Право на изкупуване – опит за икономически анализ

1. Въведение

Икономическият анализ на правото е широко използван в правната наука метод за преценяване на качеството на дадена регулация или – ако по този начин думата придобива по-широк смисъл – правило за уреждане на обществените отношения. Целта на този метод е да проследи евентуалните последици от приемането на определена правна уредба, като използва икономическите закони, за да проследи рационалното поведение на адресатите на новата уредба и така да установи дали тя постига първоначалните си цели[1]. Появата на икономическия анализ на правото се свързва с достиженията на Чикагската икономическа школа, но в последните две десетилетия той се използва за анализ на правната уредба на само в САЩ – особено актуални са изследванията в областта на потребителското право на ЕС.

Въпреки това в България засега не са правени опити за задълбочен икономичен анализ на определени правни институти или  на уредбата на определени нормативни актове. Засега съществуват единствено отделни опити за анализ в контекста на по-общи въпроси, както и статии, представящи концепцията на икономическия анализ[2]. Всички по-значими изследвания са извършени предимно от икономическа гледна точка, като липсват трудове на юристи по въпросите на икономическата ефективност на българската правна уредба.

Институтът на правото на изкупуване е подходящ за изследване със средствата на икономическия анализ, тъй като е свързан пряко с уредбата правото на собственост – право, което определя икономическото използване на вещите като блага за производство и потребление. Тъй като този институт представлява особен начин за определяне на титуляра на правото на собственост, той отразява в голяма степен изводите на икономическия анализ относно т.нар. “property rights” и е подходящ обект за първоначално изследване с инструментариума на икономическата наука. Не на последно място, това не е класически институт на континенталното вещно право, като той не е познат на германския правен кръг, а се е развивал предимно в Южна Европа по различни социални съображения. Уредбата на правото на изкупуване в България също има интересно историческо развитие, поради което е подходящо да се установят евентуални пропуски на законодателя в действащата правна уредба и полезността на института въобще.

2. Икономическите инструменти – теорията за property rights

Икономическата наука не се интересува по принцип от уредбата на правата върху вещи. Парната уредба на възникването и реда за защита на тези права не е от решаващо значение за икономическия им ефект, нито пък тяхната насоченост (т.е. абсолютен или относителен характер). От гледна точка на рационалното използване на благата е важно единствено съдържанието на правото върху тях – т.е. кои са реалните възможности на титуляра на едно право да си служи с дадена вещ. Поради това от гледна точка на икономиката е ирелевантно дали една вещ ще се ползва въз основа на право на собственост, вещно право на ползване, клауза в концесионен договор или облигационно отношение (освен ако защитата на всяко от тези права не е прекомерно трудна или упражняването му не е свързано с прекомерни разходи) – важното е титулярът на правото да може да извлече полза от вещта, включително като я даде на трето лице срещу заплащане. Такива права да се ползва вещ, независимо от правната им форма, икономическата теория нарича „property rights” – обикновено изразът се превежда като „имуществени права“[3].

Ефективността на правната уредба в областта на вещното право зависи именно от начина на разпределяне на тези „имуществени“ права, от определянето на техните титуляри. В исторически план са познати различни видове системи на ползване на благата – например пълна свободно прехвърлима частна собственост; формална собственост на държавата, но с ефективна възможност частните субекти да придобиват права на ползване на вещи, които по принцип са свободно прехвърлими; учредяване само на срочни права на ползване върху земята, или пък пълна липса на възможност за разпореждане с правото да се ползват поземлените имоти, като техните ползватели се определят по административни критерии и т.н. Икономическата теория обаче извежда само един критерий за ефективно разпределение на „вещните“ права – свободната им прехвърлимост[4].

Това е така, защото хората (или юридическите лица), които имат най-голяма нужда от един актив, биха били склонни да дадат и най-голяма цена за придобиването му, независимо от това дали ще могат да придобият „имущественото право“ върху него за ограничен или неограничен период. Стойността на „имущественото право“ за тях би се равнявала на печалбата, която биха могли да извлекат от вещта за целия период, през който могат да бъдат титуляри на съответното право. Нека илюстрираме това с един пример:

Да приемем, че в дадена юрисдикция съществува само един автомобил, който би могъл да бъде получен от двама души и за който е сигурно, че може да бъде използван 10 години. Съществуват два икономически субекта – А, който би желал да използва този автомобил, за да отива на работа, и Б, който иска да го използва като такси. Ако автомобилът струва 20 000 лева, а годишната му поддръжка е 1 000 лева, то излиза, че годишната цена за ползването на автомобила е 3 000 лева (20 000 лева : 10 години + 1 000 лева за поддръжка). Така, ако приемем, че А работи 300 дни в годината, за него би било по-изгодно да използва този автомобил, ако цената на пътуването му до работа и обратно с такси не надхвърля 10 лева на ден (300 х 10 = 3 000 лева, т.е. цената равна на разходите му за придобиване и поддръжка на автомобила за годината). От своя страна Б не би имал сметка да ползва точно тази автомобил, ако годишната му печалба от таксиметрова дейност не е поне 3 000 лева.

В този случай ако приемем, че А и Б се конкурират за ползването на автомобила, то ползата им ще се определи от разликата между възможната цена за пътуване до работа на А и възможната печалба на Б. Възможните сценарии са няколко: ако цената на пътуването на А до работа и обратно за един ден е 9 лева (т.е. годишни разходи равни на 9 х 300 = 2 700 лева), то той не би имал полза въобще да се опитва да придобие автомобила. Б би ползвал този автомобил, ако печалбата му надхвърля 3 000 лева за година. Ако обаче цената за пътуване на А с такси до работа е 11 лева (т.е. годишни разходи – 11 х 300 = 3 300 лева), то той би закупил автомобила. В този случай Б би имал изгода да ползва автомобила, ако неговата печалба за година е повече от 3 300 лева. Ако тази печалба се равнява на 3 400 лева годишно, той би имал изгода или да закупи автомобила от А на цена по-висока от 33 000 лева (защото печалбата му за 10 години от този автомобил би се равнявала на 34 000 лева), а А би се съгласил да го продаде (защото при цена на автомобила дори от 33 001 лева А би могъл да пътува до работа с такси за 10 години и да получи 1 лев печалба), или пък да го наеме от А, като му плаща наем по-нисък от 3 400 лева годишно (а А би се съгласил, ако наемът надвишава 3 301 лева годишно). При това за Б няма никакво значение дали ще предпочете продажба или наем, стига да не съществуват разходи по извършване на съответните сделки, които биха намалили печалбата му. За него също така няма значение и дали продажбата на автомобила ще бъде разрешена от правото или не – наемът му дава същото право да ползва автомобила за таксиметрови услуги, каквото и придобиването на собствеността върху него.

Ако обаче продажбата на посочения по-горе автомобил се извършва срещу заплащане на данъци и такси в размер на 1000 лева, то Б никога не би закупил автомобила, нито пък А би му го продал. Това е така, защото ако А прави годишни разходи за пътуване с такси от 3 300 лева, а Б получава печалба от 3 400 лева, при продажба на автомобила за 33 001 лева (минималната цена, при която А излиза на печалба) Б би заплатил общо 34 001 лева и с това не би реализирал никаква печалба за 10-те години, през които ще може да ползва автомобила. При това няма никакво значение как тези такси и данъци ще се разпределят между страните, защото ако А поеме 500 лева от таксата, Б ще трябва да поеме своите 500 лева, като така дори той да плати 33 501 лева на А, цената за Б ще бъде 34 001 лева, с което той ще се окаже на загуба с 1 лев. Но дори и в този случай А би закупил автомобила и дори би поел разходите по поддръжката му (защото ще плати цената му от 20 000 лева, 10 000 лева за поддръжка и 1 000 лева такса за покупка или общо 31 000 лева, което е по малко от разходите му за пътуване с такси за 10 години в размер на 33 000 лева), като може да максимизира икономическата си полза, като даде на Б автомобила под наем, защото Б би се съгласил да плаща наемна цена до 3 399 лева на година, тъй като извлича повече печалба от ползването на автомобила[5].

Този пример ясно илюстрира, че икономически ефективният сценарии за разпределяне на „правата на собственост“ не зависи от структурата им, определена от правния ред, а от разходите по прехвърлянето им. Правилото е, че тези разходи по прехвърлянето трябва да се по-малки от разликата между изгодата, която правният субект с най-голяма полза от дадена вещ би извлякъл, и изгодата на следващия по стойност на ползите правен субект. Именно във връзка с това правилото следва да се разгледат и хипотезите, в които различните законодателства допускат право на изкупуване[6].

