(Част втора)
ІV. Връчване на препис от въззивната жалба
Препис от въззивната жалба се връчва на ответната страна, както и на подпомагащата страна на ответната страна, а не и на подпомагащата страна на жалбоподателя. Изискването за необходимия брой преписи касае редовността на въззивната жалба и съответно тяхното непредставяне ще е основание за връщането й. Присъединяването към въззивната жалба по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК се отнася само до обикновеното другарство, защото необходимите другари се конституират служебно и без да са заявили воля (арг. чл. 265, ал. 2 ГПК).
Интерес представлява следният въпрос: може ли едно лице, което не е участвало в първата инстанция, да подаде въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, което е неизгодно за него? Отговорът е: да, ако е необходим другар. Следва да се отбележи, че след като това лице не е конституирано като страна, на него никой не му връчва препис от първоинстанционното решение. В тази връзка възниква и въпросът до кой момент това лице може да подаде въззивната жалба? Отговорът е: до момента, в който може да се обжалва решението от страните в първоинстанционното производство. Докато по отношение на последната страна изтече срокът за подаване на въззивна жалба, дотогава и неучаствалият в първата инстанция необходим другар ще може да подаде такава. Ако си представим в същата тази хипотеза, че той подава въззивна жалба и по този начин за първи път се конституира като страна пред въззивния съд и поиска, тъй като не е участвал пред първата инстанция, по отношение на него да бъдат повторени извършените процесуални действия – да му е се даде и на него доклад с указания, да се преразпитат свидетели и вещи лица, които са разпитани пред първата инстанция, защото не е могъл да участва в разпитите и да задава въпроси. Основателно ли е това искане? Нови доказателства могат да се допуснат безспорно, след като той не е участвал пред първата инстанция и очевидно има извинителна причина да ги сочи. Но да се конституира по свой почин като страна пред въззивния съд в тази хипотеза не е най – добрият ход. Неговата защита е обезпечена от чл. 304 ГПК. Ако той сам е избрал да бъде конституиран като страна, подавайки жалба в това производство, той встъпва в процеса такъв какъвто е и не може да иска повтаряне на съдопроизводствените действия. В т. 6 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС изрично е прието, че по отношение на този необходим другар действията не се повтарят, защото той встъпва в процеса такъв, какъвто е и е обвързан от извършените действия.
При обикновените другари нещата са малко по – сложни, защото в сравнение с отменения ГПК има една важна промяна. При отменения ГПК, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, по дело № 1/2000 г. прие (в т. 2), че въззивният съд може да отмени първоинстанционното решение и по отношение на необжалвал обикновен другар въз основа на общите за другарите факти. Пример: две лица твърдят, че са пострадали от деликт. С една искова молба искат осъждане на причинителя на увреждането. В случая те са обикновени другари, защото единият може да е пострадал, а другият да не е, но има един общ факт, който твърдят и двамата и това е фактът на извършеното от ответника деяние. Първоинстанционният съд отхвърля иска, защото приема, че това деяние не е извършено от ответника, тоест общия факт го няма. Само единият от ищците подава въззивна жалба. Въззивният съд обаче приема обратното – че деянието е извършено от ответника и при действието на отменения ГПК това беше основание той да пререши делото по отношение и на необжалвалия другар, защото установява по различен начин общия за двамата другари факт. Тази постановка при действието на този ГПК важеше първоначално в продължение на няколко месеца (вж. редакцията на чл. 271, ал. 3 ГПК – сега текстът гласи, че съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите необходими другари на жалбоподателя. Първоначалната редакция беше, че съдът отменя решението по отношение на необжалвалите другари на жалбоподателя, тоест се имаха предвид и обикновените другари и при тази първоначална редакция бяха верни постановките на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, по дело № 1/2000 г.) Сега, обаче, ако необжалвалият обикновен другар не се е присъединил към въззивната жалба, то решението не може да се отмени по отношение на него, включително и по отношение на общите факти.
Стана ясно, че разпоредбата на чл. 265, ал. 1 ГПК предвижда възможност за присъединяване само на обикновения другар, защото необходимият се конституира служебно. Тук е необходимо да се постави въпросът кога влиза в сила първоинстанционното решение по отношение на необжалвалия обикновен другар, за когото то е неизгодно? Дали това е изтичането на срока за обжалване, като се има предвид, че той може да се присъедини към жалбата до първото съдебно заседание? Отговорът е, че решението влиза в сила след последния момент, в който обикновения другар може да се присъедини към въззивната жалба, тоест ще влезе в сила след края на първото по делото съдебно заседание във въззивната инстанция.
