ПРЕГЛЕД НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ И ПРАКТИКАТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПО ОСПОРВАНЕ НА СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ, ПОСТАНОВЕНИ ПО АДМИНИСТРАТИВНОПРАВНИ КАЗУСИ

Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България (КРБ) международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. По силата на горепосочената разпоредба международните договори са нормативни актове с най-висша юридическа сила в системата на йерархията на нормативните актове на вътрешното право, въпреки че са актове, приети от органи, които не принадлежат на законодателната власт. Разпоредбите на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), която е в сила за България от 07.09.1992 г., са част от вътрешното право и имат пряко действие по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ, но правните механизми за защита срещу нарушение на установените в нея субективни права и свободи с актове, действия или бездействия на административни органи не се прилагат пряко. Съгласно чл. 34 от КЗПЧОС съдът може да приема жалби от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от високодоговарящите страни на правата, провъзгласени в конвенцията или протоколите към нея. На основание чл. 35, т. 1 КЗПЧОС съдът може да разглежда даден случай само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита в съответствие с общопризнатите норми на международното право и в срок от шест месеца от датата на постановяване на окончателното решение на националната инстанция. На базата на гореизложеното може да се направи извод, че жалба до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) може да се подаде срещу окончателния съдебен акт, с който административноправният спор е решен по начин, по който страната счита, че са нарушени нейни права. Субектите, които имат право на жалба до ЕСПЧ са посочени в чл. 34 КЗПЧОС. При прегледа на част от практиката на ЕСПЧ може да се направи извод, че освен физическите и юридическите лица са субекти на правото на жалба до съда, когато са нарушени установените в разпоредбите на КЗПЧОС права и свободи, и те имат право да се възползват от регламентираните в нея защитни механизми. (Пример в тази насока е делото Злинат спол С.Р.О. срещу България, р.от 15.06.2006 г.)

Eвропейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) се намира в Страсбург. В своята дейност той се ръководи от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и я прилага на територията на 47-те държави-членки на Съвета на Европа. Целта на съда е да следи за спазването и защитата на основните човешки права като правото на свобода, правото на живот, на справедлив съдебен процес по граждански и наказателни дела, на зачитане на личния и семейния живот, правото на ефективна защита, на зачитане на собствеността, правото на глас и зачитане на свободата на словото, на мисълта, съвестта и религията и други.

ЕСПЧ преценява дали намесата на държавата в защитените от КЗПЧОС права и свободи е извършена при законово основание, дали с намесата се преследва легитимна цел и дали е пропорционална на преследваната цел. ЕСПЧ отбелязва в част от решенията си, че вътрешното право на високодоговарящите страни трябва да е предвидимо и достъпно в достатъчна степен на определеност на условията и предпоставките на конкретните правни норми, така че да дава на лицата подходящо указание относно обстоятелствата и условията, при които държавните органи имат право да прибягнат до мерки, засягащи техните права по КЗПЧОС. „ Правото трябва освен това да позволява известна степен на юридическа защита срещу произволно вмешателство на властите. По въпроси, засягащи основните права, би била в противоречие със законността правна свобода на действие, дадена на изпълнителната власт, която се изразява в неограничена власт. Вследствие на това законът трябва да указва обсега на всяка такава свобода на действие, дадена на компетентните власти, и начина на упражняването й с достатъчна яснота, така че да се предостави на физическото лице защита срещу произволно вмешателство (Решение от 24.04.2008 г. по делото С.G. и други срещу България).

