Преглед на практиката на ВКС по приложението на чл. 240 ЗЗД

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Договорът за заем за потребление (паричният заeм) е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.

Настоящият труд има за цел да направи кратък и систематизиран преглед на съдебните актове, постановени от ВКС по приложението на чл. 240 ЗЗД.

Не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор (например парична вноска по договор за гражданско дружество) и т.н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самият факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от доказателствената тежест да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. Така например при липса на писмен договор за заем, не е достатъчно наличието на разписка, в която не е посочено основание за предаването на сумата, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД (в този смисъл са Решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр.д. №1285/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 283 от 03.10.2013 г. по гр.д. № 2202/2013 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 390 от 20.05.2010 г. по гр.д. № 134/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 97/22.03.2011 г. по гр.д. № 417/2010 г. ВКС, ІV г.о., Решение № 69/24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. ВКС, ІІІ г.о., Решение № 52/22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008 г. ВКС, І т.о.).

С оглед реалния характер на договора за заем, предоставянето на заемната сума, представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на сумата с поемане на задължение за нейното връщане е въпрос на доказване. За доказването на договора и на факта на предоставяне на паричната сума важат общите правила на чл. 153 и сл. от ГПК. Приложими са всички доказателствени средства без свидетелски показания (с оглед забраната на чл. 164 от ГПК). При наличие на частни документи, подписани от страните, които са ги съставили (договор за заем и предварителен договор, съдържащ изявление за реално получаване на предоставената сума), които не са оспорени, същите съставляват доказателство, че изявленията които се съдържат в тях са направени от посочените в тях лица и удостоверените в факти са се осъществили така, както са посочени (в този смисъл е Решение № 43 от 26.03.2015 г. по гр.д.№ 4638/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.).

В Решение № 82 от 12.05.2015 г. по гр. дело № 5122/2014 на ВКС, III г.о. и Решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. дело № 167/2011 г. на ВКС, ІV г.о. е налице произнасяне по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК при доказване на договор за заем, над определената в закона стойност. В цитираните съдебни актове е прието, че в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в случай, че предаването на паричната сума е установено – налице е писмен документ за предаване на сумата, но липсват данни, на какво основание е направено това, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания.

Според разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лева и не са сключени от съпрузи или роднини в определена степен на родство и сватовство. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Както се отбеляза, заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания (в този смисъл са Решение № 283 от 01.11.2016г. по гр.д. № 2117/2016 на ВКС, IV г.о., Решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. дело № 2902/2014 г. на ВКС, III г.о., Решение от 17.10.2014 г. по гр.д. №2902/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение от 23.01.2014 г. по гр.д. №483/2012г. на ВКС, І т.о. и Решение от 23.07.2010 г. по гр.д. №856/2009 г. на ВКС, ІV г.о.).

При сключен договор за паричен заем с търговско дружество, по който то е заемател, предаването на паричната сума на управителя на дружеството представлява предаване по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като постъпването на паричната сума по сметка на дружеството или в касата на последното има значение за вътрешните отношения между дружеството и управителя, но това не са факти, неосъществяването на които има значение за действителността и правното действие на договора за паричен заем (Решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр.д. № 2354/2013 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 174 от 29.04.2011 г. по гр.д. №640/2010г. на ВКС, ІV г.о.).

В Решение № 142 от 07.10.2016 г. по т. д. № 1601/2015 г. на ВКС, II т.о. е даден отговор на следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

Кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД?
Обективираното в квитанциите към приходни касови ордери изявление, че при подписването им лицето, което ги е издало /заемател/, е получило посочените в тях суми като заем, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме, че ищецът е провел пълно главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал?
Обективираното в двустранно подписани предавателно-приемателни разписки предаване на стока и обективираното в други квитанции към приходни касови ордери изявление, че лицето, което ги е издало, е получило авансови суми за стока, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме, че ответникът е провел насрещно доказване на правоизключващите си възражения, че удостоверените от него като получени на заем суми в други квитанции към приходни касови ордери са получени на основание, различно от удостовереното в тях?
Възможно ли е уговореното задължение по договор за заем за връщане на предоставената на заем сума да бъде заменено с нещо друго без съгласието на заемодателя?
Има ли погасителен ефект по отношение на паричното задължение престирането на стока без съгласието на заемодателя?