Какви са задълженията на въззивния съд при необжалвал обикновен другар? За да обезпечи правото му на участие във въззивното производство, а то е гарантирано от закона, въззивният съд е длъжен да го призове за първото съдебно заседание, да му укаже правото да се присъедини, а дотогава само го вписва в списъка на лицата за призоваване като страна по делото или като участник в производството, който не е нито въззивник, нито въззиваем, а просто лице с гарантирано от закона право на участие в производството. Така например в Решение № 126 от 18.06.2012 г. постановено по гр. д. № 1198/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о., е прието следното: „по предявената от ищеца претенция за заплащане на топлинна енергия ответниците по делото в качеството им на наследници на И. Т. Х. се явяват обикновени другари. Когато обикновеният другар на въззивника желае да се възползва от възможността решението да бъде отменено и в негова полза, той разполага с възможността да се присъедини към жалбата – съгласно чл. 265, ал. 1 ГПК, всеки от неподалите въззивна жалба може да се присъедини към подадената не по-късно от приключване на първото заседание за разглеждане на делото от въззивната инстанция. За да се осигури възможността за присъединяване към жалбата, въззивният съд призовава обикновените другари за съдебно заседание, конституирайки ги като участници във въззивното производство (не като страни – въвзивници или въззиваеми, а наред с въззиваемите и без да им се връчва препис от въззивната жалба). Непризоваването за първото заседание за разглеждане на делото от въззивната инстанция лишава обикновения другар от възможността да се присъедини към въззивната жалба и предпоставя възможността да бъде обвързан окончателно от различно от въззивното съдебно решение, т.е. лишава страната от право на участие в делото.“
V. Относно насрещната въззивна жалба
Интерес от подаване на насрещна въззивна жалба възниква, когато по принцип страната има интерес да обжалва решението. Пример за хипотеза, при която и двете страни имат интерес да обжалват решението, е при частично уважен иск. Тук може да се постави въпросът защо се дава възможност на някой, който е пропуснал срока за въззивно обжалване след това да подаде закъсняла жалба? Например има постановено решение по предявен паричен иск за сумата от 10 000 лева, уважен за 6000 лева, отхвърлен за 4000 лева. Това решение може да влезе в сила такова каквото е – единият ще е постигнал уважаване за сумата 6000 лева, а другият ще е постигнал отвърляне за разликата до 10 000 лева, защото например много добре знае, че дължи 10 000 лева. Да приемем, че същото това решение го обжалва само ищецът в отхвърлителната част, тоест за разликата от 6000 лева до 10 000 лева. В горната инстанция резултатът може да се обърне и той да си получи и десетте хиляди лева. Институтът на насрещната въззивна жалба стимулира и двете страни да не подават жалби тогава, когато решението е частично изгодно за всяка от тях, защото този институт има следния резултат: този, който е подал първоначална въззивна жалба и по този начин е стимулирал другата страна да подаде насрещна въззивна жалба постига пренасянето на спора в неговата цялост в горната инстанция и там той може да загуби всичко, защото делото може да бъде пререшено изцяло. Насрещната въззивна жалба трябва да се подаде в срока за отговор (чл. 263, ал. 2 ГПК), като тя трябва да отговаря ня всички изисквания за редовност на въззивна жалба, включително и платена държавна такса. Особеното тук е, че срокът за отговор на насрещната жалба е едноседмичен (чл. 263, ал. 3, изр. 2 ГПК). Обаче, както например и в заповедното прозиводство има един срок за извършване на няколко процесуални действия – и възражение, и частна жалба по чл. 419 ГПК и чл. 413 ГПК, трябва да се има предвид, че това е напълно възможно и тук. Тъй като тази страна трябва да подаде едновременно и отговор, ако желае и насрещна жалба, двете изявления може да са инкорпориани в едно, което няма значение как ще е озаглавено. Ако съдът получи формално от външна страна само отговор на въззивната жалба, но вътре в този отговор има искане първоинстанционното решение да бъде отменено в частта, която е неизгодна за страната, която е подала отговора, това по същество е насрещна въззивна жалба и отговорът трябва да бъде администриран като такъв. Тази закъсняла жалба няма самостоятелно значение, тя се разглежда само дотолкова, доколкото бъде разгледана първоначалната и ако първоначалната бъде оттеглена или върната, въззивното производство се прекратява изцяло. Какво става тогава с таксата, платена за насрещната жалба? Връща ли се? Остава ли за бюджета? Отговорът е, че тя не подлежи на връщане, защото е била дължима към момента на нейното внасяне – това е принципът на чл. 73, ал. 3 ГПК и чл. 3 ЗДТ, но при прекратяване на въззивното производство в тази хипотеза ответникът ще има право на разноски.