Отправената от ЕСПЧ жалба, за да бъде допустима трябва да отговаря на изискванията, установени в чл. 35 КЗПЧОС. Тук е моментът да се спомене Протокол № 15 за изменение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Текстът на Протокол №15 бе окончателно одобрен от Комитета на министрите на СЕ на 16 май 2013 г. Протокол № 15 бе открит за подписване в Страсбург на 24 юни 2013 г. и ще влезе в сила на първия ден от месеца, следващ изтичането на период от три месеца след датата, на която всички договарящи страни са изразили съгласието си да бъдат обвързани с него. Република България подписа Протокол № 15 на 5 ноември 2013 г. На 20 ноември 2015 г. България стана 22-та страна, която със закон ратифицира Протокол № 15 на КЗПЧОС. Протоколът ще влезе в сила, след като всички държави-членки на Съвета на Европа го подпишат и ратифицират. Една от основните промени, които се предвиждат в протокола, е в условията за допустимост в чл. 35. Предвижда се срокът за депозиране на жалба да се скъси от 6 на 4 месеца. Освен това се премахва условието, че ако жалбоподателят не е претърпял значителни вреди и делото не е било надлежно разгледано от националния съд, това да е основание за допускането му до Европейския съд. Все пак се запазва възможността, ако вредите не са значителни, но самото зачитане на правата на човека, защитени от Конвенцията и Протоколите към нея изискват това, жалбата да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 35, т. 3, б. „б“ от Конвенцията съдът обявява за недопустима индивидуална жалба, когато счете, че жалбоподателят не е претърпял „значителна вреда“, освен когато зачитането на правата на човека защитени в Конвенцията и Протоколите към нея, изисква разглеждането на жалбата по същество, като никое дело не може да бъде отхвърлено на това основание, ако не е било надлежно разгледано от национален съд. Като част от вътрешното право, разпоредбите на КЗПЧОС имат най-висша юридическа сила. Затова лицата, чиито права, защитени от КЗПЧОС, са нарушени от конкретен административен акт имат интерес от оспорване на подобен акт.

Като пример за пряко приложение на норми на КЗПЧОС може да се даде Решение №904 от 18.01.2012 г. на ВАС, което е постановено по жалба на директора на дирекция „Български документи за самоличност“ против решение на Административен съд София – град, с което е отменена заповед за налагане на принудителна административна мярка „Забрана за напускане на Република България“ спрямо определено физическо лице на основание чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Върховният административен съд приема, че обжалваната заповед е издадена в нарушение на изискванията на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 и чл. 13 от Конвенцията, които с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат предимство пред нормите на вътрешното право, в случая пред разпоредбите на чл. 75, т. 5 и чл. 79, ал. 2 ЗБЛД, които им противоречат. Съгласно чл. 1 от Конвенцията, България е длъжна да осигури на всяко лице под нейна юрисдикция, правата и свободите, определени в част I на Конвенцията. В случая релевантна е нормата на чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията относно признаването на някои права и свободи освен вече провъзгласените в Конвенцията и в Първия протокол. Протокол 4 е неделима част от Конвенцията и по точно от нейната част I „Права и свободи”. Чл. 1-5 на Протокол 4, по силата на изричната негова разпоредба – чл. 6, са допълнителни членове на Конвенцията и всички останали нейни разпоредби се прилагат, като се отчита този факт. Следователно по силата на така поетото генерално задължение и съобразно аргумента a maiori ad minus (който може по-голямото, може и по-малкото), държавата е длъжна да гарантира на гражданите си правото на свободно придвижване като допуска само предвидените в т. 3 на чл. 2 ограничения.

Съгласно чл. 2, т. 3 от Протокол 4 упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. Разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД изисква автоматично налагане на ограничението при наличие на данъчно задължение и поискана забрана по реда на чл. 145, ал.8,т.2 б. „а” и „б” ДПК, съответно чл. 182, ал. 2, т. 2, б. „а“ и чл. 221, ал. 6, т. 1, б. „а“ и „б“ ДОПК. Административният орган няма право на преценка, а е длъжен, при отправено към него искане от компетентните органи, да наложи мярката. По този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т.е. не е ясно тя преследва ли една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2, макар да служи по принцип на справедлива цел – събиране на дължими задължения, и да е в съответствие с правото на държавата да приема такива закони, каквито счете за необходими, за да гарантира плащането на задължения.

Автоматичното налагане на мярката, наред с горното, не дава възможност съдът да прецени съобразена ли е тя и с принципа на пропорционалност, както и не е ясно необходима ли е в едно демократично общество. Тоест съдът не може да извърши проверка с наложената принудителна мярка намерен ли е справедливия баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателя, а това съобразно разпоредбата на чл. 6 АПК, е условие за законосъобразност на административния акт.

Автоматичното налагане на мярката и невъзможността нито административният орган, нито съдът да обсъждат релевантните за налагането й факти като размер, предоставено в хода на производството обезпечение, погасяване и други, правят съдебният контрол неефективен и с оглед на това водят до нарушение на чл. 13 от Конвенцията – право на ефективни правни средства за защита. С оглед на изложеното ВАС счита, че наложената принудителна административна мярка е постановена и в нарушение на изискванията на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 и чл. 13 от Конвенцията, които с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат предимство пред нормите на вътрешното право, в случая пред разпоредбите на чл. 75, т. 5 и чл. 79, ал. 2 ЗБЛД, които им противоречат.

