ПРЕДПОСТАВКИТЕ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО НА УПРАВИТЕЛЯ ОТ ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО*

I. ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

1. Терминологични уточнения.
2. Предмет, методи и ход на изследването.
3. Правна уредба на предпоставките на директния гестионен иск.

а. Романски правен кръг.

б. Немски правен кръг.

в. Най-нови кодификации.

г. Българските разпоредби и опити за кодификация.

4. Юриспруденция на предпоставките на директния гестионен иск.

II. ИНТЕРЕСЪТ НА ГОСПОДАРЯ ОТ ПРЕДПРИЕМАНЕТО НА РАБОТАТА ОТ УПРАВИТЕЛЯ

 

5. Правна уредба на интереса на доминуса.

а. Разпоредбите на чл. 60-62 ЗЗД.

б. Разпоредбите на приложената гестия.

в. Други разпоредби.

6. Същност на интереса на доминуса.
7. Видове интерес на доминуса.

а. Материален и морален интерес.

б. Претърпяна загуба и пропусната полза.

8. Интерес на гестора от предприемането на работата.

а. Преимуществен интерес на доминуса.

б. Общ интерес на доминуса и гестора.

 

III. УМЕСТНОТО ПРЕДПРИЕМАНЕ НА РАБОТАТА ОТ УПРАВИТЕЛЯ

 

9. Предприемане на работата от гестора.

а. Същност (обект на задължението qua gestor).

б. Предприемане на (не)съществуваща дотогава работа.

в. Чужда работа в обективен и субективен смисъл.

10. Полезност от предприемането на работата от гестора.

а. Правна уредба.

б. Същност и отграничения.

IV. ЗНАНИЕTO НА УПРАВИТЕЛЯ, ЧЕ РАБОТАТА Е ЧУЖДА

 

12. Същност на знанието у гестора, че работата е чужда.
13. Намерение за обвързване и за водене на чужда работа у гестора.
14. Намерение да се прояви щедрост у гестора.
15. Отклонения в представите на гестора.
16. Грешка в доминуса.

б. Путативна гестия.

в. Мнима гестия.

V. ЛИПСАTA НА ВЪЗЛАГАНЕ НА РАБОТАТА НА УПРАВИТЕЛЯ

 

16. Терминологични уточнения.
17. Същност на възлагането на работата на гестора.

а. Правоотношение, по което доминусът е страна.

б. Правоотношение, по което доминусът не е страна.

18. „Възлагане“ на работата на гестора с нищожен договор.
19. Одобрение на работата от доминуса.

 

VI.НЕВЪЗМОЖНОСТ ГОСПОДАРЯТ ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА РАБОТАТА

 

20. Правна уредба на невъзможността за доминуса.
21. Същност на невъзможността за доминуса.
22. Видове невъзможност за доминуса.

а. Физическа невъзможност.

б. Юридическа невъзможност за доминуса.

в. Продължителна и временна невъзможност.

 

VII.НЕПРОТИВОПОСТАВЯНЕ НА ГОСПОДАРЯ НА ПРЕДПРИЕМАНЕТО НА РАБОТАТА ОТ УПРАВИТЕЛЯ

 

23. Правна уредба на противопоставимостта на доминуса.
24. Предприемане на работата при противопоставянето на доминуса.
25. Същност на противопоставянето на доминуса.
26. Ирелевантност на противопоставянето на доминуса.
27. Съгласието и знанието на доминуса за предприемането на работата.

 

VIII.ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

28. Обобщение на по-важните изводи.

а. Интересът на доминуса от предприемане на работата.

б. Уместно предприемане на работата от гестора.

в. Знание у гестора, че работата е чужда.

г. Липса на възлагане на предприемането на работата от гестора.

д. Невъзможност господарят да се погрижи за работата.

е. Непротивопоставяне на доминуса срещу предприемането на работата.

29. Предложение с оглед на бъдещия закон.

 

I.

ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

1. Терминологични уточнения. — Общата езикова конвенция, към която съм се придържал в текста, е следната[1]. Със словосъчетанието „водене на чужда работа (без възлагане)“[2] се означава целият институт на чл. 60-62 (срв. заглавието на разд. VI, гл. II от о. ч. на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Латинският термин ‘negotiorum gestio’[3] (съотв. „гестия“) се използва като негови синоними. Трябва, обаче, да се посочи, че е лингвистично неточно ‘gestio’ да се превежда като „гесцио“[4] или „гесция“[5]. Сричката -ti, макар и пред гласна, щом е след s, се произнася –ти, а не –ци. Ето защо акуратният еквивалент на латинския термин в българския език е „гестия“.

Лицето, предприело делата на друг, по-нататък се означава като „управител (на чужда работа)“. Използват се и думите с еднакво нему значение: ‘(negotiorum) gestor’[6] и „гестор“. Основанията ми за предпочитането именно на българския термин „управител“ пред „предприемач“[7], „водач“, „слуга“ или „фактически представител“, вземайки становище по ползите и слабостите му, вече съм имал възможността да изложа на друго място. Повторението им би било отегчаващо за читателя[8]. Между другото, терминът „управител“ вече е утвърден в българската юриспруденция[9].