Ако трето лице помагач подаде въззивна жалба, която бъде приета за неоснователна, тоест първоинстанционното решение бъде потвърдено и насрещната главна страна поиска да й се присъдят разноски, третото лице ще бъде ли осъдено да ги заплати? Отговорът е: да, след като неговата претенция е отхвърлена то дължи разноски – чл. 78, ал. 10 ГПК. Така, че не може да се абсолютизира правилото, че третото лице не дължи разноски. Дължи разноски, когато е накарало страните да ги направят, вследствие на неговите действия, приети за неоснователни.
VІ. Относно доказателствата пред въззивната инстанция
Една от особеностите на ограничения въззив е принципната невъзможност пред въззивния съд да се сочат доказателства, които страните са имали на свое разположение и са могли да ангажират пред първата инстанция, но тази забрана не е абсолютна. Първата група нови доказателства, които са допустими пред въззивния съд са тези по чл. 266, ал. 2 ГПК, а те с оглед на самото съдържание на разпоредбата са две групи, защото са предвидени два междинни етапа на поетапните преклузии.
Първата група – това са новите доказателства, които са възникнали или са узнати от страната в периода от време между края на съдебното дирене в първата инстанция и изтичането на срока за подаване на жалба или отговор. За да е годно това доказателствено искане, страната трябва да е посочила причните, поради които тези доказателства не са били ангажирани по – рано, тоест да обоснове кога и как тези доказателства са станали нейно достояние. Освен това, тези прични трябва да бъдат не само посочени, а и доказани, защото в противен случай преклузията ще се превърне в чисто пожелателна и ще бъде лесно заобикаляна тогава, когато страните голословно посочат някакви причини за късно посочване на нови доказателства. Оттам насетне според естеството на доказателственото искане съдът може да процедира по различен начин. Може да допусне новите доказателства при условие, че бъдат ангажирани доказателства за причните, поради които те са доказани по – късно, в първото съдебно заседание пред въззивния съд да събере доказателства за тези прични – най често това ще са свидетелски показания и ако съдържанието на изнесените пред съда гласни доказателства е такова, че подкрепя твърдението, че доказателството е новооткрито, съдът да го събере – да приеме документа, да разпита свидетеля. Може доказването да е 2 в 1, защото например страната във въззивната жалба твърди, че е узнала за някакъв нов свидетел очевидец, с когото се е запознала случайно. В този случай съдът би трябвало първо да разпита този свидетел за обстоятелствата, при които се е запознал със страната и ако тези твърдения се установят – да продължи с разпита му по същество, като го разпита за фактите по делото. Следва да се процедира според особеностите на всеки конкретен случй, но едно е сигурно – винаги трябва да бъдат събрани доказателства за причните, поради които това ново доказателство се сочи едва във въззивната жалба или в отговора.
Понятието новооткрити факти и доказателства изцяло покрива приложното поле на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК и спокойно може да се ползва цялата практика на ВКС по въпросите на отмяната. Приема се, че новооткрито доказателство не е само това, което страната не е знаела пред първата инстанция, но и това което тя е знаела, но не е могла да ангажира въпреки положената добра грижа за водене на делото, тоест доказателство, чието ангажиране е било извън нейните субективни възможности. Например в държавен архив не са могли да намерят искания от страната документ, намерили са го по – късно, а делото вече е пренесено пред въззивния съд. Разбира се, ще трябва да бъдат ангажирани доказателства в този смисъл – или ще трябва да бъде разпитан като свидетел служителят в архива или да бъде взет един документ от него, според който някакво доказателство е искано, но е намерено по – късно.