3. Правото на изкупуване – законодателна уредба

Правото на изкупуване е институт, който в известна степен ограничава правото на собственост, тъй като предвижда възможност за едно лице (носител на някакво особено правно качество) да придобие право на собственост върху вещ, като прекрати последиците на сделката, с която вещта е била продадена, т.е. да получи право на собственост с привилегия пред купувача[7]. Това нарушава правилото за по принцип свободната прехвърлимост на правото на собственост, като установява привилегии на определени лица спрямо другите правни субекти. За да се открият основанията и целите на това отклонение от принципа за свободна прехвърлимост, закрепен и в действащата българска Конституция (чл. 19, ал. 1), институтът заслужава да се разгледа в исторически и сравнителен план, като се направи опит за проследяване на корените му във времето.

Приема се[8], че ограниченията за прехвърляне на дадени обекти на правото на собственост, наложени по волята на конкретно лице, възникват през феодализма. Целта е била феодалът да може да прекрати последиците на  всяко действие на негов крепостен, с което последният би го принудил да търпи друго лице, извън вече установения кръг на крепостните му в своя феод (т.нар. забрана за продажба „навън“). С течение на времето тази забрана за продажба на трети лица е била трансформирана в българското обичайно право в право на роднините на продавача да искат да изкупят продаден от него имот, като заплатят продажната цена на остранения купувач[9].

Вероятно със същата идея институтът на правото на изкупуване се е развил и в други романски законодателства. Това право по принцип принадлежи на съсобствениците на една вещ, като житейски най-честата хипотеза е съсобствеността да възникне от наследяване. Така френският Граждански кодекс (Code civil) предвижда в чл. 815-4, че всеки съсобственик, който желае да продаде своята идеална част от съсобствената вещ, е длъжен да даде поне едномесечен срок на останалите съсобственици да изкупят дела му. Тези съсобственици могат да платят в двумесечен срок от изразяване на съгласие за изкупуване, а ако не го направят, следва да им се даде допълнителен срок от 15 дена да платят цената, преди да може да продаде. В противен случай сделката може да бъде оспорена от съсобствениците в петгодишен срок (чл. 815-16). Това право е дадено и носителите на вещно право на ползване срещу „голия“ собственик на земята (чл. 815-18)[10].

Българският законодател след Освобождението е въвел доста широк кръг на възможностите за право на изкупуване. В Закона за задълженията и договорите (в сила в периода 1892 – 1950 г.) са съществували четири вида права на изкупуване – уговорено с договор (чл.  299 ЗЗД (отм.))в полза на съсобственик (чл. 300 ЗЗД (отм.)), на съсед (чл. 301 ЗЗД (отм.)) и на собственик на друг имот от същото землище (чл. 302 ЗЗД (отм.)). Законът изрично е предвиждал, че посочените лица имат право да поискат да заменят купувача на даден имот, ако в двуседмичен срок от узнаване на продажбата и в двумесечен от извършването ѝ, заплатят продажната цена на купувача по договора и му възстановят разноските по прехвърлянето на вещта. Хипотезите на изкупуване от съсед и друг собственик в същото землище са важали само за полски имоти, и то само ако са по-малки от три декара. Законът изрично е предвиждал, че право на изкупуване не съществува при публичните търгове (чл. 307 ЗЗД (отм.))[11]. В последствие с Наредбата-закон за етажната собственост от 1934 г. (чл. 22) право на изкупуване е било уредено и в полза на собствениците на други обекти в сграда в режим на етажна собственост[12].

Отделно от това чл. 30, т. 8 от Закона за благоустройство на населените места в Царство България от 1941 г. е предвиждал и право на изкупуване при обединяване на няколко непълномерни имота в един при регулация в населените места, като целта е била да се извърши по-бързо и по-икономично регулацията на населените места за целите на благоустройството и застрояването им.

По Закона за собствеността от 1951 г. хипотезите на право на изкупуване са стеснени до посоченото в чл. 33 ЗС и чл. 66 ЗС – законът изисква само от съсобствениците на недвижими имоти и лицата, учредили право на строеж в свои недвижими имоти, да предложат своята част от съсобствеността (съответно своята „гола“ собственост) на другите съсобственици или на титуляра на право на строеж, преди да продадат съответното право. Както се подчертава и в теорията, и в практиката, това задължение възниква само при продажба на недвижим имот и при никакъв друг вид сделка (напр. замяна, дарение и т.н.). Ако не бъде изпълнено това задължение, за неуведоменият съсобственик възниква право с иск пред съда да поиска да изкупи продадения дял в съсобствеността при условията на първоначалната продажба (или, както е възприето в теорията – да „замени“ първоначалния купувач). Правото е ограничено и със срок – то може да бъде упражнено до два месеца от узнаване на продажбата, за която съсобственикът или титулярът на правото на строеж не е бил уведомен, като след уважаване на иска законът дава едномесечен срок за заплащане на дължимата се цена по сделката и всички разходи. Това право не се прилага при публична продан, както ще бъде уточнено по-нататък.

