ПРЕГЛЕД НА ЧАСТ ОТ СЛУЧАИТЕ, В КОИТО ВЪРХОВНИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД СЕ Е ПОЗОВАЛ НА ЧЛ. 6 ОТ ЕКПЧ, ЗА ДА ОСИГУРИ НА ГРАЖДАНИТЕ ДОСТЪП ДО ПРАВОСЪДИЕ И ДО СЪДЕБНА ЗАЩИТА

В практиката се срещат случаи, при които първоинстанционният съд не осигурява на гражданите дължимия достъп до правосъдие и до съдебна защита. Съгласно чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ), където е уредено правото на справедлив съдебен процес, всяко лице, при решаването на правен спор, относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. За разлика от класическия международен договор, ЕКПЧ е директен източник на права за физически и юридически лица. Европейският съд по правата на човека разглежда индивидуални жалби и решава дали тези техни права са нарушени. Решенията на ЕСПЧ пораждат правен ефект както за държавата, така и за конкретни лица. Съгласно чл. 46, ал. 1 от ЕКПЧ решението на ЕСПЧ е задължително за държавата – ответник по жалбата и за жалбоподателя и има сила на присъдено нещо по въпроса, относно това дали е извършено нарушение на ЕКПЧ.

Правото на съдебна защита е свързано и с възможността гражданите да съумеят да формулират своите искания пред съда по подходящ начин, така че да бъдат разбрани относно кои техни накърнени субективни права е търсената от тях съдебна защита, а също така и относно вида на търсената защита. В тази връзка може да бъде споменат Законът за правната помощ (ЗПП), който представлява гаранция за ефективното упражняване от гражданите на правото на достъп до правосъдие. Съгласно чл. 3 от ЗПП целта на закона е да гарантира равен достъп на лицата до правосъдие чрез осигуряване и предоставяне на ефективна правна помощ.

В определение № 13601 от 24.10.2011 г., постановено по адм. д. № 12379/2011 г. на Върховния административен съд (ВАС), е разгледан интересен казус. Производството е образувано по частна жалба на физическо лице, изтърпяващо наказание лишаване от свобода в затвора в гр. Плевен против определение от 26.07.2011 г., постановено по адм. д. № 511 от 2011 г. на Административен съд Плевен, с което е оставен без разглеждане предявеният от физическото лице против Министерството на правосъдието и Главно управление „Места за лишаване от свобода”, иск с правно основание чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в периода на изтърпяване на наказанието. Административен съд – гр. Плевен приема, че с оглед наведените фактически основания на иска ищецът не е посочил надлежен ответник, което указва на липса на положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска, както и че не е длъжен да напътства ищеца срещу кого да насочи иска си, нито да подменя неговата воля по отношение на лицето, посочено като ответник от ищеца в исковата молба. Преди да се произнесе по допустимостта на иска, Административен съд – гр. Плевен е оставил исковата молба без движение като нередовна, и е дал указания за отстраняване на нередовностите. С отделен диспозитив, предхождащ обжалваното определение, съдът се е произнесъл по искането на ищеца за предоставяне на правна помощ, като е отказал същата с мотив, че не са налице предпоставките в чл. 23 от ЗПП. ВАС намира за правилна преценката на първоинстанционния съд, че исковата молба е нередовна и не отговаря на изискванията на чл. 127 от Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК). Приема за безспорно, че преценката за допустимост и основателност на иска се предхожда от подаване на редовна, отговаряща на изискванията на чл. 127 от ГПК, с която съдът следва да е надлежно сезиран. „Привеждането на исковата молба в съответствие със законовите норми обаче изисква правни знания, с които ищецът очевидно не разполага. Това обстоятелство е основание за искането за предоставяне на правна помощ и е следвало да бъде преценено от съда, с оглед конкретните обстоятелства по делото и положението на ищеца, като лице, лишено от свобода. Съобразявайки се с него, съдът е следвало – на първо място, да се произнесе по молбата за правна помощ преди обсъждане на въпроса за редовността на исковата молба и спазване на изискванията за отстраняване на нейните нередовности, и на второ място – да предостави подходящ, с оглед случая, срок за остраняване на нередовностите, предвид инструктивния характер на срока по чл. 158, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), респ. по чл. 129, ал. 2 от ГПК. Така би гарантирал спазването на правото на достъп до съд – чл. 6 от ЕКПЧ, както и спазването на задължението си по чл. 9, ал. 4 от АПК да осигури на страните съдействие за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса, предмет на производството. Предвид изложеното, като се е произнесъл по допустимостта на иска, предвид неотстраняване на констатираните нередовности, преди произнасяне по искането за правна помощ, съдът е нарушил един от принципите на процеса – този на служебното начало – чл. 9, ал. 4 от АПК, намиращ приложение на осн. чл. 203 и сл. от АПК, поради което определението следва да се отмени, делото да се върне за извършване на съдопроизводствените действия по проверка за редовността на исковата молба, с оглед дадените указания.”

В горния смисъл е и Определение № 4449 от 01.04.2013 г., постановено по адм. д. № 2622/2013 г. на ВАС, с което е отменено определение на Административен съд Пазарджик. В случая, първоинстанционният съд се е произнесъл по въпроса относно редовността на жалбата, с която е сезиран, без преди това да разгледа и да се произнесе по направеното искане за предоставяне на правна помощ от жалбоподателя. Това искане е следвало да бъде преценено от съда, с оглед конкретните обстоятелства по делото и положението на ищеца, като лице, лишено от свобода. Съобразявайки се с него първоинстанционният съд е следвало да се произнесе по молбата за правна помощ, преди обсъждане на въпроса за нейната допустимост. Така би гарантирал спазването на правото на достъп до съд, съгласно чл. 6 от ЕКПЧ, както и спазването на задължението си по чл. 9, ал. 4 от АПК да осигури на страните съдействие за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса, предмет на производството.