Втората група нови доказателства, които са допустими по силата на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК, са доказателствата, които са станали достояние на страната в следващия етап на преклузията, а това е етапът от изтичането на срока за подаване на въззивна жалба или отговор чак до края на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Тоест тук междинна преклузия няма – доказателството може да е станало достояние на човека още преди първото заседание пред въззивния съд, но той може да го ангажира, ако делото е отложено във второ или следващо заседание, и по – нататък. Преклузията такава, каквато е уредена в чл. 147 ГПК и в чл. 266 ГПК е поетапна и тя приключва чак с края на съдебното дирене пред инстанцията по същество, така че единственото значение на това, че някой е имал доказателството на свое разположение по – рано в рамките на този етап, но не го е ангажирал веднага, а малко по – късно, е разпоредбата на чл. 91а ГПК. Тоест ако по – късно заявеното доказателствено искане, но в рамките на преклузионния етап, причини отлагане на делото, тази страна ще може да бъде санкционирана за несвоевременно заявеното искане.
По – интересната група нови доказателства са тези по чл. 266, ал. 3 ГПК. Това са доказателствата, които са били поискани пред първата инстанция, но първоинстанционният съд не ги е допуснал и страната във въззивната жалба или в отговора прави оплакване за допуснато процесуално нарушение и иска тези доказателства да бъдат събрани пред въззивния съд. Това може да е оплакване, че доказателството погрешно е прието за преклудирано, погрешно е прието за неотносимо, погрешно е преценена недопустимостта на свидетелските показания по чл. 164 ГПК и т.н. Едно е сигурно – след като са процесуални нарушения въззивният съд не следи служебно, оплакване трябва да има, но не е необходимо това оплакване да бъде квалифицирано като порок. Не е нужно и да се обосновава и конкретизира в какво точно се изразява нарушението на съдопроизводствените правила, достатъчно е да има оплакване, че първоинстанционният съд неправилно не е допуснал дадено доказателство.
С разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Въведеното с чл. 7, ал. 1 ГПК служебно начало и установеният в чл. 10, ал. 1 ГПК принцип за установяване на истината изискват от съда да съдейства на страните за пълното изясняване на делото от фактическа страна и за попълването му с всички нужни за целта доказателства. Служебното начало и принципът за дирене на истината налагат изследване на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и в случаите, когато страната е основала искането си за допускане на ангажирани пред първата инстанция доказателства на хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, но не е обосновала в достатъчна степен конкретните процесуални нарушения, препятствали тяхното събиране в производството пред първата инстанция. Липсата на достатъчна аргументация във въззивната жалба не освобождава въззивния съд от задължението да извърши самостоятелна преценка за относимостта и допустимостта на доказателствата и да се произнесе относно основанието на чл. 266, ал. 3 ГПК. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство, в какъвто смисъл е и произнасянето в Решение № 224 от 02.07.2010 г., постановено по гр. д. № 177/2010 г. по описа на ВКС, ІІ г. о. В този смисъл е и Решение № 72 от 09.07.2012 г., постановено по т.д. № 398/2011 г. по описа на ВКС, II т.о., в което е прието следното: „С подадената пред Бургаски апелативен съд въззивна жалба ответникът и настоящ касатор М. Г. се е позовал изрично на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК и е поискал да бъдат допуснати и събрани във въззивното производство доказателствата, поискани с депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на искова молба. Чрез тези доказателства касаторът се е домогвал да докаже защитното си възражение, въведено с отговора – че не дължи претендираната с иска по чл.59 ЗЗД парична сума, тъй като макар да е представлявал продавача [фирма] при сключване на договора за продажба по нотариален акт № 13/02.06.2009 г., не е получавал продажната цена, която е платена от купувача лично на управителя на дружеството – продавач. Възражението съдържа и оспорване на изявлението на касатора, извършено пред нотариуса и удостоверено в нотариалния акт, че е получил цената напълно и в брой от пълномощника на купувача преди нотариалното изповядване на продажбата. За да бъде доказано оспорването и свързаното с него твърдение, че проектът за нотариален акт, включващ изявлението за получаване на цената, е изготвен предварително и целенасочено от управителя на [фирма] И. М., с отговора на исковата молба, а впоследствие и с въззивната жалба, е поискано да се допуснат до разпит като свидетели нотариусът, извършил нотариалното оформяне на продажбата – М. Б., и пълномощникът на