Извън тези „общи“ случаи българското право е предвиждало или предвижда право на изкупуване и в още няколко хипотези.

На първо място това са някои особени права, установени при земеделските отношения. По Наредбата-закон за трудовите кооперативни земеделски стопанства ТКЗС е имало право да изкупи земи, които някой от член-кооператорите е продавал на лице, което не е член-кооператор[13]. Законът за собствеността и ползването на земеделските земи е допускал в чл. 4а (отм., ДВ, бр. 10/2009 г.) и наемател или арендополучател да упражни право на изкупуване, ако е ползвал продадения имот за поне една година, като целта е била да няма промяна в ползването на земеделските имоти.

В други специални случаи[14] законът отдава предпочитание на определени лица при изкупуване – така чл. 199 ЗУТ предвижда право на държавата и общината да изкупят имоти, за които устройствен план предвижда отчуждаване, като платят на собственика цената, която той е щял да получи от продажбата на тези имоти. Особена уредба се съдържа и в чл. 113, ал. 2 от Закона за културното наследство – тази разпоредба изисква от всеки, който притежава културна ценност със статут на национално богатство, да я предложи първо за изкупуване на държавата, преди да я продаде или отчужди възмездно. Ако липсва такова предложение, сделката е нищожна (чл. 113, ал. 3 ЗКН). Право да изкупят определени вещи с предимство е предоставено и на работниците на търговец в несъстоятелност (чл. 718а ТЗ), които живеят във ведомствени жилища, както и на една особена категория съсобственици – съпрузите, за които правото на изкупуване е разширено и в случаите на публична продан (чл. 505 ГПК; чл. 259, ал. 4 ДОПК, вж. по-долу).

Накрая съществуват и някои хипотези на предпочитание на определени титуляри на права в случаи, когато не е извършвана въобще сделка с правото. Това са особените случаи, в които законът предпочита едни сънаследници или съсобственици пред други при извършване на делба. Те са уредени в чл. 349 ГПК само за жилищните имоти и предвиждат съдът да предостави жилището в дял на бившия съпруг или на обитателя му, като те се задължават да изплатят стойността му, независимо, че така дяловете в делбата стават неравни. В миналото подобно правило е съществувало и в Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г., който е давал право на наследниците на починал земеделец да изкупят земите му, ако те самите са земеделци, като ги платят на наследниците-неземеделци[15].

При разглеждането на уредбата на различните хипотези, в които законът допуска право на изкупуване, следва да се спомене и факта, че в много законодателства такова право не се предвижда въобще. Италианският законодател например изрично е възприел свободната прехвърлимост на всеки от дяловете на съсобствениците (чл. 1103, ал. 1 от италианския Граждански кодекс)[16]. Германският и австрийският закон не предвиждат норми за изкупуване на дялове от съсобственост, поради което следва да се приеме, че и те са възприели същото решение – всеки сам може да прехвърля дела си[17].

4. Икономическата логика зад правото на изкупуване

С оглед на изведеното правило за минимализиране на разноските изглежда, че въвеждането на право на изкупуване няма особена икономическа логика. То предвижда изисквания за предлагане на имота на едно трето за сделката по продажба лице, поради което повишава разходите по прехвърлянето. Това означава, че институтът на правото на изкупуване затруднява оборота със съсобствени вещи и намалява тяхната стойност и възможност за продажба. Тогава какво е принудило законодателите да въведат подобни правила?

Разгледаните по-горе случаи, в които различни закони допускат право на изкупуване, водят до извода, че основанията за уреждане на такова право са два вида – особен публичен интерес или защита на определена страна в правоотношението (определен клас съсобственици).