По първите три правни въпроса е формирана постоянната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 20 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на ВКС, IV г.о., в следния смисъл:

Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума, респективно по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца – заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД издадената от заемателя разписка или квитанция към приходен ордер, в която е удостоверил получаване на определена сума, служи като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Обективираното в квитанциите към приходни касови ордери изявление, че при подписването им лицето, което ги е издало /заемател/, е получило посочените в тях суми като заем, може да се приеме като достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем. Ако ответникът е релевирал в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение, че получаването на сумите е на друго основание, различно от удостовереното в квитанциите към ПКО, и е представил доказателства, удостовереното в квитанциите към приходните касови ордери обстоятелство за получаване на сумите като заем следва да бъде обсъдено заедно с всички събрани по делото доказателства. При оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си, които е релевирал в предвидения в чл. 131 ГПК срок за отговор на исковата молба: например, че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено; други възражения. Обективираното в двустранно подписани предавателно-приемателни разписки предаване на стока и обективираното в други квитанции към приходни касови ордери изявление, че лицето, което ги е издало, е получило посочените в тях авансови суми за стока, не е достатъчно доказателство, за да се приеме, че удостоверените от ответника като получени на заем суми в други квитанции към приходни касови ордери, различни от квитанциите към ПКО за авансово платените суми, са получени на основание, различно от удостовереното в тях. Възможно е между страните да съществуват различни правоотношения, както по договор за покупко-продажба на стоки, така и по договор за заем, поради което удостоверените от страните в квитанциите към ПКО основания за получени суми доказват изпълнение на задълженията по различните облигационни правоотношения, респективно правоотношения по различните видове търговски сделки. Следователно обективираното в двустранно подписани предавателно-приемателни разписки предаване на стока и обективираното в други квитанции към приходни касови ордери изявление, че лицето, което ги е издало, е получило авансови суми за стока, не е достатъчно доказателство, за да се приеме, че ответникът е провел насрещно доказване на правоизключващите си възражения, че удостоверените от него като получени на заем суми в други квитанции към приходни касови ордери са получени на основание, различно от удостовереното в тях.

Материалноправните въпроси относно приложението на чл. 65, ал. 1 ЗЗД (четвърти и пети правни въпроси), са решени в постоянната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 132/08.07.2013 г. по гр. д. № 653/2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. В посочения съдебен акт съдебният състав на ВКС е приел, че даването вместо изпълнение представлява ново съглашение, което се постига в хода на изпълнението на съществуващ договор, по силата на което кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо дължимото. Възможността едно договорно задължение да бъде заменено с друго може да се реализира само чрез ново съглашение (договор), за което по аналогия намират приложение някои от правилата за новацията, замяната или продажбата.

ВКС е имал повод да се произнесе и по следния въпрос: налице ли е сключен договор за заем, ако същият е антидатиран, когато, към реалната дата на получаване на заемната сума липсва представителна власт на лицето, получило сумата от името на заемополучателя? В Решение № 186 от 26.05.2015 г. по т.д. № 3433/2013 г. на ВКС, I т.о., е прието, че не е налице сключен договор за заем, ако същият е антидатиран, когато, към реалната дата на получаване на заемната сума липсва представителна власт на лицето, получило сумата от името на заемополучателя, освен ако извършеното без представителна власт действие не е потвърдено при условията на чл. 301 ТЗ, съответно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Аргументите за това са следните: сключване на договор е налице, когато е постигнато съгласие между страните посредством две насрещни, припокриващи се по съдържание волеизявления относно съществените елементи на съответния вид договор. Необходимо условие за сключване на договора е волеизявленията да произлизат от лица, които могат да изразяват валидно воля от името на страната по договора към момента на съответното волеизявление. Затова датата на волеизявлението е от значение относно преценката за наличие на надлежна представителна власт на лицето, направило изявлението от името на страната по двустранната сделка. Когато волеизявленията са материализирани в един подписан документ, същият в качеството си на частен подписан документ се ползва единствено от формална доказателствена сила (до оборването й), че изявленията са направени от лицата, посочени в него. Фактът на посочване в писмен договор дата на сключването му, различна от действителната дата на постигане на съгласие между страните по него, сам по себе си не води до липса на съгласие за сключването му, доколкото е налице намерение на страните от обвързване. Ако обаче към реалната дата волеизявлението на едната или на двете страни по сделката изхожда от лице без представителна власт, това обстоятелство е от значение за възникване на договорното правоотношение. В тази хипотеза, за преценката, дали е налице съгласие между договарящите страни от значение е дали са осъществени предпоставките на чл. 301 ТЗ, съответно на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, при които действието без представителна власт се счита или е потвърдено. При договора за заем, който е реален по своя характер, предаването на заемната сума /заместимата вещ/ е част от фактическия състав на сключване на сделката, поради което, ако към действителната дата на получаване на заемната сума липсва представителна власт на лицето, получило сумата от името на заемополучателя, и извършеното действие не се счита потвърдено при условията на чл. 301 ТЗ, съответно чл. 42, ал. 2 ЗЗД, договор за заем не е сключен.