Следва да се посочи също, че с решение № 2 от 31.03.2011 г., постановено по конституционно дело №2/ 2011 г. е установена противоконституционност/ на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Съгласно чл. 14, ал. 3 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), решенията на съда се обнародват в „Държавен вестник“ в 15-дневен срок от приемането им и влизат в сила 3 дни след обнародването им. Решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани – чл. 14, ал. 6 от ЗКС. Решението на Конституционния съд е публикувано в ДВ, бр. 32/2011 г. и е влязло в сила на 23.04.2011 г.

След като се установи нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, възниква възможност за страната, по отношение на която то е установено с решението, да иска отмяна на окончателния вътрешен съдебен акт, с който спорът е решен по същество с решение или е прекратен със съдебно определение като недопустим. Съгласно разпоредбата на чл. 239, т. 6 от АПК съдебният акт подлежи на отмяна, когато с решение на ЕСПЧ е установено нарушение на КЗПЧОС. Само лицето, спрямо което решението на ЕСПЧ има действие, може да иска отмяна на влезлия в сила съдебен акт по реда на чл. 237 и сл. АПК, а не и от други лица, които не са били страни в процеса пред ЕСПЧ, но в чиято правна сфера са постановени административни актове по сходна фактическа обстановка, които са потвърдени като законосъобразни от националния съд. В този смисъл е съдебната практика по приложението на чл. 239, т. 6 АПК. Пример в тази насока е решение № 7872 от 02.06.2010 г. по адм. д. № 4523/2010 г. на ВАС. Производството е по реда на чл. 237 и сл. от АПК и е образувано по искане на еднолично дружество с ограничена отговорност за отмяна на влязлото в сила решение № 95/02.04.2007г., постановено по адм. дело № 18/2006г. по описа на Великотърновския окръжен съд, потвърдено с решение № 10206/25.10.2007г. по адм. дело № 4619/2007г. на Върховния административен съд, първо отделение. В искането се твърди, че решението е постановено в противоречие с чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКПЧОС/. Излагат се съображения, че за търговеца са били налице всички основания за признаване право на приспадане на данъчен кредит, поради което съдът неправилно е потвърдил данъчния ревизионен акт, с което това право му е отказано и по този начин е допуснато нарушение на правото на собственост по смисъла на конвенцията. Поддържа се, че е налице основание за отмяна по чл. 239, т. 6 АПК, предвид постановеното решение от 22.01.2009г. на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ по съдебно дело „Булвес”АД срещу България по жалба №3991/2003г. Според искателя това решение установява правозащитен стандарт, който националният съд е длъжен да приложи и единственият способ за това в конкретния случай е чрез отмяна на влязлото в сила съдебно решение. Позовава се на чл. 46, пар. 1 от Конвенцията, който задължава държавата, след постановяване на решение срещу нея, да предприеме съответни генерални и индивидуални мерки, които целят възстановяване на ситуацията преди нарушението и на неблагоприятните последици от него.