В първия случай – когато правото на изкупуване е уредено в полза на особен публичен интерес (защита на културното наследство, благоустройство), икономическата логика е спазена. Когато държавата или друга публична общност имат право на изкупуване, то това е направено, за да се предотврати още една продажба на засегнатото имущество. Това личи най-ясно при изкупуването на имоти, предвидени за отчуждаване (чл. 199 ЗУТ) – ако държавата или общината не изкупят определения за благоустройствени цели при сключването на сделка между частноправни субекти за прехвърлянето му, то в последствие публичната власт ще трябва да извърви отново процедура по принудително отчуждаване, т.е. ще бъдат направени два пъти повече разноски. Когато продавачът на имота вече е определил цената му, то няма смисъл да се изготвя пазарна оценка за отчуждаването и да се извършват други транзакционни разходи. Това прави уреждането на право на изкупуване в полза на публичната власт далеч по-ефективно от гледна точка на извършените разходи от извървяването на цяла процедура по отчуждаване на имотите с всички възможни обжалвания. От друга страна за отчуждаващия срещу пари собственик начина, по който ще се „отърве“ от собствеността няма особено значение, стига да получи исканите за това пари. Поради това неговият интерес не е накърнен[18].

Уреждането на право на изкупуване в полза на други лица не следва този принцип – тук по принцип титулярът на правото на изкупуване не би могъл да придобие вещта по принудителен ред след като срокът на правото изтече. В тези случаи законът създава затруднение за прехвърлителя на даден имот, като това няма пряко икономическо основание с оглед правилото, че най-изгодното разпределение на благата се постига при свободната им прехвърлимост.

В тези случаи съображенията на законодателя са били житейски оправдани поради характеристиките на човешката  природа. Посочените в първата част на настоящата статия правила са приложими само в случаите, когато хората действат разумно с цел максимално удовлетворяване на имуществения си интерес. В много случаи, включително и при съществуваща съсобственост, хората невинаги действат рационално[19]. Причините следва да се търсят най-вече във фактите, от които произтича правото на съсобственост – то най-често е следствие на наследяване от няколко лица на една имуществена съвкупност. В този случай е явно защо съсобствениците не действат по най-разумния начин по отношение на вещите си – техните роднински връзки изкарват на преден план други интереси. Поради това не е чудно, че българското обичайно право е признало правото на изкупуване на роднините, а не на всички съсобственици. Доказателство, че това е вероятното основание за възникване на института можем да търсим и в географското му разпространение – то е ограничено предимно в романския правен кръг, където патриархалните обичаи са се запазили до относително късна епоха. В отменения български ЗЗД подобно основание очевидно е било и запазването на териториалните земеделски общности – ценност, която е изцяло извънправна, а и донякъде е била оспорвана от тогавашното общество[20].

Изводът, който следва от характера на причините за възприемане на института на право на изкупуване, е че това правило ограничава основен икономически принцип и би следвало да е ограничено във възможно най-голяма степен. Верността на това съждение се потвърждава и при очертаване на възможностите на съсобственика, на когото е била отнета възможността да изкупи – ако той има толкова голям интерес от ликвидиране на съсобствеността, винаги би могъл да го направи, като предложи да изкупи дела на купувача – нов съсобственик, за повече пари. Затова въвеждането на правото на изкупуване следва да бъде силно ограничено и да се ограничи само до случаите, когато титулярът му би имал съществен икономически интерес да изкупи.

Срещу подобен род разсъждения би могло да се изложи възражението, че правото на изкупуване не създава затруднения на продавача, тъй като ако той не получи съответна оферта, то би могъл да продаде по цената, която му е била предложена без усилия. Това е вярно само в случай, че сроковете за упражняване на право на изкупуване са относително кратки. Когато времето за мислене на титуляра на правото е удължено (както е например в действащата френска система), това води до невъзможност за бърза продажба на вещта, а в някои случаи това може да е фатално. Съществуват ситуации, в които определени вещи (а дори и недвижими имоти) могат да се продадат на значително по-изгодна цена, но само за кратък период от време. Поради това е разумно сроковете за „мислене“ на титулярите на право на изкупуване да бъдат кратки.