Този пък, чиито дела се водят от управителя, се нарича в изложението „господар на (водената) работа“[10] в смисъл на ‘стопанин на имот или предприятие’, а не на ‘владетел или властелин’[11]. Това е terminus technicus, непознат на българския ЗЗД, който употребява означението „заинтересуван“ (чл. 60, ал. 1, чл. 61, чл. 62). Легалното определение, обаче, е неуместно, тъй като в обективното ни право то се среща и в друг смисъл[12]. Понятието „господар на работата“ е най-удачният превод на латинското ‘dominus (negotii)’, съотв. „доминус“, с което то се заменя по-долу, за да се избегнат повторения[13].

Обвързаността qua gestor (в качеството на гестор)[14] да се даде сметка, да се обезщетят вредите от неизпълнението на дълга и пр. към доминуса (чл. 60) се нарича ‘actio negotiorum gestorum directa’, т. е. директен (пряк) иск (претенция или вземане). Задължението на господаря на работа, най-просто казано, да заплати на управителя разноските по чл. 61 или чл. 62 се означава като ‘actio negotiorum gestorum contraria’, или контрарен (обратен) иск. Вземането по чл. 59 пък се зове по-нататък и ‘actio (utilis) de in rem verso’ (респ. адиективния иск). Последният термин не се употребява в смисъл на притезание, предявено срещу pater familias или собственик на роб, обогатили се от действията на подвластен или роб[15].

Интервениращият се в чуждия правен кръг, въпреки неосъществяването на състава на чл. 60, ал. 1, се нарича „(натрапващ се) вмешател“. Той отговаря в качеството на делинквент към „засегнатия“ за всички вреди (арг. от чл. 45, във вр. с чл. 51, изр. I ab initio; срв. и чл. 82).[16] С термина „задължение“ поради бедността на българския език, подобно на самия ЗЗД, по-долу се означават както дългът на длъжника (вж. чл. 44 in fine, чл. 236 in fine и др.), така и самото облигационно отношение между него и кредитора (чл. 63, ал. 1, чл. 65, ал. 3, чл. 66 и др.). За жалост, ЗЗД не рядко употребява означението „договор“ и като „задължение“ в смисъл на „облигационно отношение“ (вж. чл. 21, чл. 63, ал. 1 и др.). Това смешение обаче е избегнато в настоящия текст.

 

2. Предмет, методи и ход на изследването. — Обектът и непосредствената задача на настоящия труд е краткото осветляване на фактическият състав на actio negotiorum gestorum directa (чл. 60, ал. 1). Действието на задължението на управителя (чл. 60, ал. 2 и ал. 3) е извън неговия обхват. По тази причина по-долу не се взема и становище по въпросите за същността на воденето на чужда работа без възлагане като източник на задължения, нито за мястото му сред другите юридически факти с такова действие. Тези проблеми предполагат изясняването на състава на чл. 60, ал. 1[17]. Затова пък основната цел на изследването е, като маркира отделните въпроси, да улесни по-нататъшните разисквания в тази насока, провокирайки дискусии. Актуалността на темата се обосновава с липсата към днешна дата на монографично съчинение в българската цивилистика върху гестията. Вън от учебникарската литература и мимоходом в периодичните издания въпросът за предпоставките на директния гестионен иск у нас е бил поставян единствено в студентско съчинение от преди тридесет години[18].

Разпоредбите, използвани при излагането на така съсредоточения предмет, са преди всичко чл. 60-62 ЗЗД, или т. нар. „общи правила“ за воденето на чужда работа. Отчасти, за да бъдат попълнени някои празноти в тях, отчасти, за да бъде потвърдено едно или друго тяхно тълкувание, в текста се прибягва и до разпоредбите на т. нар. „приложена“ гестия[19]. Такива са напр. чл. 43, ал. 1, пр. II, чл. 282, чл. 283, ал. 2, пр. II ЗЗД; чл. 350, ал. 2 и ал. 4, чл. 351 от Търговския закон (ТЗ). Гражданският закон (в най-широк смисъл) е интерпретиран чрез правния нормативизъм. Освен логическото, систематическото и телеологическото тълкуване са използвани още и правноисторическият метод с оглед произхода на института negotiorum gestio в Рим. Предвид кратките правила на ЗЗД нерядко се прибягва и до сравнителноправния способ, за да бъде подкрепена или отхвърлена дадена теза.

Изложението е разделено йерархически на няколко нива. С римски числа са означени пунктовете (п. I-VIII), които се състоят от точки с арабски числа (т. 1-29), разчленени понякога с кирилски букви. По този начин са направени и препратките вътре в съчинението предвид избягването на повторения[20]. Проблемът е представен в следния ход. Първоначално се излагат кратки бележки върху уредбата на състава на actio negotiorum gestorum directa в Европа и в частност в България (вж. по-долу т. I.3). След това се представят становищата в доктрината и достиженията на практиката у нас (т. I.4). По-нататък се изследват предпоставките на чл. 60, ал. 1: интересът на господаря (т. II.5-8) и уместното предприемане на работата от управителя (т. III.9-11); знанието на последния, че работата е чужда (т. IV.12-15) и липсата на възлагане (т. V.16-19); невъзможността на господаря да се погрижи за работата (т. VI.20-22) и непротивопоставянето му (т. VII.23-27)[21]. В края са дадени заключение и предложение с оглед на бъдещия закон (т. VIII.28-29).

 

3. Правна уредба на предпоставките на директния гестионен иск.

