2мар.2018

ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ВЪЗЗИВНОТО ОБЖАЛВАНЕ ПРИ РЕЖИМА НА ДЕЙСТВАЩИЯ ОТ 01.03.2008 г. ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС

dokumenti-prestaplenie

(Част първа)

I. Ограничено въззивно обжалване

В теорията[1] е прието, че въззивното обжалване по режима на действащия от 01.03.2008 г. Граждански процесуален кодекс (ГПК) е от вида на ограниченото въззивно обжалване. Една от най-ярките негови характеристики е ограничената възможност за попълване на делото с нови факти и доказателства като израз на идеята за ускоряване движението на делото до приключването му с краен съдебен акт. Прието е, че пред въззивния съд страните не могат да сочат такива обстоятелства и доказателства по делото, които са могли, но съзнателно или поради небрежност са пропуснали да изтъкнат пред първата инстанция. Така ограниченото въззивно обжалване е гаранция за обезпечаване на по-висока процесуална дисциплина на страните в процеса и способ за преодоляване на ефекта от злоупотреба с процесуалните им права. Типични за ограниченото въззивно обжалване са и правомощията на въззивната инстанция след проверката на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение – тя е длъжна да разглежда и да реши материалноправния спор само въз основа на посочените в жалбата основания за неправилност на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). Освен това както при пълното, така и при ограниченото въззивно обжалване въззивният съд има за задача да разгледа и да реши материалноправния спор, без това да го превръща във „втора първа инстанция“.

Във връзка с гореизложеното следва да се поставят следните уточняващи въпроси: какви са ограниченията в обсега на въззивната дейност? С какво въззивният съд като инстанция по същество е ограничен спрямо първоинстанционния съд? Въззивният съд е ограничен от оплакванията в жалбата, тогава когато касаят процесуални нарушения или нарушения на материалния закон, стига този материален закон да е от диспозитивен, а не от императивен порядък. На следващо място, възможността на въззивния съд да променя фактите, респективно да събира нови доказателства е силно ограничена. На въпроса могат ли да се заявяват нови възражения пред въззивния съд, отговорът е: зависи дали са преклудирани или не, но по правило не може.

ІІ. Предмет на въззивно обжалване

Предмет на въззивното обжалване е решението на първоинстанционния съд. Интерес представлява въпросът: цялото решение ли се обжалва или определена негова част? Обжалва се диспозитивът. Още при действието на отменения ГПК Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, по дело № 1/2000 г. (т. 18), прие, че мотивите не подлежат на отделно обжалване, ако решението като резултат е изгодно за обжалващата страна (в този смисъл е и Решение № 167 от 09.11.2010 г., постановено по търговско дело № 1012 по описа за 2009 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор, в какъвто смисъл е и отговорът на основния процесуалноправен въпрос, по повод на който въззивното решение е допуснато до касационен контрол). Тук има няколко въпроса, които си струва да се поставят: с оглед обвързаността на третото лице – помагач от установеното в мотивите, може ли да се мисли, че понякога то би имало самостоятелен интерес да атакува неизгодни за него фактически констатации в мотивите, т.е. да обжалва мотивите в тази им част? Кои са хипотезите, при които едно трето лице, като принцип, има правен интерес да участва в чужд процес, за да помага на една от страните? Кога би имало неблагоприятен резултат за третото лице? Първата хипотеза е, когато главната страна би имала регрес. Другата хипотеза е, когато би било обвързано от съдебното решение като необходим другар. Всъщност няма хипотеза, при която едно трето лице да има самостоятелен интерес да атакува мотивите, защото ако главната страна би имала регрес срещу него, то би следвало и решението като краен резултат, отразен в диспозитива, да е неблагоприятен за нея и тогава третото лице ще атакува решението като резултат, тоест пак диспозитива на съдебното решение. По същия начин едно трето лице ще е неблагоприятно обвързано от едно съдебно решение пак само тогава, когато то като резултат, отразен в диспозитива е неизгоден за съответната главна страна. Така, че няма хипотеза, при която третото лице да има самостоятелен интерес да атакува мотивите. В този смисъл е и Решение № 167 от 09.11.2010 г., постановено по т. д. № 1012 по описа за 2009 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че като е отменил обжалваното пред него решение само в частта на мотивите, касаещи отношенията между ответника и третото лице – помагач, вместо да се произнесе по основателността на заявените в жалбата искания за отмяна на самото решение, с което е уважен предявеният срещу подпомаганата страна осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, и за отхвърляне на иска, въззивният съд е постановил недопустимо решение.