Настоящата българска уредба на правото на изкупуване е постигнала относително добри резултати в това отношение – правото на изкупуване извън случаите на висящ съдебен или изпълнителен процес е уредено пестеливо (принадлежи само на онези субекти, които имат пряк интерес от ползването на вещта – съсобственици и титуляри на вещно право на строеж); важи само за относително ценни вещи (недвижими имоти) и при сделки, при които насрещната престация е с еднаква стойност за всички субекти (пари), и се упражнява в относително кратки срокове. Тук е интересно да се отбележи, че по отношение на срока съдебната практика прави малко отклонение в полза на титуляра на правото, като установява началото на срока не от момента на извършване на сделката, а от този на узнаването ѝ (това корективно тълкуване е въведено очевидно с цел предотвратяване на случаите на заобикаляне на закона). Разумно е и възприетото в задължителната съдебна практика (Тълкувателно решение № 5/2012 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС) становище, че даряването на част от съсобствен имот, за да се продаде след това друга част от имота на дарения, не следва да се тълкува като автоматично нищожно. Вярно е, че в случая се прави опит за заобикаляне на процедурата за упражняване на право на изкупуване, но също така е вярно, че при липса на злоупотреба от друг вид (описаните в тълкувателното решение случаи на симулация или липса на основание), няма логика да се събаря една валидна продажба на имот, за да се удовлетворят интересите на едно трето лице. Както вече беше посочено, ако такива икономически интереси съществуват, третото лице би могло да изкупи от новия си съсобственик и без да стига до съдебна процедура.

Крайният извод, който може да се направи за българската уредба на правото на изкупуване, е че уредените в Закона за собствеността правила представляват разумно ограничение на свободната прехвърлимост на вещите, подчинено на разумната цел да не се дава възможност на недобросъвестни съсобственици да злоупотребяват с роднините си при разпореждане с наследствени вещи. Въведените ограничения за упражняване на правото пък гарантират защита и на интереса да се продаде част от вещта, като така не обезсмислят дяловия характер на съсобствеността.

5. Особените случаи – изкупуване в изпълнителния процес и при делба

Разсъжденията по отношение на „материалноправното“ право на изкупуване не могат да се прилагат автоматично към случаите, в които е налице процес относно вещта. Преди да бъдат разгледани особените хипотези на право на изкупуване в тези производства и приложимостта на общите правила, очертани дотук, в подобен тип процедури, то е редно да установим и доколко способите за принудително изпълнение отчитат правата на различни лица върху вещите.

Българският изпълнителен процес урежда възможности за засягане на правата на съсособствениците при изпълнение върху съсобствена вещ. На първо място това се предвижда при всички видове изпълнителни способи за удовлетворяване на кредитора от вещ в режим на съпружеска имуществена общност (СИО). Чл. 504, ал. 1 ГПК и чл. 259, ал. 5 ДОПК във връзка с чл. 258, ал. 3 ДОПК предвиждат, че вещи в режим СИО се продават от публичния изпълнител изцяло, а на съпруга се възстановява стойността на неговата част. Същевременно чл. 258, ал. 3, т. 2 ДОПК предвижда същия ред за продажба и в случаите на движими вещи – дялова съсобственост. В гражданското изпълнително производство това може да стане само със съгласие на съсобствениците (чл. 500, ал. 2 ГПК), но пък проданта на движима вещ е първичен придобивен способ и при грешно описание съсобственикът не би могъл да възрази на прехвърлянето на собствеността (чл. 482, ал. 2 ГПК).

Основанието за този подход на отричане на отделните права на съсобственика следва да се търси в интересите на изпълнителния процес – за разлика от случаите по Закона за собствеността, в които законът охранява интереса на съсобствениците срещу този на лица, които имат интерес да придобият нещо от един финансово стабилен субект, в изпълнения процес основна цел е удовлетворяването на кредиторите, чиито права са засегнати. Поради това намесата в интересите на длъжника е с цел осребряване на имуществото му и извличане на полезност на кредиторите. А това е трудно да се случи, когато се продават  вещи в съсобственост, обременени с права на трети лица. Затова законодателят предпочита интереса на кредиторите пред този на съсобствениците, за които също се разпределят пари.

Следва да бъде разкритикуван различният подход на гражданското и публичното изпълнително производство при проданта на движими вещи – няма обяснение защо публичните взискатели имат привилегия да продават изцяло съсобствени движими вещи, а частноправните субекти не могат да го правят. В случая е налице дискриминация, която не може да бъде обяснена, още повече че частноправни субекти могат да участват в публичноправното изпълнение и обратното (вж. чл. 191 ДОПК, чл. 217 ДОПК и чл. 458 ГПК). Изследването на въпроса в дълбочина обаче изисква отделна статия, поради което той няма да бъде засяган в дълбочина.