а. Романски правен кръг. — Интерпретирането на чл. 60, ал. 1 ЗЗД би било улеснено от съпоставянето на лаконичния текст с разпоредбите на кодификациите, послужили за образец при създаването на българското облигационно право. Това са на първо място романските системи, челно място сред които заема чл. 1372 от Code civil (C. civ.) des Français (отм. ред. от 1804 г.), който гласи: „Когато някой доброволно управлява чужда работа, независимо дали господарят ѝ знае, или не знае [за това], този, който управлява [работата], сключва мълчаливо задължение да продължи работата…“[22]

Разпоредбата на френския C. civ. преминава в чл. 1141 на отм. италиански codice civile (CC) italiano от 1865 г. почти дословно. Италианският законодател, обаче, е решил да се отклони от френския в частта, с която чл. 1372 C. civ. от 1804 г. уточнява, че доминусът може да знае, но може и да не знае за гестията: „Този, който доброволно предприеме работата на другиго, сключва задължение да продължи започнатата работа и да я завърши, докато заинтересуваният не е в състояние да я поеме сам…“[23] Същото е и в чл. 2028 от италиански CC от 1942 г.: „Който, без да е задължен, предприеме съзнателно управлението на чужда работа, е обвързан да я продължи и да я доведе до успешен край, докато заинтересуваният е в състояние да я поеме сам.“^[24]

б. Немски правен кръг. — Параграф 677 от Bürgerlichen Gesetzbuch (BGB) от 1900 г., най-видният представител на законодателствата от германското правно семейство, обуславя пораждането на задължението на negotiorum gestor по следния начин: „Който е поел грижата за работата на друго лице, без да му е било възложено или без по отношение на него на друго основание да е в правото си да действа така, трябва да води работата…“^[25] По-сбит е § 419 от швейцарския Obligationenrecht (OR) от 1912 г.: „Който предприеме работите на другиго, без да е натоварен от него, е длъжен да води работата…“[26] В същия смисъл е и чл. 730, ал. 1 от гръцкия Αστικοσ κωδικας (Граждански кодекс) от 1946 г.[27]

Стегнат е изказът на чл. 6:198 от нидерландския Burgerlijk Wetboek (BW) от 1992 г.: „Водене на чужда работа означава едно лице съзнателно и на разумно основание да се е погрижило за работите на другиго, без да е било овластено да направи това по силата на юридически акт или на каквото и да е друго правоотношение, признато от правото.“[28] Обстоятелствен е текстът на ст. 980, ал. 1 от Гражданский кодекс Российской Федерации (ГК РФ) от 1996 г.: „Действията без поръчка, други указания или предварително дадено съгласие на заинтересуваното лице с цел да се предотврати увреждането на неговата личност или имот, да се изпълнят неговите задължения или за други негови правомерни интереси (действия в чужд интерес), трябва да бъдат…“[29]

в. Най-нови кодификации. — От сборниците през последните десет години заслужава внимание детайлната уредбата на прекия гестионен иск в кн. V, чл. 1:101, ал. 1 от Draft Common Frame of Reference (DCFR) от 2008 г.[30]: „Тази книга се прилага, когато едно лице, управител, действа с предварително намерение да облагодетелства другиго, господар, и: (а) управителят има разумно основание, за да действа така; или (б) господарят одобри действието без ненужно забавяне, което би засегнало неблагоприятно управителя.“[31] В ал. 2 на същ. чл. е уредено разумното основание: „Управителят няма разумно основание да действа, ако: (а) е имал разумна възможност да открие волята на господаря, но не е сторил това; или (б) знае или може разумно да се очаква да знае, че воденето на работите е против волята на господаря.“[32].

DCFR установява и някои случаи, които са извън обхвата на института в кн. V, чл. 1:103: „Тази книга не се прилага, когато управителят: (а) е овластен да извърши работата по договор или друго задължение към господаря; (б) е овластен по начин, различен от тази Книга, да извърши работата независимо от волята на господаря; или (в) е обвързан към трето лице да извърши работата.“[33] След новелизацията във Франция през 2016 г. директния иск е уреден в чл. 1301 C. civ.: „Който, без да е задължен, съзнателно и полезно управлява чужда работа, без знанието или противопоставянето на господаря на тази работа…“^[34] Съгласно пък § 73 от проекта за швейцарски OR през 2020 г.[35]: „Всеки, който води работата на друг, без да е овластен, е обвързан да я продължи с дължимата грижа и съгласно най-добрия интерес и предполагаема воля на господаря.“[36]

г. Българските разпоредби и опити за кодификация. — В съвременното българско облигационно право воденето на чужда работа без възлагане е уредено за пръв път в чл. 46 ЗЗД от 1893 г. (отм.): „Този, който доброволно се натовари с една чужда работа, сключва задължение да продължава почнатата работа и да я кара, догдето заинтересуваният бъде в състояние сам да се грижи за нея…“[37] ЗЗД от 1951 г. постановява в чл. 60, ал. 1: „Който предприеме управлението на работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен, длъжен е да се грижи за нея, докато заинтересуваният може да я поеме.“[38] Същият текст съдържат и проектите за български граждански кодекси (ГК) от 1978 г., от 1986 г. и от 1999 г.[39] В чл. 819[40] от проекта за ГК от 1978 г. действащата разпоредба е ревизирана, като в нея е посочено, че работата се предприема „без възлагане“ (вместо „без натоварване“), а също и че управителят „трябва да довърши“ работата (вместо „длъжен е да се грижи за нея“). В последния случай в чл. 789 от проекта за ГК от 1986 г. и чл. 629 от проекта от 1999 г. е възприета редакцията на чл. 60, ал. 1 ЗЗД от 1951 г.