купувача Ахмут Ларсанов – Н. М.. Във въззивната жалба са наведени конкретни доводи за незаконосъобразност на отказа на първоинстанционния съд да допусне посочените в отговора доказателства и в частност – разпита на свидетелите Б. и М.. Доводите са напълно достатъчни, за да обосноват хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и да обвържат въззивния съд със задължението да подложи на преценка допустимостта и относимостта на ангажираните, но недопуснати от първата инстанция доказателства, и да се произнесе по реда на чл.267 ГПК по искането за тяхното събиране във въззивното производство. Вместо да изпълни това си задължение, съставът на Бургаски апелативен съд е отказал да допусне доказателствата с формалния мотив, че в жалбата не са посочени конкретни процесуални нарушения по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК. Отказът съставлява съществено нарушение на установените в чл.266, ал.3 ГПК съдопроизводствени правила, тъй като на практика е довел до лишаване на ответника – касатор от възможността да проведе ефективна защита срещу иска по чл.59, ал.1 ЗЗД и до осъждането му да заплати претендираната с иска сума само въз основа на доказателствата, ангажирани от ищеца.“
Другата хипотеза, при която пак в контекста на чл. 266, ал. 3 ГПК могат да се направят доказателствени искания пред въззивния съд е хипотезата, при която въззивният съд за първи път е дал надлежни и точни указания на страните за подлежащите на доказване факти. И тук важи принципът, че преклузията е обусловена от изпълнението на служебните задължения на съда. Преклузяита по отношение на доказателствата ще настъпи пред първата инстанция в първото съдебно заседание, ако първата инстанция е изпълнила служебните си задължения, но ако първата инстанция не ги е изпълнила и въззивният съд е този, който за първи път е извършил надлежен доклад и е очертал правнорелевантните факти, подлежащи на доказаване, то в изпълнение на дадените пред него указания страните могат да си направят съответни доказателствени искания без изобщо да е нужно да доказват, че посочените от тях доказателства са новооткрити.
В мотивите на т. 2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство, при което ако процесуалните действия на първостепенния съд са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.
В същия смисъл е и разрешението на т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, по дело № 1/2000 г., според което при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Именно поради това, че не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор, в съдебния си акт въззивната инстанция не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба коментира, доколкото те са свързани с материалноправния спор. На следващо място, при действието на ограничения въззив, въведен с ГПК от 2007 г., във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор – чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата още с първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможност страната да поправи във въззивната инстанция собствената си небрежност. Същевременно обаче, законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса, когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този смисъл е Решение № 42 от 05.03.2014 г., постановено по гр.д. № 5488/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о., в което е прието следното: „Решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл.235 ал.2 и 4 ГПК съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението. Съгласно чл.271 ал.1 ГПК въззивният съд решава спора по същество и когато потвърждава първоинстанционното решение, като и в този случай е длъжен да мотивира своето решение – чл.272 ГПК. Тези основни правила, са нарушени от Русенския окръжен съд, който не е изложил собствени мотиви към постановеното от него решение. Както е изяснено в отговора по чл. 290 ГПК, дори в случаите, когато препраща към мотивите на първостепенния съд, въззивната инстанция излага свои мотиви и задължително следва да посочи кои факти, релевантни за спора приема за осъществени и кои не, въз основа на кои доказателства, да формулира собствени правни изводи и в заключение да даде отговор за основателността на предявения иск. В случая Русенският окръжен съд е изготвил съдебен акт като контролно – отменителна инстанция – в решението се съдържа единствено коментар на приетото от първоинстанционния съд и в хронологичен ред са проследени процесуалните действия на този съд по движението и приключването на делото. В заключение е направен извод, че „на основание гореизложеното първоинстанционният съд обосновано и законосъобразно е приел, че предявеният иск е неоснователен като недоказан и го е отхвърлил“. На практика, липсват въззивни мотиви по съществото на спора, което е нарушение на съдопроизводствените правила и то е съществено, защото се е отразило върху