Уредената намеса в чужди права на собственост със средствата на изпълнителния процес обаче изисква защита на съсобствениците. Поради това за засегнатите съсобственици е уредена възможността за нещо като право на изкупуване – те могат да спрат публичната продан, като внесат стойността на вещта преди обявяване на проданта (за обикновените съсобственици – чл. 258, ал. 2 ДОПК; за съпрузите – чл. 259, ал. 4 ДОПК, чл. 505, ал. 1 ГПК), а съпрузите имат право да изкупят вещта и след извършване на наддаването – чл. 259, ал. 6 ДОПК и чл. 505, ал. 2 ГПК. Създаданата особена привилегия на съпрузите може да се обясни със социални съображения – отнемането на обща вещ на семейството води със себе си различни видове психологически неудобства и може да разруши доверието между съпрузите. Различният ред за упражняване на правото на изкупуване – с право на изплащане на цената в 14-дневен срок по ДОПК (чл. 259, ал. 6 ДОПК) и в едноседмичен срок по ГПК (чл. 505, ал. 2 ГПК във връзка с 495 ГПК), отново не намира логично обяснение и законодателят би следвало да се постарае да заличи тези процедурни разлики между двата закона.

В посочените дотук случаи следва да се приеме, че правото на изкупуване отново е уредено разумно, като компенсация не предвидената в закона възможност за намеса на държавни органи (или овластени от държавата) в имуществените права на лица, които не са длъжници. Тук законодателят се е опитал да балансира интереса на кредиторите и на съсобственика по начин, който е относително разумен, но следва да се отстранят основанията за дискриминация.

Възможно ли е обаче да се приеме, че съществува право на изкупуване и при продажба на съсобствена вещ, извън уредените в ГПК и ДОПК хипотези. Изричната уредба на изключенията при съпрузите по-скоро обосновава отрицателния отговор на този въпрос. Законодателят е предпочел интереса на кредиторите и съсобственикът (съответно – титулярът на голата собственост при изпълнение върху постройка) не би могъл да упражни правата си по Закона за собствеността в рамките на изпълнителното производство. Интересът на съсобственика е защитен с възможността му да участва в търга за продаване на частта от съсобствената вещ. Тук обаче процесуалните закони съдържат някои несъответствия, които могат да ограничат правата на съсобственика. В публичния изпълнителен процес интересът на съсобственика да наддава е защитен с уреждането на задължение на публичния изпълнител да му съобщи за проданта (чл. 258, ал. 1 ДОПК). ГПК обаче не предвижда съсобствениците сред лицата, които се уведомяват за насочено срещу тяхна вещ изпълнение. При недвижимите вещи подобно задължение би могло да се изведе чрез тълкуване на чл. 500, ал. 1 ГПК, но при продан на движима вещ интересът на съсобствениците не е охранен. Този законодателен пропуск следва да бъде преодолян чрез изменение в закона. В противен случай е налице реален риск съсобственикът да бъде лишен от правата си върху вещта, ако пропусне да участва в проданта и тя бъде приключена (тъй като съгласно чл. 482, ал. 2 ГПК от този момент нататък собствеността се прехвърля първично).

Прави впечатление обаче, че уредбата на публичната продан съдържа едно правило, което в случаите на продан на съсобствени вещи силно ощетява длъжника – съсобственик. Съгласно чл. 485, ал. 2 ГПК (ред., ДВ, бр. 50/2015 г.) недвижими имоти не могат да се продават под данъчната им оценка. Същата разпоредба се съдържа и в чл. 235, ал. 3 ДОПК, но там тя е смекчена от факта, че това ограничение се прилага само пир първа продан. При съсобствени вещи или продажба на гола собственост, върху която е учредено право на строеж, подобни ограничения на практика правят активите на длъжника неосребряеми, тъй като оценката на вещи, върху които има конкуриращи се права, със сигурност е значително по-ниска от определената им служебно стойност. Това ограничение препречва свободната прехвърлимост на правата върху вещи, като ги прави непродаваеми (а това е основно изискване за ефективното разпределение на тези права). Това несъвършенство би следвало да се преодолее, като ограничението бъде или премахнато и заменено с друг механизъм за защита на правата на длъжника. Иначе се стига до риск от безкрайни опити за принудително изпълнение, с които се трупат разноски, а ничие положение не се облекчава.