 

4. Юриспруденция на предпоставките на директния гестионен иск. — Основно условие от състава на задължението управителя според теорията и практиката[41] у нас е предприемането на чуждата работа. То ясно следва от закона: чл. 60, ал. 1 ab initio, и се възприема единодушно. Следващото изискване е интересът (ползата) на господаря. Обаче съгласно едни – интересът (полата) бил следствие от предприемането на работа[42], според други – работата пък се предприемала в служба на чуждия интерес (полза)[43]. Третото условие на чл. 60, ал. 1, което се изтъква, е субективно: намерение на гестора да задължи спрямо себе си доминуса за разноските[44]. Твърди се още в тази връзка, че управителят не трябва да е действал с намерение да прояви щедрост спрямо господаря на работата[45]. Изказано е и становище, че интенцията за обвързване се предполагала, а тази да се прояви щедрост трябвало да се докаже от този, който се позовавал на нея[46]. Съображения в полза на изискването за намерение да се управлява чуждата работа у гестора също са получили отзвук у нас^[47]. Някои, обаче, смятат, че става въпрос просто за знание, че работата е чужда[48]. Отстоява се и разбирането, че каквито и да били представи и желания у управителя не са били необходими^[49].

Преобладава отрицателната предпоставка при пораждането на задължението qua gestor предприемането на работата от него да стане без да е бил задължен[50]. Различията между авторите са чисто терминологични. Едни поставят ударението върху липсата на натоварване[51], пълномощия (срв. заглавието на разд. VI, гл. II от о. ч. на ЗЗД от 1951 г.)[52] или възлагане[53], а други наблягат на доброволността[54]. Изолирано е заявено, че отсъствието на пълномощно (поръчка) и доброволността са две самостоятелни изисквания на закона[55]. Други две отрицателни условия, които се сочат, са работата да не е била водена против волята на доминуса, нито да е била одобрена от него^[56]. Поддържа се и че работата трябва да отговаря на волята на господаря, била тя действителната или предполагаемата^[57]. Практиката приема, че работата трябва е предприета със съгласието[58] и знанието[59] на господаря. Изказано е и становище, че предприемането на чуждата работа предполагало разумна причина (оправдание)[60].

Краткият обзор на българската юриспруденция сочи, че предпоставките на чл. 60, ал. 1, които се изтъкват, са твърде голям брой (над десет). На следващо място, констатира се, че някои от тях са силно полемизирани в теорията, докато практиката върху тях е колеблива. Преди всичко, това са интересът (ползата) на господаря, волята (отношението) му относно предприетата работа и интенционният елемент у съзнанието на управителя. Впрочем, в последния случай се открояват най-големи разногласия. Остава впечатлението, че правната норма на чл. 60, ал. 1 in fine, постановяваща, че гесторът трябва да води работата, докато доминусът може да я поеме, е подценена от юриспруденцията. Per contrario от нея следва, че работата не може да бъде предприета, щом господарят е бил в състояние да се погрижи за нея сам. Най-после, като слабост на българската доктрина в по-общ план следва да се посочи, че тя разглежда възникването на гесторовото задължение като единствен фактически състав на облигационното отношение по чл. 60-62. Всъщност, това не е точно така. Пораждането на отговорността на доминус е обусловено от вече възникнала облигация по чл. 60, ал. 1, без втората облигация да бъде неизбежна нормативна последица на първата.

 

Автор: Светослав Иванов

---

---

---

 

* Всички препратки към нормативен акт, без да е посочено заглавието му, са относно ЗЗД от 1951 г. Съдебната практика, доколкото не е уточнено друго, е цитирана по правно-информационни системи Сиела, Апис и Лакорда, съобразени с ДВ бр. 2/08.01.2019 г. Решение, за което не е посочено от кой съд е постановено, е на ВКС. Всеки един курсив в текста е мой – Св. Ив. Трудът е публикуван за пръв път в бр. № 4 от 2018 г. и в бр. № 1 от 2019 г. на сп. „Търговско право“. Предвид обема на съчинението при публикуването му в https://gramada.org/ то също е разделен на няколко части.

[1] Значението на други понятия е посочено на съответното място в текста по-долу, където те са използвани за пръв път: вж. напр. „мнима гестия“ (т. IV.15.в), „без възлагане“ (т. V.16) и т. н. В настоящата точка се изясняват обозначенията, употребени в цялото съчинение.

[2] Скобите при посочването на съответния термин означават, че той се среща и в краткия вариант (без оградените думите).

[3] Вж. Gai. Libro III aureorum, D. 44.7.5: ‘actiones, quas appellamus negotiorum gestorum’ („вземания, които наричаме водена работа“). Срв. и A. Berger. Encyclopedic Dictionary of Roman Law. Philadelphia: ‘The American Philosophical Society’, 1953, p. 593. (Текстовете на Дигестите са предадени по-долу съгласно изданието на T. Momsen. Corpus Iuris Civilis. Iustininani Digesta. Editio stereotype. Volume prius. Berolini: ‘Apud Weidmannos’, MDCCCLXXII. При превода им на български са използвани както The Digest or Pandects of Justinian. Translated by S. P. Scott. Cincinnati: ‘Central Trust Company’, 1932; така и The Digest Of Justinian Translation. Vol. 1. Edited by Alan Watson. 2^nd ed. Philadelphia: ‘University оf Pennsylvania Press’, 1998; а също и Digesta Ivstiniani. Том I. Книги I-IV. Ответственный редактор Л. Л. Кофанов. Москва: „Статут“, 2002; освен това е взет предвид и българския превод на Х. Манингер. Casebook по римско облигационно право. С. „Сиби“, 2002.)