Важно е да се отбележи, че фактическите констатации на първоинстанционния съд са обвързващи за въззивния при липса на оплакване във въззивната жалба. Тук може да се даде следният пример: предявен е деликтен иск – претенция за обезвреда вследствие на пътнотранспортно произшествие. Първоинстанционният съд от събраните по делото доказателства приема за установено, че деянието, описано в исковата молба, действително е извършено от ответника. Обаче отхвърля иска, като приема, че това деяние не разкрива признаците на един от елементите на фактическия състав – противоправност. Тук си струва да се поставят няколко въпроса: кой има интерес да обжалва това решение? Отговорът е: само ищецът. По – важният въпрос е: как да се защити ответникът срещу неизгодните за него фактически констатации в това първоинстанционно решение? Защото да речем, че ищецът ще подаде въззивна жалба, но него фактическите констатации го ползват, той е недоволен от правния извод на първоинстанционния съд, че деянието на ответника не е противоправно. Въззивният съд е обвързан, обаче, от тези фактически констатации, които ползват жалбоподателя, като той може да възприеме неговите доводи, да формира обратен правен извод и на тази база да уважи иска срещу ответника. Ответникът как ще се защити срещу тези неправилни според него фактически констатации? Разбира се, отговорът на този ключов въпрос, е: с отговора на въззивната жалба. Никога не следва да се подценява значението на отговора на въззивната жалба. С отговора ответникът ще трябва да направи оплакванията си срещу неизгодните за него фактически констатации на първоинстанционния съд. Няма друг процесуален способ. Ако се направят такива възражения в отговора на въззивната жалба, въззивният съд ще е длъжен да ги разгледа. В този смисъл е Решение № 13 от 19.04.2017 г. по гр. д. № 50074/2016 г. на ВКС, I г.о., като единият от въпросите, по които е допуснато касационно обжалване за проверка правилността на въззивното решение е: какви са правомощията на въззивната инстанция, когато за установяване на относим факт първата инстанция е допуснала недопустими доказателствени средства, а като ненужни е отказала допустими, в първоинстанционното решение относимият факт е възприет за осъществен, а въззивна жалба е подала само страната, която носи доказателствената тежест по неговото установяване? Съставът на ВКС е приел, че „в т. 1 и 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС са обсъдени принципни положения, осъществяването на които разширява правомощията на втората инстанция от предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК. Те намират конституционно основание. Не предполага отклонение от предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК подадената жалба от страната, на която е доказателствената тежест за факт, установен в обжалваното решение чрез недопустими доказателствени средства. Ако в жалбата или в писмения отговор няма позоваване за допуснатите нарушения и/или за необосноваността на решението, въззивната инстанция е длъжна да възприеме факта по същия начин. Недопустимо е за този факт въззивната инстанция да допусне ангажираните допустими доказателствени средства, които първата инстанция е отказала.“ Мотивите на ВКС за отговора са следните:

  1. ГПК ограничава правомощията на въззивната инстанция при проверка на правилността на решението да реши спора по същество, но само откъм заявените в жалбата оплаквания (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271 ГПК). Отклоненията, обсъдени в т. 1 и т. 2 ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, се основават на принципи, които имат конституционно основание;
  2. Въззивната инстанция е длъжна да проведе правилно императивна материалноправна норма, когато тя е приложена неправилно от първата инстанция. Обяснението е в принципа за законност. Императивните материалноправни норми са в публичен, не в частен интерес, а правилното им прилагане осигурява правопорядък, който е в интерес на цялото общество. Той е базата за изграждане на правовата държава (преамбюл и чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ); така и чл. 5 ГПК);
  3. Въззивната инстанция провежда също по гражданските дела засилената закрила на определени категории физически лица – например ненавършилите пълнолетие деца от брака, съпруга с жилищна нужда, поставените под запрещение. Закрилата е предвидена в законите и има за цел поставянето им в равностойно положение с останалите граждани (чл. 6 КРБ);
  4. Ако в жалбата или в писмения отговор няма оплакване за допуснатото съществено процесуално нарушение и/или за необоснованост на решението, въззивната инстанция няма правомощие да събира нови доказателства за този факт, въпреки че за него пред първата инстанция са били ангажирани и допустими доказателствени средства. В своето решение въззивната инстанция е длъжна (също) да го възприеме за осъществен. Допуснатите нарушения от първата инстанция не засягат права на страните, чиято защита да намира конституционно основание.

Стана ясно, че предмет на обжалване е диспозитивът на съдебното решение, защото той обективира правораздавателната воля на съда. Какво, обаче, е значението на диспозитива на съдебното решение? Диспозитивът според начинът по който е формулиран ли е източник на силата на пресъдено нещо (СПН)? При положителен отговор ще следва ли, че ако диспозитивът е некоректно формулиран няма да възникне съответна СПН? Ето един примерен, твърде общо формулиран, диспозитив, който не индивидуализира спорното право: ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 79 ЗЗД, предявен от Иван Иванов срещу Асен Асенов за сумата от 15 000 лева. Източник ли е на СПН този диспозитив? Този въпрос се поставя, защото често се преиначават постановките на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, по дело № 1/2000 г. (т.18) относно значението на диспозитива и се абсолютизира изискването диспозитивът да е формулиран така, че да индивидуализира спорното право. Това, обаче, не е правилно. Силата на пресъдено нещо, според същото това Тълкувателно решение, се формира по основанието на иска, спорният предмет, който се определя от исковата молба и отговора на ответника. Щом съдът е разгледал действително предявения иск, все едно е как е формулирал диспозитива, защото СПН се формира. И понякога, за да се разбере за какво е формирана СПН, разбира се, ще трябва да се прочете цялото решение, включително и неговите мотиви.

III. Съдържание на въззивната жалба

По – нататък, заслужава да се отдели внимание на съдържанието на въззивната жалба, такова каквото то е уредено в чл. 260 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 260 ГПК жалбата трябва да съдържа: 1. името и адреса на страната, която я подава; 2. означение на обжалваното решение; 3. указание в какво се състои порочността на решението; 4. в какво се състои искането; 5. новооткритите и новонастъпилите факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаването на делото от въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти; 6. новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи; 7. подпис на жалбоподателя. В тази връзка заслужава да се постави въпросът: всички реквизити на чл. 260 ГПК ли са задължителни? Отоговрът е, че не са задължителни реквизитите на т. 3, 5 и 6, което означава, че ако е подадена една бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на обжалваното решение, тя разбира се ангажира компетентността на въззивния съд, но той ще се ограничи до извършването на служебна проверка. Служебно ще провери валидността, допустимостта в обжалваната част и правилността от гледна точка на приложимия императивен материален закон. Интерес представлява въпросът: каква е последицата ако липсват реквизитите на чл. 260, т. 5 и 6 ГПК? Последицата е преклузията. Тук, евентуално, само по чл. 266, ал. 2 ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да: 1. твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата съответно в срока за отговор; 2. твърдят нововъзникнали след подаването на жалбата, съответно след изтичане на срока за отговора, обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях.

Изтичането на срока за подаването на въззивна жалба, респективно отговор на въззивната жалба, е един от етапите на поетапната преклузия. Точка 5 и точка 6 на чл. 260 ГПК имат предвид нови доказателства или нови факти, които са възникнали или са станали достояние на страната в периода между края на съдебното дирене пред първата инстанция до изтичането на срока за подаването на жалба или отговор, защото фактите или доказателствата, които са възникнали и са станали достояние на страната до края на съдебното дирене пред първата инстанция, са преклудирани на основание чл. 147 ГПК. Така, че всъщност приложното поле на чл. 260, т. 5 и 6 ГПК е доста ограничено. Трябва да се твърди, че след края на съдебното дирене пред първата инстанция на страната са станали достояние някакви нови факти или нови доказателства за вече заявени факти, които обективно тя не е могла да посочи и да ангажира по – рано. Но при всички случаи липсата на някой от тези три реквизита (т. 3, 5 и 6) не обуславя нередовност на въззивната жалба, последицата е само настъпването на съответната преклузия.