Върховният административен съд приема, че искането за отмяна на решението е неоснователно. Приложението на извънредния способ за отмяна на порочни, влезли в сила съдебни решения по чл. 237 АПК е допустимо само когато е налице някое от изчерпателно посочените в чл. 239 АПК отменителни основания. С извънредното производство за отмяна се засяга стабилитета на влезлия в сила съдебен акт, поради което основанията за отмяна не могат да бъдат тълкувани и прилагани разширително. В конкретния случай в искането за отмяна, по което е образувано настоящото производство, се твърди, че е налице основание за отмяна по чл. 239, т. 6 АПК. В искането за отмяна се поддържа, че с решението, чиято отмяна се претендира, е допуснато нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи – относно правото на собственост. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Както споменах по-горе КЗПЧОС е ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 г., обн. ДВ, бр. 66/14.08.1992 г. Допълнителен протокол към конвенцията /Протокол № 1/ е ратифициран и обнародван заедно със самата конвенция, а според чл. 5 от същия, разпоредбите на чл. 1,2,3 и 4 от протокола се считат за допълнителни членове на Конвенцията. Следователно Конвенцията е инкорпорирана в националната правна система и се прилага с предимство пред вътрешноправните актове, които й противоречат, с изключение на Конституцията. При това не е необходимо приемането на специален вътрешноправен акт, който да възпроизведе клаузите на Конвенцията, за да станат същите част от вътрешния правен ред. От изложеното следва, че твърдението за нарушение на ЕКПЧОС представлява по естеството си твърдение за нарушение на материалния закон и като такова би представлявало касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3 предложение първо от АПК. Нарушенията на материалния закон при постановяване на съдебния акт обуславят неправилност на този акт, поради което следва да се наведат в производството по касационно обжалване на същия. Решенията на тричленен състав на ВАС, постановени в касационно производство по реда на чл. 208 и сл. АПК, вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК не подлежат на инстанционен контрол. Същите са окончателни и могат да бъдат отменени само при наличие на някое от отменителните основания по чл. 239 АПК. Нарушението на материалния закон не представлява основание за отмяна по чл. 239 АПК, поради което твърдяното нарушение на ЕКПЧОС не представлява основание за отмяна на влезлите в сила решения. По същество претенцията на молителя представлява искане за преразглеждане на решението на тричленния състав на ВАС по съображения за неправилност, което е недопустимо предвид естеството на производството за отмяна на влезли в сила решения като извънреден извънинстанционен способ за отмяна. Не е налице и конкретно посоченото основание за отмяна по чл. 239, т. 6 АПК, аргументирано с постановеното решение от 22.01.2009 г. на ЕСПЧ, по съдебно дело „Булвес“ АД срещу България по жалба №3991/2003 г., станало окончателно на 22.04.2009 г. Посоченото решение на ЕСПЧ е постановено по жалба по чл. 34 ЕКПЧОС от търговското дружество „Булвес“ АД против България и с него е установено нарушение на правото на собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към конвенцията във връзка с отказа на правото на данъчен кредит по ДРА, издаден против дружеството, който е бил потвърден при обжалването по административен ред и по съдебен ред пред две съдебни инстанции пред националните съдилища. С решението на жалбоподателя е присъдено и съответното справедливо обезщетение за имуществени вреди и разноски.

Съгласно разпоредбата на чл. 239, т. 6 АПК, съдебното решение подлежи на отмяна, когато с решение на ЕСПЧ е установено нарушение на КЗПЧОС. Несъмнено разпоредбата има предвид установено нарушение на конвенцията по отношение на конкретния правен субект, който претендира отмяна на влязлото в сила съдебно решение на това основание, както и относно фактическата обстановка, с която е свързан конкретния правен спор. Съдебните решения, постановени от ЕСПЧ в производството по чл. 34 от Конвенцията, образувано по индивидуална жалба от лице, което твърди, че е жертва на нарушение от страна на някоя държава – страна по Конвенцията, на правата, провъзгласени в конвенцията или протоколите към нея, когато станат окончателни, се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на страните по конкретното дело, имат установително действие по отношение на констатираното и признато нарушение на гарантирано от конвенцията право и са задължителни за изпълнение от държавата, която е страна по делото. Действието на решението не се разпростира и върху други правни субекти, които претендират, че са били жертва на нарушение при сходни обстоятелства, тъй като решението се отнася до конкретна фактическа обстановка и винаги предполага нарочно сезиране на съда с жалба от засегнатото лице, при това след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита и в преклузивния срок по чл. 35 от Конвенцията, считано от датата на постановяване на окончателното решение на националната инстанция. ВАС не споделя становището на искателя, че за наличие на основание по чл. 239, т. 6 АПК е достатъчно да е налице решение на ЕСПЧ, с което е признато нарушение на ЕКПЧОС от страна на държавата при сходен правен спор, между други страни. Тълкуването на разпоредбите на конвенцията, което е направено от ЕСПЧ в неговите решения, следва да бъде прилагано от националните правозащитни органи, доколкото конвенцията представлява част от вътрешното ни право. Наличието на такова решение обаче не може да послужи като основание за отмяна на вече влязло в сила решение между други страни и с друг предмет, макар и сходен, тъй като сред основанията за отмяна не съществува такова основание. Поради това, че производството за отмяна е извънреден, извънинстанционен способ, процесуалноправните разпоредби, които регламентират предпоставките за неговата допустимост и основателност, не могат да бъдат тълкувани разширително или прилагани по аналогия.

Автор: Кристиян Трендафилов