит. Аргумент за правилността на това решение е принципното възприятие в българското право, че никой не може да черпи права от недобросъвестното си поведение. В случая това е кредитополучателят, който не бива да бъде стимулиран да шикани, а на кредитодателя да му бъде отказвана търсената защита. Налага се заключението, че когато кредитополучателят е недобросъвестен, а кредитодателят е положил дължимата грижа за връчване на волеизявлението, макар и неуспешно, тогава последният разполага с възможността да докаже това обстоятелство в делото с предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и по този начин да реализира правата си в своята пълнота и искът му да бъде уважен в целия размер на вземането.

По втората хипотеза отново е възприето изложеното в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС. Прието е, че заявлението няма характер на уведомление до длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем. Връчването на издадената заповед за незабавно изпълнение на длъжника не би могло да се счита за уведомяване от кредитора за обявена предсрочна изискуемост. От една страна, волеизявление на кредитора в посочения смисъл не се съдържа в заповедта, а от друга, това е обстоятелство от значение за настъпване на изискуемостта на задължението, но същото не е било удостоверено съгласно чл. 418, ал. 3 ГПК преди издаване на заповедта. Направено е заключение, че последващото уведомяване не би могло да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемостта на задължението, след като уведомлението на длъжника е елемент от фактическия състав за обявяването й.

По третата и четвъртата хипотеза се приема, че ако предявяването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК има характер на волеизявление на кредитодателя, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същият се обявява на длъжника с връчването на препис от исковата молба, то в този случай моментът на предсрочната изискуемост ще настъпи с получаването на преписа от ответника по иска. В тази хипотеза ще следва да се установява съществуването на вземане, което не е било изискуемо в заявения размер и не е било възникнало на предявеното основание с оглед на факти, осъществили се след подаване на исковата молба.

Предвид на обусловеността на установителния иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, от издадена заповед за изпълнение за вземане, основано на представения документ, предметът на делото е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство. Уведомяването на длъжника, че кредитодателят счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението в рамките на заповедното производство, включително в хода на исковото производство, има за последица настъпване на изискуемостта към този момент, но променя основанието, на което е издадена заповедта. Недопустимостта на изменение на основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение съгласно т. 11. Б. от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС, обуславя извода, че искът за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се отхвърли на предявеното основание. Пример за такъв отхвърлен иск, като неоснователен, е Решение № 53 от 18.05.2015 г. по търг. д. № 888/2014 г., II т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК[5].

Въз основа на изложеното е направен извод, че в третата и четвъртата хипотеза, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК трябва да бъде уважен само в размер, който съответства на изискуемото вземане към датата на подаване на заявлението в заповедното производство, а за останалата част да бъде отхвърлен. В съдебния акт обаче е дадена правилната насока, че това решение по никакъв начин не преклудира правата на кредитодателя да инициира ново заповедно производство, след като е направил и останалата част от вземането изискуемо, или да предяви пред съда осъдителен иск по реда на общото исково производство.

3. Отговорът

С оглед цялостната конструкция на гореизложените правни разсъждения, ВКС дава отговор на поставения основен правен въпрос като приема, че:

„Вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции не е изискуемо, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба. В тази хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. За събиране на вноските с ненастъпил падеж и/или за остатъка от кредита, обявен за предсрочно изискуем след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, кредиторът разполага с правото да предяви осъдителен иск, включително съединен с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, както и по реда на иницииране на ново заповедно производство.”.

IV. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Изложените правни изводи в Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 67/2012 г., I т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, трябва да намерят подкрепа. Те изграждат стабилна правна конструкция, която е в пълен синхрон със задължителната съдебна практика на ВКС и поставя справедлива рестрикция пред кредитодателя при упражняване на правото му по чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Тази рестрикция се свежда до правилото, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, когато е предявен за цялото вземане по договора за банков кредит, се отхвърля в частта за вземането, което не е изискуемо към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Това е задължителна предпоставка, която обуславя основателността на иска.

Автор: Ивайло Василев – редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски” (http://www.kantorite.bg/Ekip/Iuriskonsult-Ivailo-Vasilev)