Интерес представлява и въпросът: кога една въззивна жалба е бланкетна и кога не е? Бланкетна ли е жалбата, ако тя съдържа някакво оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, но това оплакване не е аргументирано? Такава жалба не е бланкетна и съдът трябва да се произнесе. А бланкетна ли е жалбата, ако съдържа само квалификация на някаква порочност, но без да е посочена тази порочност в какво конкретно се изразява, например е посочено, че решението е неправилно или необосновано, но не е посочено в какво се изразява тази неправилност или необонованост. Такава жалба категорично е бланкетна. Така, че една жалба, за да не е бланкетна и за да задължи съда да се произнесе по конкретно оплакване, това оплакване може да не е обосновано, но трябва да е конкретно посочено в какво се изразява, без да е нужно да е квалифицирано. Срокът за подаване на въззивна жалба е преклузивен. След изтичането на този срок може ли да се допълва въззивната жалба? Значението на въззивната жалба е, че тя определя обхвата, в който се произнася въззивният съд, защото тя определя в коя част се обжалва първоинстанционното решение, съответно за допуснатите процесуални нарушения, съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд ще е ограничен от оплакванията в жалбата. Тук може да се даде следния пример: подадена е една въззивна жалба, не е допълнена. В съдебно заседание пред въззивния съд се навежда някакъв правен довод от жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на императивен материален закон. Въззивният съд ще се произнесе ли по този правен довод? Отговорът е: да, ще се произнесе. Следователно може ли да се каже, че въззивната жалба може винаги да бъде допълвана с въпроси, които ангажират служебната компетентност на въззивния съд. Да, може да се допълва, но зависи с какво. Не може да се допълва с оплаквания за процесуални нарушения, не може да се допълва с искане първоинстанционното решение да се отмени и по отношение на друга негова част, която не е била атакувана в първоначалния срок за обжалване, но може да се допълва с всякакви оплаквания, които така или иначе ангажират служебната компетентност на въззивния съд. В тази насока е Решение № 246 от 23.10.2013 г. постановено по гр.д. № 3418/2013 г. по описа на ВКС, I г.о. В случая касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: до кой момент може да бъде допълвана въззивна жалба /до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба/ и съответно длъжен ли е въззивният съд да се произнася по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение към въззивната жалба, което е подадено след срока по чл. 259 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване на нередовности на въззивната жалба. По този въпрос в цитираното решение съставът на ВКС е приел, че:

  1. В решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност – само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско-процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало;
  2. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. Тези пороци се извеждат от съдържанието на обжалваното решение, с което страната е запозната още с връчването на препис от това решение и е имала гарантирана от закона възможност в срока за въззивно обжалване да организира защитната си теза в пълнота и конкретика;
  3. Макар съгласно чл. 260, т. 3 ГПК въззивната жалба да следва да съдържа „указание в какво се състои порочността на решението”, липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане (по аргумент от чл. 262, ал. 1 и 2 от ГПК). Бланкетната въззивна жалба е редовна и допустима. Както бе посочено по-горе по такава бланкетна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимост на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми;
  4. Последвали подаването на жалбата фактически твърдения и доказателствени искания, които се основават на посочване на други пороци на първоинстанционното решение, обуславящи неговата неправилност, извън тези, касаещи приложението на императивна материалноправна норма, са недопустими, ако са заявени след изтичане срока за въззивно обжалване. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Единствената възможност жалбоподателят да внесе след изтичане на срока за обжалване допълнение към изложеното във въззивната жалба би била налице в отговор на заявени от ответника по жалбата в отговора му или в първото по делото заседание пред въззивната инстанция нови фактически или доказателствени искания в хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК (когато се касае за обстоятелства или доказателства, които ответникът по жалбата не е могъл да узнае, посочи и представи пред първата инстанция или когато ответникът по жалбата твърди нововъзникнали след подаването на тази жалба обстоятелства или доказателства, които са от значение за делото);
  5. С изтичане на срока за обжалване се преклудира правната възможност на жалбоподателя да сочи други пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, извън тези, касаещи приложението на императивна материалноправна норма. Преклудирането на процесуалната възможност да се сочат нови пороци на решението след изтичане на срока за въззивно обжалване, е в унисон с въведените от новия ГПК крайни (преклузивни) срокове за упражняване на определени процесуални права в първоинстанционното производство и по-конкретно с въведения в чл. 143, ал. 2 ГПК краен срок за пояснение и допълване на исковата молба до първото открито съдебно заседание и то само когато това е във връзка с направените от ответника оспорвания. Да се приеме обратното (че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция) би обезсмислило въведените в чл. 266, ал. 2 ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства.

