С настоящите редове ми се ще да обърна внимание на няколко състава, при които на пръв поглед нещата изглеждат ясно, но в същото време пораждат доста въпроси както от наказателноправно, така и от търговскоправно естество. Така или иначе, винаги въпросите, свързани със самия факт на изпадането на даден търговец или дружество в състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост имат много последици, които са свързани както с дейността на лицето, така и с отговорността на членовете на неговите органи на управление и контрол. Както може би вече става ясно, става дума за престъпленията по чл. 227б НК. По отношение на същите, от страна на Главния прокурор е упражнено правото по чл. 125 ЗСВ и е направено искане до ВКС за произнасяне с тълкувателно решение по следните въпроси, базирани на противоречията в практиката на съдилищата, а именно:
„Следва ли да се ангажира наказателната отговорност по чл. 2276, ал. 2 от Наказателния кодекс на управителя и представителя на търговско дружество или кооперация, ако не му е възложено изрично от колективен орган на управление на търговското дружество или кооперацията да поиска от съда да открие производство по несъстоятелност в 30-дневен срок от спиране на плащанията от управляваното и представлявано дружество или кооперация и не изпълни това задължение?“
Преди да се спра на противоречивите виждания на ВКС по въпросите, ми се иска да поразсъждавам върху законодателния смисъл на разпоредбите. Очевидно те целят да дисциплинират търговците и лицата, представляващи търговските дружества и кооперациите да уведомят надлежния съд за наличието на предпоставки, които им пречат да упражняват търговската си дейност, каквито неминуемо са състоянията на неплатежоспособност и свръхзадълженост. И когато става въпрос за еднолични търговци или дружества с ограничена отговорност, хипотезите са що годе изчистени, но как следва да се постъпва, когато става въпрос за акционерни дружества с двустепенна система на управление – как тогава ще трябва да се процедира спрямо лицата, част от контролните органи на такива дружества? В съдебната практика също така се поставя въпросът за това, дали е съставомерно неподаването на искане за откриване на производство по несъстоятелност от страна на изпълнителния директор на дадено АД. В Решение № 431 от 15.06.2004 г. на ВКС по н. д. 1064/2004 г., II н. о, се казва, че :
„Решението за обявяване на акционерното дружество в несъстоятелност се везма от общото събрание на акционерите. Производството по несъстоятелност поначало води до прекратяване на дружеството (чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ), поради което решението за неговото иницииране не може да се свали на по-ниско управленско ниво. Макар изпълнителният директор да представлява дружеството, той няма задължение самостоятелно да иска откриване на производство по несъстоятелност и следователно не може да се носи наказателна отговорност за престъпление, извършено чрез бездействие.“
Мисля да не коментирам това, от кого се взима решението за обявяване на АД в несъстоятелност. Чл. 710 ТЗ достатъчно ясно казва, че съдът обявява длъжника в несъстоятелност с решение. Но като цяло гореизложената от съда идея е вследствие на застъпеното в съдебната практика на наказателната колегия на ВКС погрешно разбиране, че щом обявяването в несъстоятелност е предпоставка за прекратяване на дружеството, то тогава следва да има събрание на колективния орган на същото, който да реши въпроса за подаване на искането по чл. 626 ТЗ. Така например в Решение № 217 от 9.05.2003 г. на ВКС по д. № 841/2002 г., II н. о., се твърди, че :
„Понеже решението да се поиска от съда откриване на производство по несъстоятелност е израз на правомощието да се прекрати дружеството, такова искане може да бъде направено само от управителния орган на търговското дружество. При дружеството с ограничена отговорност решението да се поиска откриване на производство по несъстоятелност се взема от органа, които е компетентен да взема решения за разпореждане с имуществото и за прекратяване на дружеството – общото му събрание. Член или управител на дружество, изпаднало в неплатежоспособност, не могат да подават молба до съда, с която да поискат откриване на производство по несъстоятелност. Друг е въпросът, ако управителят, който представлява дружеството, е задължен с решение на общото събрание да депозира в съда молба за откриване на производството по несъстоятелност. В този случай обаче, неговото задължение е производно на решението на управителния орган, а не – самостоятелно такова, с чието неизпълнение да е свързана отговорността по чл. 227б, ал. 2 от НК“
Същественото при това престъпление е, че освен наличието на обективните предпоставки от състава, предмет на доказване е и умисълът на лицето. След като се установи, че същият е знаел за състоянието на неплатежоспособност, за невъзможността на дружеството да изпълнява задълженията си, да приемем, че същият – изпълнителен директор – няма задължение самостоятелно да направи искане по чл. 626 ТЗ, означава да се попадне в ситуация, при която да имаме престъпление, а нямаме виновен. Ако решението за искане за откриване на производство по несъстоятелност трябва да бъде взето от колективния орган на управление – управителен съвет или съвет на директорите, или още по-тежко – от общото събрание на дружеството, бихме докарали доказването на едно такова деяние до абсурдно положение, при което трябва да търсим наказателна отговорност на всички членове на ОС, УС или СД. Няма как да се носи наказателна отговорност в конкретния случай за колективно взето решение. В своите мотиви, ВКС е допуснал погрешно тълкуване, изразяващо се в неразличаването между взимането на решение за прекратяване на дружеството като правомощие на общото събрание на дружеството по желание на членовете му, и обявяването на същото в несъстоятелност като основание за прекратяване. В единия случай, това е доброволно, става по волята на общо събрание, а в другия е неминуемо последствие от обявяването на дружеството в несъстоятелност от съда. Двата вида прекратяване коренно се различават и по факта, от който настъпват.