По материалноправния въпрос за правното значение на предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем, е налице произнасяне в Решение № 379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ВКС, IV г.о. По повдигнатия въпрос Върховният касационен съд е приел следното: договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият състав на договора за заем е статичен, т.е. без значение е кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Предаването може да не е било в собственост и може да предхожда по време съгласието за връщане. Нещо може да бъде получено на какво да е основание (напр. парична сума – като аванс по договор за изработка, вещ или услуга – като вноска по договор за дружество, ценни книжа по договор за влог или доверително управление) или дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в собственост, а получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. Чрез такава спогодба (установителен или друг ненаименован договор) страните може да преуредят отношенията си с обратна сила и дължимото ще е по договор за заем, като дадените обезпечения за изпълнение на предходното задължение се запазват и страните могат да учредят наред със запазените и нови обезпечения. Такъв договор е валиден, тъй като заемателят реално е получил нещо и се задължава да го върне – същото или равностойността му в пари. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да „върне”, а не да „даде” нещо (задължава се да върне този, който е получил, освен ако се задължи да върне, след като получи). Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването (напр. ако заемателят оспорва задължението си, като твърди, че с договора за заем се преуреждат отношения по предходен заем и част от изтеклите лихви по предходния заем са включени като главница по последващия (т.е. в противоречие на закона е капитализирана лихва), в негова тежест е да докаже, че е получил по-малко или е върнал повече, т.е. посочената главница по последващия заем надхвърля непогасения остатък от главницата по предходния заем. Страните могат също да подновят (новират) едно задължение, ако намерението им е да се погаси старото задължение заедно с всички обезпечения и на негово място да възникне ново задължение с нови или без обезпечения. Страните могат да променят основанието на всяко вземане както чрез подновяване (новация), така и чрез спогодба, установителен или друг ненаименован договор. Разликата между двете групи правни способи е в това, че в първия случай отношенията се преуреждат занапред, а във втория – с обратна сила. Реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение (напр. дължал е обезщетение за вреди от деликт или гестия, или е поел или поръчителствал за чужд дълг). В този случай заемателят е „получил реално” премахването на един пасив от своя патримониум. Страните обаче могат да преуредят отношенията си и не така радикално. Те могат да отсрочат или разсрочат едно задължение, както и да се съгласят то да бъде погасено или погасявано чрез даването на нещо друго, но във всички тези случаи те не променят основанието и идентичността на вземането. Валидно задължение за връщане на паричен заем може да възникне и когато заемателят е получил реално нещо на друго или дори без основание и се задължи да върне полученото или равностойността му в пари. Реалният характер на договора за заем не се нарушава и когато заемателят е получил нещо от другиго (не от заемателя), както и ако не е получил нищо, но е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение.

Относно процесуалноправните въпроси за доказателственото значение на разписката за наличието на заемно правоотношение и за задължението на ищеца да докаже основанието на предявения иск, независимо от наличието на оспорване, са постановени Решение № 240 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 119 от 01.07.2016 г. по гр.д. № 6182/2015 г. на ВКС, IV г.о. Прието е следното: разписката удостоверява получаването на посочената в нея сума. Тя не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи.

Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане не освобождава платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането, по иск за връщане на даденото без основание в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т.ч. направени признания за факти или за обвързаност), но със свидетели той не може да докаже извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5000 лева. Същото важи и по иск за връщане на заета сума – в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема (или съществуването на старо задължение при новация), но също и постигнатото съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на сумата, че се задължава да върне полученото в заем. Въз основа на изложеното следва да се приеме, че в тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основава претендираното от него право. Оспорването или неоспорването на тези факти от ответника е без значение за доказателствената тежест. Твърдените правопораждащи факти може да бъдат доказани с признание от ответника и това е начин на доказване.

Въпросът за това как следва да се цени направеното от страната извънсъдебно признание за съществуване на факти е изяснен в Решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., на ВКС, IV г. о., Решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., на ВКС, III г. о., Решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр.д. № 2979/2014 г.на ВКС, ІV г.о. и Решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г. на ВКС, IV г.о. Прието е, че съгласно установената съдебна практика, извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти следва да бъдат ценени наред с всички доказателства по делото. Когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията и с насрещната страна по гражданскоправния спор, то тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд.

ВКС е имал повод да се произнесе и по следния въпрос: При съдържаща се в договор за заем, подписан от двете страни формулировка ”заемодателят предава в собственост на заемателя сумата…” следва ли да се приеме, че е налице свидетелстващо изявление на страните по договора, че сумата е предадена по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД? В Решение № 235 от 27.09.2016 г. по гр.д. № 1362/2016 г. на ВКС, IV г.о. е изяснено, че съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора,подписан от двете страни,има свидетелстващ характер. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид,количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне”, а не „да даде” нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването.