В обобщение следва да се приеме, че: 1) въззивният съд е ограничен от оплакванията в жалбата тогава, когато касаят процесуални нарушения или нарушения на материалния закон, стига този материален закон да е от диспозитивен, а не от императивен порядък; 2) възможността на въззивния съд да променя фактите, респективно да събира нови доказателства е силно ограничена; 3) обжалва се диспозитивът на първоинстанционното решение, като мотивите не подлежат на отделено обжалване; 4) никога не следва да се подценява значението на отговора на въззивната жалба, тъй като в определени случаи представлява единственият процесуален способ за защита; 5) силата на пресъдено нещо се формира по основанието на иска, спорният предмет, който се определя от исковата молба и отговора на ответника; 6) не са задължителни реквизитите на чл. 260, т. 3, 5 и 6 ГПК, като последицата при липса на реквизитите по т. 5 и 6 е преклузията; 7) една жалба, за да не е бланкетна и за да задължи съда да се произнесе по конкретно оплакване, това оплакване може да не е обосновано, но трябва да е конкретно посочено в какво се изразява, без да е нужно да е квалифицирано; 8) въззивната жалба може да бъде допълвана с доводи за неправилност на решението, които не произтичат от неправилно приложение на императивна материалноправна норма, само до изтичане на срока за въззивно обжалване. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, въззивният съд е длъжен да се произнесе, само ако тези доводи касаят нищожността и недопустимостта на първоинстанционното решение или неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. По всички други доводи за неправилност на първоинстанционното решение, които са заявени след изтичане на срока за въззивно обжалване, произнасянето на въззивния съд би представлявало съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност на това решение и основание за неговата отмяна при касационното му обжалване.

Автор: Кристиян Трендафилов

star

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.
Всеки има право на отговор!
R.S.V.P.

[1] Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С., 2012, цит. съч., с. 519 и сл.

 

Подобни статии

art232ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ВЪЗЗИВНОТО ОБЖАЛВАНЕ ПРИ РЕЖИМА НА ДЕЙСТВАЩИЯ ОТ 01.03.2008 г. ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС разпоредбата-чл-21ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ВЪЗЗИВНОТО ОБЖАЛВАНЕ ПРИ РЕЖИМА НА ДЕЙСТВАЩИЯ ОТ 01.03.2008 г. ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС art-247КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ НА ИЗМЕНЕНИЯТА В ЧЛ. 19 ОТ ДАНЪЧНО-ОСИГУРИТЕЛНИЯ ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС арбитражното-споразумениеОТ КОЙ МОМЕНТ ЗАПОЧВА ДА ТЕЧЕ СРОКЪТ ЗА ОБЖАЛВАНЕ НА РАЗПОРЕЖДАНЕТО ПО ЧЛ. 254, АЛ. 1 ОТ АПК? ПРЕГЛЕД НА ПРОТИВОРЕЧИВАТА ПРАКТИКА НА ВАС artПо някои въпроси, касаещи ДДС режима на доставките с предмет право на строеж в светлината на практиката на СЕС