[4] Вж. П. Голева. Облигационно право. 5. прераб. и доп. изд. С.: „Фенея“, 2013, 488-497; и К. Топалов. Действие по предявяване на иска. Движение на исковата молба. – Във: Помагало по гражданско процесуално право за кандидатите за младши съдии. Част I. С.: НИП, с. 25.

[5] Вж. р. № 107/31.05.2013 г. по т. д. № 443/2012 г., II т. о. на ВКС; опр. № 772/29.10.2012 г. по т. д. № 475/2012 г., ІІ т. о.; р. № 106/28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г., II г. о. на ВКС; р. № 61/13.07.2017 г. по гр. д. № 3439/2016 г., II г. о.; опр. № 533/04.07.2016 г. по т. д. № 3052/2015 г., ІІ т. о. на ВКС; р. № 1665/01.08.2016 г. по в. т. д. № 5316/2015 г. на САС.

[6] Него употребява напр. и Scaev. Libro V responsorum (D. 49.1.24).

[7] Съществителното „предприемач“ (на чужда работа) не се използва по-нататък, защото то е утвърдено у нас с друго значение (напр. „строителен предприемач“: вж. напр. чл. 168, ал. 4 от Закона за устройство на територията).

[8] Срв. Св. Иванов. Кой може да бъде управител на чужда работа според българското облигационно право? – Търговско и облигационно право, 2018, № 2, 34-38 (по-нататък цит. като: Кой може да бъде управител…).

[9] Означението „управител“ използват и стожерите на българското облигационно право: вж. Ив. Апостолов. Правни сделки с действие в чужд правен кръг. С.: „С. М. Стайков“, 1937, с. 33; и Ал. Кожухаров. Закон за задълженията и договорите. Чл. чл. 1-216. Синтез на юриспруденцията. С.: „Общ фонд за подпомагане студентите от Висшите учебни заведения в България“, 1948, с. 218 (по-нататък цит. като: Закон за задълженията и договорите…). Терминът се среща и в практиката на ВКС: вж. р. № 132/09.11.2009 г. по т. д. № 563/2008 г., І т. о.; р. № 85/24.06.2014 г. по гр. д. № 1157/2014 г., ІІ г. о.; р. № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740/2014 г., ІV г. о.; р. № 188/26.10.2017 г. по гр. д. № 4287/2016 г., ІV г. о.

[10] Названието „господар“, доколкото ми е известно, се среща за пръв път у нас в превода на С. Ангелов на P.-F. Girard. История и система на римското право. (Manuel élémentaire de droit romain.) Част II. Облигационно право. С.: „Български университет: св. Климент Охридски, 1915, с. 901. По-късно то се употребява от Ив. Апостолов. Цит. съч., с. 33; Ал. Кожухаров. Закон за задълженията и договорите…, с. 218; и др. Срв. и Св. Иванов. Към въпроса за правната уредба на представителното водене на чужда работа според българското облигационно право. – Юридически свят, 2017, № 2, с. 91. По-нататък цит. като: Репрезентативната гестия…

[11] Вж. Български тълковен речник. 3. изд. С.: „Наука и изкуство“, 1976 (по-нататък цит. като Български тълковен речник…), с. 123.

[12] Под „заинтересуван“ у нас de lege lata би могло да се разбира лице: (а) на което са признати определени правни очаквания (срв. чл. 18, ал. 1, чл. 27, ал. 2, чл. 50, ал. 1, чл. 59, ал. 1 и чл. 89, ал. 1 от Закона за наследството); (б) чиито интереси могат да бъдат засегнати от определен юридически факт, напр. административен акт – чл. 26 от Административно-процесуалния кодекс; (в) което може да прояви „пристрастие“ при участие в определена процедура: вж. чл. 22 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), чл. 29 от Наказателния процесуален кодекс или чл. 33 АПК.

[13] Терминът ‘dominus (negotii)’, макар отдавна да е навлязъл в романистиката, не се среща със значението на ‘господар на (водената) работа’ в източниците на римското право. (Вж. G. Pugliese, Fr. Sitzia, L, Vacca. Istituzioni di diritto romano. 3. ed. Torino: ‘G. Giappichelli’, 1991, p. 592, § 167.1.) Така напр. Proculus (вж. Ulpianus. Libro X ad edictum, D. 3.5.9.1) го употребява в смисъл на ‘собственик’. Не би могло, обаче, да има съмнение, че съществителното име ‘dominus’ се е използвало в Рим не само в това значение, но още и в смисъл на ‘господар’, напр. ‘dominus litis’ (‘господар на процеса’). (Вж. Oxford Latin Dictionary. Oxford: ‘Oxford University Press’, 1968, p. 571.)