С оглед на гореизложеното считам, че когато се изяснява въпроса за субектите на престъплението по чл. 227б, ал.2 НК, следва да се изследва и въпросът, доколко същите имат правомощия, относими към изпълнение на задълженията на дружеството и с това имат отношение към спирането на плащанията. Тъй като разпоредбата на чл. 227б, ал.(2) НК не прави разлика между представители на дружеството или кооперацията по закон или по договор, не може да се подхожда формалистично и да се търси отговорност от лица, за които е спорно дали са били наясно с финансовото състояние на дружеството или кооперацията и с изискуемите от тях задължения.
Считам, че следва да се обърне внимание и на една неяснота, която възниква при граматическото тълкуване на разпоредбите на ал.(1) и ал.(2) на чл. 227б НК- очевидно в ал.(1) става въпрос за едноличен търговец, тъй като наказателната отговорност е лична – излиза, че изискванията към него, за да бъде съставомерно поведението м,у е той едновременно да съзнава, че е неплатежоспособен по смисъла на чл. 608 ТЗ и в същото време съзнателно да е спрял плащанията. Добре де, а за лицата по 227б, ал.(2) НК излиза, че от субективна страна следва да съзнават единствено спирането на плащанията и за тях не е нужно да съзнават, че представляваното от тях дружество е изпаднало в неплатежоспособност по някоя от другите предпоставки по чл. 608 ТЗ. Но предвид на измененията на ТЗ с бр. 105 на ДВ от 2016 г, спирането на плащанията вече се счита за презумпция, че дружеството е неплатежоспособно. Което от своя страна води до два възможни извода – от една страна, субектът на престъплението по ал.(1) следва освен спирането на плащанията да съзнава и друга предпоставка, която е разписана в закона като хипотеза на неплатежоспособност, докато за субектите по ал.(2) е достатъчно да съзнават спирането на плащанията. И в тази връзка интерес представлява ситуацията, при която, по отношение на дадено дружество са налице предпоставките за неплатежоспособност по чл. 608, т.2 ТЗ – невъзможност да изпълни изискуемо публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност. Ако тогава въобще нямаме плащане към хазната, как ще бъде ангажирана отговорността на субектите по чл. 227в, ал.(2) НК при положение, че същите могат да отговарят само за спиране на плащанията, а не за неплатежоспособността на дружеството като цяло?
Но може би най-голямо притеснение буди текстът на чл. 608, ал.3 ТЗ : “Предполага се, че търговецът не е в състояние да изпълни изискуемо задължение по ал. (1), ако преди подаване на молбата за откриване на производството по несъстоятелност не е заявил за обявяване в търговския регистър годишните си финансови отчети за последните три години“. За последиците и за замисъла на тази разпоредба, адв. Веселин Георгиев в статията си „Тиха Коледна“ изчерпателно е изложил аргументи за нейния смисъл и нейния характер. Това, което бих добавил аз от наказателноправна гледна точка, е самият факт, че за подобно нещо ще се носи наказателна отговорност, би следвало да ни накара да се замислим за приложимостта на Тълкувателно решение 3/2015 на ОСНК на ВКС в случая и дали при надлежно санкциониране по чл. 74 от Закона за счетоводството, наказателното преследване би било недопустимо.
Но както и да е … да оставим настрана теоретичните разсъждения и да се върнем към това, какво казва ВКС по спорните въпроси, касаещи приложението на чл. 227б НК. На първо място ми се иска да се спра на Тълкувателно решение № 5 от 22.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСНК. В същото се дава интересно тълкуване какво именно представлява спирането на плащанията като обективна предпоставка на деянието по чл. 227б, ал.(1):
„Спирането на плащанията е външен израз на неплатежоспособността и се предполага както в този, така и в случаите, когато длъжникът е платил или е в състояние да плати частично или изцяло само вземанията на отделни кредитори. Това са основанията, при които чрез активно легитимираните лица по чл. 626, ал. 2 от ТЗ и чл. 742, ал. 2 от ТЗ е длъжен да поиска откриване на производство по несъстоятелност“.