правилността на съдебния акт. Съдът е допуснал процесуални нарушения и при прилагането на нормата на чл.266 ГПК. Още с исковата молба е поискано и районният съд е допуснал събирането на гласни доказателства, относно преживените от ищеца болки и страдания по повод смъртта на сина му, както и за установяване на обстоятелстото какви са били семейните им отношения. За насроченото на 06.11.2012г. – първо и единствено съдебно заседание – адвокатът – пълномощник на В. Й. своевременно /на 11.10.2012г./ е подал молба с доказателства, че му е невъзможно да се яви в съдебното заседание, поради служебна ангажираност. Във въззивното решение невярно е посочено, че молбата за отлагане не е придружена с доказателства. С последваща молба от 25.10.2012г. страната е оспорила твърденията на ответната страна, изложени в отговора по исковата молба, като изрично е посочила, че за съществувалите нормални, близки отношения между починалия син и бащата, поддържа искането си за разпит на свидетел. В с.з. от 06.11.2012г. районният съд е приел, че няма процесуални пречки за разглеждане на делото, въпреки отсъствието на ищеца и пълномощника му /което по същество е правилно с оглед разпоредбата на чл.142 ал.2 ГПК /, но в нарушение на процесуалните правила на чл.148 и чл.149 ал.2 ГПК е приключил съдебното дирене още в това заседание, без да се произнесе по допуснатите гласни доказателства на ищеца. В доклада на първоинстанционния съд липсват и указания към страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Тези процесуални пропуски не са отстранени от въззивния съд, при наличие на изрично позоваване на въззивника в тази насока при мотивиране на основанията за въззивно обжалване. В нарушение на съдопроизводствените правила – чл.266 ал.3 ГПК, поисканите с въззивната жалба относими, допустими и необходими за изясняване на делото гласни доказателства за установяване на отношенията между бащата и починалия му син, включително за изслушване обясненията на ищеца /респ. за изясняване на причините, поради които не се е явил пред първоинстанционния съд/, не са били събрани от въззивния съд. Допуснатите съдопроизводствени нарушения са лишили от възможността въззивникът да установи твърдения от него факт за близката емоционална връзка с починалия и за отражението на преживяната загуба в живота му, което е довело до постановяване на порочно решение. Съдът е пристъпил към постановяване на решение преди да е изяснил спора от фактическа страна, което е нарушение на разпоредбите на чл.10 и чл.235 ал.2 ГПК. Като краен резултат, въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на основния принцип за установяване на истината в гражданския процес, чрез осигуряване на възможност и съдействие на страните за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото – чл.10 ГПК и при превратно тълкуване и прилагане на нормите, уреждащи въведената с действащия от 2007 г. ГПК поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства от страните.“
На следващо място, напълно възможно е исковата молба да е оставена без движение от въззивния съд с указания за поправянето й в нейната съществена част – обстоятелствена част или петитум. Винаги в този случай, ако в резултат на изпълнението на указанията бъдат заявени някакви нови фактически твърдения или някакъв нов петитум, различен от първоначалния, то на това основание страните могат да си направят и нови доказателствени искания, защото това са доказателства, които те обективно не са могли да знаят, че са релевантни преди съдът да даде указания за отстраняване на нередовности на исковата молба. Възможно е и друго – първоинстанционният съд да е квалифицирал правилно предявения иск, но да е пропуснал да даде указания за някой правнорелевантен факт и тогава доказателствените искания за установяване на този факт ще могат да бъдат заявени съвсем спокойно за първи път пред въззивната инстанция. Тук е мястото да се поясни какво има предвид ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС чрез формулировката, че въззивният съд не извършва нов доклад, а само дава указания за подлежащите на доказване правнорелевантни факти. Преди приемането на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдебната практика беше ориентирана в две посоки. Според едното становище, ако първоинстанционният съд не е изпълнил служебните си задължения да докладва делото и да даде указания, тези задължения се пренасят автоматично върху въззивния съд като съд по същество. Според другото становище въззивният съд никога не дава доклад и указания, защото той по силата на чл. 268 ГПК докладва само жалбите и отговорите. С ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е постигнат компромис между тези две становища, а именно, че въззивният съд не прави доклад, не повтаря изцяло задълженията на първоинстанционния съд, но дава указания за правнорелевантните факти, когато това е необходимо.