Впрочем, това следва и от формата на управление през III-VI в. сл. Хр. в римската държава – Домината. Противното, че субстантивът ‘dominus’ е означавал единствено ‘собственик’, би довело до неприемливия извод, че гражданите на Рим са били роби на императора. Най-сетне, библейските текстове също употребяват термина ‘dominus’ както в смисъл на „Господ“ (вж. напр. Vetus Testamentum, Genesis, 2.4-5, 7-9), така и на „господар, стопанин“ (вж. Novum Testamentum, Matthæus, 10.25, изр. 1; 18.25, 27, 32 и др.). (Използвано е латинското издание на Библията от Католическата английска и уелска църква: Biblia Sacra juxta Vulgatam Clementinam. Plurimis consultis editionibus diligenter præparata a M. Tvveedale. Londini, MMV.)

[14] При илюстриране на някои съждения за краткост гесторът е означен като G., доминусът – като D., третото лице – като T.

[15] Вж. Black’s Law Dictionary. 8. ed. Editor in Chief: Br. Garner. Eagan: ‘West’, 2004, p. 31. Срв. повече подробности за ‘actio (utilis) de in rem verso’ в двете му значения у R. Zimmerman. The law of obligations. Roman Foundations of the Civilian Tradition. Reprinted. Cape Town, Wetton, Johannesburg: ‘Juta & Co’ Ltd., 1992, 878-884, както и в цит. там литература.

[16] Австрийският законодател, изхождайки от анахронизъма, че гестията е деликт, установява изрично правило в този смисъл. Съгласно  § 1035 от Allgemeines Bürgerliches Gesetzbuch (ABGB) от 1812 г.: „Никой, който не е бил овластен чрез изричен или подразбиращ се договор, нито от съда или от закона, не може по правило да се намесва в работите на другиму. Ако е предприел това, той е отговорен за всички вреди.“ (‘Wer weder durch ausdrücklichen oder stillschweigenden Vertrag, noch vom Gerichte, noch aus dem Gesetze das Befugniß erhalten hat, darf der Regel nach sich in das Geschäft eines Andern nicht mengen. Hätte er sich dessen angemaßt; so ist er für alle Folgen verantwortlich.’)

[17] Всички те ще бъдат разгледани в дисертационния ми труд, посветен на целия институт по чл. 60-62. Съчинението е публикувано, разбира се, с уговорката, че дотогава вижданията ми може да претърпят развитие.

[18] Става въпрос за съчинението, заело първо място на сесията на Техническото и научното творчество на младежта в ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1988 г., излязло под перото на Ал. Кацарски. Предприемане на чужда работа без пълномощие (чл. 60 ЗЗД). – Държава и право, 1988, № 8-9, с. 51-55; което съчинение, въпреки че не е издадено изцяло, остава едно от най-добрите в областта на гестията у нас.

[19] Приложеното водена на чужда работа без възлагане е извън обхвата на настоящото съчинение (т. нар. ‘Angewandte Geschäftsführung ohne Auftrag’ в Германия; срв. Ch. v. Bar. Benevolent Intervention in Another‘s Affairs: (PEL Ben. Int.). New York: ‘Oxford University Press’; Munich: ‘Sellier, European Law Publishers’, 64-68). Тук ще се огранича да посоча единствено, че това са правила за negotiorum gestio, вж. напр. чл. 396, ал. 1, изр. 1 от Кодекса на застраховането (КЗ) и др., които не се намират сред общите разпоредби на чл. 60 и сл., а са разпръснати в различни институти поради тясната им връзка с тях и/или по причини на нормотворчески техника и целесъобразност. Независимо от тяхното систематическо място, специалните правила заедно с общите образуват един унитарен институт. Това пък позволява използването на особените разпоредби при изясняването и прилагането на общите.

[20] Така напр. вж. I.3.a препраща към пункт I: „Предварителни бележки“, точка 3: „Правна уредба на предпоставките на директния гестионен иск“, буква „а“: „Романски правен кръг“.

[21] Знанието на гестора, че работата е чужда, има субективен характер; останалите елементи от фактическия състав на чл. 60, ал. 1 са обективни. Липсата на възлагане, отсъствието на противопоставяне и невъзможността на доминуса пък са отрицателни условия; другите предпоставки са положителни.

[22] ‘Lorsque volontairement on gère l’affaire d’autrui, soit que le propriétaire connaisse la gestion, soit qu’il l’ignore, celui qui gère contracte l’engagement tacite de continuer la gestion…’

[23] ‘Quegli che volontariamente si assume un affare altrui, contrae l’obbligazione di continuare la gestione cominciata e di condurla a termine, sine a che l’interessato non sia in grado di provvedervi da se stesso…’

[24] ‘Chi, senza esservi obbligato, assume scientemente la gestione di un affare altrui, è tenuto a continuarla e a condurla a termine finché l’interessato non sia in grado di provvedervi da se stesso.’

[25] ‘Wer ein Geschäft für einen anderen besorgt, ohne von ihm beauftragt oder ihm gegenüber sonst dazu berechtigt zu sein, hat das Geschäft…’

[26] ‘Wer für einen anderen ein Geschäft besorgt, ohne von ihm beauftragt zu sein, ist verpflichtet, das unternommene Geschäft…’

[27] „Всеки, който управлява чужда работа без поръчка, е длъжен да я води…“ („Όποιος διοικεί χωρίς εντολή ξένη υπόθεση έχει υποχρέωση να τη διεξάγει…“)

[28] ‘Zaakwaarneming is het zich willens en wetens en op redelijke grond inlaten met de behartiging van eens anders belang, zonder de bevoegdheid daartoe aan een rechtshandeling of een elders in de wet geregelde rechtsverhouding te ontlenen.’