По отношение на приложението на чл. 301 ТЗ в случаите, когато заемополучателят се е разпоредил със сума, преведена по негова сметка от заемодателя, е постановено Решение № 62 от 09.07.2012 г. по т.д. № 733/2011 г. на ВКС, II т.о. Отговорът, който е даден, е в следния смисъл: при отразено в счетоводството на получателя постъпване на парична сума в размер, кореспондиращ с действително постъпила такава, на същата дата, по сметката на търговеца, макар с непосочено по банковата операция основание за плащането, при осъществен превод от лице, идентично със счетоводно отразения платец, и отделно счетоводно отразяване на документ, сочещ правно основание за получена от същото лице и в същия размер сума – в случая „заем„ , разпореждането от страна на получателя с така постъпилата сума материализира съгласието му за получаването й на така отразеното в счетоводството му основание и в този смисъл доказва сключването на договор за заем, в качеството му на реален, неформален такъв. Доколкото счетоводно не е отразена конкретната сделка, сключена от лицето с оспорена представителна власт, нито са налице други доказателства за узнаването й, със съдържанието с което е сключена /в случая за сума в по-голям размер, в различна валута, със срок за погасяване и договорена неустойка за забавено изпълнение, разпореждането с постъпилата сума, само по себе си, не съставлява доказателство за узнаване на конкретната сделка, с оглед противопоставяне по смисъла на чл. 301 от ТЗ от този именно момент . В този смисъл е и Решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., в което именно счетоводното отразяване на фактурата – като документ, материализиращ сделката и подписан от лицето без представителна власт, наред с доказания факт на получаването на стоката, е обусловило извод за потвърждаване на сключената без представителна власт сделка, предвид непротивопоставяне по смисъла на чл. 301 от ТЗ.

В Решение № 223 от 19.04.2016 г. по т.д. 3633/2014 г. на ВКС, I т.о., е даден отговор на следния въпрос: Допустимо ли е събирането на доказателства за установяване на прекомерност на неустойката или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката? Прието е, че съгласно задължителните разяснения в т. 3 от Тълкувателно решение №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. По въпросите относно предпоставките, при които съдът може да намали уговорената неустойка и за разпределението на доказателствената тежест при доказване на прекомерност на неустойката е налице практика на ВКС, формирана с Решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. №911/2009 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 12 от 21.03.2011 г. по т. д. №1056/2009г. на ВКС, I т.о. В посочените решения се приема, че невъзможността да се намали неустойката е само по отношение на търговци. Когато обаче се сключи абсолютна търговска сделка, по която страните или една от тях не е търговец, какъвто е и разгледаният случай, нетърговецът може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред, т. е. по реда на ЗЗД. Прекомерната неустойка поначало е действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло, при това намаляването би следвало да се осъществи чрез предприемане на активни действия от страна на длъжника в съдебното производство, като в случай на висящ съдебен процес, длъжникът би могъл да противопостави възражение като процесуално средство за защита срещу предявения иск за присъждане на договорната неустойка. Прекомерната неустойка не се намалява по право или служебно от съда, а само ако правото на намаляване бъде упражнено от длъжника. В този случай, при намаляване на неустойката ще следва да се установява съотношението с претърпените вреди, което не означава непременно, че тя следва да бъде сведена точно до тях, и при отсъствие на данни за тези вреди, предвид характера на иска по чл. 92 ЗЗД и при незаявено и необосновано с аргументи искане от страна на длъжника за намаляване на неустойката, не би следвало да се възлага на съда служебно да замества една от страните /неизправната/, чрез промяна в правната сфера на изправната страна по договора. В Решение № 12 от 21.03.2011 г. по т. д. №1056/2009г. на ВКС, I т.о. се приема, че при намаляване на неустойката доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника, тъй като установяването на несъответствието на неустойката с вредата не е въпрос на право, а на факт, който подлежи на доказване. Намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения й обезпечителен и санкционен характер.

Изцяло следва да бъде споделено разрешението, че преценката за прекомерност на неустойката се извършва въз основа на съотношението между действително претърпените от кредитора вреди и размера на уговорената неустойка, като то се преценява към момента на неизпълнение на договора. Преценка за прекомерност на неустойката не може да бъде извършена само въз основа на уговорения в договора размер, без да бъдат ангажирани доказателства относно действителния размер на претърпените от кредитора вреди. Доказателства за претърпените от кредитора вреди не следва да се събират само при преценката за нищожност на уговорената неустойка поради противоречие с добрите нрави, която се осъществява към момента на сключване на договора. В тази връзка, въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.

Автор: Кристиян Трендафилов