Казаното важи с особена сила за случаите, в които на публична продан се изнася собственост върху недвижим имот, върху който е учредено право на строеж. Никой освен титулярите на правото не би имал интерес да закупи голата собственост, а титулярите на право на строеж не биха направили това по данъчна оценка, защото тя е твърде висока спрямо пазарната стойност на голата собственост. Възможен изход от тази ситуация би бил уреждане на привилегия за изкупуване от титулярите на правото на строеж, но това ще реши въпроса само в посочената частна хипотеза. Решението остава в полето на законодателя.

Накаря следва да се разгледат и два особени случая, при които законът урежда своеобразно право на изкупуване в защита лица в уязвимо положение – тук икономическата ефективност е жертвана по социални причини. На първо място това са случаите (чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК), в които е дадено право на съделител да изкупи обитаван от него имот – част от разделяното имущество, независимо че този имот е на стойност по-голяма от дела му. Това право е уредено разумно, защото защитава интереса на лица, които вече живеят в имота – т.е. спестява транзакционни разходи (разходи за преместване), и защитава правата на другите съделители, като им дава възможност да получат дял в пари. По същата логика право на изкупуване е уредено и за работниците – обитатели на наети ведомствени жилище, при несъстоятелност на работодателя – чл. 518а ТЗ. В тези случаи би било нехуманно на едно лице да се отнеме жилището му, ако то е склонно да го закупи, поради което икономическата логика отстъпва пред уважението към човека.

6. Заключение

Описаното дотук ни дава възможност да определим правото на изкупуване като изключение от общите принципи на икономическата наука за разпределението на правата върху различни имуществени блага. Поради това такова изключение следва да се допуска от законодателя изрично и винаги в защита на определен интерес, който трябва да има някакво икономическо отражение.  Като цяло българското право спазва това изискване, но някои законодателни инициативи от последните години създават проблеми в прилагането на правилата на изпълнителния процес. Законодателят следва да се намеси, за да запази единната логика на института на правото на изкупуване и да осигури упражняването му и в изпълнителния процес по предвидим и недискриминационен начин. В противен случай са налице възможности за злоупотреба.

Автор: Андрей Георгиев, кандидат за младши съдия

---

---

---

[1] Towfigh, Emanuel V. Petersen, Niels. Ökonomishe Methoden im Recht. Tübingen, Mohr Siebeck, 2010, S. 7 – 8.

[2] Седларски, Т. Икономика и право: икономически анализ на възникването и ефектите на правните норми. С., 2016, на сайта sadebnopravo.bg. http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2016/10/27/-

[3] Вж. Седларски, Т., с. 12. http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2016/10/27/-

[4] Towfigh, Em. Petersen, N. Op. cit., p. 56.

[5] За този тип примери, използващи т.нар. теорема на Coase вж. Towfigh, Em. Petersen, N. Op. cit., p. 118 – 120.

[6] Ibidem, p. 56.

[7] В теорията (Боянова, Г. Право на изкупуване. С., Авалон, 2013, с. 7.) се разграничават същинското „право да се изкупи“ от правото на „привилегировано изкупуване“, но това разделение няма особено значение за целите на настоящата статия. Посоченото съчинение, като последно по темата, ще се цитира вместо всички по-стари работи в областта на правото на изкупуване.

[8] Боянова, Г. Цит. съч., с. 15.

[9] Пак там, с. 16.

[10] пак там, с. 48.

[11] Пак там, с. 16 – 20.

[12] Пак там, с. 24 – 25.

[13] Пак там, с. 24 .

[14] Пак там, с. 52.

[15] Пак там, с. 22.

[16] Същото решение е било застъпено и в стария италиански Граждански кодекс от 1865 г. – чл. 679.

[17] Боянова, Г. Цит. съч., с. 42 и 44.

[18] Тук няма да се спирам върху спора за това дали принудителното отчуждаване в обществена полза е икномически най-ефективният метод за разпределяне на property rights в обществен интерес. Логиката на института по принцип почива върху идеята, че публичният интерес е с предимство пред частния, поради което публичната власт не трябва да плаща необосновано високи изкупни цени само за да задоволи интереса на собственика. Икономическата теория, напротив, поддържа, че субективната оценка на интереса е меродавна за ефективността на разпределението на правата върху вещи.

[19] Towfigh, Em. Petersen, N. Op. cit., p. 176.

[20] Сравни например разказа на Йордан Йовков „Другоселец“ за отношението към хората извън общността.