[29] „Действия без поручения, иного указания или заранее обещанного согласия заинтересованного лица в целях предотвращения вреда его личности или имуществу, исполнения его обязательства или в его иных непротивоправных интересах (действия в чужом интересе) должны совершаться…“

[30] Проектът за Обща референтна рамка (DCFR) е предназначен да даде структура и насоки за развитието на хармонизацията на Европейското частно право, фокусирайки се върху облигационното право. Вж. in toto: Principles, Definitions and Model Rules of European Private Law: Draft Common Frame of Reference (DCFR). Edited by Ch. von Bar, E. Clive, H. Schulte-Nölke, H. Beale, J. Herre, J. Huet, M Storme, S. Swann, P. Varul, A. Veneziano, F. Zoll. Munich: „Sellier“, 2008. (По-нататък цит. като: ‘Draft common frame of reference…’)

[31] ‘This Book applies where a person, the intervener, acts with the predominant intention of benefiting another, the principal, and: (a) the intervener has a reasonable ground for acting; or (b) the principal approves the act without such undue delay as would adversely affect the intervener.’

[32] ‘The intervener does not have a reasonable ground for acting if the intervener: (a) has a reasonable opportunity to discover the principal’s wishes but does not do so; or (b) knows or can reasonably be expected to know that the intervention is against the principal’s wishes.’

[33] ‘This Book does not apply where the intervener: (a) is authorised to act under a contractual or other obligation to the principal; (b) is authorised, other than under this Book, to act independently of the principal’s consent; or (c) is under an obligation to a third party to act.’

[34] Съгласно чл. 1301 C. civ: ‘Celui qui, sans y être tenu, gère sciemment et utilement l’affaire d’autrui, à l’insu ou sans opposition du maître de cette affaire…’ Вж. напоследък Д. Тенев, Зл. Ангелов. Превод на промените във френския Граждански кодекс от 10 февруари 2016 г. относно договорите, общия режим на задълженията и тяхното доказване (част IV). – Във: https://www.challengingthelaw.com; линкът е проверен последно на 27.05.2018 г. Идеята за превод на новелизацията от 2016 г. в C. civ. трябва да бъде адмирирана. За жалост, обаче, тя не е изпълнена блестящо. Забелязват се граматически неточности; напр. при превода на ‘le maître de l’affaire’ като „принципала“ вместо като „господаря на работата“. (Вж. Т. Томов, М. Филипова-Байрова, А. Спасова, Г. Дорчев, П. Камбуров, Й. Симеонов. Френско-български речник. 3. фот. изд., С.: ИБАН, 1992, с. 719.) Преводът търпи и логически възражения. Примерно, чл. 1301-1, ал. 2 C. civ.: ‘Le juge peut, selon les circonstances, modérer l’indemnité due au maître de l’affaire en raison des fautes ou de la négligence du gérant.’; е преведен като: „С оглед на обстоятелствата съдът може да изменя размера на дължимата от принципала компенсация, в зависимост от вината или бездействието на управителя.“ Като се остави настрана това, че съдът може само веднъж да измени (‘peut modérer’) размера на отговорността на гестора, не може да има съмнение, че за виновните действия на последният не доминусът е този, който дължи „компенсация“ (‘l’indemnité’, т. е. „обезщетение“, а не прихващане).

[35] Проектът за обща част на швейцарския OR‘2020 е достъпен на ‘http://or2020.ch/’ (последно проверен на 29.10.2018 г.), където може да бъде открита и повече информация за него.

[36] ‘Wer für einen anderen ein Geschäft besorgt, ohne dazu verpflichtet zu sein, hat dieses mit der gehörigen Sorgfalt und so zu führen, wie es dem Vorteil und dem mutmasslichen Willen des Geschäftsherrn entspricht.’

[37] Правилото е възприето от чл. 1141 от италианския CC от 1865 г. (отм.), който пък е реципиран от чл. 1372 от френския C. civ. от 1804 г.

[38] Разпоредбата има своя първоизточник в чл. 2028 CC от 1942 г.

[39] По-долу в текста цитирани по: Проект. Граждански кодекс на Народна република България. С.: Министерство на правосъдието, 1978 г., с. 216; Проект. Граждански кодекс на Народна република България. С.: Министерство на правосъдието, 1986 г., с. 148; Проект. Граждански кодекс [на Република България]. [С.], 1999 г., с. 96.

[40] Неправилно членът, разположен между чл. 818 и чл. 820, е означен като чл. 814 вместо като чл. 819.

[41] За правораздавателните актове върху гестията – вж. вместо всички: Иванов, Св. Водене на чужда работа без възлагане в практиката на българските съдилища (1893-2015). – Съвременно право, 2015, № 5, 87-98 (по-нататък цит. като: Практиката на българските съдилища…).

[42] Хр. Павлов. Фактическо представителство (Negotiorum gestio). – Юридическо списание, год. V, 1893 г., с. 191; Г. Губиделников. Negotiorum gestio. – Юридически преглед, 1909, XVII, № 4, с. 251; Н. Стойнов. Negotiorum gestio (кратка монография по въпроса). – [Седмичен юридически вестник] Право, 1920, V, № 19, с. 255; Ал. Кацарски. Цит. съч., с. 51; Зл. Сукарева. Облигационно право. Извъндоговорни облигационни отношения. С.: УИ „Стопанство“, 1998, 84-86; П. Голева. Цит. съч., с. 491. В този смисъл и р. № 63/15.03.1893 г. (цит. по: Хр. Павлов. Цит. съч., с. 193-197).