VІІ. Няколко думи относно доклада
Докладът като идея, вложена в чл. 146 ГПК, не е литературен преразказ на исковата молба и на отговора. Идеята на доклада е да обезпечи правилното приложение на материалния закон и затова докладът преди всичко, в съществената си част, включва указания за правнорелевантните факти. В тази връзка следва да се прави разлика между правнорелевантни и доказателствени факти. Защото тази разлика, в случая, е ключова. Правнорелевантните факти са елементите от фактическия състав, от които според закона или според неговото тълкуване произтича спорното право, а доказателствените факти са фактите и явленията от конкретния живот, чрез които се установяват правнорелевантните факти. При един деликт, например, правнорелевантните факти са: деяние, противоправност, вреда, причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат, като това противонормено поведение трябва да е виновно (в гражданското право вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД). При един иск за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, това е фактът на сключването на договора, изпълнението на работата и нейното приемане от възложителя. При една претенция за подобрения правнорелевантните факти са фактът на извършването на подобренията, правото на собственост на ответника, защото той се обогатява, увеличената стойност на имота вследствие на подобренията. Идеята на доклада е тогава, когато най – вече исковата молба не съдържа твърдения за всички правнорелевантни факти, на ищеца да бъде указана необходимостта да ги докаже. Например имаме следната искова молба: ищецът казва „на еди коя си дата през 2015 г. дадох на ответника Х в заем сумата от 10 000 лева, която той трябваше да ми върне в срок до края на годината, но така и не изпълни задължението си. Сега разбрах, че на еди коя си дата той се е разпоредил със свой недвижим имот като го е продал на ответника Иван и понеже той по този начин накърнява възможността аз да се удовлетворя от стойността на този имот, моля да ни призовете с двамата ответници на съд и да постановите решение, с което този договор за покупко – продажба да го обявите за недействителен по отношение на мен.“ От изложеното става ясно, че този иск е по чл. 135 ЗЗД. Следва да се отбележи, че такава искова молба е редовна. В случая има един правнорелевантен факт, който не се твърди в исковата молба, но въпреки това тя е редовна, защото позволява да се определи какъв е предявеният иск – Павлов иск и то в общата му хипотеза на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. И задължение на съда в първото съдебно заседание, е като очертае правнорелевантните факти, подлежащи на доказване от ищеца, за да му се уважи иска, да му укаже, че има и още един правнорелевантен факт, който не твърди, но трябва да докаже. И понеже твърди, че увреждането е възмездно, този правнорелевантен факт е знанието на страните по сделката за увреждането на кредитора. Това е значението на доклада. И понеже нормата на чл. 135 ЗЗД е императивна, ако първоинстанционният съд не е дал тези указания, служебно ще ги даде въззивният.
Пренесена на плоскостта на въззивното обжалване разликата между правнорелевантни и доказателствени факти означава, че ако първата инстанция е допуснала нарушение, изразяващо се в това, че не е дала указания за подлежащ на доказване правнорелевантен факт, такова нарушение представлява по същество нарушение на материалния закон, поради което не е нужно да има оплакване във въззивната жалба, за да е длъжен въззивният съд да поправи този пропуск на първоинстанционния съд и да даде указания на страните за подлежащите на доказване правнорелевантни факти. Това е така, защото въззивният съд е длъжен служебно да обезпечи правилното приложение на императивния материален закон. При доказателствените факти, обаче, това не е така. Първоинстанционният съд трябва да даде указания за доказателствените факти, например при следната хипотеза: ако някоя страна в исковата молба или в отговора е направила някакво конкретно фактическо твърдение (че на определена дата се е случило нещо), но е пропуснала да ангажира доказателства за това твърдение. В този случай по силата на чл. 146 ГПК трябва да й се дадат указания, но ако не се дадат това ще бъде нарушение на съдопроизводствените правила, за които въззивният съд няма да следи служебно, а само при оплаквания във въззивната жалба или отговора.
Автор: Кристиян Трендафилов
Подобни статии
ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ВЪЗЗИВНОТО ОБЖАЛВАНЕ ПРИ РЕЖИМА НА ДЕЙСТВАЩИЯ ОТ 01.03.2008 г. ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС
ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ВЪЗЗИВНОТО ОБЖАЛВАНЕ ПРИ РЕЖИМА НА ДЕЙСТВАЩИЯ ОТ 01.03.2008 г. ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС
КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ НА ИЗМЕНЕНИЯТА В ЧЛ. 19 ОТ ДАНЪЧНО-ОСИГУРИТЕЛНИЯ ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС
ОТ КОЙ МОМЕНТ ЗАПОЧВА ДА ТЕЧЕ СРОКЪТ ЗА ОБЖАЛВАНЕ НА РАЗПОРЕЖДАНЕТО ПО ЧЛ. 254, АЛ. 1 ОТ АПК? ПРЕГЛЕД НА ПРОТИВОРЕЧИВАТА ПРАКТИКА НА ВАС
По някои въпроси, касаещи ДДС режима на доставките с предмет право на строеж в светлината на практиката на СЕС