Интерес представлява и Определение от 04.12.2009 г., постановено по адм. д. № 15353/2009 г. на ВАС, с което е отменено определение на Административен съд – Монтана. С решение от 06.08.2009 г. директорът на Районно управление „Социално осигуряване“ (РУСО) – гр. Монтана е отхвърлил жалбата на частния жалбоподател срещу разпореждане № 564 от 23.04.2009 г., с което длъжностното лице по чл. 98, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) при същото РУСО е отказал да отпусне исканата от него лична пенсия за осигурителен стаж и възраст с мотиви, че лицето няма изискуемия по чл. 68 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) сбор 100 от осигурителен стаж и възраст. С обжалваното определение Административен съд – гр. Монтана е приел, че „от обясненията на заявителя не става ясно точно какво обжалва … не става ясно същият да обжалва конкретен административен акт, т.е. не са отстранени нередовностите на първоначалното заявление.“ Върховния административен съд не споделя нито един от изводите в обжалваното определение, тъй като е ясно, че производството пред административния съд е било образувано като такова по чл. 145 и сл. АПК във връзка с чл. 118 КСО по оспорване, направено от жалбоподателя, на решение от 06.08.2009 г. на директора на РУСО – гр. Монтана и на потвърденото с това решение разпореждане от 23.04.2009 г. на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1 КСО при същото РУСО. Ясно е, също така, че основният довод в оспорването е за незаконосъобразност на становището, че времето, през което оспорващият е полагал грижи за своите роднини – инвалиди, не следва да се зачита за осигурителен стаж по правилото на чл. 43а от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж. ВАС приема, че „всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд – чл. 6, т. 1 (наименован „право на справедлив съдебен процес“) от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Затова Конституцията на Република България (чл. 117) възлага на съдебната власт защитата на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, и изрично признава на всеки гражданин право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси (чл. 56). Това право на защита, както и прогласеното от ЕКПЧ право на справедлив процес, биха останали за гражданите в неравностойно положение само словесни прокламации, ако не им беше признато и гарантирано правото на безплатна правна помощ по наказателни, административни и граждански дела. Съдържанието на това право и правилата за неговото упражняване са предмет на Закона за правната помощ. А според чл. 99 ГПК, приложим и по административните дела по силата на чл. 144 АПК, съдът информира страните за техните законни права и задължения във връзка с правната помощ. Задължението е безусловно и неговото изпълнение е винаги дължимо. Особено в случаите, при които съдът оставя жалба или искова без движение с указания да бъдат отстранени в определен срок констатираните от него нередовности (сравни опр. № 410 от 10.12.2008 г. по ч. гр. д. № 2113 от 2008 г. на ВКС-IV г. о.).

В определение № 13592 от 24.10.2011 г., постановено по адм. д. № 10903/2011 г. на ВАС се приема, че неплащането на дължимата държавна такса във връзка с предявения иск и отказът да се предостави поискана правна помощ на ищеца биха довели до нарушения на чл. 6 от ЕКПЧ, което съдът следва да вземе предвид с оглед задължението му да не нарушава основното право на лицата на достъп до съд по ЕКПЧ. В разглеждания случай, Административен съд – гр. Плевен с обжалваното определение е оставил без разглеждане иск с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ, предявен от лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“. Върховният административен съд приема, че при отказа за освобождаване от заплащане на държавна такса, която за този вид дела е минимална и е в размер на 10 лв., съдът е следвало да съобрази и обстоятелството, че предвид осигуряване и гарантиране на правото на защита на ищеца, няма пречка ход на делото да се даде, като ищецът се освободи от първоначалното заплащане на държавната такса, а същата се възложи с решението по делото било на същия, било на ответника, в зависимост от изхода на делото. „При всички случаи обаче, неплащането на държавна такса и най-вече отказът да се предостави правна помощ на лице, което очевидно, предвид конкретните обстоятелства, в които се намира, не може сам да осигури процесуален представител, не следва да препятстват правото на достъп до съда, тъй като биха били нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ. По повод неконституиране на надлежен ответник по делото, с определение № 6173 от 4.05.2011г. ВАС изрично е указал на първоинстанционния съд служебно да следи за правото на защита на ищеца, а не да ползва незнанието му като мотив за прекратяване на делото. Като не е предвидил подходящ, според конкретните обстоятелства, срок за отстраняване на нередовностите в исковата молба, не е извършил служебно конституиране на ответник по делото, съдът е нарушил съдопроизводствените правила, което нарушение, поради засягане на правото на защита, следва да се счита за съществено. Обжалваното определение следва да се отмени, а делото да се върне на същия съд. След връщане на делото съдът следва има предвид, че определенията за отказ за освобождаване от държавна такса и отказ за предоставяне на правна помощ, не са от категорията на непререшимите, доколкото не турят край на делото. В случай, че ищецът отново поиска преразглеждане на тези въпроси, за което съдът би могъл да даде възможност на страната, съдът е длъжен отново да се произнесе, като освен доводите, наведени от страната, следва да вземе предвид и задължението си да не нарушава основното право на лицата на достъп до независим съд по ЕКПЧ.“

С оглед на разгледаните по-горе случаи, за да гарантира ефективното упражняване на правото на достъп до съд и съдебна защита на гражданите, съдът е длъжен да ги информира на най-ранен етап от съдебното производство за техните законни права и задължения във връзка с правната помощ.

Автор: Кристиян Трендафилов