[43] Л. Василев. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. 2. прераб. и доп. изд. С.: „Наука и изкуство“, с. 605; Ч. Големинов. Аспекти на Гражданското и Търговското право. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2006, с. 338. Ч. Големинов изцяло споделя изложението на Л. Василев в учебника му по облигационно право, затова всичко казано по-долу относно Василев, важи с пълня мяра и за Големинов.

[44] Хр. Павлов. Цит. съч., с. 191; Г. Губиделников. Цит. съч., с. 252; Н. Стойнов. Цит. съч., с. 254-255; Ал. Кожухаров. Водене на чужда работа без пълномощие. – Във: Ал. Кожухаров, К. Телбизов, Д. Димитров, Л. Радоилски, М. Геновски. Основи на държавата и правото на НРБ. Част II. С.: Наука и изкуство, 1953, с. 411 (по-нататък цит. като: Основи на държавата и правото…). Кожухаров слива изискването за интерес за господаря с предпоставката за намерение за предприемане на работата у управителя. Така или иначе, в полза на animus obligandi са р. № 63/15.03.1893 г. (цит. по: Хр. Павлов. Цит. съч., с. 193-197) и р. № 754/1928 г., I г. о. (цит. по: Г. Цукев. Съдебна практика. Кн. 1-4. С.: „Стопанско развитие“ АД, 1937, № 1893. Последното съч. по-нататък е цит. само с поредния номер на съдебния акт в сборника).

[45] Г. Губиделников. Цит. съч., с. 251; Ив. Апостолов. Цит. съч., 33-34.

[46] Г. Губиделников. Цит. съч., с. 251; Н. Стойнов. Цит. съч., с. 254.

[47] Ал. Кожухаров. Основи на държавата и правото…, с. 411; р. № 685/2010 г. по гр. д. № 1940/20019 г., IV г. о. Според Л. Василев (Цит. съч., с. 605) и Ч. Големинов (Цит. съч., с. 388) потребното намерение у управителя е „да се обслужи чуждия интерес“ (така и р. № 532/01.05.2017 г. по в. гр. д. № 5095/2016 г., САС), но не и да се създаде задължение за господаря ѝ.

[48] В този смисъл: Зл. Сукарева. Цит. съч., с. 84; П. Голева. Цит. съч., с. 491. Докато Ал. Кацарски (Цит. съч., с. 49) говори за „съзнание, че работата е насочена към благоприятно въздействие“ в чужда правна сфера. По-скоро разликата между двете становища е само в използваните изразни средства.

[49] Д. Тончев. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Част I. 2. прераб. и доп. изд. С.: „Ц. Н. Чолаков“, 1929, с. 337-338. Това твърдение не бива да бъде възприемано като куриозно, т. к. отмененият ЗЗД от 1893 г. не говори за никакъв интенционен елемент в състава на actio negotiorum gestorum directa (срв. чл. 46 от с. з.). К. Попов. Водене на чужда работа без пълномощие. – Български законник, 2003, № 2, с. 68-69.

[50] Вж. напр. р. № 743/11.01.2010 г. по гр. д. № 1811/2009 г. на IV г. о.; р. № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г., IV г. о.

[51] Вж. чл. 60, ал. 1, пр. III; р. № 122/21.10.2009 г. по в. гр. д. № 266/2009 г. на ВнАС.

[52] Вж. р. № 532/01.05.2017 г. по в. гр. д. № 5095/2016 г., САС. Вж. в тази връзка заглавието на разд. VI, гл. II от о. ч. на ЗЗД от 1951 г.

[53] Вж. р. № 532/01.05.2017 г. по в. гр. д. № 5095/2016 г. на САС.

[54] Вж. р. № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г., IV г. о. на ВКС: „доброволно, а не по задължение на закона“; р. № 28/12.01.2012 г. по в. т. д. № 3112/2011 г. на САС. Срв. обаче чл. 46, ал. 1 ЗЗД от 1893 г. (отм.).

[55] Г. Губиделников. Цит. съч., с. 251, съотв. с. 252.

[56] Зл. Сукарева. Цит. съч., с. 86, съотв. с. 88.

[57] Така П. Голева. Цит. съч., с. 491. Contra: Л. Василев (Цит. съч., с. 605) и Ч. Големинов (Цит. съч., с. 388), аргументирайки се с чл. 61, ал. 3. Василев обаче не е много последователен в това отношение, като твърди, че за да може гесторът да упражни правата си по чл. 61, работата трябва да е била управлявана в съответствие с предполагаемата или действителната воля на доминуса. (Л. Василев. Цит. съч., с. 606.)

[58] Вж. напр. р. № 743/11.01.2011 г. по гр. д. № 1811/2009 г., III г. о. и р. № 41/24.02.2014 г. по гр. д. № 6652/2013 г., I г. о.

[59] Вж. р. № 797/23.10.2006 г. по гр. д. № 948/2005 г., II г. о.

[60] По този начин: П. Голева. Цит. съч., с. 491, и р. № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740/2014 г. В противния смисъл: Ан. Пунев. Актуален поглед върху воденето на чужда работа без натоварване. – Търговско и конкурентно право, 2011, № 9, с. 40.