Странно или не, впоследствие това тълкуване, дадено от наказателна колегия на ВКС стана част от ТЗ с вече споменатата разпоредба на ал.(3) на чл. 608 ТЗ. Аз обаче искам да питам следното. Дали разпоредбата в този си вид предполага правене на разлика между спиране на плащанията и плащане изцяло или частично само на определени кредитори поради липса на достатъчни парични средства, или би означавало всяко спиране на плащане или неизпълнение на задължение по договор. Този въпрос стои както пред гражданския съд, така и пред наказателния и пред органите на досъдебното производство. Според мен, при преценяването за наличие на тази предпоставка от обективна страна, следва да бъде установена причинно-следствена връзка между спирането на плащанията и невъзможността същите да бъдат изпълнени поради финансовото състояние на дружеството или кооперацията, а не поради други предпоставки като например – пълно или неточно изпълнение на насрещната престация, прихващане с изискуеми насрещни вземания или друго. В противен случай би се стигнало до ситуацията, при която за всяко неизпълнение дадена страна ще бъде заплашена съконтрагентът й да пусне молба по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност, респективно лицата по чл. 227, ал.(2) НК следва след всеки падеж на дадено плащане, което е просрочено, да броят дните за входиране на искане за откриване на производство по несъстоятелност.
Във връзка с гореизложените разсъждения, донякъде съм несъгласен с изразеното становище в Решение № 217 от 9.05.2003 г. на ВКС по д. № 841/2002 г., II н. о, в което се твърди следното:
„Законът не съдържа изискване състоянието на неплатежоспособност задължително да се установява в друго производство и едва след произнасяне на съда по реда на чл. 630 и сл. от ТЗ да се обсъжда въпросът за наказателната отговорност на управителя на дружеството. Тъй като деянието по чл. 227б, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК е формално, за неговата съставомерност е без значение дали неплатежоспособността е само фактическа или е обявена от съда по надлежния ред“
Така, на практика какво се получава – в хипотезата на чл. 227б, ал.1 НК , два различни съдебни състава по едно и също време разглеждат един и същи въпрос – дали по отношение на даден търговец е налице неплатежоспособност, или не. И ако на компетентния съд по смисъла на чл. 613 ТЗ това му е работата, в наказателното производство нещата стават доста по-сложни. Още повече, че като обективни състояния, неплатежоспособността и свръхзадължеността по смисъла на чл. 630 ТЗ следва да се обявят от компетентния съд, а това е този по чл. 613 ТЗ. Именно в това производство в цялост се събират доказателства за наличието на гореописаните предпоставки и може да бъде изяснен този въпрос. Защото в противен случай, ако двете производства се развиват паралелно, следва в хода на досъдебното производство прокурорът и разследващите органи да преценяват дали по отношение на даден търговец има спрени плащания, респективно е налице състояние на неплатежоспособност, като елемент от обективната страна. Може в подобна ситуация най-целесъобразно би било да се спре наказателното производство до произнасяне на окръжния съд по въпроса дали е налице неплатежоспособност. Но и това не е толкова лесно, тъй като в НПК лимитативно са изброени случаите, при които може да се спира наказателното производство и произнасянето на съд по въпрос от значение за съставомерността на деянието не е разписано като предпоставка.
Макар и да са налице противоречия в практиката на ВКС по обсъдените по-горе въпроси, считам, че неминуемо разпоредбите на НК следва да бъдат прецизирани по начин, по който да не допускат произволно тълкуване, предвид значимостта на разглежданите въпроси както от гледна точка на правоприлагането, така и с оглед интересите на обществото като цяло.
Автор: Александър Натов
Подобни статии
По някои данъчноправни проблеми, породени от престъпленията против собствеността
ПРЕГЛЕД НА ЧАСТ ОТ СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА НА ВКС И ВАС, КАСАЕЩА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ
ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС ПО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛ.229, АЛ.1 Т.5 ОТ ГПК
РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ХАРАКТЕРА НА НОРМАТА НА ЧЛ. 343 ОТ ТЗ И НЕЙНОТО ТЪЛКУВАНЕ В ПРАКТИКАТА НА СЪДИЛИЩАТА.
НЯКОИ СЪЩЕСТВЕНИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ЗАПИСА НА ЗАПОВЕД В ПРАКТИКАТА НА ВКС
